Сесили фон Зигесар
Дръзката (11)

11

„Уейвърли“ бухалът винаги елегантно закъснява

„Малкия петел“, изисканият и уединен ресторант — единствен в центъра на Ринклиф — беше разположен в непретенциозна двуетажна селска къща близо до края на главната улица. Къща, в която навремето вероятно е живяла нечия баба. И тъй като останалите кулинарни опции в града включваха няколко пицарии, един павилион за сандвичи с имена на починали рок звезди, индийски ресторант с размера на килер и един „Събуей“, „Малкия петел“ се явяваше естествен избор на всички родители при техните визити в Академията. Учениците от „Уейвърли“ едва ли биха дошли тук по своя воля, но присъствието на родители в града винаги криеше такава заплаха.

— Престани да се държиш невротично! — Тинсли сръчка Кели, докато двете се приближаваха към стълбите на ресторанта. През ефирните завеси на прозорците се виждаха сенките на добре облечени жени и на мъже в тъмни костюми, осветени от свещите на масите пред себе си. — В крайна сметка не ти ще вечеряш с декана!

— В крайна сметка не ти ще вечеряш с бившето си гадже и с баща му! — контрира я Кели и се поспря на долното стъпало, за да нагласи двете шноли от черупка на костенурка, които придържаха косата й отстрани, макар че шнолите всъщност нямаха нужда от нагласяне.

— Така е — призна Тинсли. Беше облечена в черна рокля от копринен жоржет, разкопчана отпред достатъчно, че да разкрива необходимото. Кашмирен шал в цвят слонова кост беше професионално преметнат през раменете й. Тя тропна с върховете на високите си кожени обувки „Фенди“. — Но това не е оправдание да закъсняваш.

Кели пое дълбоко прохладния вечерен въздух и обви ръце около себе си. Изглеждаше забележително елегантна в тясната си права пола и блуза в цвят бордо, с изрязано деколте отпред и фино шалче около шията, с което тя не преставаше да си играе. Определено беше много нервна.

Тинсли въздъхна. Знаеше, че тази вечеря означава много за Кели. Не бяха го обсъждали, но според Тинсли Кели се надяваше, че с нея ще направи първата стъпка към връщането на Изи при себе си. И като никога Тинсли не знаеше какво да я посъветва. Изи сигурно беше наясно, че поканата към Кели за скъпа, интимна вечеря с баща му, усложнява собствената му ситуация. А и не беше казал на Джени? Какво му ставаше на това момче? Тинсли усети, че започва да го харесва дори повече… Тя сграбчи ръката на Кели, която тъкмо се канеше да загризе ноктите си.

— Изглеждаш съвършено, скъпа. Ще си съсипеш маникюра. — Тинсли я целуна бързо по бузата и стисна влажната й длан.

— Влизай вътре… Аз ще постоя тук само още няколко минути, за да се стегна — усмихна се неловко Кели. — Някак съм сигурна, че поне ти ще си прекараш страхотно.

Тинсли пристъпи във вестибюла на ресторанта и сканира залата, за да открие своите компаньони за вечеря. Както можеше да се очаква, в 20.05 часа, петък, Уикенда на Попечителите, мястото беше претъпкано. Сивокос сервитьор с фалшив френски акцент я попита дали търси някого и я поведе към масата й. Подът беше леко напукан и скърцаше при всяко движение, а стените бяха покрити с тъмночервен брокатен тапет, какъвто вероятно Мария Антоанета е имала в спалнята си. Целият първи етаж беше разделен на десетки малки сепарета, всяко от тях с интимна, уютна атмосфера. Мястото беше доста старомодно — позлатени огледала в баните, тежка миризма на люляк, пропита във въздуха — но Тинсли го харесваше.

— Воала, мадмоазел — каза сервитьорът, когато заведе Тинсли до малката кръгла маса, която беше заета от г-н Бюканън, декан Меримаунт, Брендън и Джулиън. Те станаха, за да я поздравят.

