Сесили фон Зигесар
Дръзката (2)

2

Всеки бухал от „Уейвърли“ трябва да се възползва от щастливото стечение на обстоятелствата

— Хей, принцесо! — извика Хийт Феро, докато влиташе през вратата на стаята си на втория етаж в общежитието „Ричардс“, която делеше с Брендън Бюканън. Подгизналите му от дъжда сини маратонки „Пума“ шумно жвакаха върху доскоро чистия светъл дъбов под. — О! — възкликна той, като видя спуснатите завеси и Брендън, свит под ослепително чистото си и сякаш неизползвано плюшено одеяло в блед прасковен цвят. — Нима Спящата красавица все още спи?!

„Задник“, прокле наум Брендън и зарови лице във възглавницата си. Човек с нормална степен на умствено развитие би влязъл в стаята, би забелязал спуснатите завеси, устройството за спокоен сън, включено на режим „Лятна нощ“, тялото под завивките и вероятно би допуснал, че не трябва да блъска наоколо като слабоумен. Всичко това обаче беше твърде сложно като мисъл, за да се очаква от Хийт.

— Майната ти, Феро — изръмжа Брендън и вдигна глава от възглавницата си достатъчно високо, за да успее да му хвърли гневен поглед. Проблемът на Хийт — или по-скоро един от проблемите му — беше, че е твърде погълнат от себе си, за да се вълнува от дреболии като дали съквартирантът му спи, учи или се дави в самосъжаление. Личността на Хийт притежаваше едно-единствено измерение — шум.

— Що не си на тренировка, пич? — Феро щракна ключа на лампата и мракът на стаята се разсея от флуоресцентната светлина. Брендън дръпна одеялото върху лицето си.

Тренировка. Да, имаше тренировка. И понеже беше младши капитан на отбора по скуош, сигурно трябваше да се напъне и да се яви на терена. Но самата мисъл да премята глупавата гумена топка с още някакъв потен младеж го отблъскваше — не беше в настроение за това днес. Съвсем нетипично за него, Брендън беше решил да пропусне последните часове за деня — сивото дъждовно време го депресира и го накара да мечтае единствено за уютното си легло, в което да заспи задълго. Или завинаги?

Прекалено нездраво и мрачно желание, да, но той не беше на себе си от последния уикенд насам, когато Кели го унизи пред всички на партито в „Риц“, предлагайки му да погледа гей порно в стаята си. Вярно, държа се малко по-покровителствено с нея, отколкото беше необходимо, но тя се правеше на пълна глупачка в желанието си да не остане по-назад от Тинсли — беше се качила на някакво бюро и късаше дрехите си в алкохолно опиянение. Брендън винаги се дразнеше от ниското самочувствие на Кели и от несъществуващите предимства, които тя непрестанно приписваше на социопатичната Тинсли. Просто не успя да се въздържи — беше му непоносимо да гледа как Кели се държи като неин безмозъчен клонинг. Беше й предложил да отидат в стаята си и да поговорят насаме, а защо не и нещо повече… Но Кели му се подигра. Беше крещяла насреща му да я остави на мира. Добре, ако това иска — добре. Брендън беше изтощен от болезненото си влечение по Кели. Освен това, тя определено все още си падаше по артистичния тъпак Изи Уолш. Брендън можеше да се обзаложи, че Кели се изтъпани върху онова бюро и започна нелепия си стриптийз, само защото видя, че Изи се възхищава от тялото на Тинсли. Това я беше сразило. Лично той намираше и Изи, и Тинсли за противни, но, разбира се, Кели боготвореше точно тях. Нямаше намерение да губи повече време, чакайки я да осъзнае що за бездушни твари са те и да се върне при него. Но поне да имаше нещо друго, с което да запълва времето си сега…

Брендън отметна ултрамекото одеяло и спусна босите си крака на студения дървен под. Беше облечен в екипа си за тренировки — тъмносин анцуг „Адидас“ с оранжеви черти отстрани и една от белите тениски „Пакост“, които купуваше на дузини. Обичаше да тренира с тях, но когато под мишниците им се появяваха потни петна, ги изхвърляше.

— Не преекспонирай, Феро. Просто си дремнах.

— За бога! Ти употреби „преекспонирай“ и „дремнах“ в едно и също изречение!! — Хийт маниакално се разсмя, съблече мократа си от дъжда тениска „Дизел“ с надпис отпред „В морален шок“, сви я на топка и я запрати към главата на Брендън. Не го уцели и тениската се скупчи върху бюрото на Брендън. Супер. Беше му трудно да си представи шокирания морал на Хийт, тъй като той по принцип не притежаваше морал.

Брендън прекоси стаята и отиде до гардероба си; въздъхна, когато настъпи калните отпечатъци, оставени от Хийт, и извади чифт от спретнато подредените в едно чекмедже бели чорапи „Адидас“. Хапливият му отговор беше осуетен от вибриращия върху дъбовата маса телефон. Кели? Брендън отвори капачето и видя номера на баща си. Потискайки стона си, той отговори:

— Добър ден, баща ми.

— Звучиш сънено — плътният силен глас на г-н Бюканън съдържаше стаена обвинителна нотка. — Надявам се, че не те будя. Макар че не се сещам за причина да спиш насред учебния ден.

Точно така. Днес звучеше по-агресивно-пасивно от обикновено. Сигурно двайсет и няколко годишната мегакучка, която се беше омъжила за него по сметка, пак го беше вбесила за нещо.

— Приготвях се за тренировки. Има ли нещо?

