Клер Лоримър
Дивото цвете (30)

Глава двадесет и девета
Ноември 1918 година

— Страхувам се, че няма никакъв отговор, сър!

Фаншоу погледна секретаря си нетърпеливо.

— Трябва да има. Сигурен ли си, че добре си разбрал съобщението, когато позвъни до имението Рошфорд?

Очилатият млад секретар кимна утвърдително с глава.

— Напълно съм сигурен, сър. Говорих с иконома — мъж на име Датън. Цялото семейство е в Лондон. Те са заминали, за да отпразнуват годежа на младия лорд Рошфорд. Всички ще останат тази вечер в „Кадоган Гардънс“.

— Добре, опитай пак! — нареди Фаншоу раздразнено. — Ако те празнуват, някой трябва да е там, за да отговаря по телефона!

Всеки в „Кадоган Гардънс“ бе зает. Мисис Тейлър чу телефона да звъни, като преминаваше през гостната с поднос с чаши.

— По дяволите, този проклет апарат! — каза тя на прислужницата, която вървеше след нея с друг поднос. — Може малко да почака, докато ми остане време да се обадя!

Телефонът позвъня за трети път половин час по-късно. Но тогава първите от осемдесетте гости пристигаха и икономката бе заета да тича из етажите на къщата, за да показва на дамите къде да оставят палтата си и да си оправят прическите.

Джейн също чу телефона, но не можеше да отиде и да вдигне слушалката, тъй като стоеше пред входа на приемната до Оливър, посрещаше техните приятели и приемаше поздравленията им. Това беше нейният първи официален прием и тя бе нервна, макар да знаеше, че ще трябва да свикне с подобни формалности, ако ще става един ден лейди Рошфорд. Оливър беше много мил и не се отделяше от нея. Повечето от гостите бяха негови приятели от Кралския авиационен корпус и много от тях бяха все още в униформа. Въпреки че войната бе свършила преди една седмица, трябваше да мине известно време, преди те да бъдат демобилизирани и отново да облекат цивилни дрехи. Оливър трябваше да се върне в главния щаб на своята ескадрила следващата седмица. „Поне няма да участва във въздушен бой“, мислеше си Джейн с благодарност, поглеждайки за стотен път неговото смеещо се, щастливо лице.

Настроението, както на гостите, така и на домакините тази вечер, беше наистина само едно продължение на същата еуфория, която бе завладяла цялата страна, когато на единадесети ноември в единадесет часа преди обяд бе подписано примирието. Германците се бяха предали и Англия отново беше в мир. Цялото семейство бе в Рошфорд, където през целия ден чуваха камбаната на „Св. Стефан“ да бие и да възвестява радостната новина. Те бяха прочели в „Таймс“, че в Лондон улиците бяха осветени и хората танцуваха и размахваха флагове, че кралят и кралицата бяха излезли на балкона на Бъкингамския дворец, за да приветстват своя народ. Победата бе един изключително вълнуващ миг, който трябваше да се преживее, и в Рошфорд цял ден имаше празненства в болницата, като комендантът този път не обръщаше внимание на дисциплината и дори позволи да се пие алкохол в болничните отделения. Тоби и Сам Шарпълс го бяха доставили!

На Джейн й се струваше, че от седмици бе щастлива — откакто Оливър й бе предложил да се оженят. Ако имаше нещо, което да помрачава радостта й тази вечер, то това бе нейното състрадание към Луси, която полагаше усилия да влезе в атмосферата на празничното събитие. Луси бе загубила съпруга и детето си, спомни си Джейн, и би било неразумно да се очаква от нея да се весели така ентусиазирано, както останалите членове на семейството. Но тя правеше смели опити да не показва своята мъка, като седеше и разговаряше с Анабел Барат. Последната също имаше повод да скърби, мислеше Джейн, за двамата си убити братя и за бедния Хенри, който още не можеше да стъпва на земята. Не че той показваше, че се тормози от своя недъг. Той беше тук тази вечер, смееше се и се майтапеше с Марк, като наблюдаваше танцуващите двойки, без да показва някаква завист.

Погледът й отново се върна към Луси, която изглеждаше някак неземна, но много красива в кремавобялата си брокатена рокля, избродирана със сребърен конец. Рубинената огърлица около шията й бе един от подаръците на Алексис. Джейн почувства нова вълна от съчувствие към нея и за момент малко вина заради своето собствено щастие.

