Клер Лоримър
Дивото цвете (19)

Глава осемнадесета
Юни — юли 1915 година

Озадачена и смутена, Луси бе вперила поглед в пребледнялото лице на съпруга си, който седеше на масата срещу нея. Алексис държеше в ръката си един празен плик и едно-единствено бяло перо.

— Какво означава това? — невинно попита тя. — Не се ли чувстваш добре, Алексис?

Алексис въздъхна и като преглътна гнева и обидата отвърна:

— Бялото перо, скъпа, е символ на малодушието. Изпращат го анонимно на всеки здрав мъж, който не участва във войната и според хората той е страхливец.

Луси мълчаливо обмисляше обяснението му. Вярно, че Алексис е напълно здрав и е само на тридесет и четири години… достатъчно млад, за да бъде войник или пилот, както смяташе Оливър. Дори чичо Тоби, който е на четиридесет и осем години се бе опитал да се запише в армията. Но кой би могъл да счита Алексис за страхливец?

— Но нима твоята работа не е свързана с войната? — попита Луси.

— Да, така е — отвърна Алексис с рязък тон. Стана от стола и като прекоси стаята хвърли унизителния плик заедно със съдържанието му в кошчето. — Предполагам обаче, че не всички го знаят. А и фамилното ми име не е английско и невежите зли хора ме подозират.

— Но това е глупаво — възрази Луси. — Само защото името ти звучи необичайно не променя факта, че си британски гражданин, както всеки един англичанин.

Алексис иронично се усмихна.

— Глупаво или не, хората преследват съвсем невинни мъже, чиито имена не са английски. По същата причина набиха няколко собственици на магазини. Страхът е способен да изкара наяве най-лошите, както и най-добрите човешки качества.

Тъй като не му беше позволено да обсъжда поверителните документи на Външно министерство, Алексис премълча пред Луси предложението, което бе получил кралят да помоли роднините си Батенберг да променят историческото си име или поне да го преведат на английски език, като заменят „берг“ с „маунт“. Алексис се съмняваше, че перовете от рода Батенберг ще посрещнат с въодушевление тази идея.

— Ще се наложи да те оставя сама, скъпа Луси — продума той. — Много бих искал да заминеш за Рошфорд. — Откакто бомбардираха Лондон, Алексис се тревожеше за безопасността на жена си. Въпреки че германците бяха пуснали само една бомба над столицата, петима души бяха убити, а двадесет и четири — ранени. Но, изглежда, Луси не се страхуваше и дори нямаше намерение да изпрати Мередит и Тео в провинцията.

— Откъде знаеш, че там ще бъдат в безопасност — протестираше тя. — Повечето от въздушните нападения стават в провинцията. Ще замина за Рошфорд през август, когато Оливър е там.

Между другото Луси все още се впускаше в най-различни забавления, въпреки че лондонският сезон бе свършил. Обичаше да пазарува на „Бонд Стрийт“ и да върви сред тълпата от униформени войници, които заедно с приятелките си зяпаха по витрините. Харесваше й атмосферата на възбуда и вълнение, която цареше навсякъде. Ходеше с приятелите си на кино, след което отиваха някъде да потанцуват. Тя се чувстваше истински еманципирана жена, облечена в новите си рокли, чиято дължина достигаше само до прасците.

Единствено Хилда Шарпълс бе напуснала компанията. Тя си бе тръгнала от Лондон внезапно и откакто Джордж Барат се върна от Брюксел, тя живееше при родителите си в Кент. Явно Джордж и Хилда се бяха сгодили, преди Джордж да замине отново на фронта.

Хилда бе доверила на Луси, че ако й предложат да стане бъдещата лейди Барат, тя веднага би се съгласила.

„Джордж може и да е скучен — откровено бе казала Хилда, — но е добър и внимателен. Освен това той ми предлага такова положение в обществото, за което татко винаги е мечтал. Ти си навсякъде приета, Луси, но е имало случаи, когато мен не са ме канили само защото баща ми е търговец. Джордж има много ценни качества и аз пет пари не давам за никого другиго.“

Хилда й липсваше. Жизнена и забавна, тя винаги бе успявала да създаде весело настроение в компанията. А сега всички очакваха Луси да измисли забавленията им, които да бъдат по-нови, по-дръзки, по-вълнуващи. Миналата седмица си устроиха пикник и отидоха с колите да разгледат останките от един вражески самолет, свален преди да е успял да пусне бомби над Лондон. За Луси и приятелите й това беше само едно по-различно, по-ново преживяване. Луси съзнаваше, че Алексис не одобрява несериозното й отношение към войната. Но новините, с които вестниците бяха засипани, само я потискаха, а на Луси й се искаше животът й да си остане непроменен. В крайна сметка тя едва от три години се наслаждаваше на живота без никакви ограничения. Бракът, който преди време смяташе за тежко бреме, се оказа врата към свободата й — свобода, която я бе избавила от непосилния труд, от бедността, отговорността, несигурността и страха. Икономката изцяло бе поела домакинските задължения; Мередит гледаше Тео; Алексис се грижеше сам за себе си, вероятно с помощта на Робърта — тази мисъл накара Луси да се почувства неловко — а мис Вилие стриктно изпълняваше задачите си да отговаря на телефона, да поръчва свежи цветя за дома, да отклонява нежелани покани. Тя бе станала почти неделима част от живота както на Алексис, така и на Луси.

