Клер Лоримър
Дивото цвете (20)

Глава деветнадесета
Юли 1915 година

Още преди странният мъж с бомбето да си тръгне от „Кадоган Гардънс“, Луси бе превъзмогнала шока. Наближаваше полунощ и бяха изминали седем маса от изчезването на Тео. Алексис бе изпратил слугите да си легнат. Той изглеждаше смъртно уморен, но Луси възрази на предложението му и те да си легнат.

— Не мога да заспя, докато не ми кажеш какво става — тихо рече тя. — Кой беше онзи човек, Алексис? Щом не е полицай, какъв е тогава?

Алексис седна на канапето до нея и взе ръката й в своята.

— Не мога да ти кажа името му, Луси — но това не е важно. Важното е, че той ще помогне да открием Тео. Трябва само да ми повярваш, че постъпвам правилно.

Луси прокара уморено ръка по челото си.

— След всичките тези въпроси, които ми зададе за Мадлен Вилие — промърмори тя, — очевидно той я подозира, Алексис, но защо?

— Защото имаме всички основания да смятаме, че става въпрос за отвличане, и то е свързано с моята работа, Луси. Работата ми е свръхсекретна и не ми е позволено да ти разказвам нищо за нея, но мога да споделя с теб, че имам достъп до някои документи, които представляват огромен интерес за врага. Установихме, че Антъни Блек е немски агент — шпионин, ако тази дума ти е по-ясна. Истинското му име е Антон Шварц и ние смятаме, че той е пристигнал в Англия преди година. Разузнаването не знаеше как изглежда той и нямаше как да го държат под око. Но сега, благодарение на теб, разполагаме с описание на външния му вид и ако открием Мадлен Вилие, със сигурност ще се доберем и до самия него.

Луси мълчаливо прие тази изумителна новина, след което замислено рече:

— Но ние дори не сме сигурни дали Мадлен е замесена. Тя може да се появи на работа в понеделник сутринта и всъщност следата ни към Тео да се окаже погрешна.

— Разузнаването вече е изпратило човек до дома на Мадлен, Луси. Тя не е била там. Страхувам се, че най-вероятно Мадлен е взела със себе си Тео, когато е излязла от тази къща. Независимо че в първия момент никой не го бе осъзнал, Мадлен се е държала доста странно този следобед. Според Роузи тя никога преди не се е качвала в детската стая, готвачката каза, че преди това никога не е влизала в кухнята, и не е разговаряла с прислугата. Както виждаш, единственото разумно предположение е, че Мадлен е действала по нареждане на Антъни Блек.

Луси пое дълбоко въздух.

— Мадлен би сторила всичко, каквото я помоли този мъж — призна тя. — Той я бе омагьосал. Тя искаше да се омъжи за него.

— При това положение, не се съмнявам, че той е скроил целия план — със съжаление каза Алексис. — Мадлен не е изгодна партия, нито пък е красавица. Винаги съм се чудил, че един мъж може да е толкова влюбен в нея, поне както ми го представяше ти. Тази нещастница сигурно вярва на всяка негова дума. Любопитен съм да разбера дали тя знае, че той е германец.

— Но какво ще стане сега? — попита Луси. — Не можем просто да чакаме да ни върнат Тео.

— Нямаме друг избор, Луси. Предполагам, че в сутрешната поща ще има писмо, в което те ще обявят откупа, който няма да бъде пари, а куп важни документи, които трябва да им предам, за да си вземем Тео.

— Ще дадеш тези документи, нали, Алексис?

Алексис погледна към пребледнялата Луси и нежно отвърна:

— Знаеш, че не мога да го сторя, Луси. Ако попаднат в ръцете на германците, стотици, а вероятно и хиляди войници от съюзническата армия ще бъдат погубени. Не можем да заменим живота на Тео за техния.

Луси скочи от канапето, застана срещу него, а от очите й хвърчаха гневни искри.

— Предпочиташ да убият Тео, отколкото да им предадеш глупавите си документи?

— Луси, успокой се и помисли малко — прекъсна я Алексис. Опита се да хване ръката й, но тя се отскубна и изкрещя:

— Пет пари не даваш за Тео, нали? И само защото тя не е твоя дъщеря. Преструваш се, че я обичаш, но когато трябва да го докажеш, започваш да увърташ…

Този път Алексис скочи и погледът му бе също тъй разярен като нейния.

— Това не само е жестоко, Луси, но е и долна лъжа. Никога не съм приемал Тео само като твоя дъщеря. Обичам я и също като теб се ужасявам от мисълта, че е в опасност. Готов съм да дам живота си, за да я спася, но те не искат мен, Луси. Нима не можеш да го разбереш?

Луси вече съжаляваше за избухването си. Едва ли имаше по-предан баща от Алексис. И все пак…

— И ще им позволиш да я убият? — попита тя с треперещ глас.

