Клер Лоримър
Дивото цвете (25)

Глава двадесет и четвърта
Декември 1916 година

Силви бе загрижена за Луси. Проблемът вече не беше дали има качества, за да работи като сестра от доброволния отряд. С всеки изминат ден Луси ставаше все по-полезна, по-леко приемаше неприятната страна на задълженията си в отделенията, все по-определено искаше да остане в болницата. Силви подозираше, че тя започва да харесва работата си. Тя дори казваше „моите пациенти“, когато говореше за болните. Скърбеше за починалите, радваше се, когато някой имаше подобрение. Най-вече я правеше щастлива бавното, но стабилно подобрение на Марк и Силви забеляза колко горда бе тя, когато старшата сестра отбеляза, че това се дължеше и на преданите грижи на Луси.

Независимо от всичко, Силви знаеше, че Луси далеч не бе щастлива. Когато момичето не забелязваше, че я наблюдават, лицето й изглеждаше изопнато и тъжно.

— Не се тревожиш за Тео, нали? — попита Силви една вечер точно преди Коледа — винаги можем да ти уредим отпуск, за да си отидеш у дома.

Луси отрече да се тревожи за дъщеричката си, макар че се съгласи, че тя й липсва много и би искала да я види, особено сега, когато Тео бе достатъчно голяма, за да се радва на коледните празници и да ги разбира. Но при никакви обстоятелства, освен ако не я принудят с физическо насилие, тя не би се върнала у дома — това заяви Луси на леля си със студен, категоричен тон.

— Никога няма да дам възможност на Алексис да каже, че съм се оказала неспособна, че не ми е достигнала смелост да издържа до края. Ако някога се видим отново, в което аз започвам да се съмнявам, той ще трябва да ми се извини за жестоките, несправедливи обвинения.

Алексис бе причината за тайната депресия на Луси, осъзна Силви. Ако зависеше от нея, тя веднага би облекчила страданието на племенницата си. Но бе обещала на Алексис да не споменава пред Луси за писмата му.

— Алексис знае какво прави — каза Пелам, когато една вечер Силви го попита дали все пак не трябва да намекне на Луси, че Алексис не желае да я загуби. — Луси е негова съпруга и това си е тяхна работа — замислено добави Пелам. — Нямаме право да се намесваме, скъпа. А и той се интересува само от здравословното й състояние. Нямаме представа дали все още я обича. Не знаем дори дали любовницата му е напуснала Англия. Алексис може би все още поддържа връзка с нея и не желае Луси да се върне при него.

С наближаването на Коледа депресията на Луси се задълбочи и Силви бе на мнение, че племенницата й трябва да напусне болницата за известно време. Френският майор Луи Буке — един много приятен и забавен мъж — бе получил разрешение за отпуск и възнамеряваше да отскочи до Париж заедно с лейтенант Хоуп и френския капитан от драгуните, Жак Тревис. С присъщата си закачливост и тримата настояваха и молеха Луси да замине с тях.

— Дори и да ми се иска да отида, не бих могла да оставя Марк съвсем сам — обясни Луси, когато Силви я попита защо е отклонила поканата.

— Ние с чичо ти ще вземем Марк при нас — побърза да я успокои Силви. — Макар че според мен той ще предпочете да бъде преместен във второ отделение по време на празниците. Там има две красиви сестри и като знам колко пъти и двете си намираха предлог, за да отидат в трето отделение, подозирам, че харесват Марк. Той е хубаво момче, нали?

Луси ни най-малко не се притесняваше за репутацията си. И тримата офицери се преструваха, че са влюбени до уши в нея, но тя съзнаваше, че всичко това е шега. И как би могла да се съмнява, след като бе писала любовните им писма и бе забелязала как сияеха от щастие, когато получат писма от съпругите или годениците си? Най-романтични бяха писмата на младия капитан Тревис. В тях той изразяваше с необичайна, но искрена словоохотливост възхищението си от младата си годеница, за която се надяваше да се ожени веднага щом свърши войната. Същото възхищение се долавяше и в писмата на лейтенант Хоуп до жена му, въпреки че стилът му не бе тъй емоционален.

Вечер, когато оставаше сама, Луси си спомняше думите и фразите и размишляваше за близостта и чувствата, които свързваха тези трима мъже с любимите им жени. Техният копнеж да бъдат отново заедно с възлюбените си нямаше нищо общо с плътските им желания — и за Луси това бе донякъде понятно. Но тя не можеше да разбере простичките им желания да се разхождат в гората, хванати за ръце; да стоят прегърнати пред камината; да се гледат мълчаливо, седнали един срещу друг на масата в любимия ресторант; да се събудят сутрин с усмивка и да споделят радостта си от новия ден.