Луси слушаше внимателно, но без особен интерес, как Анабел с пламтящ глас разискваше женските права сега, когато войната бе свършила. Мислите й бяха другаде. „Мадам Лу-Лу бе права, когато ми каза, че съм се променила“, говореше тя на себе си. И Мадам бе права за много други неща — най-вече като подчертаваше, че майка й искаше тя да се върне вкъщи. Откакто Луси се беше върнала в Рошфорд, те двете бяха станали много близки. Промяната в техните отношения бе започнала в един дъждовен следобед, когато прекарваха времето заедно, като разглеждаха старите семейни албуми със снимки. Майка й изведнъж бе започнала да говори за ранните години от своя семеен живот в Рошфорд и как толкова дълго трябвало да отрича дълбоката си любов към чичо Тоби. Луси се вцепени от ужас, когато Уилоу без предупреждение избухна в сълзи и едва с много усилия успя да убеди майка си да разкрие това, което тя наричаше „тайна вина“.

— Сигурно ме мислиш за ужасна лицемерка, Луси, защото ти проповядвах морал, когато аз самата бях прегрешила с такава непростима волност. Може би аз тайно се страхувах, че ти си наследила моите слабости и че ще трябва да изстрадаш последствията от това като мен.

Със спокойно съчувствие и логика Луси бе изтъкнала, че една погрешна постъпка не оправдава определението „неморален“, че майка й не бе васално зависима от съпруга си и че никога не трябва да съжалява, че съществува Оливър. Тя бе оценила високо смелостта й да признае истината пред Оливър, за да могат той и Джейн да намерят щастието си.

Изглежда, в този ден техните роли се бяха разменили, сякаш Луси бе майката, подкрепяща своята капризна дъщеря. Тя отново бе възвърнала усмивката на лицето на Уилоу, когато й призна колко е облекчена, че и майка й също бе имала тайни вини.

— Ти винаги ми изглеждаше толкова недостижима поради своята безупречност — обясни Луси с усмивка. — Сега знам, че мога да дойда при теб за съчувствие.

Тези интимни признания бяха окуражили Луси да говори за любовта си към Алексис, открита малко преди да бъде убит. Те говориха за детето, което Луси би могла да му роди, ако той бе останал жив и взаимно се утешаваха, когато отидоха да сложат цветя на гроба на малката Тео.

Може би това, което най-много хареса Луси, бе оценката, която мадам Лу-Лу бе дала за нея самата. По времето, когато бе направена, тя се бе подразнила да й казват, че е егоистка. Упрекът я бе наранил дълбоко и известно време след това тя се бе опитвала да оправдае поведението си пред себе си. Но сега прие, че Мадам бе права и че тя, Луси, винаги бе настоявала животът да бъде такъв, какъвто тя го искаше. След възпоменателната служба за Алексис, скоро след като се бе върнала вкъщи, тя искрено се бе опитала да остави настрана своята мъка и да направи малкото, което можеше, за да бъде полезна и да зачита щастието на другите. Нейна идея бе да предложи „Кадоган Гардънс“ като място, където Оливър и Джейн можеха да отпразнуват годежа си, тъй като в Рошфорд имаше твърде много пациенти за едно толкова семейно тържество. Този жест бе неегоистичен. Не беше лесно за Луси да отиде в своя собствен дом, който бе затворен почти от година. Мисис Тейлър и няколко от слугите бяха останали да проветряват стаите и от време на време да полират мебелите под прашните чаршафи и да лъскат сребърните предмети. Останалата част от слугите бе отишла да помага в Рошфорд. Луси бе склонна да послуша предложението на адвоката си и да продаде къщата, но майка й сметна, че тази къща може да се окаже необходима след войната. „С това ново поколение, което расте толкова бързо, всички може да бъдем доволни от една pied-a-terre, беше казала Уилоу, тъй като можеше да мине известно време, преди всички наши пациенти да напуснат Рошфорд.“ Тя се оплака от факта, че там нямаше достатъчно място, за да осъществи желанието си да направи едно голямо празненство за Оливър и Джейн. Въпреки страха си да остане в къщата сама, без Алексис, Луси предложи да отворят „Кадоган Гардънс“ за тазвечерното празненство.