— Не и ако има шанс да избегнем тази ужасна възможност. А ние смятаме, че има такъв шанс, Луси. Ако те наистина искат тези документи, аз ще отида на срещата, където и да е тя, и ще им дам папката си, но с фалшиви документи. В момента разузнаването се занимава с подготвянето им, като вписва в тях информация сходна на тази, която мислим, че германците очакват да получат. Ето, това е начинът, по който можем да си вземем Тео.

Отделът за национална сигурност бе забранил на Алексис да споделя с жена си невероятно находчивото решение, до което бе достигнало разузнаването. Все още официално никой не знаеше, че британците подготвят дългобоен бомбардировач. Конструирането на прототипа му бе започнало в началото на тази година и самолетът бе почти готов за изпитание. Очевидно точно до тази информация искаше да се добере Антон Шварц.

Алексис протегна отново ръце към Луси. Този път тя не можа да устои и склони глава на рамото му.

— Толкова ме е страх за нея — рече тя. — Ами, ако утре не пристигне никаква бележка за откуп?

— Гледаме да ги улесним да се свържат с мен — успокои я Алексис. — Тъкмо затова не бива да намесваме полицията. Не искаме наоколо да се разкарват униформени полицаи, не бива да се дава гласност на инцидента и затова предупредих прислугата да не споменава пред никого и дума за изчезването на Тео.

Луси кимна разбиращо. Алексис бе повикал мисис Тейлър, Булфорд, Мередит и готвачката, след като онзи човек с бомбето си бе отишъл, и им бе казал, че животът на Тео зависи от тяхната дискретност и преданост. Никой от прислужниците не биваше да напуска къщата, нито да пише писма, нито да се обажда по телефона. Алексис ги бе помолил да предадат нарежданията му на по-младите прислужници.

Алексис каза на Луси, че въпреки някои протести и недоволствата на прислужниците по отношение на домакинството, той е сигурен, че те няма да му изневерят, когато е в беда. Спомни си, че баща му веднъж го бе посъветвал да не подценява английската прислуга.

„Те може да се заяждат помежду си, може да откраднат малко храна и алкохол от собствения ти килер, но ако се отнасяш справедливо към тях, те ще се грижат за доброто име на семейството ти не по-зле от теб. Няма по-предани от тях, ако уважават господаря, при когото са на служба.“

Алексис хвана Луси за ръката и я поведе към спалнята. Не се учуди, когато завари Поли и Симпсън будни в очакване на господарите си.

— Мередит добре ли е, Поли? — попита Луси, като с благодарност прие помощта на Поли.

— Преди час готвачката й изпрати чаша горещо мляко — отвърна Поли, — което ще й помогне да заспи, тъй като тя беше много разтревожена. Надникнах в стаята й преди десетина минути и видях, че е заспала, така че не се притеснявайте за нея, мадам. Вие сте тази, която има нужда от сън.

— Както и всички ние — отбеляза Алексис, който бе влязъл в стаята, за да пожелае „лека нощ“.

На долния етаж единствено Булфорд все още не си беше легнал. Беше се разположил на един стол до входната врата и клюмаше с глава. Понякога сутрешната поща идваше по-рано и той искаше да се увери, че писмото, което господарят му чакаше, ще стигне до него без секунда закъснение. Никой нищо не му бе казал, но, той бе подразбрал, че горката малка Тео е отвлечена. Очевидно това бе работа на германците.

„Проклети да са“ — промърмори той и протегна краката си, в които усещаше тъпа, но мъчителна болка. Ако не беше възрастен и той щеше да се запише в армията. А що се отнася до оная надута гъска, мис Вилие, тя въобще не му се нравеше. Само да приближи отново къщата и той ще й извие врата. А междувременно една малка глътка от уискито на господаря ще му помогне да не заспива. Булфорд щедро си наля от питието и се върна на поста си до входната врата. Винаги се бе питал каква е тази секретност, но сега вече знаеше. Настани се удобно на стола, а по лицето му се разля доволна усмивка. Нека само онзи жалък иконом от номер тридесет и две да посмее да подхвърли злобната си забележка: „Моят господар се записа във флотата и сега изпълнява дълга си.“ Не че Булфорд ще може да каже с какво точно се занимава графът, но бе убеден, че работата му е секретна и е свързана с войната. Онзи тип с бомбето не е обикновен детектив. Сигурно е от разузнаването. Булфорд доволно се прозя. Никакви бели пера за господаря му. Работата на графа очевидно е много важна… иначе кой би поел риска да отвлече детето… чакат го петнадесет години затвор… а може би дори и смъртно наказание…

Уискито бе оказало своето въздействие върху Булфорд, мислите му ставаха все по-разпокъсани, докато той отпусна глава и захърка.