Луси не бе преживявала нито едно от тези неща. Съзнаваше обаче, че в писмата си и тримата изразяваха любимата дума на Алексис — любов.

Струваше й се, че тя бе единственият човек на земята, който не познаваше това чувство. И все пак тя не беше безсърдечна. Откакто бе дошла в Епърни, мълчанието на Алексис все по-често я терзаеше и сърцето й болезнено се свиваше. Явно, че не го бе грижа за нейната безопасност щом досега не бе дошъл във Франция, за да я вземе и заведе у дома. Поне можеше да й пише, но за разлика от мъжете в нейното отделение, Алексис не си бе направил труда да й изпрати писмо.

Истината бе, че Алексис й липсваше. Независимо, че можеше да сподели всеки един проблем със сестра Дикенсън, леля си или чичо си, откакто се бе оженила, Луси имаше навик да обсъжда всичко с Алексис; беше свикнала той да я успокоява, да я окуражава, да я подкрепя и утешава — когато Тео беше отвлечена; на панихидата на Филип; когато разбраха, че Оливър е безследно изчезнал. Тя си бе мислила, че е напълно независима, но в същото време бе разчитала изцяло на него. Беше потресена, когато го завари с Робърта. Дотогава не вярваше, че Алексис обича бившата си любовница. Но сега беше убедена, че една от причините за мълчанието на Алексис е, че той използва отсъствието й, за да прекара повече време с Робърта. Страхуваше се, че Робърта не е изпълнила намерението си да замине за Египет, че е останала в Лондон, за да бъде близо до Алексис. Един или два пъти, в момент на дълбока депресия, Луси бе размишлявала върху възможността да се върне в Англия и да се бори срещу Робърта. Но гордостта й не й го позволяваше. Представяше си как Алексис ще свие безучастно рамене и ще каже: „Знаех си, че няма да устоиш“. Е, добре, тя нямаше намерение да се предава. Беше преодоляла отвращението от страшните гледки и бе успяла да издържи цял един ден в болницата, точно когато имаше нов приток на ранени войници. Тази част от работата й беше крайно неприятна, но поне вече не припадаше при вида на зейналите рани, нито пък й прилошаваше, когато някой от болните викаше от болка. Според сестра Дикенсън от Луси щеше да излезе безупречна медицинска сестра.

Колкото повече размишляваше, толкова повече Луси се убеждаваше, че не може да изтъкне пред леля си нито една основателна причина, заради която да отложи заминаването си за Париж. Чичо Пелам им бе предоставил безценната си кола, а леля Силви им предложи да отседнат в тяхната къща на Rue d’Arois. Градинарят и жена му живееха там и поддържаха къщата чиста и подредена. Те щяха да се грижат за гостите по време на тридневния им престой в Париж. Това беше максималният срок за отпуск, който лекарят позволяваше на пациентите си. С тях щяха да тръгнат и един шофьор и един санитар.

За съжаление съпругата на майора и годеницата на капитана живееха твърде далеч и нямаше как да се доберат до Париж. Жената на лейтенант Хоуп се бе върнала в Англия. Така че и тримата офицери щяха да придружават Луси. С неочакван изблик на ентусиазъм Луси сложи в куфара си няколкото цивилни дрехи, които Силви бе намерила. „Не са съвсем по модата — каза леля Силви, — но поне ще забравиш за известно време униформата и вместо нея ще облечеш тези красиви рокли.“

Всички пациенти, които се чувстваха достатъчно добре и можеха да се движат, излязоха на стълбите пред болницата, за да изпратят Луси и тримата офицери. Пелам се усмихна закачливо и ги успокои, че огромният червен кръст, нарисуван от двете страни на колата ще ги предпази от въздушни нападения.

— Приятно прекарване, скъпа — рече Силви, целуна Луси и весело й помаха с ръка, доволна, че най-сетне вижда племенницата си усмихната.

— Сигурно остаряваме — обърна се тя към Пелам, когато колата потегли. — Ако беше преди година-две, вероятно и ние щяхме да тръгнем с тях. Само си помисли откога не сме ходили на Comedie Francaise и откога не сме хапвали нещо вкусно в „Максим“.

— Съжаляваш ли, че си тук? — попита Пелам, като взе ръката й и двамата влязоха в къщата.