— Графинята ми има пълно доверие и много разчита на мен — сподели Мадлен с приятеля си.

Самият Антъни я бе посъветвал да спечели доверието на Земски. Той се опита да убеди Мадлен, че хора като Луси нямат право да живеят лекомислено и екстравагантно, докато други, като Мадлен, трябва да работят усилено само за няколко лири на седмица. Той все повтаряше, че семейство Земски разполагат с много повече пари, отколкото заслужават. Ако все пак имало справедливост на този свят, то част от богатството им се полагало на Мадлен и на самия него. И ако успееха да се сдобият поне с малка сума пари, биха могли да се оженят…

Постепенно Антъни внуши на Мадлен идеята, че собствените й нещастия са причинени до известна степен от Рошфорд, а Луси е част от това семейство. Той настояваше, че Мадлен трябва да получи каквото й се полага от семейство Земски.

— Но аз не се занимавам със сметките им — протестираше Мадлен. — Нямам достъп до парите им, Антъни.

— Би могла да прегледаш документите на графа, нали? — не отстъпваше Антъни и нежно галеше ръката на Мадлен.

Тъй като искаше да му угоди, тя бе принудена да признае, че е невъзможно да проникне в кабинета на Алексис. Графът винаги носел ключа от кабинета със себе си и не се доверявал дори и на собствената си съпруга. Мадлен обясни на Антъни, че прислугата влизаше в стаята на Алексис само в негово присъствие.

Той бе горчиво разочарован, но все пак настояваше, че сигурно съществува начин, по който да се доберат до някои от тайните документи на Алексис.

— Те вероятно имат някаква стойност, поне за графа — отбеляза Антъни. — Трябва да измислим нещо друго, с което да ги притиснем — добави той с полушеговит тон. — Например бихме могли да вземем детето за ден-два и да поискаме като откуп поверителните досиета.

Мадлен беше стъписана от това предложение.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да отвлечем Тео? — попита тя, като едва си поемаше дъх.

Антъни се разсмя и ласкаво я погали по косата.

— Пошегувах се, скъпа, но тъкмо стана дума за това, защо пък да не го направим? Детето те познава. Тя няма да се уплаши от теб, а и ние няма да й причиним болка. Бихме могли да оставим бележка на графа, че няма да му върнем дъщерята, ако не ни предаде документите, които искаме.

— Документи? Какви документи? — съвсем объркана попита Мадлен.

Антъни целуна ръката й. Мадлен цялата поруменя от приятното усещане.

— Нима не разбираш, Мадлен — продължи той, — щом графът заключва документите си, значи те наистина са важни и секретни. А ако се докопаме до тях, бихме могли да ги преснимаме, да запазим негативите и да му върнем оригиналите. Тогава ще го заплашим, че ще изкараме наяве небрежността, с която се е отнесъл към тайните на държавата във военно време, ако не ни плати сумата, която искаме.

— Но това е изнудване — прошепна Мадлен.

Антъни я придърпа в скута си и я целуна. Грозната дума веднага бе забравена.

— Не мога да чакам повече, за да те имам, любов моя — тихо каза той. — Искам да се оженим и да бъдем до края на живота си заедно. Бихме могли да заминем за твоята родина. В страна като Нова Зеландия никой няма да ни открие. Представи си само, красавице моя, ти и аз, безгрижни и доволни. Но за да осъществим мечтата си, трябва да имаме пари.

Идеята му бе опасна и изкушителна. Но Мадлен не можеше да възприеме сериозно такъв безумен план. Антъни изведнъж охладня, когато тя изрази възраженията си. За нейно най-голямо учудване всяка вечер, когато бяха заедно, той продължаваше да обсъжда плана си, като обмисляше и най-дребните подробности. Биха могли да наемат малка крайморска вила, недалеч от Лондон, например в Уъртинг или Брайтън. Никой не би заподозрял една семейна двойка, която е завела детето си през лятото на море. Мадлен трябва да изчака свободния ден на Мередит и тогава да измъкне детето от къщата, да се качи в колата, където ще я чака Антъни. Ако осъществят плана си в петък вечерта, никой няма да се усъмни в тях и никой няма да забележи отсъствието на Мадлен до понеделник сутринта, когато тя няма да се яви на работа. Ще изпратят писмото до графа преди да напуснат Лондон. Антъни уверяваше Мадлен, че планът му е безупречен.

Доволна, че може да осуети плана на Антъни, Мадлен с чувство на облекчение му каза, че графинята възнамерява да заведе малката Тео в Рошфорд през август, а дотогава остават само няколко седмици.