 

 

В една малка двустайна крайморска вила със своеобразното име „Раковина“, Мадлен крачеше неспокойно из стаята, в която бе настанена заедно с малкото момиченце.

— Не я изпускай от поглед — предупреди я Антъни, когато тя се опита да го последва в неговата спалня. — Тежко е и за двама ни, скъпа, но не бива да рискуваме, нали?

Мадлен едва успя да прикрие разочарованието си. Тя бе убедена, че Антъни най-сетне е решил да се отдаде на страстта си. А сега се оказа, че впечатлението й е погрешно. В крайна сметка тя не считаше за необходимо да седи при момиченцето, което спеше дълбоко.

Според Мадлен Тео едва ли щеше да успее да избяга от вилата, дори и да се събуди и да иска да излезе сама в тъмното. Прозорците бяха затворени, а вратата — заключена. Но Антъни си остана непреклонен.

— Не се знае дали някой не ни е проследил… и няма да се опита да влезе, докато спим — протестираше той.

Безсилието й отстъпи пред страха. Сякаш изведнъж Мадлен осъзна, че двамата с Антъни са извършили ужасно престъпление. Отвличането е тежко престъпление, почти колкото и убийството. Ами ако планът им рухне и ги заловят? Много хубаво, че Антъни бе толкова спокоен, но не той отвлече детето. Никой не би имал основание да го обвини. Най-късно в понеделник всички подозрения ще се стоварят върху нея и тогава всички полицаи ще търсят не Антъни, а нея.

Мадлен чуваше хъркането на Антъни през тънките стени на евтината вила. Звукът не бе особено романтичен. Ако той не бе заключил вратата, тя щеше да изтича в стаята му, за да послуша топлия му утешителен глас. Но откакто бяха пристигнали в „Раковина“, той й говореше с доста рязък тон и това само подсилваше опасенията й.

Придържайки се към плана си, Антъни бе пуснал писмото с желания откуп преди да тръгнат от Лондон. Мадлен си мислеше, че графът ще го получи с първата утринна поща. Какво ли ще направи после? Дали ще дойде на срещата с Антъни в Уест Пайър, дали ще донесе документите? Изведнъж планът й се стори невероятно глупав. Много по-лесно би било, ако бяха поискали направо парите. Тогава нямаше да има нужда да му връщат документите срещу пари и нямаше да се забъркват в още едно престъпление — изнудването. Вярно е, че можеха да го изнудват за повече пари, но това щеше да стане по-лесно на път за Нова Зеландия. Антъни й беше обещал, че веднага ще емигрират, макар че явно пренебрегваше факта, че сега в разгара на войната, едва ли ще плават кораби за Нова Зеландия.

„Разбира се, че ще плават — бе възразил той. — Има кораби, които непрекъснато правят курсове, за да приберат онези, които искат да се включат във войната.“

Мадлен се притесняваше и за възможността да я проследят чрез паспортните й данни. Но Антъни отхвърли и това опасение. Той я увери, че веднага ще сключат брак със специално разрешение и тогава в паспорта му тя ще е с новото си име — Мадлен Блек.

Но тя все още не бе видяла това специално разрешение и сигурно щяха да минат още много дни, преди тя да се измъкне благополучно от страната.

На сутринта Антъни забеляза бледото й лице, подпухнало от безсъние и плач и се обърна към нея с благ и ласкав тон:

— Пропуснах да ти кажа снощи, че ти си една смела жена. — Той я прегърна, а тя отчаяно се притисна в него и отвърна:

— Не мисля, че съм смела, Антъни. По-добре да не бяхме го правили. Не може ли да забравим за твоя план, да изведем детето някъде на пътя и да я оставим там. Все някой ще я намери и ще я заведе вкъщи.

— Не ставай глупава — сряза я той. — Забрави ли за откупа? Сигурно вече са получили писмото. — Той се ухили и добави: — Обзалагам се, че голяма олелия се е вдигнала на „Кадоган Гардънс“. Така им се пада.

От другата спалня се дочу плачът на детето.

— По-добре иди я успокой — рече Антъни. Целуна бързо Мадлен, но това не можа да възвърне спокойствието й. — Хайде, момичето ми, иди при детето. Нима искаш съседите да дотърчат тук, за да видят какво става?

Не беше лесно за Мадлен да измие ръцете и лицето на момичето и да го облече. Тя никога не се бе занимавала с деца, а Тео не можеше да се справи сама.

— Винаги бавачката ме облича — рече тя през сълзи.

Мадлен се отказа от неуспешните си опити да разреши копринената коса на детето, която се бе оплела през нощта. Заведе Тео долу и я настани на масата в кухнята. Междувременно Антъни бе купил някои неща от първа необходимост. Той остави на дървената маса един голям селски хляб, масло, мармалад, яйца и бутилка прясно мляко.