Силви се усмихна и отвърна:

— Знаеш много добре, че и дванадесет нощи, прекарани в Париж, не струват колкото една вечер тук, в Епърни. От нас зависи да направим коледните празници колкото се може по-весели и щастливи за всички наши войници. Та кой друг би пял коледарски песни, ако не ти, Пелам? Кой друг би се маскирал като дядо Коледа? Кой би раздавал подаръците, колетите, писмата?

Пелам се усмихна.

— Исках просто да се уверя, че и ти мислиш като мен, скъпа — рече той. — От една страна, съжалявам, че Луси няма да бъде тук, за да се весели заедно с нас. Но съм съгласен с теб, че за нея ще бъде добре да се махне за няколко дни от тази тягостна обстановка тук. Да се надяваме, че и тази година сред враговете ни ще цари коледното настроение. Би било жалко, ако варварщината на войната помрачи деня, в който според общоприетата християнска истина се е родил Христос. Изглежда, че и на германците не им дава сърце да убиват на Коледа.

На Бъдни вечер всички отделения, с изключение на тези, в които лежаха тежкоболните, бяха празнично украсени със зеленина и гирлянди от цветна хартия. Във всяко отделение имаше коледна елха, под която пациентите бяха струпали подаръците си за медицинските сестри.

Подаръците за войниците бяха у Пелам, който щеше да ги натовари на една количка и да ги разнесе из отделенията, след като свещеникът отслужи коледната литургия. Силви и Пелам получиха от свои приятели в Париж цигари и тютюн, които Силви пазеше специално за коледните празници. Но най-голямата изненада за пациентите щеше да бъде грамофонът и няколкото плочи, поставени в залата за забавления.

И тьй като им предстоеше дълъг и вълнуващ ден, те решиха на Бъдни вечер да си легнат по-рано. Вечеряха в осем и тъкмо се бяха запътили към спалнята, когато малко след девет часа, за тяхно учудване, Мари им съобщи, че имат посетител от Англия.

Преди готвачката да каже името му, в стаята влезе Алексис.

— Очевидно не сте ме очаквали — рече той, като се усмихна, сякаш искаше да се извини за ненадейното посещение и целуна ръка на Силви. — Изпратих ви телеграма от Париж, но предполагам, че така и не сте я получили.

Докато Пелам бързаше да поеме палтото му, кожените ръкавици и шапката, Алексис огледа стаята и впери в Силви поглед, пълен с очакване и нетърпение.

— Сигурно Луси все още дежури в отделенията? — попита той.

— О, Боже — възкликна Силви, изведнъж осъзнала причината за посещението на Алексис. — Наистина съжалявам, Алексис, но тя не е тук. Замина за три дни в Париж.

И чак тогава тя забеляза умората, изписана по лицето на Алексис, и дълбокото му разочарование, че Луси я няма. Пелам наля по едно голямо бренди и Алексис отмалял се отпусна в креслото, което Силви бе придърпала за него близо до камината.

— Сигурно целият си замръзнал — рече тя, — а и кой знае колко си изтощен. Ако бяхме разбрали само няколко дни по-рано, че ще дойдеш, Луси щеше да остане тук, за да се срещнете. Убедена съм, че тя изгаря от нетърпение да те види.

Алексис гледаше втренчено чашата си и сякаш не слушаше Силви.

— Защо в Париж? — попита лаконично той. — Сама ли замина?

Пелам се притече на помощ и отвърна:

— Не, не е сама. С нея са и трима офицери, пациенти от нейното отделение. Знаеш, че Луси се грижи за Марк, нали? Но той не се чувстваше достатъчно добре, за да замине с тях. Тя ще се върне вдругиден, Алексис. Надявам се, че ще останеш дотогава.

Алексис присви устни и рече:

— За съжаление, нямам тази възможност. Утре трябва да бъда във Виена.

— Виена — повтори учудено Пелам. — Но това е…

— Вражеска територия, знам — прекъсна го Алексис, като едва-едва се усмихна. — Имам си средства и начини, за да се добера дотам и ако се интересуваш за подробностите, Рошфорд, ще ти кажа само, че според настоящия си паспорт аз съм американски военен кореспондент с необичайното име Уилбър Месинджър. Не мислиш ли, че поне малко приличам на американски журналист?

Пелам отвърна на усмивката му.

— О, да, наистина. Коженото ти палто от миеща се мечка доказва, че си от Новия свят, но акцентът ти сякаш е британски.

