Сесили фон Зигесар
Дръзката (16)

16

За бухалите от „Уейвърли“ е въпрос на елементарно възпитание да почукаш, преди да влезеш

Брет се беше излегнала на леглото си, облечена в изумруденозелената копринена рокля на Рифат, досущ като някоя холивудска звезда, и четеше книга. Технически беше готова за партито, но дори след като прерови дузини с дрехи на други момичета и намери най-възхитителната рокля на света, след като взе назаем прекрасните гръцки сандали „Джузепе Заноти“, елегантно вързани около прасците й в момента, все още не се чувстваше ни най-малко в настроение за парти. Просто искаше да е с Джеремая.

Не беше го чувала тази сутрин, но бе успяла да настрои радиото си на честотите на „Св. Луций“ и да слуша директните коментари на учениците водещи по време на мача. Беше видно, че и двамата са напълно очаровани от Джеремая, което я развесели — забавляваха я възторжените им възхвали след всеки негов пас, все едно не просто хвърля футболна топка, ами спасява света от ядрена катастрофа. Оставаха още няколко секунди до края на мача, когато Джеремая успя да стигне съвсем сам до крайната точка и отбеляза тъчдаун, с който отборът му победи. Смотаните коментатори продължиха да цвилят прехласнато, а мажоретките сигурно бяха превзели терена, развявайки помпоните си. Въздишка.

Но книгата „Спасителят в ръжта“ винаги успяваше да я накара да се почувства по-добре. Брет я харесваше, като особено много обичаше първите няколко глави. Героят Холдън Колфийлд беше тъй пропаднал, ненадежден и толкова не на място в скъпия си колеж; Брет беше сигурна, че е влюбена в него, поне малко. Думите му, че понякога, след прочита на някоя книга, иска да се обади на автора й, беше нещо, което самата Брет чувстваше винаги, когато чете Селинджър или Дороти Паркър. Изпитваше желание да звънне на Селинджър и да му каже, че се усеща точно като Холдън, само че успява да се прикрие по-умело.

Леко почукване на вратата изтръгна Брет от размислите й.

— Влез — извика тя.

Вратата бавно се отвори и вътре надникна Кара, просто великолепна в плътно прилепналата си тъмнооранжева модерна рокля.

— Нямах намерение да те безпокоя, докато четеш… — каза момичето, очевидно смутено, — Тинсли ме покани, за да ми помогне с грима. Аз нямам никакъв опит — Кара огледа стаята, — но виждам, че нея я няма.

Брет затвори книгата и седна на леглото.

— Ами, мисля, че се качи в стаята на Кели. Ако искаш, аз мога да ти помогна — Брет се изправи и добави, — но имай предвид, че не съм Тинсли, все пак.

— Не знам дали това всъщност е лошо — прехапа устни Кара и нервно се засмя.

— Отличен отговор — отвърна Брет, също през смях.

Очите на Кара попаднаха върху „Спасителят в ръжта“.

— Страхотна книга! За часовете по английски ли я четеш?

— Не — Брет погледна надолу към спретнатата бяла книжка. Корицата й беше съвсем празна, като се изключат черните букви на заглавието в средата и минималистичната дъга диагонално в ъгъла. Дори това й харесваше в книгата. — Чета я, когато съм в лошо настроение.

Кара кимна мъдро, а зелено-кафявите й очи проблеснаха с разбиране.

— Холдън прецаква нещата толкова много — отбеляза тя разпалено, — че винаги те кара да се усещаш по-способен и добър от него.

Именно. Брет не можеше да се начуди как така не е срещала това момиче досега.

— Между другото, роклята ти е невероятна.

— Не е за вярване, че точно ти ми го казваш! — възкликна Кара. — Та ти приличаш на кинозвезда!

— И не приличам на цукини^[1]? — Брет хвърли поглед към роклята си, докато отиваше към куфарчето с гримове върху шкафа си. Взе един коректор и го подаде на Кара. — Това е супер.

— Не, сигурна съм, че никой няма да те сбърка със зеленчук.

— Благодаря — Брет разгледа критично лицето на Кара. Имаше хубава кожа, изпъкнали скули и страшно дълги мигли. Никога не носеше грим, така че може би нямаше да е лошо да й се даде малко цвят. — Какво ще кажеш за лилави сенки за очи?

Десет минути по-късно Джени подаде глава през вратата; носеше лятна тъмнокафява рокля без презрамки и червени сандали с каишки.

