Сесили фон Зигесар
Дръзката (8)

8

Бухалите „Уейвърли“ никога не кацат на училищни покриви

Вечерта беше топла и веднага след като слънцето се потопи зад хоризонта, партито на покрива започна да набира скорост. Тинсли бе наглеждала кега с бира на покрива цял ден, като се уверяваше, че е добре скрит в сенките и подменяше стопения лед в охладителя. Сега, докато стоеше под откритото небе в златистите си металически ботуши „Джузепе Заноти“, копринена пола в млечен цвят с ръчно тъкана дантела по края и обикновена бяла тениска, а лек ветрец диплеше коприната около бедрата й, тя се чувстваше спокойна и омиротворена. Или в превод — отегчена. Покривът на „Дъмбъртън“ — забранена за учениците територия — се оказа неочаквано скучен. Тухлените стени правеха момичетата невидими за всичко друго наоколо, освен за върховете на няколко дървета, чиито ярко оцветени листа изглеждаха великолепно, докато изчезваха в настъпващия мрак. Великолепно и скучно.

Тинсли се облегна на пластмасовия си шезлонг — един от шестте, които Сейдж и Селин бяха откраднали от склада в мазето — и отпи глътка студена бира. Всички момичета от тайния клуб „Кафе Съсайъти“ бяха тук. Тинсли почти бе забравила, че едно време дребната Джени Хъмфри и кучката Брет също бяха част от клуба. Почти. Дразнеше я, че изключването на Брет от обществото им не й се отрази по никакъв начин. Беше очаквала, че след като вестта за обявената вражда между тях двете се разнесе, бившата й приятелка ще бъде игнорирана от всички в „Уейвърли“. Само че нищо подобно не се случи. Брет като че ли си прекарваше чудесно. Виждаше се с останалите момичета, когато не бяха заедно с Тинсли, и изобщо, все едно не бе попаднала в черния й списък. Тя не спираше да се надява, че някой ден Брет ще се хвърли на земята, ще целуне върховете на ботушите й и ще я умолява да започнат отначало. Но Брет изглеждаше някак… над тези неща. Може би защото отново беше влюбена в Джеремая. Естествено, че гаджето на звездата-куотърбек ще е популярно — поне докато са заедно.

Металната врата на покрива издрънча и се отвори, прекъсвайки рязко мислите на Тинсли. Кели се появи, облечена в една от невероятните си нови рокли.

— Туземците долу не мирясват — каза тя на Тинсли, докато деликатно прескачаше парчета сгур под краката си. — Всички се натискат за партито. Е, без Джени и Брет — поправи се с горчивина Кели, а устните й се нацупиха в красива розова муцунка, — те са в стаята ми и си правят маникюр.

Тинсли нагласи полата около талията си и вдиша дълбоко. Проучи детайлно пейзажа около себе си — Алисън Куентин и Верена Амивъл танцуваха под звуците на музиката от „Айпод“-а й. Бени Кънингам и Селин Колиста клечаха пред кега с бира и се опитваха да изобретят нова игра с надпиване — някоя, която да не е играна вече десет хиляди пъти. Сейдж Франсис си говореше с Емили Дженкинс, най-прясното попълнение на „Кафе Съсайъти“ — нещо, за което Тинсли съжали в секундата, в която Емили цъфна на покрива, облечена като за евтин абитуриентски бал през 1991-ва. Тинсли въздъхна тежко. Не й се искаше да го признае, но партито беше… тъпо. А тя беше отегчена. Отегчена. Отегчена. Отегчена.

— Е, добре, добре — изправи се Тинсли, — добре тогава. Нека ги поканим, щом толкова искат.

— Ти сериозно ли? — Кели зяпна от почуда.

— И защо не, по дяволите? — Тинсли остави бирата и безгрижно се отправи към вратата.

— Защото… Ами, представи си само: Ивон, мухлата от британската музикална група, и онова момиче с щръкналата коса, дето има плакат на Джуъл на стената, и… разни такива…

— Не бъди сноб, скъпа — Тинсли потупа Кели по бузата, а виолетовите й очи проблеснаха от възбуда. Можеше пък да стане интересно. — Има предостатъчно бира за всички.

— О, както и да е… — завъртя очи Кели.

Чувствайки се непредсказуема и възвишена (дума от тестовете, с която Тинсли никога не би допуснала, че може да опише себе си), тя отвори скърцащата метална врата. Няколко момичета не проявяваха интерес към купона им, но пък други чакаха с огромно нетърпение и надежда в сърцата. Е, защо да не бъде щедра и да не им направи малък подарък?

— Ехей, момичета — очите на Тинсли познавачески обходиха смътно познатите физиономии, които вероятно бе срещала в часовете, в кафенето или дори в банята, докато са мили зъбите си в съседство. Момичета, чиито имена не знаеше, но и не беше особено мотивирана да узнава. Разпозна Ивон, задръстената музикантка от класа й по италиански. Със слабото си тяло като на птичка и с дългата си руса коса, това девойче би могло и да изглежда добре, стига да не носеше така ужасяващо отблъскващи дрехи. Възвишена. Тинсли симулира с усилие усмивка върху червените си блестящи устни.