Силви напрегнато слушаше разговора. Усещаше горчивото разочарование на Алексис от отсъствието на Луси, а освен това никак не му се нравеше, че тя бе заминала за Париж с трима мъже.

Силви с охота се впусна да разказва за изключителната работоспособност на Луси като сестра от Доброволния санитарен отряд, хвалеше неуморните усилия, които Луси полагаше в отделенията.

— Тя въобще не жали силите си, Алексис — завърши Силви. — Чувствах, че има нужда от почивка. Единствената й грешка е, че е прекалено емоционална в работата си. Някои от пациентите ни умират, други никога няма да се възстановят напълно. И ако Луси се грижи за някои от тях, тя преживява много тежко нещастието им. Тя прояви изключителна загриженост за Марк. След четири месеца непосилен труд, една малка безгрижна разходка в Париж е наистина добра идея.

Алексис внимателно слушаше Силви, но с нищо не издаде чувствата, които го вълнуваха. Сякаш не му се искаше да говорят за Луси и затова се обърна към Пелам и рече:

— Успя ли да купиш онези картини на Дюбоа, Рошфорд? Ако си се сдобил с тях, значи ти дължа доста пари, нали?

— Отговорът и на двата въпроса е „да“ — отвърна Пелам. — Силви, кажи на Мари да приготви за Алексис нещо за хапване. Сигурен съм, че той умира от глад. Нали нямаш нищо против да ти сервираме тук, приятелю? Вече не държим толкова на формалностите… не както в доброто старо време в имението. Единствените ни прислужници са Мари, една камериерка, която се грижи за нас, и още един мъж, който се занимава с поддръжката на къщата.

— Не се притеснявай — успокои го Алексис. — Никога не съм обръщал специално внимание на храната.

Когато Силви отиде да поръча вечерята, Пелам наля още по едно бренди и седна до Алексис. Бяха изминали почти два месеца, откакто получи краткото писмо на Алексис:

„Купи всички картини и скици, без да се съобразяваш с цената.“

Пелам бе възприел това писмо като заповед. Налагаше се да отиде в Париж, за да се срещне с един търговец на картини, да купи каквото може и да ги складира в дома си на Rue d’Arois. Беше опасно да ги носи в Епърни. Пелам бе дал нареждания всяко платно и всяка скица да се снимат и да му бъдат изпратени копията.

— Силви ти разказа и написа половината от тази история, така че вероятно би трябвало да узнаеш и другата половина, преди да ти покажа копията — обърна се той към Алексис.

Алексис кимна, като прикриваше нетърпението си да види как чичото на Луси е изпълнил молбата му. Не познаваше много добре Пелам, но го харесваше заради прямотата му, чувството за хумор и способността му да гледа на живота откъм веселата му страна.

— Разкажи ми, моля те — тихо рече Алексис. — Бих искал да чуя цялата история.

— Преди да се омъжи за мен, Силви поддържаше приятелски отношения с много художници — започна Пелам. — Повечето от тях бяха студенти, които все още не се бяха наложили в обществото като художници. Един от тях, на име Пиер, беше близък приятел на Морис Дюбоа.

Пелам чу как Алексис си пое дълбоко дъх, когато спомена името, но продължи да разказва:

— Силви не се е познавала с Дюбоа до момента, когато майката на Луси е дошла на гости в Париж през 1905 година. Дюбоа лудо се влюбил в снаха ми и нарисувал един великолепен портрет, който нарекъл „Жулиета“. По онова време Уилоу бе на около тридесет години и беше изключително красива. Жена ми видяла портрета и веднага го купила. Това е била единствената й среща с Дюбоа, но Пиер посещаваше от време на време Силви и забелязал картината на приятеля си. Той, разбира се, не е знаел коя е жената на портрета. И тогава един ден се запознал с една млада сервитьорка, която работела в един публичен дом, наречен Le Ciel Rouge… ти вече знаеш за това, Земски, иначе не бих ти го казал.

Алексис кимна и присви замислените си зелени очи.

— Пиер забелязал, че момичето невероятно много приличало на „Жулиета“. Казал на Дюбоа, който веднага я използвал като модел. Самият Дюбоа бил поразен от приликата между дванадесетгодишното момиче и жената, в която бил влюбен. Направил няколко оригинални скици, които ще ти покажа след малко. Но последната… твърде много се различавала от останалите. В началото той пресъздал модела си като една малка гладна уличница със замислен, невинен поглед… но след това изведнъж променил стила си и нарисувал една великолепна, но ужасяваща картина на жената, в която смятал, че момичето ще се превърне. Липсвала непорочността; позата, излъчването, наситените тонове — всичко това говорело за неизбежното бъдеще на момичето. Нарекъл картината си „Перлата“ и именно тя му донесла славата. Дюбоа така и не нарисувал повече Луси.