— Не съм много неадекватна за сезона, нали? — Косата й се пилееше на влажни масури по голите рамене. — Просто се влюбих в начина, по който тази рокля визуално смалява гърдите ми — и тя ги изпъчи напред, — изглеждат по-малки, нали?

— Хм, не и когато правиш това — закачи я Брет. Не само Изи щеше да я зяпа цяла вечер.

Макар че роклята й практически не разкриваше нищо, голите рамене и дълбоката сенчеста цепка между гърдите й щяха да подлудят момчетата. Брет огледа собственото си лице в малкото огледалце, преди леко да положи тъмни сенки в ъглите на очите си. Джени огледа двете момичета пред себе си и каза:

— Изглеждате фантастично! — Тя се усмихна срамежливо към Кара и добави: — А ти си Кара, нали? Мисля, че сме заедно в класа по Рисуване на човешко тяло.

— Това е страхотен клас — отвърна Кара, — освен ако не ти се налага да позираш, разбира се.

— Ако можехме да ходим на училище в такива дрехи, сигурно щеше да е забавно — Джени се завъртя около себе си и роклята нежно последва движението й.

— Мисля, че ще се преоблека — добави Кара бързо, — гримът не ме притеснява, но роклята… това просто не съм аз.

— Нали това е идеята, Кара, да носим чужди дрехи, за да се почувстваме различно — тази вечер не трябва да си ти — отбеляза Джени, погледна се в огледалото и прибра два кичура от челото си обратно в тъмната маса от буйни къдрици.

— Може би — сви рамене Кара, — но не ми харесва да се гледам в огледалото и да не се разпознавам.

Отвън долетя странен протяжен звук, който напомни на Брет за бибитката на розовото й детско колело. Момичетата се стрелнаха към прозореца и Брет дръпна завесите.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Джени нервно. — Все едно някой умира. Бухалите не издават такива звуци, нали?

— Освен ако не са напушени — пошегува се Кара. — Това повече приличаше на патица.

Брет се взираше напрегнато навън, в смрачаващата се вечер, но не успя да види нищо друго, освен дървета и храсти. Звукът се чу още веднъж, този път по-близо, и трите момичета подскочиха. Сърцето на Брет заби силно, тя разтвори широко прозореца и подаде главата си.

— О, боже! — извика след миг. Джеремая, облечен целият в черно и с черна боя по лицето, се беше свил между тухлената стена на „Дъмбъртън“ и съседния люляков храст.

— Шшшшт… — прошепна той и постави ръце на рамката на прозореца. — Няма ли да ме поканиш?

Брет се изкикоти и със съзнанието, че нарушава правилата, хвана една от силните ръце на Джеремая и му помогна да прескочи прозореца.

— Не трябваше ли да си на вечеря с родителите си? — попита тя щастливо, но настойчиво. Джеремая отърси боровите иглички от червената си коса.

— Вечеряхме по-рано — той огледа момичетата и се обърна към Джени. — Ти си Джени, нали?

— Да — Джени погледна притеснено към Брет, — откъде разбра?

— Имаш фенове — дари я Джеремая с неустоимата си усмивка.

— О… — промълви Джени и се изчерви.

Брет се ухили. Джеремая беше такъв флиртаджия. Едно от предимствата да ходиш с някого от друго училище беше, че можеш невинно да флиртуваш с колкото момчета си поискаш, без непрекъснато да се тревожиш, че гаджето ти ще разбере. Флиртът е едно от нещата, които правят живота приятен. Недостатъкът, разбира се, беше мисълта, че Джеремая вероятно също прави живота си приятен в собственото си училище.

— Радвам се, че успя… да дойдеш тази вечер — засмя се Джени.

— А това е Кара — каза Брет и сръчка Джени с лакът.

— Ей, Кара, приятно ми е! Аз съм Джеремая.

Брет се усмихна. Джеремая подаваше учтиво ръка, както винаги, макар пръстите му да бяха покрити с мръсотия.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, Джеремая — отвърна с усмивка Кара и хвана Джени за ръката, — но ние тъкмо си… ъъъ… тръгвахме.

— Да, разбира се, точно така — Джени се насочи към вратата и двете с Кара излязоха, като не спираха да се кикотят. — Ще се видим на партито, нали?