— Защо не се присъедините към нас? Нощта е толкова приятна.

— Наистина ли? — почти изписука Ивон. — Можем ли? Нямаш нищо против?

„За бога“, помисли си Тинсли. „Трябваше ли да се моли така?“

— Разбира се — процеди през зъби тя. — Заповядайте. Поканете и другите — ще си спретнем нещо като тийм билдинг на общежитието.

Веднага след това Тинсли се сети, че Кели беше споменала нещо за Брет, Джени и маникюр-партито им — ритуал, който те трите имаха преди, в по-добрите времена. Времена, в които все още разговаряха помежду си. Проклета да е, ако позволи тези две предателки да стъпят тук, на този купон, независимо, че цялото общежитие беше поканено.

— Аз ще кажа на момичетата от третия етаж — добави Тинсли.

Ивон и още няколко от смотаните й приятелки се затичаха надолу по стълбите, нетърпеливи да разпространят новината на другите задръстенячки в „Дъмбъртън“. Тинсли се усмихна вътрешно, докато вървеше към фоайето на третия етаж, целенасочено подминавайки стая 303. Не успя да устои на порива си обаче и поспря за секунда пред вратата, за да чуе дали вътре не говорят за нея. Стаята беше притихнала, с изключение на слаб далечен шум от сешоар. Какво разочарование.

Час по-късно, приблизително двайсет и пет момичета се бяха събрали на покрива и развълнувано разговаряха помежду си, изтегнати върху шезлонгите. Колкото повече пиеха, толкова по-тиха им се струваше музиката, така че копчето за усилване на звука на „Айпод“-а бавно и уверено се местеше напред. Всички те обаче бяха прекалено щастливи и заети да унищожават съдържанието на бирения кег, както и да танцуват около шахтата на централния климатик, за да обръщат внимание на това. Звездите бяха изгрели, а Тинсли ги съзерцаваше, легнала до Кели върху един от тапицираните лаундж столове.

— Трябва да признаеш, че това беше добра идея — гласът на Тинсли звучеше замечтано; тъкмо си мислеше, че партито би било още по-интересно, ако наоколо се навъртаха и момчета. И по-конкретно: високи, сексапилни момчета с тъмноруси коси, дълги до брадичката. Перверзна усмивка плъзна по устните й, докато си представяше Джулиън. Кели понечи да й отговори с нещо саркастично, но така и не стана ясно с какво, защото в този миг отдолу, някъде около главния вход на „Дъмбъртън“, долетя внезапен вик:

— Стой! Кой е там горе?

Момичетата спряха да танцуват, смразени от ужас.

— Никой да не мърда! Качваме се!

В същата тази секунда, все едно беше избухнал пожар или бяха обявили разпродажба в „Нойман Маркус“, момичетата отвориха вратата и се втурнаха панически надолу по стълбите, отчаяни в стремежа си да се върнат по стаите, преди декана или г-жа Пардий, или който и да е, по дяволите, друг, да успее да ги види. Тинсли, с почти ликуващ вид, грабна „Айпод“-а си и се присъедини към тълпата, устремена към задните стълби. Зад себе си остави единствено полупразния кег, тъй като не остана време да го скрие.

OwlNet Instant Message Inbox

ЕмилиДженкинс: Наистина ли беше декан Меримаунт? Прецакани ли сме?

СелинКолиста: Тотално.

ЕмилиДженкинс: Първото ми парти на клуба и Тинсли покани всички останали скапанячки? Ехо?

СелинКолиста: Ехо… Три часа по-рано и ти беше сред скапанячките!

ЕмилиДженкинс: Не ми напомняй.

OwlNet Instant Message Inbox

ИвонСтидър: Просто да кажа, че Меримаунт и Пардий чукаха на всички стаи на първия етаж. Питаха защо ти и Брет не сте в стаята си и аз казах, че сте горе при Кели. ОК?

ТинслиКармайкъл: Питаха ли нещо за партито?

ИвонСтидър: Всъщност не. Пардий изглеждаше съсипана. Мисля, че Меримаунт беше провалил и нейното среднощно женско парти.

ТинслиКармайкъл: Интересно…

OwlNet Email Inbox

То: Обитателите на „Дъмбъртън“

From: [email protected]

Date: Четвъртък, октомври 3,22:16

Subject: Дисциплинарна комисия

 

Скъпи обитатели на общежитието „Дъмбъртън“,

Крайно съм разочарован да ви съобщя, че тази вечер, след като учител докладва за неприемлив шум в „Дъмбъртън Хол“, открих бирен кег на покрива на общежитието.

Всички резиденти на „Дъмбъртън“ ще се явят пред Дисциплинарната комисия. Срещата ще се състои в стая 3 на първия етаж на „Стансфийлд Хол“, утре сутрин, в 10 часа.

Присъствието задължително.

Декан Меримаунт