— Извинете ме, че закъснях — сервитьорът беше сложил стол за Тинсли между Джулиън и г-н Бюканън, и тя седна, опиянена от удоволствие, че толкова много мъжки очи са фиксирани върху нея. Г-н Бюканън изглеждаше точно така, както Тинсли си представяше, че Брендън би изглеждал след трийсетина години — хубав, мургав, стегнат; изиграл всеки ден по няколко тенис сета между престижните си бизнес срещи. Светлокафявата му коса беше започнала леко да оредява на темето, а на лявата си китка носеше платинен „Ролекс“. Беше облечен във фин светлосив костюм „Армани“, със синя копринена риза отдолу — без вратовръзка, най-горното копче разкопчано. Тинсли протегна ръка към него:

— Тинсли Кармайкъл. Приятно ми е да се запозная с вас, г-н Бюканън.

Той се ръкува с нея с увереността, която имаше всеки възрастен мъж, чиято жена е млада. Тинсли беше чула, че се запознал с втората си съпруга, още докато тя била в колежа.

— За нас е удоволствие, че се присъедини към нас тази вечер, Тинсли — изумруденозелените му очи проблеснаха в ъглите и на Тинсли й се стори, че долавя следи от флирт. — Винаги е много по-приятно, когато в компанията има красива жена.

Тя се усмихна. Разбира се, че е така.

— Благодаря ви! Беше много мило от страна на Брендън да ме покани.

Брендън се прокашля и я погледна озадачено, сякаш се опитваше да проумее какво изобщо, по дяволите, прави там тя, а после добави:

— Удоволствието е изцяло мое.

— Благодаря ти, наистина — Тинсли му се усмихна сладко-сладко, а бледорозовото блестящо червило й придаваше вид, по-невинен от всякога.

— Декан Меримаунт, и с вас ми е много приятно да се видим отново извън кампуса — тя грациозно подаде ръка на декана, който беше облечен, разбира се, в кафявото си сако „Уейвърли“ и с връзката на слънчогледи Ван Гог, с която беше сутринта на срещата на Дисциплинарната комисия. Хммм, в Академията тази вратовръзка беше едно, но навън, сред хората?! Лицето му леко се изчерви, докато се ръкуваха — сигурно си припомняше как Тинсли го беше сварила само по халат и с г-жа Пардий под ръка, на балкона на бостънския хотел преди по-малко от две седмици. Или пък си припомняше, че самата Тинсли тогава беше почти гола?

Очите й най-накрая се спряха върху човека, когото всъщност искаха да видят от мига, в който бе влязла в заведението. Джулиън. Той седеше до нея и категорично беше най-интересната личност дотук. Русоляво кафявата му коса изглеждаше влажна и ухаеше на нещо… хубаво. Тинсли не би могла да разбере на какво точно, без да я помирише отблизо. Не би го направила обаче, защото не искаше той да разбере, че подобни неща я вълнуват въобще.

— Здрасти, Джулиън — тя осъзна, че изрича името му почти срамежливо, със специфично усещане в областта на стомаха. Колкото и налудничаво да беше, всеки път, когато срещнеше кехлибарените му очи, Тинсли имаше чувството, че те виждат през нея — проникват чак до костите й, преминавайки през всички дрехи и други безсмислени прегради. С всички момичета ли правеше така, или само с нея? Тя потръпна.

— Изглеждаш много добре тази вечер, Тинсли — учтиво й се усмихна Джулиън и тя за първи път видя, че той има трапчинка на лявата буза, която сега сякаш се появи в пълния си блясък, специално заради нея.

— Благодаря. Моля, нека седнем — Тинсли придърпа стола си към масата и забеляза, че на нея няма бутилка вино. Вероятно беше прекалено самонадеяно да очаква, че деканът би им позволил да пият в негово присъствие.

— Тъкмо обсъждахме колко хубаво беше времето днес — г-н Бюканън затвори менюто и събра длани заедно, — но може би ти ще ни помогнеш да захванем някоя по-интересна тема? Кажи ни, какви са плановете ти за този уикенд — срещи с момчета, шопинг, купони?

Тинсли хвърли поглед към декан Меримаунт, чието лице побледня. Тя изчака няколко секунди, за да му даде възможност да каже нещо по въпроса за предстоящия уикенд, но деканът не даде вид, че възнамерява да го стори, затова Тинсли реши, че той очевидно би предпочел наказанието на живущите в „Дъмбъртън“ да не се споменава.

