Сесили фон Зигесар
Дръзката (19)

19

Бухалът от „Уейвърли“ умее да приема конструктивна критика

Водени от добро намерение, макар и не особено убедително, момичетата от „Дъмбъртън“ бяха решили да разпръснат всичките си тетрадки и учебници из общата стая долу, в случай, че Анджелика Пардий или друг от ръководството реши да надникне. Затова момчетата намериха присъствието си в женското общежитие за още по-вълнуващо — завариха го в обичайния му вид, както би изглеждало във всеки един ден от седмицата, без да е специално нагласено за тяхното посещение. Така атмосферата беше по-интимна. Изи почти успя да си представи как Джени, излегната на дивана, пише домашното си по алгебра, а малките й розови гуменки се люлеят през страничната облегалка. Веднага след този образ обаче в главата му нахлу друг — на Кели, седнала до прозореца със списание „Вог“ в ръце, което обикновено носеше между страниците на учебника си по история.

Какво му ставаше? Защо му е така трудно да изясни чувствата си към тези момичета? Не беше честно към никого да продължава да мисли и за двете, но се чувстваше напълно безпомощен. Все едно да се наложи да избираш между Менди Муур и Линдзи Лоън^[1]… Изи беше повярвал, че е направил своя избор. Беше избрал Менди. Стига само да можеше да спре да мисли за Линдзи.

— Доста се забавихте, момчета — Алисън Куентин ги посрещна на вратата на общата стая, сложила ръце на кръста си. Беше облечена в бяло потниче и черни тесни панталони, а на краката си носеше червени изрязани гуменки. Приличаше на азиатска Одри Хепбърн. Изи хвърли поглед към съквартиранта си Алън, който страшно си падаше по Алисън.

— Липсвахме ли ти, скъпа? — Алън Сейнт Жирар грабна Алисън през талията и я завъртя.

Тя се изкикоти, но не се възпротиви и двамата затанцуваха по коридора.

— Кеговете са насам — извика Алисън през рамо.

Изи съгледа кутия с пица, отворена върху масичката за кафе и си взе едно парче. Няколко непознати за него момичета играеха „Туистър“ в ъгъла и той остана впечатлен. Обикновено тази игра не се възприемаше така сериозно, а се използваше само като възможност за опипване на представители на противоположния пол. Браво на тях. Дъвчейки изстиналото парче пица с гъби и маслини, Изи се насочи към стълбите. Въпреки че за момчетата женските общежития бяха забранена територия — с изключение на общите стаи и то само за кратък отрязък между тренировките и вечерята — Изи можеше да намери пътя към стая 303 дори със затворени очи. Той се спря за миг отпред, несигурен кого ще открие вътре. И кого се надява да открие. Почука леко и бутна вратата.

В стаята звучеше песен на Майлс Дейвис, а Джени беше седнала на бюрото и пишеше нещо на лаптопа си. Изи задържа погледа си върху нея, докато тя бързо чаткаше по клавиатурата. Беше толкова хубава! Тъмните кафяви къдрици се стелеха като водопад по гърба й. Изи опита да се промъкне крадешком и да я стресне, но подът изскърца под кецовете му „Конвърс“ и Джени се завъртя рязко.

— Ти си тук! — извика тя и на дребното й личице се разля широка усмивка. — Защо не каза нищо цял ден?

Джени отривисто скочи от стола си и се приближи към Изи, зашеметяващо красива в кафявата рокля, която отиваше на цвета на очите й и под която най-вероятно имаше само бикини. И беше с боси крака. Ммммм…

Без да промълви нито дума, Изи плъзна ръката си по тила й и се наведе, за да я целуне. Сърцето му биеше толкова диво, че почти успяваше да го чуе, и той внезапно осъзна, че точно Джени е тази, която е искал да види. И да целуне. Малките й обли рамене бяха безкрайно апетитни.

— Уау — прошепна меко Джени, след като телата им се разделиха, — с какво съм заслужила това?

