Клер Лоримър
Дивото цвете (9)

Глава осма
Март 1912 година

Луси беше сигурна, че е бременна. С усилие криеше от Поли издайническите признаци на неразположение всяка сутрин. Изглеждаше бледа и изтощена и Уилоу се притесняваше за здравословното й състояние. Луси бе раздразнителна и сприхава, а тъй като Уилоу не знаеше причината за поведението на дъщеря си, не можеше да проумее нейното гневно недоволство срещу несправедливостите в живота. Луси беше в капан и то заради собственото си безразсъдство. Не виждаше изход от заплетеното положение, в което се намираше.

Отиде тайно до Хавърхърст, за да се срещне с Ричард Бартолъмю в неговата кантора. Безнадеждно влюбен, младият адвокат кръжеше около нея, готов да й помогне с каквото може. Луси настояваше той да намери някаква вратичка в закона, която да й осигури собствен приход от имота на баща й. За негово съжаление Ричард бе принуден да й каже, че това не може да стане.

— Съжалявам, но няма никакви законни основания да се оспори завещанието на баща ви — обясни той. Погледна към измъченото начумерено лице на Луси и изпита непреодолимо желание да върне смеха в очите й.

— Не сте ли щастлива вкъщи, мис Рошфорд? — попита той, като смяташе, че причината за лошото й настроение се крие в отказа на майка й да й даде пари за ежедневно харчене.

— Не мога повече да остана в Рошфорд — продума Луси. — Трябва да се махна оттам.

Ричард заобиколи бюрото и застана пред Луси, през главата му премина една безразсъдна идея, от която сърцето му болезнено затрепка.

— Замисляли ли сте се някога, че женитбата е вид бягство? — възбудено попита той. — Ако се омъжите за човек, който много… много ви обича… — гласът му трепереше от вълнение — той ще направи всичко, което е по силите му, за да сте щастлива.

Луси бързо осъзна, че това е предложение за женитба, независимо от заобиколния начин, по който Ричард го представи. Беше наясно, че младият мъж е лудо влюбен в нея и тя би могла да го измами. Никога нямаше да му каже, че детето е от Морис, а дори и да се усъмни, когато детето се роди, тя би могла да го принуди да запази всичко в тайна, ако иска да я задържи. Луси разбираше, че това е едно решение на проблема й, но нямаше желание да бъде съпруга на млад адвокат, който едва си изкарваше хляба. Щяха да живеят в малка къща само с един или двама прислужници и най-важното — с прекалено малко пари. Едва ли имаше по-скучно и еднообразно съществувание от това.

Тя бе живяла достатъчно дълго време като член на семейство Рошфорд и добре познаваше привилегиите на богатите. Но от друга страна, каква ли друга алтернатива имаше тя? Ех, поне да разполагаше със собствени пари! Ричард коленичи на овехтелия килим, обнадежден и с нарастваща самоувереност, убеден, че мълчанието на Луси означава, че тя размишлява върху предложението му. Не се стърпя и продума:

— Скъпа, скъпа мис Рошфорд… Люсиен — осмели се да каже, временно окуражен от страстта, която го изгаряше. — Да не би неодобрението на майка ви да е причина за вашето колебание? Лейди Рошфорд не бива да се съмнява в моите чувства към вас. Обичам ви още от първия миг, в който ви зърнах. — Поколеба се за миг и продължи с приглушен глас: — Вашето минало не ме засяга. Никога не съм ви обвинявал за него и не бива да се страхувате, че някой ден ще ви натяквам за това. Репутацията ви ще бъде спасена, ако се омъжите за адвокат. Мис Рошфорд… Люсиен, умолявам ви да кажете „да“ и да ме направите най-щастливия човек на земята.

Нежно, но решително Луси освободи ръцете си от неговата гореща трескава хватка. Намираше вълнението му за нелепо и смешно и при други обстоятелства би му отказала категорично и ясно. Но сега тя се тревожеше прекалено много за бъдещето си, за да отхвърли без да обмисли единствения изход, който й се предоставяше.