През изминалите две седмици тя, Джейн и майка й бяха ръководили новото отваряне на голямата лондонска къща. Бяха изпратени покани след обявяването на годежа във вестник „Таймс“. И въпреки че много от приятелите на семейството все още не се бяха върнали от своите бази в чужбина, имаше достатъчен брой потвърждения на поканите, за да се превърне това в една галавечеря за младата двойка.

Луси се научи да не се страхува от спомените си, които сякаш бродеха като духове във всяка стая. Тя избягваше да влиза горе в детските стаи, които бе наредила да бъдат заключени, след като Нани Мередит си бе изнесла вещите. Дойката на Тео сега беше на нова служба в Лондон и Луси я бе канила на чай през почивния й ден. Но бедната жена се чувстваше не по-различно от нея и й писа за да й каже, че не би могла да стъпи някога отново в „Кадоган Гардънс“. Един ден, мислеше си Луси, сама щеше да отиде да види Нани Мередит в нейния нов дом, където спомените щяха да бъдат по-малко мъчителни и за двете.

Усмихна се насила, когато Оливър и Джейн се приближиха към нея. Джейн беше блестяща в дългата си феерична бална рокля с цвят на иглика и с малки позлатени ленти върху раменете си. Оливър изглеждаше много елегантен в своя фрак с бял карамфил на ревера.

— Празненството върви добре, нали Луси? — попита той с усмивка. — Вие с Анабел не танцувате ли? Да се опитам ли да ви намеря партньори? За съжаление, изглежда, че не ни достигат кавалери. Предполагам, че е от войната!

Оркестърът от четирима души свиреше Валса на колебанията и Луси разбираше, че на Джейн много й се танцуваше.

— Ние с Анабел имаме много неща да си кажем, така че защо вие двамата не ни покажете колко сте добри? — каза тя доброжелателно.

За голямо удоволствие на Алис й бе разрешено да присъства на празненството с уговорката да стои тихо отзад. Тя седеше напълно доволна между Марк и Хенри, като от време на време отиваше до бюфетната маса, за да им донесе някои от студените деликатеси. Неофициалният характер на вечерта харесваше на всички, особено на по-младото поколение. Уилоу с нежелание се бе съгласила на това поради недостига на прислуга. Но в разгара на празненството тя трябваше да признае, че май всички се забавляваха много добре.

Беше почти два часът, преди по-възрастните гости да започнат да се разотиват. Към три часа всички, с изключение на някои от най-близките приятели на Оливър си бяха заминали. Много преди това Алис бе сложена в леглото, а сега Марк и Хенри станаха, за да пожелаят лека нощ. Оливър отиде при майка си и Тоби.

— Беше чудесно празненство! — каза той, като целуваше сърдечно Уилоу по бузата. — Най-щастливото в моя живот. И Джейн мисли същото. И двамата сме много признателни. — Той се усмихна нежно на Тоби. — Изглежда нямаше никакво значение, че не бяхме в Рошфорд, което следва да покаже, че не мястото, а хората са важни.

Уилоу го прегърна със сърце изпълнено с признателност към този Господ, който бе пощадил любимия й син. Войната най-после бе свършила и сега тя можеше да очаква с нетърпение бъдещето. Когато Оливър и Джейн станеха малко по-големи на години, те щяха да се оженят и тя щеше пак да има внук, който да запълни празнотата, оставена от малката Тео.

Тя проследи с поглед високата фигура на сина си, когато той излезе навън в хола и застана до отворената врата, за да наблюдава последните от приятелите, които се отдалечаваха с колите си в нощта.

„Трябва да съм един от най-големите късметлии на света“, мислеше си Оливър, когато отлетя шумът и от последната кола и виковете на приятелите му се стопиха в тишината. Той имаше всичко, което бе желал на този свят — войната бе свършила и той притежаваше най-доброто семейство и най-хубавото момиче на света.

Уличните лампи още светеха и светлината им се разпръскваше леко от ноемврийската мъгла, която нежно ги обгръщаше. „Става студено и влажно“, мислеше той. Тъкмо щеше да влезе вътре, когато видя фаровете на една кола, която завиваше към „Кадоган Гардънс“. Той се спря, като се чудеше дали някой от неговите гости не се връщаше за забравена вещ. Но това беше такси, което спря пред къщата. Един висок, съмнително изглеждащ мъж, с брада, излезе от таксито и забърника в джоба на дрипавото си палто за пари, за да плати на шофьора.