Изи седна на нейното легло и се вгледа в големите й кафяви очи. Напомняха му на двойно шоколадовите бисквитки, които майка му винаги правеше за рождения му ден или когато беше болен. Представи си как Джени тича боса по пясъка край брега и например му подхвърля фризби, а гигантски черен лабрадор ретривър ги преследва през разпенените вълни, разбиващи се в краката им. Сигурно част от неговия проблем се криеше точно в това, че в мислите му непрекъснато витаеха подобни фантазии — ако успее да ги спре поне за миг и да остане в настоящето, вероятно щеше да разбере какво точно иска.

— С това, че си ти — Изи сгъна възглавницата й на две и я сложи под главата си, наслаждавайки се на портокаловия аромат, който двете с Брет използваха за косите си.

— В добро настроение си днес — Джени скочи на леглото до него.

— Да, ами… в промъкването ни дотук имаше доста адреналин.

„И в това, да те видя“, допълни мислено Изи.

— Не сте скачали с парашут или нещо такова, нали? — попита с широко отворени очи Джени.

— Неее — Изи почеса голата й ръка с почти невидими руси косъмчета, — минахме през едни тунели. Под кампуса.

— През… ъъъ… отходните канали? — Джени и леко се дръпна назад, сякаш от него се разнесе лоша миризма, но Изи беше сигурен, че няма нищо такова.

— Не, глупаче — взе ръката й той и я обсипа с целувки от китката до лакътя. — Били са направени много отдавна, когато учениците са били все още прекалено изнежени, че да излизат в снега.

Джени имаше великолепни ръце — бяха тънки и малки, защото тя беше дребна, а не кльощави и с недохранен вид като на Кели.

— Наистина ли? Нещо като тунелите на метрото? — Джени леко потрепери, дали от допира на Изи, дали от студ… — Видяхте ли плъхове? — А може и от мисълта за плъховете.

— Не.

„Само шепа идиоти“, помисли си Изи при спомена за това как едва се въздържа да не удари Хийт. Обичайно Изи беше тотален пацифист, но Хийт, е всичките си тези приказки за Кели, го провокира повече от търпимото. Или може би беше, защото… Не, не е възможно да е това.

Джени погледна надолу към Изи със срамежлива усмивка; перлено белите й зъби надничаха зад рубинените й устни.

— Хубаво е, че си тук… прекарах около пет часа в писане на досадно домашно по алгебра. Ако трябваше да разложа на линейни множители още един квадратен тричлен, щях да убия някого.

Ах, да, домашни. Точно така. Изи затвори очи.

— Аз пък прекарах целия ден в опит да избегна отегчителното домашно по история, което Уайлд ми даде вчера.

В петък сутрин г-н Уайлд му беше изпратил имейл, с който го информира за недотам блестящата му оценка на теста от четвъртък. Провал, както се очакваше. Но тъй като г-н Уайлд беше един от онези разбрани учители, които обичаха всичко с учениците им да е наред, предоставяше на Изи възможност да поправи оценката си, като подготви и представи алтернативен проект през уикенда. Трябваше да измисли и напише пет страници интервю между ген. Джордж Вашингтон и новинарски репортер, в което генералът да обясни защо би бил най-добрият президент на новата държава. По-ужасно дори и от предната задача, която беше традиционно отегчителна.

Изи разтри очите си с ръка и се замисли за количеството часове, пропилени днес в игри на Ексбокс с Алън. Минимум четири часа. А снощи пък беше стоял до късно, за да довърши едни карикатури, които се надяваше да включи в големия си проект по портретистика, крайният срок за който обаче беше чак в края на семестъра. Билион други неща, които може да прави, вместо тези, които трябва.

— Кога трябва да си готов? — попита съчувствено Джени и докосна една от къдриците покрай лявото му ухо.

— В понеделник.

— Защо ти дава толкова малко време? — учуди се Джени. — Не знае ли, че имаш и други домашни?

— Ами — започна Изи, — това всъщност е втори шанс. Провалих се на теста в четвъртък.

— О, не — Джени изглеждаше така разстроена, сякаш самата тя се е провалила. Колко мило от негова страна. — Това е гадно!

— Както и да е. Ще нахвърлям някакви глупости утре вечер. Не искам да мисля сега.

Джени прехапа устни и доби загрижен вид.

— Не трябваше да идваш тази вечер, в такъв случай. Можехме да се видим и друг път.

— Не ме искаш? — Изи изглеждаше засегнат.