— Чудесен ден — бодро отбеляза той. — Хайде да хапнем нещо, скъпа. Ще се почувстваме по-добре, когато напълним стомасите.

Но Мадлен изпи само чаша силно кафе. Тео бе разляла млякото и яйцата върху рокличката си, а косата й бе цялата в мармалад. Тя никак не приличаше на малката спретната госпожица от „Кадоган Гардънс“. Под стола й се бе образувала малка локвичка.

— О, Боже — прошепна Мадлен. — Ще трябва да я заведа в банята. Антъни, колко време ще продължи цялата тази история? Не съм много добра в отглеждането на деца.

Усетил истеричните нотки в тона й, той стана от мястото си.

— Аз ще се грижа за нея — рече той. — Моето семейство беше голямо и горе-долу имам понятие от гледане на деца.

Той заведе Тео в банята, а Мадлен си наля още една чаша кафе. Очите й се наляха със сълзи, докато гледаше навън през прозореца.

Антъни се върна в стаята, сложил детето на раменете си. И двамата изглеждаха много доволни.

— Много е добричка — весело възкликна той. — Няма смисъл да висим тук цяла сутрин. Срещата е чак в три следобед. Какво ще кажете да отидем на плажа? Знаеш ли, от дете не съм правил пясъчни замъци.

Той наблюдаваше подпухналото лице на Мадлен, което беше погрозняло от страха, и въздъхна с облекчение, че най-сетне краят на мъчението му се виждаше. Мислеше си, че ако някой е изпълнил дълга си към родината, то това бе той. Не му беше лесно да прекарва всичките тези досадни вечери в компанията на Мадлен и да държи влюбената глупачка в ръцете си.

Но търпението му бе възнаградено. Надяваше се, че в три часа граф Земски ще се яви на срещата с документите — специалните документи, отнасящи се до проекта за новия самолет, за който Мадлен нищо не знаеше. За да успее неговата страна да създаде някаква защита срещу новия бомбардировач, то на тях им бе нужна информация за неговите данни. Бяха му дали да разбере съвсем ясно, че мисията му е от изключителна важност и задачата му е много спешна. Но дори и шефовете му знаеха, че той не можеше да притисне Мадлен изведнъж или пък да я накара да прекрачи допустимите граници. Неговата предвидливост бе високо оценена от началниците му.

Но напоследък му беше все по-трудно да играе ролята на страстен ухажор. Тази нещастница бе влюбена до уши и когато любовните думи и погледи не бяха достатъчни, той бе принуден да търпи и лигавите й прегръдки. Изведнъж си спомни едно стихотворение, което наскоро бе прочел. Сигурно поетът е имал предвид Мадлен, когато го е писал: „О, дебела и безцветна жено, която никой не обича.“

Той погледна часовника си. Беше едва десет часа. Би могъл да ги заведе на плаж. Там Мадлен не би посмяла да му досажда, а и по-лесно щяха да убият времето до срещата.

 

 

В същия миг Луси обличаше палтото си. Алексис се бе опитал да я убеди да не идва с него до Брайтън, но Луси категорично отказа да го послуша.

— Ако не ме вземеш със себе си, аз ще те последвам с такси — го заплаши тя. Алексис разбра, че тя няма да отстъпи и се предаде.

По пътя той отново я предупреди за опасностите.

— Ти, Тео, аз — всеки един от нас — може да бъде убит. Разбирам желанието ти да дойдеш с мен, Луси, но сега, след като вече съм се съгласил, ти трябва да ми обещаеш, че ще се подчиняваш на нарежданията ми, веднага и без никакви възражения. Животът ни, както и шансът да си върнем Тео, зависи от твоето поведение. Обещаваш ли ми?

Луси кимна. Чувстваше се по-добре, след като писмото с предложението за откуп бе дошло и те най-после бяха предприели някакви действия. Тя погледна Алексис. Той беше напълно спокоен, а коженият шлем и очилата му придаваха малко странен вид.

— Кеят не е ли опасно място за срещи? — тревожно попита тя. — Ако се беше обадил на полицията, те биха могли да завардят кея от другата страна и да му устроят капан.

Алексис се усмихна и отвърна:

— Умен въпрос. Но забравяш, че Блек не очаква ние да го разпознаем. В писмото си казва, че той ще дойде при мен. Вероятно ще изчака, за да се убеди, че съм сам. Много хитро от негова страна. През лятото кеят е пълен с народ и той лесно би могъл да се смеси с тълпата.

— Но Мадлен, Тео…

— Той няма да ги вземе със себе си, Луси — тихо рече Алексис. — Ще ни заведе при тях само когато се увери, че нося документите, които иска. А аз, разбира се, няма да му ги предам, докато не видя, че Тео е жива и здрава.