— Ще помисля, Ричард! — каза тя. — Сигурно разбираш, че предложението ти е твърде неочаквано за мен. Нужно ми е време да го обмисля.

Ричард се изправи, страните му горяха от възбуда. Не бе и мечтал за такава възможност, когато само преди час Луси дойде в кантората му! Доколкото знаеше, Люсиен не проявяваше голям интерес към мъжете, независимо че посрещаше с усмивка всеки гост в имението.

— Следващата седмица ще ти се обадя, готова с отговора — продължи Луси. — Засега предпочитам да не идваш вкъщи, за да не събудиш подозрения в майка ми.

Леко смутен от безразличния й тон, Ричард изпрати гостенката си до вратата. За късмет, когато Луси се прибра, Уилоу бе изцяло погълната от Марк и Оливър, които си бяха дошли за великденската ваканция. Тяхното пристигане бе последвано от посещението на Алексис Земски, който покани всички желаещи да отидат и да видят двуместния му самолет в Брукландс. Луси възнамеряваше да отклони поканата, но Оливър не искаше и да чуе за това.

— Чичо Тоби каза, че граф Земски прави всичко това заради теб, Луси. Трябва да дойдеш. Наистина трябва да дойдеш.

Противно на очакванията й, разходката й достави удоволствие, а вълнуващия, необикновен ден я накара да забрави за миг терзанията си. Заминаха за Брукландс с две коли, тъй като компанията се състоеше от девет души. Луси и момчетата, включително и Хенри Барат, се качиха в ланчестъра на Алексис, а Тоби, Уилоу и двете момичета тръгнаха със семейния ролс-ройс. Алексис беше героят на деня. Изглеждаше поразително със своя шлем, очилата и топлото кожено яке, но нищо не можеше да се сравни с великолепната демонстрация на въздушна акробатика, която направи пред своята публика. Със страхотен рев машината мина над главите им с високата скорост от шестдесет мили в час и накрая се приземи близо до трите момчета, така че те да усетят мириса на изгорелите газове. Всяко едно от тях седна в кабината, докато Алексис търпеливо обясняваше механизма на управление. Но той не сваляше очи от Луси и за няколко минути успя да я отвлече от семейството й, преди да се качат на колите и да поемат към дома.

— Не остана много време до представянето ви в двореца — рече той — и очаквам с нетърпение да дойде май, когато ще пристигнете в Лондон и ще имам възможност да ви виждам по-често.

Уилоу беше решила да не наема в Лондон къща за сезона. Не желаеше да се появява отново в обществото, преди да са се оженили с Тоби, а и на двамата не им доставяше особено голямо удоволствие да посещават поредицата от изтощителни тържества и увеселения, които щяха да продължат от май до август. Уилоу бе уредила Луиз Ленъкс да представи Люсиен в двореца и да я придружава по време на целия сезон. А иначе бе решила в края на август, когато можеше да се разчита на хубаво време, да устрои голям прием в имението Рошфорд в чест на дъщеря си. Така че Луси трябваше да отседне за сезона в семейство Ленъкс.

Но Луси с тъга си мислеше, че сега планът за представянето й трябва да бъде отложен и тя нямаше да може да присъства на тържествата за дебютантки. Не беше далеч момента, когато ще бъде принудена да признае пред майка си, че е бременна — защото вече нямаше съмнение в това.

Докато наблюдаваше тъжното изражение, помрачаващо лицето на Луси, Алексис се питаше каква ли е причината за нейното нещастие. През целия ден тя изглеждаше доволна и щастлива. Очакваха я приятни изживявания през предстоящия сезон, а и майка й я обсипваше с грижи. Очевидно се разбираше с двамата новодошли в имението Рошфорд — младия Марк Грей и сестра му Джейн. Дали пък просто не е отегчена от провинциалния еднообразен живот в Хавърхърст, а може би самият той й се струва прекалено досаден?