— Ами… — започна тя, без да бърза, изпитвайки удоволствие от видимия дискомфорт на декана — … има няколко неща, които Бухалите от „Уейвърли“ могат да направят…

— Наистина ли говориш за себе си като за Бухал от „Уейвърли“? — конспиративно се наведе към нея Брендън.

— Само в присъствието на членове на Управителния съвет — добави Джулиън и всички се разсмяха.

— Нямахте ли среща на „Синефил“ този уикенд, Тинсли? — неангажиращо попита Брендън и облегна лакът на масата. Очите му дяволито проблеснаха.

— Не, отложиха я. Но благодаря, че попита — тя го ритна под масата. Г-н Бюканън взе едно от прясно изпечените хлебчета в кошничката по средата на масата.

— Какво е „Синефил“? Не мога да си спомня да е имало нещо такова по мое време.

— Твоето време беше доста отдавна, Колин — суховато вметна Меримаунт, сякаш беше забравил как се изрича шега. Тинсли се засмя учтиво, за всеки случай.

— „Синефил“ е нашият филмов клуб, учреден главно, за да се възползваме от невероятната техника, с която разполага училището ни. И от невероятно удобните кресла в кинозалата. — Всъщност нейното семейство беше дарило на Академията всичко това, но Тинсли не искаше да го споменава. Вероятно г-н Бюканън беше наясно. — Гледаме филми няколко пъти месечно и после ги обсъждаме.

— Наистина ли? — Джулиън изглеждаше искрено заинтригуван. Беше облечен в бледосиня риза „Бен Шърман“, а под нея Тинсли смътно видя тениска с едва забележими очертания на надпис „Масив Атак“. — Това е супер! Не знаех, че „Уейвърли“ има филмов клуб.

— Тинсли го основа — уточни Брендън. Много мило, помисли си с благодарност тя.

— Трябваше да посветим сбирката си на филма „Розенкранц и Гилденщерн са мъртви“, но явно ще бъде следващия уикенд. — Тинсли отпи от водата си (сервирана без лед — ресторантът наистина беше френски) и добави — Всички имаме доста домашни за понеделник.

Трябваше да се говори истината все пак, нали така? Не би лъгала безочливо пред Меримаунт, дори и заради самия него.

— Глави. Глави. Глави. Глави. Глави. Глави — занарежда Джулиън, а Тинсли и Брендън едновременно избухнаха в смях. Меримаунт и г-н Бюканън ги погледнаха озадачено.

— Това е от един филм — обясни Тинсли.

— Не мисля, че съм го гледал — декан Меримаунт също отпи от водата си, а една гигантска кондензирана капка падна от чашата и се разля плавно върху покривката.

— О! — очите на Тинсли светнаха. — Чудесен е! Филмова версия на пиесата на Том Стопард, за екзистенциалните неволи на…

— Много се извинявам, че прекъсвам една красива дама — намеси се г-н Бюканън, — но беседите върху екзистенциализма са винаги по-качествени в присъствието на бутилка вино. — Той помаха към сервитьора и му посочи нещо в листата с вина. Тинсли намигна на Брендън през масата. И той разправяше, че баща му не бил готин.

Джулиън докосна крака й със своя. А може би просто се протягаше. Тинсли не помръдна.

Оттук нататък вечерта можеше да стане само по-вълнуваща, щом щеше да има и вино.

OwlNet Email inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Петък, октомври 4, 20:01

Subject: Следващия уикенд

 

Хей, Прекрасна,

Това, с твоя уикенд, е супертъпо… заключена като Рапунцел? Много ми се иска да бях на тази среща на Комисията, за да наритам задника на Меримаунт. Ще си мисля за теб непрекъснато.

Съжалявам, че няма да дойдеш, но не се стресирай. Ще се запознаеш с нашите някой друг път, а с мен ще се видиш следващия уикенд със сигурност. Ще те изведа на най-перфектната, най-романтичната среща, която можеш да си представиш.

Ще лягам рано тази вечер, но ще ти се обадя утре…

Обичам те, Джеремая

P.S. Бъди добър и отговорен бухал…