Сесили фон Зигесар
Дръзката (18)

18

Бухалът от „Уейвърли“ знае, че за всяка врата си има ключ

Точно в седем и двайсет и пет, пет минути преди определения час, всички момчета се бяха събрали в съблекалнята на фитнес залата „Ласел“. И чакаха.

— Не съм сигурен дали трябва да участвам в това — каза Лон Баруза, докато заключваше предната врата и угасваше последните лампи над главата си, — но ми липсват готините момичета. — Той подрънка с ключовете и се ухили: — Какъв късмет е за тях, че съм натоварен със задачата да заключвам тук всяка проклета събота вечер.

Брендън се засмя. Чувстваше се много по-смел, отколкото обикновено си позволяваше. Беше се мотал целия следобед из игрищата за скуош в упражняване на бекхенда си, а накрая срещна Лон Баруза, влязъл в мъжките съблекални с купчина чисти хавлии. Брендън го виждаше да работи навсякъде — в залата за вечеря, в библиотеката, в „Максуел“ — изпълнявайки всевъзможните задължения, включени в комбинираната му работно-учебна програма. Брендън винаги му се бе възхищавал за това — в „Уейвърли“ нямаше много ученици (сред които и той самият), на които се налагаше да работят, за да платят първокласното си обучение. Но точно в този момент, в съблекалните, Брендън му се беше възхитил заради друго — заради обемистата връзка ключове, окачена на колана на тъмните му дънки.

— Нямам главен ключ или нещо подобно — бе отговорил Лон на въпроса на Брендън, — но тук има всякакви ключове, които отварят разни стари и интересни врати. И да, един от тях е за вратата от „Ласел“ към тунелите.

— Как, по дяволите, си запазил тази тайна? — Брендън бе избърсал капките пот, които се застинаха по челото му.

— Ами… — бе отвърнал гордо Лон, — това не е точно тайна; няколко момичета също знаят.

Лон имаше репутация на женски любимец, въпреки че не се хвалеше с това. И не разпращаше списъци с момичетата, с които е бил, в имейли до съквартирантите си в общежитието. Иначе казано, не беше Хийт Феро.

— Знаеш ли докъде стигат?

— Не съм ги проучвал. Но имат указателни знаци по стените, според които отиват до всички главни сгради.

— И до общежитията?

— И до общежитията.

Бинго.

Брендън беше информирал тайната група изследователи с един имейл, макар и той самият да не беше много убеден какво има предвид с думите си „елате подготвени“ в него. Фенерчета и тъмни дрехи може би.

В крайна сметка Изи се появи с жълта каска с монтиран гигантски фенер отпред.

— Пещерняшка е — сви рамене той и я сложи на главата си. Приличаше на миньор. Ако момичетата бяха тук, щяха да се надпреварват да му повтарят колко е готин. Колко е креативно и артистично, че носи пещерняшка каска. А според Брендън Изи просто приличаше на действително излязъл от пещерите.

Алън Сейнт Жирар започна да вади дълго дебело въже от сака си и да го увива около кръста си.

— К’во става бе, какво е това? — попита Райън Рейнълдс и почеса халката на носа си.

Изглежда химикалката с LED-лампичка, която носеше, сега започваше да му създава комплекси.

— В случай, че някой трябва да бъде изтеглен.

— Ей! — Хийт Феро вдигна ръка. — Нека не говорим за теглене, моля!

— А и тук няма пещери, както знаете — Брендън намъкна през главата си черен пуловер „Армани“ върху светлосивата тениска „Бен Шърман“. Погледна към Джулиън, който беше овесил нещо като бинокъл през врата си.

— Бинокъл?

— Очила за нощно виждане — поправи го Джулиън. Косата му, обикновено разрошена, сега беше прибрана под черна плетена шапка. Приличаше на един по-висок Кърт Кобейн — сигурно беше модерно да си такъв в Сиатъл.

— Дай да скивам — Хийт Феро посегна към тях, но Джулиън, с петнайсет сантиметра по-висок от Хийт, ги изхлузи от врата си и ги вдигна нагоре.

— Не мога да ти поверя скъпите си играчки.

— Откъде ги взе? — попита Брендън от любопитство. Този Джулиън беше истинска мистерия.

— Майка ми — отвърна Джулиън и ги сложи пред очите си, преструвайки се, че ги фокусира върху Брендън — работеше в ЦРУ.

