Сесили фон Зигесар
Дръзката (3)

3

Един бухал от „Уейвърли“ не трябва да рови в нещата на съквартиранта си, защото не се знае какво ще намери

Дъждовните дни винаги действаха на Кели Върнън непоносимо приспивно и тя едва успя да държи очите си отворени по време на часа по американска история — нещо, което трийсет и няколкогодишният педантичен преподавател, г-н Уайлд, изглежда не забеляза. Дълбокият му баритонов глас обикновено успяваше да задържи вниманието й, но не и когато два часът следобед беше като девет вечерта — толкова мрачно и противно бурно беше навън. Тренировките по хокей бяха отменени, което звучеше добре, но само привидно. Тренировката беше заменена със среща в „Ласел“, старомодния фитнес център на „Уейвърли“, което означаваше поне час потене на кардиомашините, които Кели ненавиждаше. Колкото и да мечтаеше да бъде слаба, не понасяше идеята да тича на едно място, а наоколо всички да кудкудякат по момчетата в залата от другата страна на стъклото. Да не говорим за ужасяващата воня на крака в „Ласел“. В ден като този всички останали тренировки на открито също щяха да бъдат отменени и залата щеше да е пълна до пръсване с готини, но потни и вмирисани момчета.

Г-н Уайлд разпусна класа си. Кели, която примигваше учестено, за да се разсъни, го подмина в коридора, а той й се усмихна съучастнически и подхвърли: „Някой май се нуждае от дрямка.“ Това минава за официално учителско позволение да се пропусне тренировка, нали? Или най-малкото, да се позакъснее за нея.

И така, един час по-късно, когато Кели се събуди от следобедната си сиеста — дума, която майка й я беше научила да употребява вместо „дрямка“, за да се избегне смисъла на леност и мързел — тя се прозя и изскочи от леглото, облечена само в спортлото си бельо „Келвин Клайн“. Можеше да се разхожда наоколо гола, колкото си иска, тъй като практически живееше сама. Откакто Тинсли и Брет се изнесоха, Кели почти не беше мяркала Джени. Събуждаше се всяка сутрин сама в стаята и вечер си лягаше отново сама, след обичайния пилатес ритуал. Целият й ден най-често преминаваше, без да се засече с гърдестата си миниатюрна съквартирантка. И точно така трябваше да бъде. Понякога подозираше, че Джени прекарва нощите си някъде другаде — мисъл, която я подлудяваше от ревност. Малката Джени, която се вмъква всяка нощ в мъжкото общежитие и прави див, страстен, необуздан секс с Изи Уолш. Но, за щастие, всяко утро беше пропито с аромата на мед и женшен от лосиона за къдрици на Джени, служещ за доказателство, че зловредната й, крадяща гаджета съквартирантка, е спала в леглото си. Просто беше по-ранобудна. Или пък наистина се страхуваше от нея. И определено имаше защо.

Не, че животът на Кели не беше по-хубав без Изи Уолш. Откакто бяха скъсали (тя упорито се убеждаваше, че раздялата им е била по взаимно желание и че не е зарязана безцеремонно), Кели успя да получи най-висока оценка на последния тест по биология, да отбележи шест точки в последните две хокейни игри и да флиртува с почти всяко готино момче в кампуса. Миналия четвъртък получи специално позволение да отиде с влака до Манхатън, по „неотложни медицински причини“, и беше прекарала целия следобед по магазините, плюс шест посещения на разпродажби на мостри. Когато слезе от влака обратно в Ринклиф, ръцете й едва побираха марковите торби с покупки, на краката й грееха нови секси еспадрили „Кристиан Лобутин“ с бродирани пеперуди на пръстите, а косата й, в нова и по-къса прическа, още уханна на скъп салон, нежно се плъзгаше по раменете. Кели се чувстваше някак… по-леко. И свободно! Макар че би се почувствала още по-леко, ако Изи не ходеше със съквартирантката й. И още по-добре, ако не ходеше с никого.

Кели се погледна в огледалото и разтърси глава, наслаждавайки се, на начина, по който косата й се плъзга покрай лицето. Можеше да се обзаложи, че Изи би я харесал. По дяволите. Толкова е трудно да се потиснат чувства, живи и пулсиращи в продължение на повече от година! И то, само защото Изи внезапно бе решил, че предпочита глупавата дребна и розовобуза новачка с хиперогромни гърди. Нима Кели би могла просто така да се примири? Трудно. Цели дванайсет месеца бе ставала сутрин и лягала вечер с мисълта за Изи. Видеше ли красива бяла сватбена рокля в някой магазин, си представяше, че я облича за Изи. Тя въздъхна. Искаше го отново при себе си след половин секунда.

Кели почувства, че бузите й пламват. Тинсли беше единствената, на която можеше да сподели болката и тъгата си от тази раздяла. И вместо да се отегчава от приказките й, Тинсли сякаш я слушаше с удоволствие. Дори изглеждаше по-ядосана на Джени, отколкото самата Кели беше.

Навън дъждът поутихна. Кели се прозя още веднъж, реши да се стегне и да отиде във фитнес залата. Физическите усилия стимулират отделянето на ендорфин, най-натуралният и ефективен антидепресант. Ако не можеше да докопа някое от хапчетата на майка си, Кели винаги се качваше на бягащата пътека. Тя извади чифт панталони на Стела Маккартни за „Адидас“ от претъпканото чекмедже, отредено специално за спортни екипи, хокейни униформи и други гнусни неща, и ги навлече.