Алексис кимна с глава и рече:

— Мисля, че разбирам какво се е случило. Художникът е бил почти влюбен в нея до мига, в който си я е представил без нейната непорочност. И тази последна негова картина е всъщност неговият протест, неговият бунт. Искал е тя да си остане такава, каквато е… — Алексис извърна очи към Пелам, а погледът му бе тъжен и отчаян. — Луси не би разбрала защо Дюбоа тъй неочаквано я е отблъснал — продължи замислено Алексис, като призна пред себе си, че Луси се е почувствала тъй нещастна, че е искала на всяка цена да му отмъсти. И тази възможност се е появила няколко години по-късно.

— Във всеки случай Дюбоа стана твърде известен — продължи Пелам — и когато избухна войната, той беше поканен съвсем официално да отразява войната в картините си, дадоха му офицерски чин и той замина за фронта. Убиха го преди три месеца край Вердион, горкия човек. Но Силви ти писа за това, нали?

Алексис кимна и рече:

— Много съм й благодарен. Иначе нямаше как да разбера кой е той. Луси никога не е споменавала името му.

Пелам потърка брадичката си, усетил неловкия момент. Двамата със Силви дълго бяха спорили дали да уведомят Алексис за смъртта на Морис Дюбоа. Но женската интуиция на Силви, че за Алексис тази вест ще бъде добре дошла, се оказа безпогрешна. Сега, след като злочестият художник бе мъртъв, той не би могъл да представлява заплаха за Алексис и Луси. Силви бе предвидила, че ако Дюбоа посмъртно стане известен и всепризнат, портретите на Луси биха могли да издадат период от нейното минало, който нито Алексис, нито Луси биха искали да излезе на бял свят. „Купи ги всичките“ — гласеше кратката телеграма на Алексис.

Силви влезе в стаята с поднос, върху който бе наредила купа, пълна със супа от лук, сандвичи със сирене и чиния със студено пилешко месо. До вкусните ястия се мъдреше бутилка студено бяло вино.

— Германците не успяха да плячкосат всички бутилки — рече Пелам и се ухили. — Градинарят беше скрил колкото се може повече вино в кокошарника си.

Щом Алексис привърши с вечерята, Пелам отвори най-долното чекмедже на високия скрин и извади папка със снимки, някои от които на картини с маслени бои, а други на скици с креда или молив.

Пелам се надяваше, че е подготвил до известна степен Алексис. Независимо от това обаче, Алексис ахна, когато видя портрета „Перлата“. Художникът бе уловил онова скрито излъчване на Луси, тъй добре познато и на самия Алексис — подканващия поглед, самоуверената, лукава усмивчица сякаш казваше „Красива съм, нали? Ти ме желаеш и аз ще бъда твоя… но трябва да си платиш.“

„О, Луси, Луси — отчаяно си мислеше Алексис — какво са направили с теб в онова ужасно място. Нима твоята мадам Лу-Лу, на която се възхищаваш, унищожи твоята невинност? Наистина ли си била щастлива там?“

Тя изглеждаше съвсем, съвсем млада и все пак едновременно с това Дюбоа й бе придал онази зрялост, така типична за жените от нейния тип.

„Ех, ако я бях срещнал по-рано“ — каза си Алексис, като остави портрета настрана. Сега му беше почти невъзможно да повярва, че Луси е била едва на осемнадесет години, когато се е оженил за нея. Може би е очаквал от нея твърде много, искал е тя да се промени твърде бързо. Бе положил неимоверни усилия да бъде търпелив… и в крайна сметка се бе провалил, като негодуваше срещу жаждата й за свобода, избора й на приятели, начина й на живот. Ако не беше бременна, вероятно би било по-добре да не се жени за нея толкова скоро, да я остави да поживее с майка си в Рошфорд, за да възприеме ценностите на средата, към която по рождение принадлежеше. Разочарованието от нейното отсъствие го накара да почувства с нова сила изгарящата го болка. Беше се надявал, че ще прекарат поне Коледа заедно и ще преодолеят пропастта, която ги разделяше от момента, в който тя напусна дома му. Искаше да й се извини — не за думите си, защото смяташе, че са справедливи — а за начина, по който отправи обвиненията си. Тя имаше право да се гневи и да недоволства заради горката Робърта. Не би могьл да сравни Луси с Робърта, която беше осемнадесет години по-възрастна и далеч по-улегнала. Дълбоко в себе си Луси си оставаше едно дете — безотговорна, себелюбива, но не й липсваха човешки ценности, както тогава я бе обвинил.