След думите му настъпи неловко мълчание. Вече минаваха през предградията и скоро щяха да влязат в Пърли. Луси съзнаваше, че Алексис се опитваше да се държи така, сякаш бяха излезли на обикновена съботна разходка. Но тя долавяше напрежението му, което се отразяваше и на собственото й безпокойство. Мъчеше се да не мисли какво би станало, ако Блек не дойде на срещата, или още по-лошо, ако Тео е ранена. Те могат да я отведат някъде и тогава тя никога повече нямаше да види детето си…

Изведнъж мислите на Луси се насочиха към майка й и към чувствата, които бе изпитала Уилоу, когато е разбрала, че дъщеря й е отвлечена и че няма надежда да я открие. За нея сигурно е било истинско чудо, когато след толкова много години Луси отново се бе появила. Нищо чудно тогава, че майка й бе толкова развълнувана, когато се срещнаха след смъртта на баща й. Нищо чудно, че тя отчаяно бе продължила да търси някакъв отклик у Луси, въпреки че самата Луси не бе показала никаква привързаност.

Луси пое дълбоко дъх. Никога не бе искала да нарани майка си. Тя просто не бе разбрала чувствата й. Сега тя съжаляваше, че не се бе замислила колко съкрушена е била Уилоу от нейното безразличие. Веднага щом премине този кошмар с отвличането на Тео, тя ще замине за Рошфорд и ще направи всичко възможно, за да покаже на майка си, че наистина желае отношенията им да бъдат топли и сърдечни.

Наближаваха Брайтън, а все още беше пладне и Алексис предложи:

— Ще обядваме набързо в хотел „Джордж“ в Кроули. — Оттам сме на един час път до Брайтън и ако тръгнем в един часа, ще разполагаме с още един час, ако нещо непредвидено се случи. Аз също съм нетърпелив, Луси, но чакането ще бъде още по-тежко, ако отидем направо в Брайтън.

Когато стигнаха в покрайнините на града, Луси осъзна, че Алексис бе прав. Тя веднага взе да търси с поглед Мадлен и Тео сред тълпата от пешеходци — една абсурдна надежда, тъй като те очевидно са скрити някъде, където никой не може да ги види. И все пак Луси не преставаше да се взира в хората.

Като избегна източната част на града, Алексис тръгна надолу към Хоув, мина покрай красивите къщи в стил осемнадесети век и спря пред кея. Вдясно от тях Уест Пайър се простираше до морето. Водата блестеше на слънчевата светлина и плажовете от двете страни бяха претъпкани. Времето беше прекрасно и хората гледаха да се възползват от него — някои плуваха, някои се бяха изтегнали на шезлонгите, а други ловяха риба.

— Искам да ме чакаш тук, Луси — тихо нареди Алексис.

Тя кимна, а мислите й объркано се лутаха в съзнанието й. Независимо че Алексис се държеше хладнокръвно, тя бе убедена, че тази среща е твърде опасна за него. Но му беше обещала да не се меси и Алексис настояваше тя да спази уговорката им.

Алексис плати входната такса за кея и тръгна да се разхожда по него с нехайна походка, колкото и усилие да му струваше това. До три часа оставаха десет минути. Имаше достатъчно време да отиде до другия край, където Блек му бе наредил да отиде. Държеше папката в ръката си.

В края на кея се бяха струпали доста хора — майка и баща с трите си деца, една възрастна жена, която помагаше на инвалид да седне в инвалидната си количка, двама униформени млади войници с приятелките си, един мъж, облечен с бяла престилка и с бяло кепе на главата, който събираше таксата за ползването на шезлонгите.

За толкова години работа в Отдела за сигурност, Алексис бе научил, че може да бъде наблюдаван, дори и да не вижда този, който го следи. Той се облегна на парапета и зачака.

Няколко минути по-късно Антъни Блек се приближи към него, като стрелкаше поглед на всички страни, сякаш се съмняваше, че Алексис е сам.

— Сам съм — спокойно рече Алексис.

Антъни се ухили.

— Така и си мислех, но исках все пак да се уверя. — Той изучаваше с поглед Алексис и особено папката, която беше в ръката му. — Разбира се, веднага те познах — добави Блек с подигравателен тон. — Виждал съм те да излизаш от къщата на „Кадоган Гардънс“, докато чаках секретарката ти.

Алексис присви устни.

— Нека да не си губим времето, Блек. Искам си дъщерята. Къде е тя?

— Тя е жива и здрава, жива и здрава. Но първо искам да видя дали ми носиш нещо, което си заслужава замяната. Дъщеричката ти си заслужава високата цена, нали?

На Алексис му се искаше да размаже физиономията на тоя жалък негодник, който му се усмихваше тъй повелително. Но той бе достатъчно опитен, за да се поддаде на емоциите си.