— Наистина ли?! — Райън Рейнълдс заподскача от вълнение. Всички знаеха, че „Наричана още“^[1] е любимият му сериал.

— Не — усмихна се Джулиън.

— Тъпак — измърмори в отговор Райън.

Брендън потропа нетърпеливо с черните си гуменки по пода от линолеум.

— Готови ли сме? Момичетата чакат.

Лон ги отведе до приземието на старата спортна зала, където под ниските тавани бяха складирани всякакви излезли от употреба гимнастически съоръжения. Той рязко спря пред една напълно безобидна врата до неприветливия офис на треньора по футбол. Опитно прехвърли ключовете, преди да избере един и да го плъзне в ключалката, завъртайки го насам-натам. Всички бяха затаили дъх, а някой изтананика тържествен мотив:

— Дам да дам дам да ДАМ!

Вратата с лекота се отвори.

— Лон, обичам те! Да вървим! — плесна с ръце Хийт и извади фенерчето от джоба си. Проблесна с него по стените и освети надпис, който приличаше на някаква табела. Поспря се над буквите „Дъмбъртън“ — Хайде, дами, насам!

Изи включи пещерняшкия си фенер и Брендън, колкото и да му беше неприятно да го признае, се увери в неговата полза — идеално осветяваше пътя им. И все пак тунелът беше много по-широк, по-лесен за ориентиране и по-нетипичен за романите на Едгар Алан По, отколкото Брендън бе очаквал.

— Насам — посочи Джулиън, като с другата ръка държеше очилата за нощно виждане пред очите си. Откъде, за бога, човек би могъл да се снабди с такова нещо? Брендън започна да си мисли, че майката на Джулиън все пак е била в ЦРУ.

— Ама т’ва е жестоко! — възкликна Алън, когато стигнаха до първата отбивка на тунела, която водеше към библиотеката. — Защо някой би се занимавал със скапания сняг през зимата, когато всички можем да сме си на топличко и уютно тук?

— Сигурно точно в това е бил проблемът — фенерчето на Брендън се плъзна върху други надписи, пръснати по стената: „Мадисън Оливър духа страхотно“, „Аз, Великият Джонсън“, „Тейлър обича Майкъл завинаги“, „Дюран Дюран са най-добрите“. Изглежда бухалите на „Уейвърли“ не притежаваха особена креативност по отношение на графитите. Брендън фиксира светлината си върху друг, който гласеше: „Меримаунт има малка пишка.“ Той сръга Хийт в ребрата и каза:

— Е, явно с декана можете да сте приятелчета, имате нещо общо.

Хийт се разгневи и си припомни с неохота неочакваното отмъщение на Джени миналия месец, в което отново се спомена размера на определени негови части. Грабна въжето от ръката на Алън и го развя пред себе си като ласо.

— Не вярвай на всичко, което чуваш, смотаняко. Сигурно пак ще бъдеш прекалено зает тази вечер да се опитваш да влезеш в гащичките на Кели, за да забележиш, че аз ще бъда красавицата на проклетия бал. За пореден път!

При споменаването на името на Кели Брендън не изпита нищо — факт, който сам по себе си заслужаваше внимание. Сърцето му не се разтуптя, не започна да си я представя в белите й бикини на черни черешки, не започна да се чуди кое ли момче точи лиги по нея в момента. Това беше абсолютно супер невероятно. И ужасяващо. Защото сега в бикините, които си представяше, беше тялото на Тинсли.

— Ами, да, все тая… — Брендън се опита да проясни мислите си, внезапно изпълнени от образи на Тинсли. Беше се сещал за нея много пъти от вечерята снощи до днес, но бе успял да си внуши, че това се дължи на шока от нормалното й поведение — въпреки флиртовете й, беше я видял да се държи като човешко същество. Сега обаче, с приближаването им към „Дъмбъртън“, Брендън осъзна, че се вълнува от мисълта да я види отново. Може би не е бил прав за нея. Може би не е зла, а просто… неправилно разбрана?

— Кукличке, още ли не си приключил с това момиче? — възрадва се Хийт, решен да не остави темата за Кели да отмине ей така. Вероятно не му се искаше Брендън да забравя за нея, защото тогава ще му се наложи да си търси нов материал за шеги.

— Остави го на мира — извика Изи през рамо, докато вървеше най-отпред с Джулиън, — вината не е негова. Кели е страхотна. Никой не би могъл да я забрави лесно.