Много често си мислеше да й пише, но в крайна сметка реши, че трябва лично да й каже колко е бил горд, когато е узнал за подвига й в Епърни. Все още не бе разбрал как е успяла да пристигне във Франция без паспорт или специално разрешително, а и Силви нищо не бе споменала за това. И все пак Луси бе имала смелостта да се справи с тежкия, мъчителен труд като сестра от доброволните отряди, без да се оплаква, без да негодува и без да се предава, твърдо устоявайки на детинския импулс да се прибере вкъщи.

— Да кажем ли на Луси, че си бил тук? — попита Силви, сякаш отгатнала мислите му.

Алексис кимна и рече:

— Имам малък подарък за нея. Бихте ли й го предали?

Той взе пътната чанта, която бе оставил до креслото, и извади от нея един красиво опакован пакет. Подаде го на Силви и добави:

— Само й кажете, че ще дойда отново, за да я видя. Не знам точно кога… но ще дойда веднага щом мога.

— А тези? — попита Пелам, като посочи към творбите на Морис.

— Предпочитам Луси да не ги вижда. Можеш ли да ми ги запазиш, Рошфорд? А що се отнася до оригиналите, когато свърши войната, ще реша какво да правя с тях. Ако Луси не е разбрала за смъртта на Дюбоа, кажете й, че е мъртъв. Мисля, че тя трябва да знае.

Най-сетне и тримата отидоха да си легнат. Алексис беше настанен в спалнята на Луси, боядисана в синьо и бяло. Навсякъде из стаята имаше по нещо малко, което му напомняше за Луси — метнатата на стола униформа; разпръснатите по тоалетната масичка фиби; чорапите, бельото и нощницата, небрежно напъхани в чекмеджето. Луси не обичаше да подрежда и макар Алексис да не одобряваше тази нейна черта, все пак се усмихна. Струваше му се, че Луси все бърза за някъде, сякаш ще пропусне ценни мигове от живота си.

На сутринта Алексис отиде да види Марк. Бяха преместили момчето в четвърто отделение, където играеше покер с още четирима френски офицери. Марк срамежливо поздрави Алексис, макар че удоволствието му беше видимо. Поприказваха си около час и половина. Алексис го уведоми за последните новини от Рошфорд, както и за малкото, което знаеше за Оливър. Сетне Алексис си тръгна, като пъхна в ръката на Марк банкнота от десет лири вместо коледен подарък и шеговито го предупреди да не ги залага, когато играе покер с непознати. И двамата не отвориха дума за липсващия крак на Марк.

 

 

За Уилоу това бе най-щастливата Коледа в живота й. На Бъдни вечер Оливър прекрачи прага на Рошфорд.

— Мислех си да ви предупредя — сякаш се извиняваше той, като видя изумлението, което се изписа по лицето на майка му, — но исках да ви изненадам.

В следващия миг Оливър беше в прегръдките на Уилоу. През останалата част от вечерта тя не се отделяше от него, а той разказваше на скупченото около него семейство историята за своето бягство. Зандра не мръдна от скута на Оливър, а Джейн стоеше на разстояние от него, пребледняла, но усмихната, без да сваля очи от него.

— Мисля, че просто имам късмет — каза Оливър в края на разказа си за бягството. — Изобщо не вярвах, че този стар балон ще успее да се вдигне. Мисля, че и Пенгъли се съмняваше в това — добави той със самосъжалителна усмивка.

— Искаме да чуем за балона — настояваше Зандра, като поклащаше нетърпеливо крака. — Какво стана след като се изстреляхте във въздуха като тапа от шампанско?

Оливър се разсмя.