„Пак е вперил поглед в мен — каза си Луси с неочакван изблик на гняв. — Но погледът му не е като на другите мъже — похотлив и възторжен, а по-скоро любопитен, проницателен, търсещ, изучаващ. Да, той наистина ме плаши.“

— Ще трябва да попитате мама какви са плановете й за предстоящите събития — отвърна тя с рязък тон и враждебен поглед. Тъкмо щеше да се отдалечи от него, когато Алексис се протегна и я хвана за ръката.

— Не си тръгвайте! — каза той с тих и звучен глас. — Искам нещо да ви попитам, Люсиен. Сигурно знаете какво изпитвам към вас. Ще се омъжите ли за мен, не веднага, разбира се? Твърде сте млада и естествено, че няма да искате да се обвързвате преди да мине първото ви представяне в обществото. Но бих се чувствал много по-щастлив, ако ми кажете, че не отхвърляте напълно предложението ми.

Луси присви устни.

— Изглежда смятате, че щом като майка ми ви одобрява, граф Земски, това означава, че и аз имам по-особено отношение към вас. Надявах се, че съм била достатъчно ясна последния път, когато ви заявих, че нямам намерение да се омъжвам за никого.

— Дори и за Ричард Бартолъмю?

Лицето на Луси пламна, от сините й очи хвърчаха гневни искри, когато тя разярено каза:

— Да не би да ме шпионирате, сър?

Алексис смяташе само да я подразни и се стъписа от реакцията на Луси.

— Не е честно, Люсиен. Това беше само едно заяждане. Брат ти се изпусна, че си ходила при младия адвокат без придружител. — Той наблюдаваше безмилостното лице на Луси и тихо добави: — Оливър не те е шпионирал. Той и двамата му приятели са ходили до магазина в селището, за да си купят бонбони и са те видяли да влизаш в кантората на Бартолъмю.

— Как се осмелява той да ви осведомява какво правя аз в свободното си време? — извика Луси.

— Вероятно, защото усеща, колкото и да е малък, че съм влюбен в теб, Люсиен. Той ти е предан, но същевременно се възхищава и от мен. Така че е много естествено да иска да ми помогне в моята кауза.

Луси не отвърна на усмивката му. Независимо че Алексис защити Оливър, тя все пак се чувстваше измамена от брат си и още по-изплашена от Алексис. Ами ако той каже на майка й, че е ходила тайно при Ричард…

Сякаш отгатнал мислите й, Алексис тихо каза:

— Не бива да се страхувате, че мога да кажа на друг нещо, което засяга вас, Люсиен. Но бих се радвал да чуя лично от вас, че нямате сериозни намерения към адвоката и сте ходили при него само по делови въпроси.

— Не е ваша работа къде ходя и с кого се виждам — сряза го Луси, като почти шепнеше. — Моля ви, останете ме на мира, граф Земски. Лично моя работа си е какво ще правя с живота си. Ясна ли съм?

Алексис кимна, като положи свръхусилие да прикрие изненадата си от нейните думи. Оливър му беше описал адвоката като един млад и красив мъж. Възможно ли е Люсиен, неговата Люсиен, да се е влюбила в Ричард? Това би обяснило тайните й посещения, както и безразличието й към него. На път за Лондон Алексис успя да се отърси от страховете си. Мислеше си, че лейди Рошфорд нямаше да позволи на дъщеря си да се омъжи за беден адвокат. Едва ли младият човек имаше достатъчно големи доходи, за да поддържа комфорта и стила на живот на Люсиен, ако изобщо можеше да си позволи да се ожени. Поуспокоен, Алексис реши, че няма причина да се тревожи за неуспеха си, който — бе твърдо убеден в това — е само временен.

На Луси не й се спеше, въпреки че минаваше полунощ. Търсеше начин да не казва истината на майка си и съзнанието й трескаво се луташе. Знаеше обаче, че няма друг изход и с цялото си същество се ужасяваше от момента на признание. Тя се изправяше с лице пред жестоката вероятност Уилоу да я изхвърли от дома си. Гордостта на Луси се бунтуваше при мисълта, че сега тя ще трябва да потърси помощта и милостта на майка си. Ако съществуваше някакъв друг вариант освен женитбата с онзи глупак Ричард, тя не би се подложила на такова унижение. Странно, но точно малката Джейн несъзнателно предостави удобния случай, от който Луси се нуждаеше. От пристигането на Джейн в имението, двете момичета не общуваха много помежду си. Луси бе погълната от собствените си занимания, а Джейн първо се прилепи към брат си и когато след Коледа той се върна в пансиона, тя стана неразделна с малката Алис.