— Очевидно и аз мисля така, иначе щях ли да съм тук? Но ти си късметлия, Блек, макар и да не го осъзнаваш. Ако бях истински англичанин, сигурно щях да сметна за мой патриотичен дълг да пожертвам дъщеря си в името на родината. Но за твой късмет аз съм сърбохърватин по произход и не съм чак толкова предан на страната си.

„В първия рунд победителят съм аз“ — помисли си Алексис, като забеляза, че думите му предизвикаха тържествуващ блясък в очите на противника му. Да, Блек бе захапал въдицата.

— Това е проблемът на британците — кисело рече Антъни. — Прекалено са доверчиви. Я да видим тогава какво си ми донесъл? Може би проекта за новия бомбардировач?

— Това търсиш, нали? — тихо попита Алексис.

По лицето на Антъни се изписа задоволство.

— Да — призна той, — но все още не съм сигурен дали ми носиш точно това.

Той се запъти към два свободни шезлонга и подкани с жест Алексис да седне. Алексис остави папката на коленете си и я отвори. Блек понечи да грабне документите, но Алексис ги държеше здраво.

— Няма да ги получиш, докато не си взема дъщерята. — Тонът му беше тих, но заплашителен. — Можеш само да ги погледнеш.

Докато Алексис прелистваше страниците, Антъни им хвърляше по един бърз поглед. Доколкото виждаше, документите явно бяха истински. В горната част на всеки лист пишеше името на самолета „Хендли Пейдж“, а под него цифрите 0400. Точно тези данни искаха от него началниците му, въпреки че се съмняваха дали той ще успее да се добере до тях. Но сега шефовете му щяха да бъдат приятно изненадани, много приятно изненадани. За него това е голямо постижение. Може би щяха да го повишат и нямаше да го изпращат повече в Англия. И щеше най-после да се отърве от онази нещастница, Мадлен.

Алексис внимателно издърпа документите от ръцете на Антъни и ги прибра отново в папката.

— Ще тръгваме ли? — спокойно попита той.

— Твърде си самонадеян, а негоднико? — изсъска Антъни. Той би предпочел този аристократ поне малко да му се помоли, да похленчи.

— Не ти ли е хрумвало, че може да съм въоръжен — попита той. — Бих могъл да измъкна документите от ръцете ти и да те гръмна.

— Аз също може да съм въоръжен — отвърна Алексис, като едва-едва се усмихна. — Но и двамата ще постъпим глупаво, ако използваме оръжие, нали? Ще се вдигне голяма олелия и тогава няма начин полицията да не се намеси. А това и двамата не го искаме, нали? Така че предлагам да спазим нашето споразумение. Даваш ми детето, и тази папка е твоя.

Навъсен, но поуспокоен, Антъни последва Алексис към изхода на кея. Блек все пак се оглеждаше предпазливо и със заострено внимание. Алексис може и да е докарал няколко полицаи, които да ги чакат на изхода и имаше вероятност да попадне в капан.

— Ти тръгвай пръв — рече той. — И застани там, където мога да те виждам. Ще те последвам, когато се убедя, че никой не ни следи.

Алексис сви рамене и отвърна:

— Както искаш, но те уверявам, че напразно се страхуваш. Искам си детето и ако полицията те хване, ти няма да ми кажеш къде е дъщеря ми.

Луси зърна Алексис. Беше сам. Сърцето й лудо заби. Тъкмо щеше да изскочи от колата и да се втурне към него, когато той умишлено се обърна с гръб към нея. Беше я предупредил да стои в колата. Сигурно Алексис чакаше германеца да се приближи към него.

Антъни се появи почти веднага, успокоен от логичните доводи на Алексис. Но когато Алексис му посочи към ланчестъра, в който седеше Луси, Блек отново се притесни.

— Казах ти да дойдеш сам… — започна той, но Алексис го прекъсна:

— Някой трябва да се грижи за детето, когато си тръгнем към къщи. Жена ми с нищо няма да ни попречи. Как ще се придвижим — пеш или с кола?

— С кола — лаконично отвърна Антъни. — С твоята кола, моята е пред вилата.

Алексис не го представи на Луси, само отвори задната врата, за да се качи Антъни. С поглед предупреди Луси да не се впуска в никакви разговори.

— Карай в западна посока — нареди Антъни. — Към Уъртинг.

Когато Алексис запали колата и включи на скорост, Антъни се обърна назад и се огледа.

— Никой не ни следи. Нали ти дадох думата си, че ще бъдем сами? — обади се Алексис от предната седалка.

Но му се искаше да не беше така. И все пак бе обяснил на разузнаването, че не иска да рискува живота на детето си.