Оливър се намръщи. Нещо не беше наред, мислеше той. Брадатият мъж не бе облечен в такива дрехи, които обикновено носеха хората, които можеха да си позволят да наемат такси. Палтото беше омачкано и мръсно, а шапката, която бе прихлупена на главата му, изглеждаше някак зловещо. Мъжът се обърна към него и неволно ръката на Оливър се спусна към бедрото, където обикновено беше неговият служебен пистолет. Когато таксито изчезна в мрака, с плахо колебание мъжът се запрепъва нагоре по стълбите към къщата. Светлината от хола излизаше през входната врата, но тялото на Оливър хвърляше сянка върху приближаващия непознат, чието брадясало лице изглеждаше почти черно, когато мъжът се изправи пред него.

— Това си ти, Оливър, нали?

Оливър се взря подозрително в посетителя. Той въобще нямаше намерение да пуска в къщата такъв неприятен тип.

— Името ми е Рошфорд, сър, но аз наистина не мога да ви позная — каза той все тъй решително.

Мъжът се разсмя тихо.

— Това едва ли е учудващо, стари приятелю! Аз самият едва мога да се позная!

Гласът беше като на образован човек и някак си познат. Оливър се опитваше да си спомни, когато Луси извика отвътре:

— Оливър, влез и затвори вратата. Тук е като в хладилник!

— Това да не би да е Луси? — запита човекът. — Луси тук ли е? Ако е тук, мисля че може би е по-добре да я предупредиш…

Оливър ококори очи. За пръв път от детството си той започна да заеква.

— Г… г… господи та т… то… това си ти! 3… за Бога в… в… влез, не с… стой на студеното. Влез!

Той погледна за последен път мъжа, след което влезе. Без да обръща внимание на Джейн, която го очакваше в хола, той нахълта в дневната, опитвайки се да запази спокойствие пред обърканата Луси.

— Дошъл е някой, Луси… някой, който ти… не се плаши. Той не изглежда много добре, но… — той изведнъж замлъкна поради недостиг на думи.

Луси го гледаше все така учудено.

— Какво говориш, Оливър? Кой е дошъл? И защо трябва да се плаша?

— Защото… защото… Луси, най-добре е ти сама да отидеш в хола и да видиш. Не мога да повярвам! Просто не е за вярване!

Тя се облегна на възглавничките на стола си и се прозя.

— Прекалено съм уморена за шеги, Оливър, още повече, че съм и прекалено уморена да ходя където и да е — каза тя. — И не си мисли, че сега ще си приказвам с някой от старите ти приятели, защото мисля да си легна веднага след като успея да стана от този стол. Мама и чичо Тоби си легнаха преди половин час. Веселбата свърши, малки братко.

Възвръщайки част от спокойствието си, Оливър взе ръцете й в своите.

— Искам да си помислиш, Луси — каза той сериозно, — какво би те направило най-щастливия човек на света? Ако аз можех да ти дам всичко, което ти си поискаш — всичко… какво щеше да си пожелаеш?

Луси нежно разроши косата му.

— Пак започваш да заекваш, Оливър. Както и да е, какво наистина искам освен леглото си? Самурен маншон, който да отива на парижкото ми палто. Нова кристална ваза да замени тази, която твоят командир на ескадрила счупи тази вечер.

Лицето на Оливър бе все така сериозно, когато той я прекъсна.

— Луси, става въпрос за нещо, което ти би желала с цялото си сърце.

Той погледна бледото й лице и видя как очите й бавно се изпълваха с мъка.

Тя си помисли, че е жестоко от страна на Оливър да й напомня за Алексис в такъв момент. Досега трябваше добре да е разбрал, че това, което тя най-много искаше, никога не можеше да има. Сърцето й рязко подскочи, докато се взираше в очите на Оливър. Какво бе казал той? Някой беше тук? Някой, когото тя трябва да отиде и да види…?

Гледаше го мълчаливо, несмеейки да си помисли за такава възможност.