Ластик, ластик, мислеше си Кели, докато оглеждаше шкафчето си. Винаги губеше ластиците си за коса. Къде по дяволите отиваха всички те? Погледна гузно към шкафчето на Джени — почти толкова разхвърляно, колкото и нейното. Може би ако Джени не беше се оказала толкова коварна и готова да забие нож в гърба ти крадла на мъже, щяха да са добри приятелки.

Без да се колебае, Кели отиде до шкафчето на Джени и се пресегна за бурканчето, пълно с ластици. Ръката й застина във въздуха, когато зърна сгънато парче хартия с инициалите Дж. Тя докосна буквите и те се размазаха. Въглен. Сърцето й ускори ритъма си десет пъти. Кели грабна хартията и проучи внимателно познатия почерк на Изи, досущ като на осемгодишен ученик. Само той можеше да направи буквите Д и Ж невъзможни за разпознаване. Кели постоя така за миг, обзета от морални размисли върху посегателството над чужди лични бележки, но после любопитството й надделя.

Разгъна листа; вътре нямаше думи. Само рисунка с химикал. Карикатура на момче с гигантска глава и тъмна, чорлава коса, облечено в износени дънки с дупки на коленете и тениска със знака „мир“ отпред. Не беше трудно да се разпознае кой е. Изи. Отправяше въздушна целувка към някого.

Преди да осъзнае какво прави, Кели смачка хартията на малка, плътна топка. Съзерцава я в дланта си няколко секунди, преди да я пъхне в джобчето на панталона си, в което обикновено прибираше ключа за шкафчето си в спортната зала. Очите й обходиха яростно стаята, търсейки нещо, което да счупи, скъса или да запрати по стената… спряха се на бурканчето с ластици. Кели грабна шепа от тях и започна да ги изстрелва като с прашка един по един, във всички посоки. Неистовият й гняв изчезваше с всеки следващ ластик, който политаше и потъваше някъде из купчините дизайнерски дрехи, струпани на пода. Кели грабна спортния си сак и се втурна навън. Слезе два етажа надолу, към стаята на Тинсли и Брет — отчаяно се нуждаеше от някой, веднага!, който да й каже, че е сто пъти по-красива от онова джудже Джени и че Изи ще съжалява до края на живота си, задето я е зарязал. Веднага след ъгъла обаче й се наложи да спре. По дяволите! Точно пред вратата на Тинсли и Брет беше застанала Джени, в тесни тъмни дънки, пъхнати в чифт божествени гумени ботуши, наметната с модерен, червен винилов дъждобран. Кафявата й къдрава коса беше залепнала покрай лицето, а бледата й кожа блестеше, безупречна и мокра. Би могло да се каже, че не е в най-добрия си вид, ако бузите й не грееха така свежо и червените й устни не бяха разтегнати в толкова щастлива и доволна усмивка. В ръката си държеше маркер, с който тъкмо се канеше да напише нещо на дъската за съобщения, окачена на вратата на Тинсли.

— О, здравей! — вдигна стреснато очи Джени. — Аз… ъъъ… исках да оставя бележка на Брет. — Страните й пламнаха още по-силно, а Кели просто стоеше срещу нея, без да пророни нито дума.

Тинсли сигурно ги беше чула отвътре, защото само след половин секунда — преди Кели да успее да изрази пренебрежението си към Джени — вратата се отвори и Тинсли застана пред тях, облечена само в черни йога панталони и черен спортен сутиен. Тя проучи обективно пейзажа пред себе си, после се ухили на Кели и накрая фиксира виолетовите си очи върху Джени, която сепнато отстъпи крачка назад, все още с маркер в ръка. Тинсли наклони глава на една страна, като че ли се опитваше да отгатне какво би търсила Джени пред нейната врата.

Джени буквално се топеше под смазващата тишина и пълните с ненавист погледи на двете по-големи момичета.

— Ами… ще се видим във фитнеса… предполагам — тънкият й гласец заглъхна, докато тя се оттегляше колебливо към стълбите.

— Това моят маркер ли е? — попита хладно и невъзмутимо Тинсли.

— О, да, съжалявам — Джени се върна и подаде маркера на Тинсли, отдръпвайки ръката си бързо, сякаш от страх да не се опари. — Може ли да предадеш на Брет… ъъъ… няма значение… — поправи се тя, когато изведнъж се подсети, че Тинсли и Брет също не си говореха, — по-добре да тръгвам.

Кели и Тинсли гледаха след нея, докато се скри зад ъгъла. После Тинсли постави длан върху тънката, фина ръка на Кели.

— Не се безпокой. Ще си получи заслуженото — дяволитите виолетови очи на Тинсли проблеснаха. Тя беше конспиратор и отмъщенията бяха любимото й забавление. И очевидно вече имаше план как да „хване“ Джени.

Но Кели не се вълнуваше от това. Истината е, че нямаше никакво желание да хваща Джени.

Единственото, което искаше, беше Изи да се върне на мястото си. Да се върне там, където би трябвало да бъде.

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Сряда, октомври 2,16:04

Subject: Щастие!

 

Бри,

Не съм те чувала отдавна. Надявам се, че шефът ти не се държи с теб като с горкото момиче от „Дяволът носи Прада“. Нещата тук, в стария „Уейвърли“, са супер — въпреки това обаче имам намерение да съм един бухал предател този уикенд и да викам за отбора на Джеремая. Всъщност ще викам персонално за него. Той е наистина страхотен напоследък и планирам скоро да го възнаградя… Ще те държа в течение. Не се тревожи, винаги ще си остана Малката ти сис J