Всички зяпнаха от почуда. Никой не би могъл да я забрави лесно? Кой никой? Например Изи? Брендън почувства раздразнение не само от това, че Изи се застъпва за него — благодаря, пич, но няма нужда — но и заради сантименталните му брътвежи за Кели. Брендън не изключваше вероятността параноичната му ревност пак да проговаря, но Изи прозвуча така, сякаш още си пада по нея. Което го вбеси още повече. Изи първо разби сърцето на Кели, а сега се канеше да направи същото с горката сладка Джени? Джени, която беше просто невероятна — перфектна може би във всяко едно отношение, освен във вкуса си за мъже. Честно казано, нейният образ, преизпълнил любимите бикини на черешки, също вземаше активно участие в бляновете му.

— Чакай, чакай, чакай, чаааакай, каубой — Хийт застана пред Изи и постави ръка на гърдите му, — ти не трябваше ли да си мислиш за малката госпожица Бюст точно сега? Не трябва ли тя да е тази, която не може лесно да бъде забравена? — Хийт изпъчи гърди и блъсна с тях гърдите на Изи.

— Махни се от мен, тъпако — Изи свали ръката на Хийт от себе си. Двамата кръстосаха гневно очи, но за щастие, точно преди да се разрази мачо-скандалът, силен звук долетя над главите им.

— Пичове — обърна се назад към тях Джулиън, — стигнахме.

Всички се скупчиха около него и фенерчетата им осветиха малка дръжка на врата. Над нея, лесна за разпознаване, беше изписана думата „Дъмбъртън“. Джулиън натисна дръжката, но нищо не се случи. Той пробва отново, като този път и Хийт натисна вратата с тялото си. Тя рязко се отвори и двамата политнаха навътре, преобръщайки с трясък някаква кофа и парцал. Джулиън погледна към тавана и всички притихнаха, заслушани в звуците от песента „Като молитва“ на Мадона, разнасящи се над главите им.

— Пресвета майко — Джулиън се изправи и изтупа дрехите си. — Тук сме.

Хийт Феро погледна компаса си.

— Нека се ориентирам — подуши въздуха той и посочи вратата на склада, в който бяха попаднали. Единствената врата наоколо. — Бирата е… точно в тази посока.

— Страшен си, детективе — Брендън завъртя отегчено очи, — да вървим.

OwlNet Email Inbox

To: BrettMesserschmidt@ waverly.edu

From: [email protected]

Date: Събота, октомври 5,20:00

Subject: Супер яко

 

Колкото и да е тъпо да си заключен цял ден, аз съм МНОГО щастлива, че ние, момичетата, си организираме срещи и се опознаваме взаимно. Така трябва да бъде и е много нечестно да бъдем наказвани заради това! Отговорният бухал се старае упорито да установи и запази приятелски отношения със съученичките си. По света има училища, които ценят комуникацията между жените до такава степен, че дори не допускат момчета, а ние, които съвсем невинно се опитваме да общуваме и да се забавляваме, биваме затваряни! Но, както казах, много съм щастлива, че прекарахме толкова ценно време заедно. Нямам търпение за купона довечера!

С любов към посестримите,

Ивон

OwlNet Instant Message Inbox

БениКънингам: Най-накрая! Момчетата дойдоха! Къде си, бейби?

КелиВърнън: На покрива съм, пуша… Всички момчета ли дойдоха?

БениКънингам: Имаш предвид дали Изи е дошъл?

КелиВърнън: Не това имах предвид, но като го споменаваш… той тук ли е?

БениКънингам: Мхм. И е мноооооооооого готин.

КелиВърнън: Супер.

БениКънингам: Ако не довлечеш задника си долу до три минути, аз ще го довлека!

OwlNet Instant Message Inbox

ВеренаАрнивал: Мацка, къде си?

ДжениХъмфри: Пиша имейл на татко… Слизам ей сега.

ВеренаАрнивал: Баща ти със сигурност не очаква да му пишеш, докато долу започва купон.

ДжениХъмфри: Убедена съм, че би бил най-щастлив, ако остана в стаята си цяла вечер.

ВеренаАрнивал: Едва ли. Не и когато тук има висок, смугъл и красив каубой, който те търси

ДжениХъмфри: Продадено, ще го взема! Идвам след две минути.

ВеренаАрнивал: Побързай или ще го нападна аз!