— Би искала да видиш Алексис здрав и читав отново тук, ако това беше възможно, нали? — каза Оливър упорито. — Ако можеше да стане чудо, ти би искала това да бъде Алексис, Луси, а понякога чудеса могат да станат… стават и…

Луси скочи и изтича покрай него. Краката й се носеха непоносимо бавно, докато тя тичаше към хола. Сърцето й биеше така ожесточено, че едва си поемаше дъх. Тогава го видя. Там, с гръб към вратата, стоеше Алексис. Но ако не бяха предупрежденията на Оливър, мислеше си тя, като се хвърли в прегръдките му, тя можеше да не го познае. Отначало позна само зелените му очи, които изпитателно се взираха в лицето й, а после и гласа му, когато той дрезгаво каза:

— Луси, моя сладка Луси!

Сълзи на радост се стичаха по лицето й, докато го прегръщаше и целуваше, и пак го прегръщаше.

— Алексис, това си ти! Наистина си ти! — викаше тя. — Върна се вкъщи! И аз те обичам и, ох, скъпи, брадата ти. Изглеждаш толкова свиреп! Приличаш…

Тя прекъсна, изведнъж забелязала колко слаб, блед и изтощен изглеждаше той, въпреки усмивката на лицето си. Дрехите му бяха мръсни и носеше моряшка фланелка с висока яка под протритата връхна дреха. Високите му ботуши — руски стил, бяха покрити с прах и толкова олющени, че Луси не можеше да познае цвета им. Погледът й се върна отново върху лицето му, което тя покри с целувки.

— Мислех, че си мъртъв! — извика тя. — Всички мислехме така. Алексис, къде беше?

— Фаншоу не ви ли съобщи? — попита Алексис. — Телефонирах му от Нюкасъл, когато пристигнах на пристанището, и той ми обеща, че ще намери начин да съобщи новината, че се връщам. Пристигнах с нощния влак. Не смеех и да си помисля, че ще бъдеш тук, в Лондон, Луси. Очаквах, че може още да си в Епърни, или в най-добрия случай — в Рошфорд.

— Съдбата ме накара да дойда, за да те посрещна тук! — извика Луси, като продължаваше да го прегръща и целува. — Всички дойдохме тук, за да празнуваме годежа на Оливър с Джейн, Алексис, и аз наистина не исках да идвам, защото ти нямаше да бъдеш тук. Ох, не мога да повярвам, не мога!

Алексис я гледаше учудено.

— Годежът на Оливър с Джейн? — повтори той. — Но аз мислех…

— Всичко е наред, Алексис. Те са само братовчеди. Ще ти обясня всичко някой друг път. Но сега не мога да мисля за нищо друго, освен за това колко е чудесно, че се върна. Истина ли е това?

Алексис погледна нейните блестящи очи, а неговите собствени грееха от щастие.

— Мисълта за теб, Луси, ми помогна да остана жив — каза той тихо. — Когато се чувствах отвратително, когато нещата загрубяваха, аз си казвах, че трябва да се върна, за да се грижа за теб. Наистина ти обещах да се върна и бях решен да изпълня обещанието си.

Той бе поразен да види как изразът на щастие в очите на Луси изведнъж се смени с болка. Като повдигна поглед към него, очите й бяха пълни с дълбока мъка.

— Толкова имах нужда от теб — промълви тя покрусено, страхувайки се от мисълта за ужасната новина за смъртта на Тео, която сега трябваше да му съобщи. — През януари се случи нещо страшно… толкова страшно, че едва ли мога да понеса да ти го съобщя. Бих дала всичко на света да не трябва да помрачавам твоето завръщане вкъщи… но все пак…

Много нежно Алексис сложи два пръста пред устните й.

— Всичко е наред, скъпа моя. Фаншоу ми каза по телефона. Аз вече зная, че нашата малка Тео се е удавила. По-късно ще говорим за това и ти ще ми кажеш как се е случило. Аз просто щях да моля Бог да съм близо до теб, за да ти помогна да понесеш такова изпитание. Не трябва да плачеш, любов моя. И двамата трябва да се опитаме да си спомним щастливите години, на които се радваше тя.

Очите на Луси бяха пълни със сълзи.

— Когато мама и аз посетихме гроба на Тео, тя каза, че трябва да се опитам да повярвам, че Господ е преследвал своя собствена цел, че Той ни бе преотстъпил Тео за малко, за да ни събере заедно и че след това си я бе взел обратно.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Струваше ми се, че е много жестоко Господ да направи така и аз не можех да мисля за Него, че е добър — каза тя замислено. — Но може би не бях права, Алексис, Той те изпрати обратно при мен. — Тя се засмя развълнувано.