Г-н Бюканън изглеждаше много по-възрастен на вид за годините си, но според Брендън всеки би се състарил преждевременно, ако реши да си играе на младоженец, след като официално се присъедини към клуба на пенсионера. А и кошмарните полубратя на Брендън, близнаците Закари и Люк, бяха десет пъти по-досадни и от най-досадното нещо. Не беше никак чудно, че баща му прекарва толкова време на работа.

Г-н Бюканън игнорира въпроса на сина си или пък изобщо не го чу.

— В петък ще обядвам с декан Меримаунт. Искам да дойдеш. Вземи и Кели.

Декан Меримаунт? Кели? Какви, по дяволите, ги говореше баща му?!

— Ти ще идваш… тук? — попита объркано Брендън. Г-н Бюканън въздъхна. Брендън долови звука на влак — сигурно баща му пътуваше от града към Гринуич, както обикновено.

— Брендън, надявам се, че слушаш по-внимателно учителите си там, отколкото мен. Имам ангажименти в „Уейвърли“ през целия уикенд заради Срещата на Управителния съвет. Казах ти преди месеци.

— Уикендът на Попечителите, да — повтори Брендън. — Извини ме, забравил съм — добави той, въпреки че беше сигурен, че баща му изобщо не го е споменавал. Винаги беше за предпочитане да поеме вината върху себе си, отколкото да очаква баща му да признае своя грешка. Но, по дяволите, вечеря с декан Меримаунт? Заслужаваше ли такова наказание? А и Кели? Явно не беше единственият с къса памет. — Ъм, татко… може би пък ти си забравил, че скъсах с Кели? Преди година?

— Никога не ми споделяш нищо — изломоти г-н Бюканън след кратка пауза. — Добре тогава, доведи някой друг. Не искам да сме само ние тримата. Би било… някак неловко, не мислиш ли?

Да мисля?

— Да, окей. Ще взема някого. — Родителите са такива откачалки! — Виж, тате, бързам за тренировка…

— Добре, надявам се да спечелите. Направи резервация за осем в онзи ресторант, френския. — Г-н Бюканън затвори, преди Брендън да успее да повтори, че има тренировка, а не състезание. Кой печели тренировки?

— Наистина ли произнесе магическите думи? — попита Хийт в секундата, в която Брендън запрати телефона си в черния спортен найлонов сак. Хийт се хилеше насреща му като петгодишно дете, дочуло звънчетата на камиона за сладолед.

— Ъ?

— Уикендът на Попечителите? — повтори Хийт, а възторженото изражение вече превземаше цялото му лице. Все още не беше си облякъл риза и стоеше насред стаята само по чифт футболни шорти „Найк“, осеяни с петна от трева. — Нали знаеш какво означава това?

— О, да, знам. Тълпа самодоволни богати старчета идват в града и принуждават бедните си отрудени синове да се тъпчат с жабешки бутчета във френски ресторанти, в компанията на проклети декани. Означава мъчение.

— Не, идиот такъв — прекъсна го Хийт, грабна футболна топка и професионално я балансира върху коляното си, — означава друго: тълпа самодоволни богати старчета идва в града и всички са толкова заети да им се подмазват, че дори не забелязват какво правят много-по-умните-им-от-колкото-предполагат ученици. А това — Хийт пак широко се ухили, — означава ПААА-РТИИИ! — Той наблегна на думата, като запрати топката към рафта на Брендън, разпилявайки цялото му съдържание на пода.

Брендън завъртя отегчено очи. Феро беше нетърпим от уикенда в Бостън насам, когато тайното общество на Тинсли беше взело брилянтното решение да го направи следващата си мъжка цел. Сякаш гигантското му его се нуждаеше от допълнително подхранване. Брендън се беше оттеглил рано от купона, след публичното унижение от страна на Кели, но после дочу слуховете за продължението му. Говореше се, че Кели, Тинсли и Хийт се били качили на покрива, където танцували голи, но изглежда никой не знаеше нищо повече. Всичко, което останалите твърдяха със сигурност, беше, че когато се събудили сутринта, полуголи и полупияни, тях тримата ги нямало. Брендън се съмняваше, но точно сега отношенията му с Кели не бяха особено приятелски, та да я пита, пък и последното нещо на света, което искаше да чуе, е, че тя е направила нещо толкова тъпо, като да спи с Хийт Феро. Защото тя не би го направила. Нали така?

Хийт грабна Блекберито си и натисна бутон за бързо избиране.

— Вече си търсиш мацка за уикенда? — саркастично отбеляза Брендън, докато навличаше яркожълтото си водоустойчиво яке. Всъщност самият той се нуждаеше от мацка. Кой, за бога, щеше да вземе със себе си на вечерята с баща си и декана?

— Ха! Като че ли някога ми се налага да търся — сряза го Хийт. — Звъня на едно френдче от бара в Ринклиф. Какво е едно парти без освежаващи питиета?

OwlNet Instant Message Inbox

СейджФрансис: Смейл отмени ли тренировката?

БениКънингам: Тъкмо си проверявах имейла… събираме се в „Ласел“, точно в 16.00.

СейджФрансис: Пу аз да тренирам на фитнес-стълбата, с най-чудесния изглед към пичовете от футболния отбор!

БениКънингам: Изобщо нямам идея как може да те възбужда противният, вмирисан на пот спортен салон…

СейджФрансис: Нямаш идея, защото никога не си го правила под душа в мъжките бани.

БениКънингам: О, така ли? Кога, с кого?

СейджФрансис: Предполагам, че ще се наложи да изчакаш следващия мач, за да разбереш.