— Стига! — Джени сложи малката си ръка върху гърдите му. Той усети топлината й през бейзболната си тениска. Зачуди се дали Джени обича да ходи на бейзболни мачове и дали би яла хотдог на стадиона, без да брои калории. — Нямах предвид това. Аз просто… знаеш… — Джени сви рамене, — все още си в изпитателен период от началото на годината и така нататък. Не искам да се въвличаш в други неприятности.

Изи се опита да се усмихне, но почувства как косъмчетата на тила му настръхват. Макар Джени да не бе изрекла нищо невярно или нищо, за което той самият да не бе мислил, думите й прозвучаха някак… дразнещо. Все едно баща му бе успял да я вербува за негов заместник — вместо него да го държи под око. Което, колкото и добронамерено да беше, го накара да се почувства… притиснат.

Джени не иска той да се въвлича в неприятности, добре, много мило. Но поемаше ли тя някога някакви рискове? Какво ще стане, ако един ден Изи реши да отиде на скайдайвинг например? Винаги бе мечтал за това — да лети! Джени пак ли щеше да го разубеждава, или пък щеше да препаше и тя един парашут и да скочи от самолета, хванала го за ръка? Изкуши се да се запита наум как би постъпила Кели в тази ситуация. По-скоро би се притеснявала как ще изглежда косата й на петстотин метра височина, отколкото друго. У нея също имаше подобно на неговото вродено влечение към дивото и неконтролируемото (и саморазрушителното).

— Оценявам загрижеността ти, но… — как би могъл да го каже деликатно? — на вечерята с баща ми (и Кели, внимаваше да НЕ добави той) се наслушах на приказките му за всичко, което не правя, както трябва. Ето защо не искам да мисля за тези неща повече.

— Наистина е ужасно критичен към теб, нали? — прехапа отново устни Джени.

— Е, поне никога не ми е посягал или нещо такова — Изи почувства как се размеква и устата му се изкриви в пресилена усмивка, — така че можеше да бъде и по-зле. Наистина, нека да говорим за нещо по-интересно.

— Добре — усмихна се Джени широко и Изи изведнъж осъзна, че не знае дали тя е носила някога шини например. Или дали е имала домашни любимци. Или въображаеми приятели. Прииска му се да съществува начин да спре времето — целият свят да замръзне, освен те двамата. Те просто ще си лежат така заедно. Ще си говорят или пък няма да си говорят, без значение. Просто трябваше да се опознаят по-добре. — И как се вмъкнахте в тунелите? Ако вече не са в употреба, сигурно са били зазидани или заключени?

— Не знам дали ми е позволено да издавам тайните ни — потри брадата си той, сякаш беше дълбоко раздвоен дали да й каже повече, — но вероятно мога да бъда подкупен.

— Подкупен? — набръчка нос Джени и накара луничките си да затанцуват. — Боя се, че нямам никакви пари.

— Това не е проблем — Изи се изправи и се облегна на лакът, докато я гледаше. — Има и други видове подкуп.

Както винаги, мислеше прекалено много. Сигурно страдаше от шизофрения или нещо такова. Опита се да игнорира дискомфорта в стомаха си и просто да се наслаждава на момента. Беше тук, с Джени, чиято коса падаше върху лицето й, докато се навеждаше да го целуне. Не му се говореше повече.

Тя се отдръпна прекалено бързо след целувката им, като че ли усети, че нещо в нея не бе както трябва.

— Дали да не сляза долу и да донеса нещо за пиене? — Джени стана и придържайки подгъва на роклята си, нахлузи червени джапанки.

— Да, добре… — Изи отново се пльосна върху възглавницата й и се усмихна вяло. — Звучи добре.

— Окей — тя го погледна закачливо и за миг той изпита порив да я придърпа обратно при себе си, да й разкаже за снощната вечеря, както и за всяка една откачена мисъл, която бе минала през главата му. Знаеше, че тя щеше да го успокои. Но не беше сигурен, че изобщо ще успее да изрече мислите си на глас. Та той дори не знае какво чувства, как би могъл да говори за това? Ето защо Изи само се усмихна, Джени му се усмихна в отговор и излезе, а той затвори очи и се запита дали възглавницата на Кели мирише по същия начин, който помнеше.