Сесили фон Зигесар
Дръзката (29)

29

Бухалът от „Уейвърли“ винаги казва истината, освен когато не прецени, че е по-мъдро да я спестява

Джени се почувства като истинска кралица на мелодрамата, докато напускаше общата стая по такъв демонстративен начин, но не можеше да остане там нито секунда повече, без да се задуши. Не и с Изи около себе си. Изи, който я беше излъгал. И с останалите, които я зяпаха, правеха физиономии и я караха да се усеща като пълна глупачка, задето си е въобразила, че Изи е влюбен в нея. Защо трябваше да се случва всичко това? Не можеше ли нещата поне веднъж да бъдат прости?

Но наистина — от къде на къде Изи ще води Кели на вечеря с баща си, ако е влюбен в Джени? В това нямаше никакъв смисъл. Срамуваше се да я покаже? Защото беше прекалено ниска може би? Или пък малка? Баща му нямаше да я одобри? Нима само Кели, със съвършената си руса коса и южняшко потекло, беше достойна за него?

Веднага щом се върна в стаята си, Джени се почувства малко по-добре. Поне никой не я зяпаше вече. И не се налагаше да гледа Тинсли, която трябваше много да я мрази, за да я злепостави по такъв начин пред всичките й приятели. Ако изобщо й бяха приятели, мрачно си помисли Джени и си пусна музика. Дланите й бяха спрели да се потят, но все още се опасяваше, че ще повърне всеки момент. На полуотворената врата леко се почука. Изи?

— Мога ли да вляза? — Кара подаде глава. — Искаш ли компания?

Джени донякъде се зарадва, че не е Изи — действително не беше в настроение да говори с него. Не и ако той не е способен да й каже, че всичко това е измислица и че никога не е водил Кели на никаква вечеря с баща си. Вероятно тогава би го изслушала. Но тъй като подобно нещо очевидно нямаше да се случи, Джени имаше нужда да обмисли някои неща насаме.

— Заповядай, да. Ако нямаш нищо против, ще си облека домашните дрехи.

Кара подсвирна тихичко и седна на леглото на Кели. Джени издърпа долнището на пижамата си „Келвин Клайн“ и едно черно потниче от чекмеджето в гардероба си.

— Тинсли определено знае как да използва думите като оръжие, а?

Джени почти се разсмя, докато събличаше роклята на Верена и разкопчаваше сутиена без презрамки. Тя бързо навлече удобните си дрехи. Имаше нещо толкова успокояващо в бархетните пижами, пък дори и сивите им колене да бяха напълно протрити.

— О, да, говори ми… Тинсли винаги изпитва върховно удоволствие да унижава другите.

— Не трябва да се чувстваш унизена — Кара сви крака под себе си. — Пък и кой се интересува какво мислят за него другите?

— Предполагам, че не ме интересува какво мислят другите, но нямам идея какво си мисли и Изи, което всъщност е главният проблем. Искам да кажа… пропускам ли нещо? Защо ще води Кели на вечеря? — Джени се пльосна върху леглото си и притисна възглавницата към гърдите си. — И без да ми каже?

— А може би не трябваше да реагираш толкова бурно. Не и преди да си говорила с него. Нека той ти обясни сам. Представи си, че има някакво логично обяснение — като например, че мрази баща си и не би понесъл да те вижда край него — Кара сви рамене. — И понеже не му дреме за Кели, предпочита да подложи нея на това мъчение.

— Може би — сухо се изсмя Джени, — само дето си мисля, че на него всъщност прекалено много му дреме за Кели.

— Изи е луд по теб — настоя Кара.

На вратата отново леко се почука. Кели се показа и я бутна колебливо, сякаш не беше сигурна дали някой няма да хвърли отвътре нещо по нея. Джени незабавно омекна — наистина Кели не бе направила нищо лошо. Освен това, че е излязла с Изи, но кой не би го направил?

— Всичко е наред, можеш да влезеш. Не съм бясна — появата на Кели на прага, толкова елегантна, слаба и красива, накара гласът на Джени да потрепери. Като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Джени, толкова съжалявам! — Кели се втурна към нея. Изглеждаше така, сякаш има желание да я прегърне, но не знае как точно. — Аз не исках… не исках това да се случва.

— Няма проблем. Изи трябваше да ми каже, не ти — Джени сви рамене. Чувстваше се като малко дете в черното си потниче и развлечената бархетна пижама. — И не е твоя вината, че Тинсли е невероятна кучка.

— Наистина не знам защо го направи — прехапа устни Кели, — сигурно има ПМС.

— Никога не съм срещала някой, който да има ПМС по двайсет и четири часа всеки божи ден — вметна Кара.

Джени я погледна умоляващо и се премести към края на леглото си, за да направи място за Кели, която все още стоеше права пред нея.

— Ами… — гласът на Джени заглъхна… — ъмм… нещо случи ли се на тази вечеря? Между вас с Изи?

— Не! — запалено отвърна Кели. — Беше чисто приятелска среща. Знаеш, че той никак не се разбира с баща си — тя сви тънките си рамене — и вечерята мина по-леко, защото аз бях там. Познавам го и знам как да се държа с него.

Кара дари Джени с многозначителна усмивка, тип „Казах ли ти“ и Джени вяло й отвърна. От това съвсем не й ставаше по-добре. Кели винаги щеше да познава Изи по-дълго от нея — този факт нямаше как да се промени, освен ако не намери начин да върне времето. Просто не беше честно.