— Сега бъдещето има значение, Луси — каза Алексис. — В известен смисъл ще е като ново начало за нашия брак. Би ми харесало, ако имаме деца. Знаеш, винаги съм искал син.

Луси придърпа главата му към нейната и го целуна горещо. Тя чувстваше сърцето му, което биеше до нейното и с нежелание се отдръпна.

— Трябва да си измръзнал и гладен, а и не може да стоим тук, Алексис. Да отидем и да кажем на другите, ако Оливър вече не го е направил? Има много храна и шампанско.

— Звучи така, сякаш тържеството сега започва — във всеки случай за мен! — каза Алексис, като се засмя отново. След това я прегърна с ръка през кръста и те влязоха в салона.

Само за момент Луси ревнуваше, че цялото й семейство е заобиколило Алексис и тя трябваше да стои настрани от него. Но веднага след като всички го поздравиха, той протегна ръката си, за да обвие раменете й. Те седнаха един до друг на канапето, докато Оливър и Джейн изтичаха да донесат храна и напитки. Алис слезе отгоре, за да разбере за какво беше тази бъркотия и отново побягна обратно, за да доведе Уилоу и Тоби. Скоро един голям смеещ се кръг от хора бе заградил Алексис, докато той им разказваше историята си. Този, който е бил убит преди година, разказваше той, е неговият телохранител Роджърс. Роджърс бе улучен от снайперист през един от прозорците на къщата, където се криеха. Алексис знаеше, че неговите собствени шансове да оцелее щяха да бъдат много по-големи, ако тези, които го бяха заловили, мислеха, че е от тяхната работническа среда и че като аристократ нямаше никакъв шанс. Бе сменил дрехите и документите си с убития мъж, като бе променил всяко доказателство за тяхната самоличност. Два дни по-късно го бяха заловили и той бе разпитван почти една седмица преди неговите похитители да се убедят, че не представлява никаква опасност за техния комунистически режим. Но като наказание за това, че бе служил като роялист, бе осъден на три години тежък труд в балтийското пристанище Мемел.

— Работих там шест месеца в каменовъглените мини — каза той на завладяната от него публика. — Повечето време почти гладувах, но винаги се стремях да остана незасегнат от условията, при които работех, и от беднотията, в която живеех. Разбрах, че ако не избягам скоро, физически щях да съм твърде слаб, за да съм в състояние въобще да го направя, и така, преди около един месец просто избягах. Никой не ме спря. Крадях пари, за да си купувам храна. Навъртах се около гарите и се метнах на един товарен влак за Данциг. Беше страшно студено, когато се криех под брезента в открития вагон. Няколко пъти бяхме вкарвани в глуха линия и си мислех, че ще замръзна до смърт, когато падаше нощта.

— Трябва да е доста тежко на север по това време на годината — изкоментира Оливър.

Алексис кимна утвърдително.

— Ледът сковава много от балтийските пристанища и те просто трябва да бъдат затворени — каза той. — Но аз успях някак си да оцелея и пътувах още около двеста и петдесет мили в един вагон до Рошток. Тъй като можех да говоря езика, успях да ги заблудя при преминаване на билетната бариера. Но в Рошток нямах такъв късмет. Трябваше да вървя пеша и да моля някой да ме вземе с кола до Есбиерг — това е в Дания. Там открих един кораб за животни, който онази нощ отплаваше за Ливърпул. Капитанът беше добре настроен към британците и след като му разказах част от моята история, той веднага се съгласи да ме вземе на борда. В Ливърпул пристигнахме този следобед.

— Но защо не ни извести, стари приятелю? — попита Тоби. — Щяхме да дойдем да те посрещнем…

Алексис се усмихна.

— Надявах се, че ще бъдете предупредени — каза той. — Фаншоу ми обеща, че ще се обади по телефона. Изглежда съвсем съм го шокирал бедния човек. Той бе убеден, че аз съм мъртъв!

— О, Боже, мисля, че чух телефона, но бях твърде заета, за да отговоря точно тогава — призна си Джейн.

— Съжалявам, Алексис. Помислих, че е някой, който иска да поднесе поздравленията си. Годежът ни бе обявен във вестник „Таймс“ наскоро и телефонът звъни по цял ден!