Но тази нощ тя отиде при Луси, подтикната от инстинкта си, че това, което й се бе случило, я разделя от детската възраст. Непредупредена и неподготвена за внезапното кръвотечение, Джейн се втурна към спалнята на Луси, като плачеше и трепереше от страх.

— Ще умра ли, Люсиен? Чувствам се толкова особено и ме боли. Болна ли съм? Ще се наложи ли да вляза в болница? Толкова ме е страх.

Луси съвсем спокойно и с вещина обясни на момичето, че това „заболяване“ не е опасно, а е просто един от на-досадните признаци, че е станала вече жена.

— По-добре да кажеш на мама — посъветва тя Джейн, след като момичето се успокои.

— О, не, не мога — ужасена извика Джейн. — Не мога да говоря за такива неща. О, Люсиен, ти си толкова разумна, не можеш ли ти да й го кажеш вместо мен?

Изражението на Луси придоби благ вид. Момичето изглеждаше толкова втрещено и безпомощно — почти по същия начин, както се бе почувствала и тя самата, когато за първи път се сблъска със същия проблем. Луси си мислеше, че животът на Джейн не е бил лесен — да прекарва всички ваканции при изкуфялата си стара осемдесетгодишна леля, като единствените й близки са били двамата й братя. И Джейн, както и тя самата, не е имала майка или сестра, която да я посъветва.

— Добре, утре сутринта аз ще говоря с мама. А сега, хайде в леглото и не се тревожи. Не знаеш всъщност каква си късметлийка — добави Луси за най-голямо учудване на момичето.

След като Уилоу свърши с утринното си задължение да обсъди менюто за деня с готвачката, Луси я помоли да поговорят насаме. Уилоу с радост се съгласи, доволна, че, както бе предсказал Тоби, Луси най-после направи постъпки да говори с нея.

Тя изслуша разказа на Луси за събитията от предната нощ и одобри начина, по който Луси се бе справила със ситуацията.

— Много мило от твоя страна, че си помогнала на Джейн, любов моя — рече тя, когато Луси свърши. Отиде до дъщеря си, за да я прегърне, но преди да го стори, Луси пристъпи назад.

— Имам да ти казвам още нещо, мамо,… нещо, което се страхувам, че ще бъде удар за теб. Може би е по-добре да седнеш — каза Луси със сух и равен тон.

Уилоу послуша дъщеря си и седна, но не беше сериозно разтревожена. Предния следобед Тоби й бе споменал, че според него в Брукландс граф Земски се е възползвал от възможността да направи на Луси предложение за женитба. С всяка изминала среща Уилоу харесваше все повече Алексис и с готовност щеше да даде съгласието си за годеж, ако това беше темата, по която Луси искаше да говори. Надяваше се, че дъщеря й нямаше намерение да се откаже от първото си представяне в обществото. Цялата в напрежение, Уилоу погледна към непроницаемото лице на Луси.

— Трябва да ти кажа, мамо, че вече два месеца пропускам периода си. Мисля, че съм бременна.

Уилоу пребледня.

— Не — изпъшка тя. — Не, Люсиен, нямаш предвид това, нали? Сигурно има друга причина. Знаеш ли, наистина съществуват и други причини — умора, грип…

Но Луси трябваше да разруши надеждите й.

— Не, мамо, съвпаденията са прекалено много — прекъсна я тя. — Четох в една книга, че пропускането на два последователни периода след полов акт несъмнено означава бременност. Освен това сутрин повръщам. Боя се, че опасенията ми се оправдават.