„Ще хванете Блек по-късно — им бе казал той. — Той не може да напусне страната, след като вече сте го разкрили. Ще спра веднага щом сме в безопасност и ще ви се обадя по телефона, за да ви дам адреса му. Ако предупредите местната полиция, те ще успеят да го хванат още преди да напусне Брайтън.“

На около половин миля от Хоув Антъни инструктира Алексис да завие към вилата, която беше единствена сред бунгалата, разположени успоредно на брега.

— Нарича се „Раковина“ — ухили се Блек.

Луси усети как стомахът й се свива. Искаше й се да изкрещи: „Какво си направил с детето ми? Да не си я наранил? Добре ли е тя?“, но подчинявайки се на нарежданията на Алексис, тя не промълви нито дума. Колата най-сетне спря. Луси вдигна поглед към горния етаж на вилата и видя, че някой дръпна пердето. Зърна едно лице, но не беше това на Тео.

Антъни Блек тръгна напред по градинската алея и почука нетърпеливо на вратата, която веднага се отвори, и на прага застана Мадлен.

Луси не успя да се овладее, отвори вратата на колата, мина тичешком покрай Алексис и сграбчи ръцете на Мадлен.

— Къде е тя? Къде е Тео? — попита тя, почти останала без дъх.

— Горе — отвърна Мадлен. — Заключена е в стаята, а ключът е у мен. — Тя погледна през рамото на Луси към Антъни, който се хилеше насреща й.

— Всичко е наред — рече той. — Можеш да я доведеш долу, но не им я давай, преди да съм ти казал.

Влязоха във вилата. Луси огледа набързо мръсната, разхвърляна всекидневна и веднага съзря малките обувки на Тео. Погледна умолително Мадлен и извика:

— Моля те, моля те, доведи я бързо.

Мадлен сви рамене и бавно излезе от стаята. След няколко минути се върна, като носеше на ръце заспалото дете.

— Не е упоена, просто е уморена, защото цяла сутрин бяхме на плажа — рече Мадлен, като забеляза ужаса в очите на Луси.

Алексис хвана ръката на Луси, усетил, че тя има намерение веднага да се втурне към Тео.

— Нека да уговорим условията за размяната — обърна се той към германеца. — Предлагам да оставиш детето в колата. Жена ми ще чака там и тогава ще ти дам документите. По този начин никой от нас няма да бъде измамен. Жена ми не може да кара — добави той.

— Идеята е добра — обади се Мадлен и погледна нежно Антъни. — Мисля, че предложението е разумно.

Антъни я погледна злобно и пренебрежително я сряза:

— Затваряй си устата, глупачко. Да не мислиш, че ме интересува проклетото ти мнение. Млъквай и прави, каквото ти казвам.

Мадлен не можеше да повярва на ушите си. С Тео на ръце, тя пристъпи към Антъни.

— Не разбирам какво е станало? Какво съм сторила? Защо си ядосан? — извика тя с разтреперан глас.

— Да й обясня ли, Блек? — намеси се Алексис. — Няма смисъл да криеш повече истината от нея. Това не е истинското му име, Мадлен. Той се казва Антон Шварц и е немски шпионин. Преди няколко месеца той измисли целия този план и ти му беше необходима, за да се добере до къщата ми. Аз трябваше да се досетя по-рано, но ти… ти нямаше как да разбереш, че той само те използва.

Мадлен така пребледня, че Луси се уплаши да не би да припадне и веднага пристъпи към нея. Но съзнанието на Мадлен трескаво работеше. Думите на граф Земски потвърждаваха всяко едно от предишните й съмнения. Тя отново съвсем ясно си припомни как се запознаха с Антъни; желанието му да разбере всичко за миналото й; преструвките му, че я обича и че иска да се ожени за нея. А той всъщност въобще не е бил влюбен в нея. За Мадлен това означаваше много повече от факта, че той е немски шпионин.

Бавно тя прекоси стаята, двете червени петна върху бузите й контрастираха на пребледнялото й лице и тя приличаше на клоун. После вдигна току-що събудилото се момиченце и го сложи върху масата, по която се търкаляха остатъци от закуската — неприятна, противна гледка, на която Мадлен не обърна внимание.

— Обичах те, Антъни — едва-едва продума тя. — Наистина те обичах. Не бих те изоставила дори и да знаех, че си немски шпионин. Не бих се отрекла от теб дори и да беше най-злият престъпник на света. Но това, което не мога да понеса, е, че ти не ме обичаш, че никога не си ме обичал.

— Наслушах се на глупостите ти — извика Антъни, жесток и безразличен към ужасния удар, който й бе нанесъл. — Дай ми детето.

Той пристъпи напред, но в този момент Мадлен пусна детето и грабна кухненския нож. Антъни се обърна, за да сграбчи Тео, но Мадлен вдигна ръка и ножът потъна в гърдите му.