— Изхвърлихме някои от пясъчните торби, за да вдигнем по-нависоко. Исках да излезем от обсега на немските пушки и фенери. Явно, че никой не ни забеляза и вятърът леко ни понесе в западна посока. Горе в балона вятърът се усещаше по-силно, но не можехме да преценим скоростта, с която се движим, тъй като пътувахме по посока на вятъра. Не мога да ви опиша колко красиво и спокойно беше там горе, на лунната светлина. Под нас се виждаха гори, поля, хълмове и светлините на някакъв град. Но изведнъж започнахме да губим височина, изхвърлихме останалите пясъчни торби и едва успяхме да се издигнем над покрива на една селска къща. — Зандра започна да шава неспокойно, а Оливър продължи: — Знаех, че сме на няколкостотин фута от земята и ще трябва да се приземим, независимо от нашето желание. Казах на Пенгъли да се опита да насочи балона там, където няма дървета или към някоя поляна с трева, за да се приземим по-безопасно. Точно в този момент Пенгъли се обърна към мен и рече: „Като че преминаваме през някаква граница, сър“. И тогава се сетих, че би трябвало да сме в Холандия. В следващия момент, докато се носехме над някакъв плет, кошът на балона се закачи в клоните и ние тупнахме с все сила на земята. Целите бяхме в драскотини и рани, но за щастие нямахме нищо счупено. Междувременно балонът, освободен от тежестта ни, литна във въздуха и кой знае къде е отишъл, освен ако въжетата му, не са се заплели в плевнята на някой холандски селянин.

— Беше ли безопасно за вас в Холандия? — попита Уилоу.

— Приземихме се в северната част на Холандия и там наистина нямаше от какво да се страхуваме. Селянинът, в чийто имот попаднахме, излезе да разбере каква е тази врява, защото кучетата се разлаяха, когато минавахме над покрива на къщата. Когато му казахме, че сме англичани, лицето му засия и той ни покани вътре, а жена му доволно ни нахрани. Храната в лагера не беше чак толкова лоша, но горкият Пенгъли почти умираше от глад и за първи път в живота си видях някой, който толкова много да яде.

— А започна ли да хълца след това? — сериозно попита Зандра.

— Не, нищо му нямаше — отвърна през смях Оливър. — Селянинът ни показа пътя до най-близкия холандски пост и ние стояхме там, докато накрая една военна кола ни закара до Ротердам. Заведоха ни в британското консулство, а консулът се оказа един много приятен и почтен човек, който настоя да отседна при него и съпругата му, докато потегля за Англия. — Оливър премести Зандра на другото си коляно и продължи: — Бяха нужни около десет дни, за да се оформят документите ни. В понеделник вечерта отплавахме от Ротердам и вчера пристигнахме в Харуич. Тази сутрин взехме влака за Лондон и се явихме да докладваме в нашия щаб. Принудих ги да ми обещаят, че няма да ви звънят по телефона. — Оливър се засмя и добави: — Бях решил просто да вляза вкъщи и да ви изненадам.

— Това е най-приятната изненада — извика Уилоу. — Докато съм жива няма да забравя тази Коледа. Слава Богу, че си жив, скъпи мой. Бил си на косъм от смъртта.

— Така казваха и журналистите — рече Оливър и се усмихна. — Веднага щом новината за нашето бягство се разчу, ние бяхме обсадени в Ротердам от журналисти. В началото не ни вярваха, но тогава най-предприемчивият от тях се втурна с колата си към Хорст и направи снимки на балона. Даде ми една за спомен, ще ви покажа. Пенгъли също се сдоби с една снимка.

— А къде е сега Пенгъли? — поинтересува се Тоби.

— Получи разрешение за отпуск и се прибра вкъщи при семейството си — отвърна Оливър. — Той е убеден, че никой няма да му повярва за историята с балона.

— И аз все още не мога да го проумея — обади се Уилоу, след което изпрати нещастната Зандра да си ляга и заведе Оливър в стаята му.

Оливър, разбира се, все още не бе разгледал превърнатото в болница имение. Сутринта на Коледа, преди да отиде на църква, той се разходи из Рошфорд заедно с Тоби и с майка си, като изразяваше одобрението си от всичко, което виждаше. Когато влезе в отделенията, където дежуреше Джейн, в първия миг той не можа да я познае, облечена в униформата на доброволния отряд. Съвсем спонтанно той й направи няколко комплимента и забеляза как страните й поруменяха. За първи път, откакто се бе върнал от лагера, Оливър се почувства нещастен. Беше толкова болезнено да си спомня, че това красиво момиче е негова сестра. Отговорността да установи чисто роднински отношения с нея се бе стоварила на неговите плещи. Каза си, че не бива да й прави повече такива комплименти.

Оливър забеляза, че Джейн стоеше някак си настрани от коледната глъчка и възбудата, която съпътстваше празничните дни. Опитваше се да си обясни нейното поведение с отсъствието на двамата й братя. По време на литургията, отслужена в памет на Филип, цялото семейство сложи цветя под паметната плоча, поставена в църквата „Св. Стефан“. Оливьр бе видял сълзите в очите на Джейн и копнееше да я прегърне и да я утеши. Знаеше, че тя страда и за Марк. Била е потресена, когато е разбрала, че Марк е изгубил единия си крак.

