Сесили фон Зигесар
Дръзката (5)

5

Един бухал от „Уейвърли“ винаги ще подаде ръка на приятел в нужда

Тинсли Кармайкъл отвори прозореца на стаята си на първия етаж и потрепна, когато той изскърца шумно, но после осъзна, че не й пука, че е полунощ и че Брет може да се събуди. Погледна към неподвижното спящо тяло на съквартирантката си, заровено под ярката завивка в цикламено и червено, и почти се усмихна при спомена как навремето се бяха научили да спят дълбоко, като в кома, покрай бълнуването и хъркането на Кели.

Тинсли въздъхна и се настани на перваза на прозореца, оставяйки единия си крак, обут в копринена пижама, да виси отвън. Облегна се на рамката зад себе си и извади цигара от чисто новия пакет „Марлборо Ултралайт“. Да пушиш след поредната дълга и напрегната вечер беше великолепно. В момента сигурно беше единственото будно момиче в общежитието. Малко по-рано, след като си беше измила зъбите и бе тръгнала обратно към стаята, се сблъска със срамежливото дребно момиче от съседната стая, облечено в грозен кафяв халат за баня и преметнало дебела черна хавлия през рамо. Хм, добре. Това беше може би дванайсетия път, в който засичаше това момиче към банята в безумно късен час — очевидно можеше да се изкъпе, само когато цялото общежитие заспи. И това ако не е странно… Пардий никога не бе споменавала нищо за това момиче, което без съмнение често нарушаваше вечерния час за изключване на осветлението в общежитието, така че то или знаеше нещо за Пардий (може би Тинсли не беше единствената, която я беше хванала да се заиграва с женения декан?) или пък Пардий й позволяваше това умишлено, защото, да речем, само така можеше да я спаси от лудницата.

Съжителството между Тинсли и Брет съперничеше по неловка атмосфера единствено на съвместното пребиваване на Кели и Джени. Брет беше попаднала в настоящия списък с врагове на Тинсли, след две непоносими обиди, които автоматично изключваха всякакво приятелство. Първо, беше се сдружила с Джени Хъмфри. Все едно Джени й беше спасила задника миналата година, поемайки еднолично вината за инцидента с хапчетата „Екстази“ на хокейния терен. И второ, цялата онази история с г-н Далтън. Брет едва не бе преспала с него, без да си направи труда да й сподели! Просто нямаше начин да устои на изкушението да й го отмъкне под носа. Липсата на лоялност в едно приятелство я побъркваше. И може би затова се чувстваше малко зле — не виновна, а просто зле — заради начина, по който сагата Далтън завърши. Всичко, което Тинсли очакваше, бе Брет да я посрещне обратно в „Уейвърли“ с отворени обятия. Нима е много човек да очаква подобно нещо от уж най-добрите си приятелки? Студенината на Брет я нарани и затова бе реагирала по този начин. Малко по-остро, да. Но пък и не беше нужно Брет да приема всичко толкова сериозно. Нали нямаше намерение да се жени за този г-н Далтън… да не говорим, че именно благодарение на намесата на Тинсли в аферата „Далтън“, Брет се върна при Джеремая. Така че, в крайна сметка всичко се беше наредило чудесно и Брет трябваше да й благодари на колене!

Целият настоящ конфликт помежду им до известна степен се харесваше на Тинсли, особено напоследък, когато Брет започна да се защитава открито. Отначало тя избягваше стаята им, но после сякаш разбра, че губи по точки или нещо такова, и започна да се навърта наоколо по-често, да си пуска музиката по-силно, да разговаря с Джеремая или със сестра си по телефона, очевидно за да предизвика у Тинсли някаква реакция. Веднъж дори беше докарала в стаята смотаната си учебна група по химия, с която часове наред разиграваха флаш карти с химични уравнения и символи. Тинсли просто стоя мълчаливо на бюрото си и не им обръщаше внимание, докато те декламираха Закона на Фарадей за електролизата или реакцията на монозахаридите. Боже! Тази вечер например и двете с Брет бяха прекарали на бюрата си, на пет крачки една от друга — пишеха есета на лаптопите си, всяка заслушана в „Айпод“-а си. Брет си легна първа. В мълчание, разбира се.