— Идваме скоро — отвърна Брет. Все още чуваше туптенето на сърцето си в ушите. През целия ден дори не бе посмяла да се надява, че Джеремая ще дойде — не искаше той да има проблеми или да се лишава от празненствата по случай победата си — но все пак не спираше да мисли за него. В момента, в който вратата се затвори зад Джени и Кара, тя го обгърна с ръце и започна да целува лицето му диво, внимателно отбягвайки мръсните черни петна.

— Ехей, чакай, спри малко — Джеремая потри с ръце бузите на Брет. — Остави ме да видя колко си красива! — Той отстъпи назад и я огледа преценяващо, а Брет почувства как цялото й тяло се нажежава. — Уау, прекрасна си!

— Обичам мъже, които не говорят много — дръпна го отново към себе си Брет и този път притисна устните си върху неговите. Телата им сякаш се стапяха едно в друго и той я обгърна по-силно през талията.

— Поздравления за мача днес. Слушах го по радиото.

— Наистина ли? — Джеремая сложи едната си ръка върху шията на Брет и нежно започна да я масажира, точно както тя обичаше. — Много мило от твоя страна.

— Ммммм… — Брет притисна лице върху гърдите му и вдъхна познатия аромат.

Ухаеше на бор, на дезодорант и на пяната за бръснене, която винаги използваше. Да го има тук и сега целия, в плът и кръв, след като го бе искала толкова много цял ден, я накара да се чувства като в сън. Не се въздържа и разкопча горното копче на черната му риза „Ралф Лорън“.

— Бейб, какво правиш? — измърмори Джеремая в ухото й, без да звучи особено скандализиран.

— Не мога да се спра… — Брет разкопча и другото копче, малко по-бързо, а видът на голите му гърди я подлудяваше. Толкова много копчета! — Умирах да те видя… — Тя най-накрая разтвори ризата му и веднага беше поздравена от думите „Смажи ги!“ — девизът на „Св. Луций“ — изписани върху тялото му с ярка боя. — Боже господи!

— Ъъъ… ами — усмихна се глуповато Джеремая, — всички от отбора се изрисувахме така. Не предполагахме, че не се отмива с вода — той почеса с ръка гърдите си.

— Сериозно ли? — Дори нелепият девиз изглеждаше секси върху него. Брет бавно се наведе и докосна буквите с устни, проследи буквата „С“ с уста и свали ризата от ръцете на Джеремая. Може би това щеше да се превърне в малката им тайна — че първия път, когато са го направили, той е имал изписано „Смажи ги!“ върху гърдите си с ярки смешни букви. Би било дори романтично.

В момента, в който тя започна нежно да избутва Джеремая към леглото, вратата се отвори и Тинсли, в ефирна розова рокля и с дълго перлено двойно колие (същото като това, което Брет планираше да носи на срещата с родителите на Джеремая), нахлу внезапно.

— О, Джеремая! Не очаквах да видя точно теб тук.

Все едно бе очаквала да види Брет с някое друго момче. Предвид пресния си спомен как само преди няколко седмици бе лежала скришом в яхтата на Ерик Далтън, Брет се почувства засегната. „Подла кучка!“, изруга тя наум. Не можеше ли Тинсли просто да миряса! Джеремая погледна към Брет и тя долови в синьо-зелените му очи лека тъга, сякаш и той тъкмо си беше припомнил как го беше зарязала безцеремонно заради друг. Брет потри ръката си нагоре-надолу по голия му гръб, но той грабна ризата си, целуна я бързо по бузата и безмълвно й прошепна: „По-късно“. Тинсли мина на сантиметри покрай полуголото му тяло и го дари с очарователната си усмивка.

— Поздравления за победата. Чух, че се е получил наистина хубав мач.

— Благодаря, Тинсли.

Брет хвърли към Тинсли поглед, изпълнен с омраза, докато местеше разни неща на бюрото си, а после взе тънкия си черен телефон, който вибрираше през цялото време.

— Тук ли ще стоите цяла вечер? — попита жизнерадостно Тинсли и открито срещна очите й, като че ли не бяха си мълчали през отминалите две седмици. Естествено. Тинсли никога не би демонстрирала пред представител на другия пол каква мегакучка е всъщност.

— Не, не се безпокой, ще дойдем след малко — отговори Брет. Успя да запази гласа си спокоен, въпреки отвращението, което изпитваше. Джеремая се облече.

— Добре — каза Тинсли, като остави вратата отворена зад себе си, — защото не искам да пропуснете нещо интересно.