Всичко стана толкова бързо, че Алексис не успя да предотврати удара. Вероятно подсъзнателно не му се искаше да се намесва и може би затова рефлексите му не бяха толкова бързи. Когато отиде до масата, Антъни Блек лежеше неподвижно върху нея. Ножът бе преминал между две ребра и бе пронизал сърцето му.

— О, Боже — извика Луси, заобиколи бързо масата и грабна Тео. Детето не разбираше какво става и се усмихваше на майка си.

— Направих пясъчен замък — весело викаше Тео. — Татко, ела да видиш моя замък. Мамо, направи ми още един замък.

— Заведи я в колата, Луси — нареди Алексис с рязък тон. — Аз ще се оправя с Мадлен.

Луси излезе от стаята с бърборещата Тео на ръце, а Алексис се обърна към жената, която не помръдваше от мястото си и вцепенено гледаше кръвта, която обагряше карираната покривка на масата.

— Мъртъв е, нали? — безучастно попита Мадлен. — Никога няма да ме прегърне отново. Никога няма да ме целуне. Обичам го.

Независимо че тя го бе измамила, предала и бе отвлякла детето му, в този момент Алексис я съжаляваше. Тя беше една повяхнала, разчорлена, безпомощна и сантиментална жена, загубила единствения човек на света, когото е обичала. И точно тя го бе убила.

— По-добре да седнеш — рече той с повелителен тон.

Но Мадлен остана права.

— Обичах го — продължи тя — и затова го убих. Той не трябваше да постъпва така с мен. Аз го обичах…

Тя впери празен поглед в Алексис, сякаш не забелязваше присъствието му, нито пък мъртвеца. Поклащаше се леко напред-назад и тихо стенеше. Алексис й помогна да седне на един стол, като си помисли, че състоянието й е доста тревожно. Тя не се съпротивляваше и очевидно беше безучастна към всичко освен към собствените си объркани мисли. Алексис се питаше дали не е опасно да я остави тук сама, докато намери полицейския участък.

Странна усмивка изкриви лицето на жената.

— Ще отидем ли в събота на кино, Антъни? — мърмореше неразбрано тя. — Обичам да ходя на кино. Чудя се къде ли съм си оставила ръкавиците.

Тя отново започна тихо да нарежда и Алексис вече не се съмняваше, че е изгубила разсъдъка си. Тя не беше в състояние да пътува с тях за Лондон. Би могъл да я заключи тук, може би в банята. Ще отиде до най-близкия телефон и ще се свърже с Фаншоу. Наблизо имаше хотел и Алексис отиде дотам, за да се обади по телефона.

Успокоен, че Фаншоу ще поеме всичко в свои ръце, Алексис се запъти към колата, където развълнуваната Луси люлееше спящата Тео.

— Какво ще стане с горката жена? — попита Луси на път за Лондон. — Ще я осъдят ли за убийство? Ще я обесят ли?

— Честно казано, не знам, Луси — отвърна Алексис. — Ще се опитат да потулят тази история. Може би ще я изпратят в приют за душевноболни.

— Но тя наистина ли полудя? — изумено попита Луси.

Алексис въздъхна.

— Не знам, Луси. Явно, че е обичала Блек и една жена на нейната възраст… Може би след време ще се оправи и ще я изпратят в родината й. Ще видим.

Настъпи мълчание. Само Луси тихо припяваше, надвесена над спящото дете:

„Посях семенцата на любовта

Посях ги през пролетта.“

Луси наруши мълчанието и замислено рече:

— Любовта е странно нещо, нали, Алексис? Искам да кажа, че любовта е болка и дори може да те накара да убиеш човека, когото обичаш.

— Не бива да става така — тихо отвърна Алексис. — Ако двама души се обичат, любовта трябва да им носи само щастие.

— В известен смисъл… — продължи Луси, сякаш говореше повече на себе си, — разбирам как се чувства Мадлен. Преди много време, когато бях съвсем млада, аз също обичах един мъж, който не се интересуваше от мен. Когато разбрах, че той не ме обича, толкова го намразих, че сигурно бих го убила, ако тогава ми бе хрумнала тази идея. Но така или иначе — добави тя с горчива усмивка — нямах нож подръка.

Алексис усети как сърцето му подскочи и внезапна мисъл просветли съзнанието му. Луси никога не бе му казвала такива подробности от миналото си, но сега той разбираше, че тя говори за бащата на Тео, същия този мъж, когото тя така страстно ненавиждаше. Но вместо да убие човека, който й бе причинил толкова мъка, тя бе унищожила любовта в себе си. И като отричаше съществуването на любовта, тя всъщност се предпазваше от болката.

Алексис слушаше ясния й топъл глас, докато тя пееше на детето и си мислеше, че тя не би могла да се предпази завинаги от любовта. Тя вече не можеше да скрие майчинското си чувство, което изпитваше към Тео. Може би скоро Луси щеше да обикне и него.