Тинсли всмука дълбоко дима. Всичко това беше игра. И Брет беше длъжна да се предаде първа. В този момент отвън нещо помръдна. Тинсли изтърси пепелта в храстите под себе си и примижа — беше почти сляпа без контактните си лещи. Като че ли имаше две фигури долу на пътя, които свиха зад „Дъмбъртън“ и останалите женски общежития, и се насочиха към нещо, което приличаше на малка ескадрила от лъскави летящи чинии. Това… Хийт ли е???

Сърцето на Тинсли започна да бие по-бързо. Нещо ставаше. Тя хвърли поглед назад, към почти заспалата Брет, а после взе ключодържателя си, на който висяха платиненото й „Зипо“ и свирката за спешен сигнал (която баща й я беше накарал да се закълне, че ще носи навсякъде, макар и да не беше вече в Южна Африка, а в „Уейвърли“). Тя я притисна към устата си и подсвирна за кратко. Силуетите подскочиха, но преди да успеят да избягат, Тинсли помаха с бледата си дълга ръка.

— Това ти ли си, ХФ? — силно прошепна тя в хладната тъмна нощ, докато Хийт галопираше към нея. Тинсли присви по-силно очи към този до него. Приличаше на готиния, супервисок новак, който винаги се мотаеше с момчетата. Джулиън? Отлично. Нощта й определено се оформяше добре.

— Бейби! — извика Хийт с глас, малко по-силен от шепот. — Радвам се да те видя!

— Какво правите тук, момчета? — попита Тинсли и плахо сведе очи. Чувстваше се много секси така, седнала на перваза на прозореца си, облечена в бяла копринена пижама и с цигара в ръка. Досущ като в пиеса на Тенеси Уилямс. — Вечерният час май отдавна мина.

— Обичаме опасностите — отговори Джулиън с прозявка. Тинсли обърна глава, за да го погледне. Беше точно толкова готин, колкото го помнеше, макар и леко замъглен пред очите й в момента.

— Така ли? Отново ли издирвахте от онези, „специалните“ гъби? — Тинсли удари с висящия си крак стената на „Дъмбъртън“ и захвърли угарката от цигарата си в тревата долу.

Хийт я настъпи с гуменката си и я смачка в земята.

— Виж сега, имаме си проблем — обикновено невъзмутимото лице на Хийт имаше загрижено изражение. Той посочи към летящите чинии. — Имаме шест кегчета бира^[1], които се нуждаят от дом.

Тинсли се вторачи в лъскавите сребристи буренца. Шест?

— За какво си ги домъкнал тук?

Джулиън се ухили и прокара ръка през рошавата си руса коса.

— Като подарък за теб? Като предложение за дружба?

— Би ли си спестил глупостите за секунда, сладурче? — Хийт изглеждаше като злоупотребил с кофеин или с нещо подобно. — Какво ще кажеш да поработим върху казуса и да оставим флиртовете за после, а?

— А защо просто не ги качите на покрива? — невинно предложи Тинсли, сви рамене и посочи към противопожарната стълба в ъгъла на сградата, която водеше нагоре. Би било безкрайно забавно да се наблюдава такова едно мероприятие. — Никой няма да ги намери там.

— Брилянтно! — Хийт се плесна по челото. — Знаех си, че ще измислиш нещо.

Той бутна Джулиън към кеговете и каза:

— Хайде, вземи един-два. Ще ги качваме по противопожарната стълба.

Момчетата са толкова глупави. В пълно неверие и с прекалено голямо удоволствие Тинсли ги загледа, докато отчаяно се опитваха да се покатерят с кеговете върху паянтовата стълба от ръждясало желязо, без да вдигат шум. Тя се изкикоти. Надрусани ли бяха, или просто идиоти? Когато двамата се завърнаха отново долу при нея, Тинсли вече беше сменила настроението си.

— Слушайте, току-що чух смахнатото момиче от съседната стая да влиза в банята. — Може би от смотлата, която се къпе само посред нощ, ще има някаква полза все пак. Каква чест за нея. — Защо да не ви пусна през задната врата и да ги скриете в нейната стая? Тя е в единична. Обзалагам се, че ще се съберат под леглото й.