На Луси й се искаше да изпита повече съжаление към жената, която се бореше да не заплаче от отчаяние, но тя беше прекалено загрижена за собствените си страхове.

— Кой… кога… ко…? — заекваше Уилоу, неспособна да зададе докрай въпросите си.

— Няма да кажа името на мъжа — тихо, но категорично заяви Луси. — А що се отнася до това… кога… случи се във Франция. Леля Силви не е виновна. Тя трябваше да замине с чичо Пелам за Епърни, защото им ограбиха къщата. Излязох без знанието на леля Силви.

Уилоу покри лицето си с ръце, сякаш за да не вижда бледото съвършено непорочно лице на грешната си дъщеря. Луси сама призна вината си и въпреки това не даваше никакви признаци на разкаяние. Тонът й бе почти предизвикателен.

— Не знаеше ли какво може да се случи, когато ти… ти…

— Не съм си го и помислила — прекъсна я Луси. — Исках да го направя и го направих.

— Не! — прошепна Уилоу. — Моля те, Люсиен, кажи, че не е вярно. Не те разбирам. Кажи, защо? Много ли го обичаш?

— Точно обратното, мразя го — отвърна Луси. — Има ли значение, мамо?

Уилоу се наведе напред, в очите й проблесна надежда и страните й леко поруменяха.

— Но, разбира се, че има значение, Люсиен. Все пак, ако обичаш този мъж и ако му се обясни това положение, ти би могла да се омъжиш и тогава…

— Няма да се омъжа за него, дори и да е последният мъж на земята — прекъсна я ядосано Луси. — Безсмислено е да ме убеждаваш в противното. Никога няма да се омъжа за него и никога няма да ти кажа името му.

Уилоу се отпусна назад върху възглавничките. Краката й трепереха. Нищо не разбираше. Ужасно се страхуваше, че Луси може да се върне към стария си начин на живот и да продава тялото си… но не се осмеляваше да повдигне този въпрос.

— Какво ще правим сега? — отчаяно възкликна тя.

Това, че Уилоу употреби множествено число развълнува Луси. Значи все пак майка й приемаше проблема и като свой. Луси си мислеше, че до известна степен проблемът наистина е общ. Ако се разчуе за нейното положение, позорът ще засегне цялото семейство. Опита се да утеши майка си.

— Ричард Бартолъмю иска да се ожени за мен — рече тя с равнодушен тон.

— Мистър Бартолъмю! — възкликна Уилоу. — Адвокатът? Но, Люсиен, той не е подходящ съпруг за теб…

— Подходящ или не, той иска да се ожени за мен — прекъсна я Луси. — Той е лудо влюбен и не мисля, че ще заподозре нещо, ако му предложа да му пристана. Ако се махнем веднага…

Този път Уилоу я прекъсна.

— Предложението ти е възмутително и неморално — рече тя. — Да измамиш човек, който те обича, и да го заблудиш, че и ти храниш същите чувства към него, е малко по-приемливо от това да използваш името му, за да узакониш детето на друг мъж.

— Нямам друг избор, мамо — с досада каза Луси и после горчиво добави — освен, ако не предпочиташ да видиш как любимият ти Алексис Земски ще ме направи почтена жена?

За първи път по време на този кошмарен разговор Уилоу съзря лъч от надежда. Графът! Тя тайно се бе надявала, че Люсиен може и да се съгласи да се омъжи за него. Той беше подходяща партия — богат и се ползваше с добро име пред хората. Сър Джон имаше високо мнение за него, а Хилъри Ленъкс открито показваше уважението към колегата си от Външно министерство. Но тази надежда беше предварително обречена.

— Не може да се очаква от такъв достоен мъж да приеме детето на друг мъж — категорично каза Уилоу. — Колкото и дълбоки да са чувствата му към теб, Люсиен, той ще загуби цялото си уважение и обич, ако узнае истината.

Луси отправи към майка си поглед, пълен с огорчение.

— Мъжете дават най-страстни обещания за любов, но когато тази любов е подложена на изпитание, тя става на пух и прах.

— Алексис разкрил ли е пред теб намеренията си? — попита Уилоу.