Другата потресаваща новина бе вестта за смъртта на Хауърд Барат, загинал край Вердион в началото на декември. На втория ден след Коледа Оливьр отиде до Гленфийлд Хол, за да изкаже съболезнованията си на сър Джон и лейди Барат. Посещението му съвпадна с пристигането на личните вещи на Хауърд от Франция. Наскърбените му родители седяха на канапето — лейди Барат държеше в скута си изцапаната с кал униформа, а сър Джон — шапката на сина си, като гледаше втренчено дупката от куршума, който бе отнел живота на Хауърд.

— Не, Оливър, не си отивай! — каза лейди Барат, когато Оливър се извини, че идва в неподходящ момент и понечи да си тръгне. — Седни тук, до мен, за да усетя топлината ти и да се утеша с факта, че ти си жив човек, който е успял да оцелее. — Тя взе ръката му и я стисна в своята. Оливър усети как лейди Барат трепереше, когато каза: — Тук има едно писмо, което Хауърд е смятал да ни изпрати… преди да замине на последната си мисия. Нямам сили да го прочета. Би ли ни го прочел ти, Оливър?

Оливър се поколеба. Този глас на един вече мъртъв човек му се струваше някак си зловещ, както и гледката, която представляваше униформата на Хауърд. Питаше се дали все пак беше хуманно от страна на властите да изпращат личните вещи на убития. Улови погледа на сър Джон и като разбра, че и двамата искаха да им прочете писмото на Хауърд, Оливър събра кураж и взе изцапаните с кал листи.

Когато стигна до последното недовършено изречение, Оливър забеляза, че лейди Барат тихо плачеше, а сър Джон бе свалил очилата си и бършеше очите си с голяма, копринена носна кърпа. И двамата нямаха сили да продумат.

Пръв наруши мълчанието Оливър.

— Може би ви е трудно да разберете, но когато ме плениха, на-много се безпокоях за мама и чичо Тоби. Не знаех как ще се чувстват те, когато узнаят, че съм в немски лагер. Мисля, че за повечето от нас войната е едно опасно приключение и всички ние сме подготвени за срещата със смъртта. По-скоро се тревожим за близките си, защото не знаем как биха приели те най-лошата вест. Сигурен съм, че Хауърд не би искал да сте тъжни и нещастни. Той би искал да се гордеете с него.

— Момчето е право — рече сър Джон с пресипнал глас. — Хайде, скъпа, трябва да сме благодарни, че си имаме Хенри и Джордж. Оливър, знаеш ли, че и Джордж е във Франция? Миналата седмица получихме писмо. Той се надява скоро да получи разрешение за отпуск, ако фронтът бъде спокоен тази зима. Ако yспее да си дойде вкъщи, може би ще се ожени за Хилда.

Оливър си тръгна с чувство на облекчение. С тълпата от млади възбудени хора Рошфорд сякаш кипеше от живот. По една злочеста случайност Гленфийлд Хол се бе превърнал в дом на скръбта. Не искаше да мисли за смъртта или за болезнения факт, че никога повече няма да види Хауърд. Оливър смяташе да се върне в своята ескадрила във Франция веднага щом му се удаде тази възможност. Не желаеше да убива своите немски колеги пилоти, защото винаги е съществувала някаква солидарност между пилотите от всички националности, но той би стрелял по всеки един немски войник и би се радвал, ако успее да го убие. Един за Филип, един за Хауърд, един за Марк и много други за Бартолъмю, Пъркис, Уотсън, Пилчър, Хигинс.

Докато караше през Хавърхърст, забеляза блещукащите светлини на „Св. Стефан“. Беше време за вечерната молитва и до ушите му долиташе песента „Мир, мир, истински мир, смъртта е мрачна сянка…“.

„За да има мир в света са нужни не само молитви, но и много други неща — мислеше си Оливър, като зави по алеята, която водеше към имението. — Победата, дори и да е наша, е все още твърде далеч и ще трябва да заплатим за нея с цената на много човешки живота.“ Да, досега той беше късметлия; успя да измами смъртта, когато самолетът му се разби; успя да оцелее, когато полетя с балона. Но дали и следващия път късметът ще бъде на негова страна?

Каквото и да бе говорил на Барат, Оливър беше само на седемнадесет години и никак не му се искаше да умира.