Алексис я потупа нежно по ръката.

— Може би по този начин изненадата бе по-голяма!

— Ти наистина ме изненада! — засмя се Оливър. — Алексис, разбра ли, че аз всъщност посегнах за револвера си, когато започна да идваш към мен? Предполагам, че са сенки от фронта. Ще трябва да свикна с факта, че съмнително изглеждащи типове вече не са врагове!

Между думите Алексис ядеше лакомо и Луси бе поразена от вдлъбнатините по бузите му, закривани само частично от брадата. Неговите високи скули изглеждаха по-изпъкнали от всякога, а тъмните сенки под очите му ги правеха още по-подчертани.

— Алексис — каза тя развълнувано, — изглеждаш изтощен.

Той кимна с глава.

— Мисля, че най-много искам една топла баня. Струва ми се, че съм пътувал седмици наред. Датският капитан бе достатъчно добър да ми даде тези дрехи — онези, които имах преди, бяха станали почти на парцали. Въпреки че му бях много благодарен, не мисля, че дрехите от капитана са особено добри!

Уилоу стана и каза твърдо:

— Вече е почти четири часът и мисля, че е крайно време да сложим край на този ден и да се оттеглим за нощта. — Тя целуна Алексис и се усмихна на Луси. — Толкова съм щастлива за вас двамата — каза тя. — Утре, когато Алексис ще си е починал добре, ще чуем повече за неговите приключения.

Само Луси не чувстваше никаква умора, докато чакаше Алексис и приготвяше банята за него. Докато търсеше пижама и я затопляше пред газовото огнище, което бе запалила в спалнята си, Алексис възнамеряваше да си обръсне брадата, но Луси не искаше и да чуе за това, а и не можеше да му намери ножче за бръснене. Когато накрая той излезе от банята беше заприличал повече на себе си. Луси се хвърли в обятията му.

— О, скъпи! — каза тя печално. — Когато бяхме за последен път заедно, аз бях тази, която възстановяваше здравето си. Сега аз ще трябва да се грижа за теб. Ти си толкова слаб!

С ръка около кръста й той седна пред огнището и я придърпа върху скута си.

— Бях толкова самотна без теб, Алексис! — промълви тя. — Отначало не можех да повярвам, че ти наистина никога нямаше да се върнеш. Но Фаншоу ми писа миналия юли и ми изпрати писмото ти до него, в което ти му съобщаваше, че той ще получи това писмо, само ако си мъртъв…

Алексис я прегърна по-силно.

— Боях се от това! — промълви той. — Но трябваше да убедя червените, че аз не съм граф Земски. Стана така, че писмото върху тялото на бедния Роджърс се превърна в решаващ фактор, когато те се опитваха да разберат кои сме ние двамата. През това време ме разпитваха и поискаха да идентифицират почерка ми. Разбрах, че подозират, че може да съм сменил самоличността си с Роджърс, и аз укрих почерка си — направих няколко правописни грешки, използвах неправилна граматика. Това, изглежда, ги убеди. Толкова много съжалявам, скъпа моя, че е трябвало да страдаш заради това!

Луси се наведе над него и го целуна.

— За мен е без значение вече, щом като това ти е спасило живота, Алексис…

Тя направи пауза, докато се опитваше да намери верните думи, за да каже това, което искаше:

— Мисля, че това, което ме измъчваше също толкова, колкото и твоята безопасност, бе страхът ми, че може да си престанал да ме обичаш.

Гласът му бе нежен, но изпълнен с възмущение, когато отговори:

— Но как си могла да си помислиш такава глупост, Луси? След онази нощ, която прекарахме заедно в прегръдките си… и следващата сутрин… как въобще си могла да се усъмниш в мен?

Тя си пое дълбоко дъх. Изправи се и го погледна пребледняла.

— Онези снимки… от картините на Морис Дюбоа, изобразяващи мен… в скрина на чичо Пелам… — говореше тя колебливо.

— О, онези ли! — отговори Алексис веднага. — Но, Луси, защо да престана да те обичам заради тях? — гласът му прозвуча искрено учудено.

Тя нервно си хапеше устната.