— Два пъти. И аз и двата пъти му казах, че няма да се омъжа за него.

На Уилоу й беше трудно да се овладее. Трябваше да говори с Тоби. Беше убедена в едно — трябва да спасят Люсиен от ужасните последици на безразсъдната й постъпка.

Тоби, както и Уилоу, беше стъписан от новината за състоянието на Луси.

— Мисля, че трябваше да предвидим такава възможност — смутено каза той. — Но Люсиен сякаш се беше приспособила към новия си начин на живот. Сигурна ли си, че няма да ти каже нещо повече? Би трябвало да има логично обяснение за нейното поведение. Защо само веднъж? Защо с един мъж, и то някой, когото мрази? Нищо не разбирам, Уилоу.

Уилоу едва сдържаше сълзите си.

— Може би след време тя ще ми каже истината, Тоби. Но сега не можем да я принудим да го стори. Освен това има ли някакво значение? Тя съвсем категорично ми заяви, че няма намерение да се омъжва за този човек. Ужасявам се от мисълта, че трябва да разкажем всичко на Алексис.

Тоби не можеше да повярва на ушите си.

— Но защо, за Бога, е нужно да го въвличаш в тази история? — попита той.

— Защото той вече е замесен — напомни му Уилоу. — Алексис сподели пред мен, че е влюбен в Люсиен и се надява, че след време ще я убеди да се омъжи за него. Така че ще се наложи да му кажем нещо, Тоби. Дори и да скрием някъде Люсиен, докато се роди бебето, той ще иска да узнае къде се намира тя. Освен това ще трябва да обясним защо сме отложили плановете си за представянето на Люсиен през новия сезон в Лондон, а това е… следващият месец, Тоби. Не можем да я изпратим някъде или да заминем с нея в чужбина точно сега, и то така набързо.

Тоби въздъхна.

— Ужасна история — рече той. — Съгласен съм, че трябва да кажем на Алексис част от истината… имам чувството, че можем да му се доверим. Не вярвам, че човек от неговия ранг е способен да разкрие факти, които са толкова интимни и биха могли да ни компрометират.

Уилоу сложи ръка върху ръката на Тоби, вдигна поглед към него и тихо рече:

— Ако бях на мястото на Люсиен, ти щеше да поискаш да се ожениш за мен, Тоби.

Без да сваля поглед от нея, той отвърна:

— Знаеш, че щях да го направя, Уилоу.

Очите на Уилоу се напълниха със сълзи.

— Тогава може би и Алексис ще се почувства по същия начин и ще приеме детето й. Ако наистина я обича, тогава все още има надежда за бъдещето й…

Тоби кимна.

— Едно е сигурно — трябва на всяка цена да го осведомим за състоянието й. Ще говоря с него, Уилоу, ще направя всичко възможно да му обясня. Ако той, както може да се очаква, откаже да ни съдейства, тогава отново ще мислим какво да правим с Люсиен. И аз съм на мнение, че Бартолъмю не е решение на проблема.

Тоби изтри сълзите на Уилоу, стичащи се по страните й. Едновременно с любовта, която изпитваше към нея, го обзе и внезапен изблик на омраза към баба му — заблудената и зла старица, която бе изтръгнала новороденото бебе от ръцете на майката. Grandmère не бе предвидила последиците, когато е объркала живота на човешки същества, сякаш е размесвала колода с карти. Тя бе разглезила най-малкия му брат Франсис, като по този начин косвено бе причинила смъртта му; бе тормозила безмилостно Рупърт като дете и го бе подтикнала към хомосексуализма; тя се бе опитала да разруши бъдещето на сестра му Дороти. Дали дълготрайните резултати от непредвидената й намеса щяха да съсипят бъдещето на Люсиен зависеше само от него и от Уилоу.

Същата вечер, нещастна и уплашена, Луси лежеше в леглото си и се чудеше дали все пак да не опита лекарството на Никол, за да се отърве от бебето. Но дълбоко в себе си, тя бе убедена, че съществува съвсем малка надежда.