Само един поглед към лицето на Джени беше достатъчен на Кели, за да осъзнае, че тя е на ръба на нервна криза. Беше напълно излишно да споменава епизода в гардероба. Какъв беше смисълът да й разказва нещо, от което щеше да се разстрои съвсем? Нещо, което тя изобщо няма нужда да узнава? Кели се опита да звучи естествено:

— Тинсли се държа гадно. Винаги се старае да причини, колкото е възможно повече проблеми, нали знаеш… — Кели силно се надяваше, че не уврежда кармата си с поредната лъжа. Но наистина щеше да бъде жестоко спрямо Джени, ако й сподели и за целувката.

— И бих казала, че се радва на успех — Брет нахлу в стаята със зачервени и подпухнали очи. Косата й беше така рошава, все едно бе прокарвала ръце през нея отново и отново. Тя се хвърли на леглото на Джени, която постави ръка на рамото й. Този жест накара Кели да осъзнае колко много всъщност й липсва истинска приятелка. Не като Тинсли, която само нараняваше хората, или като Бени, която само клюкарстваше.

— Добре ли си, Брет? — загрижено попита Кара. Все още беше с дрехите от партито — романтичната блуза и тъмните панталони. Готини дрехи.

— Ще живея. Засега — Брет изрита обувките си и те изтропаха върху пода. — Но ако отворим дума за това какви смотани идиоти са всички момчета, определено ще ми помогнете много.

— Ти наистина ли плисна бирата си в лицето на Хийт? — попита Кели рязко.

— Само защото той наистина, наистина си го заслужи — отговори Кара. — Страшен тъпак. Държа се с мен отвратително цяла година и сега, след като вече не съм… е, след като вече не съм дебела, задейства чара си и очаква какво — да припадна по него? — бузите на Кара поруменяха от раздразнение.

Кели бавно кимна, без да е сигурна, че разбира напълно. Някой трябваше да я осветли. Но Хийт, залят с бира, звучеше яко. Хийт винаги бе получавал всичко на сребърен поднос — от оценките, за които не е учил, до момичетата, които не е заслужил. Беше въпрос на време някой да го постави на място.

— Всички момчета ли страдат от къса памет? — Кели имаше предвид Изи, разбира се. Нима беше забравил, че я заряза? Че я бе имал цяла година, след което просто реши, че тя повече не му е нужна? А две седмици по-късно си бе казал: „Какво толкова? Мога да я изведа на вечеря, мога и да я целуна, а Джени… коя беше Джени?“ Брррр… Не беше редно да се отнася така с никого и Кели беше глупачка, че му го позволи. — От тестостерона ли е?

— Мисля, че тестостеронът ги кара да мислят с пенисите си — Брет седна в леглото, — което е доста противно. Все едно ние да мислим с яйчниците си. — Ръцете й бяха стиснати в малки юмруци. Сега изглеждаше дори по-ядосана, отколкото когато си тръгна от купона.

— Нека не говорим за репродуктивни органи, моля ви — изписка Кели, — гнус ме е!

— Пенис. Тестиси. Фалопиеви тръби. Пикочен мехур — изстреля бързо Кара и Кели запуши ушите си с ръце. Всички избухнаха в смях, дори Джени и Брет, които преди това имаха вид на умрели.

— Не може ли просто да се съгласим, че момчетата са подлеци? Понякога? — Кели разтри тила си, който беше схванат от дългата напрегната нощ.

— Момчетата са подлеци само тогава, когато им се позволи — отбеляза Кара и прокара пръст върху покривката на леглото. — Какво ще стане, ако всички момичета едновременно престанат да им го позволяват?

— Ще се наложи да се научат да се държат като човешки същества — Брет яростно завъртя кичур червена коса около пръста си.

— Нека сключим пакт — предложи Кели, обзета от ентусиазъм да направи нещо, което да й гарантира, че Изи няма да си играе повече с нея.

— Добре — каза Джени след дълга тишина. — Какво ще кажете, момичета, първо ние да започнем да се уважаваме взаимно, за да могат и момчетата да ни уважават така? — Тя прехапа устни. — Искам да кажа, ако ние правим първата крачка както трябва, останалото просто… ще се случва правилно от само себе си.

— Може би трябва да го включим в есето за отговорните бухали — предложи Брет и потупа брадичката си с дълъг, лакиран в прасковено нокът. — Нещо като: „Отговорният бухал не позволява на момчетата да се подиграват с него“ и т.н. Еманципацията, женската сила и прочее.

— Мислите ли, че всички заедно можем да предадем едно и също есе? — с надежда попита Кара. — Пичовете от Дисциплинарната комисия сигурно са гледали филма „Клуб Закуска“, когато излезе по кината. След като са ни наказали с едно и също наказание…

— Да, ще бъде нещо като символика. Например „Ние ви предаваме един и същ отговор, защото…“ — Джени се усмихна глуповато и спря…, — „защото всички ние сме еднакви отвътре.“

Да. Колкото и смешно да звучеше, а то звучеше много смешно, момичетата се спогледаха и се увериха, че това е точно така. Джени, която бе седнала на леглото си по пижама и с чорлави къдрици, вързани на върха на главата. Брет, с подути, но решителни очи. Кара, която им беше почти напълно непозната, с огромни зелено-кафяви очи и пламнали от вълнение бузи. И накрая Кели, която за първи път не мислеше как изглежда, а мислеше, че се чувства добре.

— Пакт — повтори Кели.

Усмихнати, четирите момичета се наведоха напред и сложиха ръцете си една върху друга, сякаш щяха да започват мач по хокей на трева. Това накара Кели да се почувства част от нещо — може би вече нямаше да е толкова сама.