— Картината със заглавие „La Perle“, Алексис. Постоянно си мислех колко ли шокиран си бил, като си ме видял като — като проститутка. Нямаше да те упреквам, ако се беше настроил срещу мен, ако си се питал как, за Бога, си могъл въобще да се ожениш за мен…

Алексис се изправи и нежно закри устата й с ръка, за да не й позволи да каже още нещо.

— Луси, сега, когато войната свърши, ние ще започнем нов живот заедно — каза той тихо. — Според мен много е важно да се разбираме взаимно, за да бъде бракът ни такъв, какъвто и двамата искаме. Така че ще бъда толкова искрен с теб, колкото, надявам се, че и ти ще бъдеш с мен. Да, наистина, като видях картината за първи път бях шокиран. След това се натъжих. Тогава осъзнах, че това беше само една проекция на бъдещето от Дюбоа и че той в действителност се опитва да покаже какво може да стане с едно дете от улицата — с онова чаровно, невинно дете от неговите други скици и картини, на които бе ти. Той беше способен художник и е жалко, че аз не мога да позволя онези картини да бъдат показвани публично — не защото се срамувам от тях, Луси — а поради опасността да навредят на репутацията ти. Но ще ги запазя всичките, ще ги съхраня като съкровище. Те са толкова част от теб, жената, която обичам, колкото и от Луси, която познавам. Аз съм много щастлив мъж, защото съм се оженил за три жени в една, нали? Малката невинна Софи, объркана и уязвима на прага на новия живот, толкова различен от дните в манастира; La Perle — онази млада, много съблазнителна, възбуждаща жена, която разбира нуждите и желанията на мъжа и обещава тяхното удовлетворяване; и Луси — моята Луси — нежна, чаровна, омайваща — и преди всичко любяща. Аз обичам всяка една от трите, скъпа моя, и нищо не бих променил от тях!

Това беше една дълга реч, но за Луси тя бе крайният отговор на нейните страхове, оправдание на нейната вина, изкупване на греховете, направени спрямо нея при раждането й. Ако беше прекарала детството си в Рошфорд, където бе нейният дом, тя можеше никога да не срещне и да не се омъжи за Алексис. И тя не съжаляваше за нито една от трудностите, през които бе преминала, за нито един момент на страдание, след като всичко това бе довело до взаимното разбиране на любовта им.

Алексис се усмихна, като погледна нейното грейнало лице.

— Не може да си представиш колко често съм си мечтал за нас двамата тук, в същата тази стая, сами заедно — каза той нежно. — Ела в леглото, моя любов, искам да ти покажа колко много те обичам.

Червенината бързо се разпространи по бузите й. Срамежливо тя започна да сваля дрехите си, като усещаше погледа на Алексис върху себе си. Той легна по гръб на възглавниците, очаквайки я да дойде при него.

— Не, не си слагай нощница! — каза той, когато тя застана гола до леглото. — Толкова си красива, Луси. Никога няма да ми омръзне да те гледам.

Той протегна ръце.

Чувствата им бяха взаимни и завладяващи. Те се любеха отчаяно, нетърпеливо, сякаш всеки един от тях се страхуваше, че това ще е за последен път. Първоначалната й срамежливост и неувереност изведнъж изчезнаха и тя откликваше на мъжа, когото обичаше, с пълно себеотдаване. Когато накрая легна до него с ръка през кръста му, тя пое дълбоко дъх, тръпнеща от щастие.

— Зандра е убедена, защото тя желаеше това — промълви тя, като намести главата си в гънката на рамото му. — Чудесата са последната й страст, Алексис, но се страхувам, че й казах, че не вярвам в тях. Сега вярвам.

Алексис се засмя в мрака.

— Знаех, че стават чудеса, когато дойдох да те видя във Франция — каза той нежно. — Онзи момент, когато те погледнах и разбрах, че ти ме обичаш. Почти бях загубил всякаква надежда! И тогава ти се усмихна с онази особена усмивка и аз просто разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Разбирам! — каза Луси сънливо. Любовта, мислеше си тя, бе такова безгранично чувство, и то, както я бе учил нейният сляп poilu, не винаги бяха необходими думи, действия или дори постъпки, за да изразят нейната безкрайност. Тя можеше да бъде изразена с едно толкова просто нещо като усмивката на жена.

Протегна се да докосне лицето му. Но Алексис беше заспал. Луси лежеше притихнала до него, напълно щастлива, заслушана в бавните, успокояващи удари на сърцето му.