Тинсли бавно обу пантофите си „Ъгс“ (мразеше ботушите на тази марка, но чехлите бяха добри) и застъпва меко през фоайето и мраморните стълби към задния вход на „Дъмбъртън“. Хийт и Джулиън я чакаха, задъхани от тежестта на кеговете.

— Момчета, в лоша форма сте — прошепна Тинсли и се притисна към вратата, за да им направи път да минат, всеки от тях понесъл по няколко кега с бира.

— Ами що не ни помогнеш тогава? — злобно й прошепна Хийт, а мокрите му от росата гуменки скърцаха по пода.

— Мисля, че вече направих повече от достатъчно. — Тя ги поведе през фоайето и докато преминаваха, отбеляза наум, че откъм баните все още долита шум от вода.

— Кой се къпе по това време? — Хийт се огледа наоколо към затворените врати на стаите, като че ли си представяше голите спящи момичета зад тях. Беше забравил, че е сърдит и в настоящия миг изглеждаше обзет от щастие.

— Никой, който да искаш да познаваш.

Под вратата на стаята на Къпещото се момиче се процеждаше светлина и Тинсли я отвори. Помещението беше толкова малко, че преди сигурно е била използвано за склад, но беше спретнато и подредено, почти като килия на отшелник. Леглото се издигаше над земята на високи метални крака, така че под него имаше доста място.

— Яко — прошепна Хийт, като плъзна ръцете си по меката покривка на леглото с голяма щампа със Супермен. Или Батман? Тинсли ненавиждаше всички тези глупости със супергероите, но Хийт изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се метне върху покривката и ще започне да се въргаля върху нея. Тинсли махна ръката му от леглото.

— Престани да точиш лиги по Жената котка и започни да действаш смислено. Нямаш ли кегчета за прибиране?

Тя вдигна ъгъла на одеялото и се наведе, за да надникне под леглото. Напълно празно. Уау, това момиче нямаше никакви вещи.

— Тук е празно, ще се съберат.

— Жената котка? — каза Хийт, докато нежно полагаше металното буренце на земята и го буташе под леглото. — Тази има прилеп на циците, това е Лейди Батман!

— Имаш предвид, като Алиша Силвърстоун? — Джулиън се изправи, след като прибра и своя кег.

— Неее — изстена Хийт, — образът на Алиша е жестока подигравка с истинската Лейди Батман, която притежава гениален интелект, супер хакерски умения, владее бойни изкуства…

Тинсли и Джулиън се спогледаха. Тинсли грабна Хийт за ръката и го повлече към вратата.

— Знаеш колко обичам да слушам поетичните ти излияния за анимационни герои и прочее, но това момиче вероятно вече отми и шампоана, и балсама си, защо не се фокусираме върху същественото?

— Точно така — Хийт тръгна към вратата, като отправи един последен поглед, пълен с копнеж, през рамо. Джулиън изглеждаше видимо развеселен. Всъщност Тинсли беше забелязала, че той носи това изражение на лицето си постоянно, сякаш животът като цяло го забавляваше. Докато стъпваха на пръсти обратно към фоайето долу и към задната врата на общежитието, лъч лунна светлина попадна на бузата му и Тинсли тутакси забрави ревността си от заплесването на Хийт по нещастницата от първия етаж и ужасното й супергероично одеяло. Всичко, върху което можеше да се съсредоточи в момента, беше желанието й да предизвика за първи път сериозно изражение в очите на Джулиън. Въпреки че беше само един новак, тя щеше да го накара да се влюби в нея.

OwlNet Email Inbox

From: [email protected]

To: [email protected]

Date: Четвъртък, октомври 3, 8:12

Subject: Вечеря

 

Изи,

Опитвах се да ти звънна, но ти не вдигаш. Ще бъда в града за Уикенда на Попечителите. Ще се видим на вечеря в петък, в „Малкия петел“, точно в 20.00. Правя резервация за трима. Вземи Кели.

Дж.Л.У.