— В такъв случай трябва да действаме бързо — рече Антъни, като не обърна внимание на уплахата, която се изписа по лицето на Мадлен. — Ще наема вилата още следващата седмица, Мадлен. Ти ще си приготвиш багажа и аз ще те взема от вас. Отсега нататък всеки петък следобед ще те чакам с колата пред къщата на Земски. Няма да ме изоставиш, нали, любов моя? Помни, че правя всичко това, само за да можем да се оженим. Ти все още искаш да се омъжиш за мен, нали?

— Знаеш, че искам, Антъни — промърмори Мадлен тъжно, — но нима няма друг начин?

— Хайде, не бъди глупава. Не изневерявай на себе си — отвърна остро Антъни. — Не мислиш ли, че ако имаше друга възможност, аз щях да се възползвам от нея? Започвам да си мисля, че не ме обичаш така, както аз те обичам.

— Обичам те, Антъни, обичам те — извика Мадлен.

— Ето сега ти се отдава възможност да го докажеш — рече той и я прегърна. — Ще го направиш, нали, скъпа?

Мадлен кимна, а мислите й отлетяха в друга посока, докато Антъни разкопчаваше блузата й и тя нетърпеливо повдигна глава, за да се отдаде на целувките му.

Последния петък на месеца, когато повече не можеше да се отлага осъществяването на плана им, Мадлен набра кураж да изпълни желанието на Антъни. Предната вечер той я бе уверил, че ще бъдат сами в морската вила.

„Не е по силите ми да се въздържа от изкушението, когато съм толкова близо до теб“ — бе казал той. Сърцето й подскочи от радост и облекчение, че най-сетне старомодният идеализъм на любимия й се е поддал на силата на страстта му.

„Обичам те, бих сторила всичко за теб“ — бе прошепнала тя.

Но когато най-после петък дойде, Мадлен не беше толкова безразсъдно смела, колкото нейният любим би искал да бъде. Цялата трепереше, докато се качваше по стълбите към детската стая. За щастие графинята беше излязла, нещо, което рядко се случваше, когато Мередит имаше свободен ден. За детето се грижеше Роузи. Момчето, което работеше при месаря, ухажваше Роузи и често се отбиваше в къщата и пиеше чай с прислугата в кухнята.

— Роузи, току-що чух твоя приятел да пристига с колелото — рече Мадлен, като влезе в детската. — Ако искаш, слез за няколко минути в кухнята, а аз ще наглеждам Тео.

— О, мис, наистина ли? — въздъхна Роузи и се изчерви. — Много мило от ваша страна. Хайде, мис Тео, бъди добро момиче и слушай мис Вилие. — Роузи се втурна надолу по стълбите, като благодареше на щастието, което така неочаквано я бе сполетяло.

Веднага щом Роузи излезе от стаята, Мадлен се обърна към детето, което доволно подреждаше куклите в леглото си.

— Искаш ли да се повозиш в кола? — попита Мадлен, неспособна да прикрие безпокойството си. — Ако искаш, можем да отидем в зоопарка.

Детето вдигна замислените си сини очи към Мадлен и попита:

— А мама и татко ще дойдат ли с нас?

— Татко ти ще ни чака там — бързо отвърна Мадлен, която отдавна бе забелязала, че Тео обожава баща си.

Тео веднага се изправи.

— Навън е топло — рече Мадлен и сграбчи детето за ръчичката. — Хайде, побързай. Ако Роузи ни усети, няма да можем да отидем в зоопарка.

За секунди слязоха в приемната. Прислужниците пиеха чая си и Мадлен знаеше, че ако не се позвъни, никой от тях няма да излезе от кухнята. Тя се измъкна през входната врата, като я остави широко отворена и побягна с детето към ъгъла на улицата, където я чакаше Антъни.

— Трябва да се върна — извика тя, като бързо набута детето в колата. — Няма да се бавя.

Задъхана, с разтуптяно от страх сърце, Мадлен се затича обратно към къщата. Вратата все още беше отворена, а в приемната нямаше никой. Мадлен си пое дълбоко въздух, взе палтото, чантата и шапката си и се запъти към кухнята.

Прислужниците седяха около дървената маса и весело си похапваха сладкишите, приготвени от готвачката.

— Време е да си тръгвам, Роузи — обърна се Мадлен към момичето. — Мис Тео се забавлява чудесно с куклите си. Оставих я да си играе, но все пак ти не се бави много. Довиждане на всички.

Готвачката сви рамене, когато Мадлен излезе от кухнята и рече:

— Изглежда, не е чак толкова лоша, а? Винаги съм я мислила за малко надута. А сега, Роузи, изпивай си чая и се качвай в детската. Както знаеш, нямаш право да слизаш долу.

Роузи се сбогува с приятеля си пред задния вход на къщата и само след десет минути тя бе в детската стая. В началото си помисли, че Тео се крие някъде — децата много обичаха играта на криеница. Но след като претърси и детската спалня, тя се втурна към кухнята и през сълзи извика:

— Трябва да е някъде в къщата. Помогнете ми да я открия. Ако графинята се върне и разбере какво се е случило, ще бъде много разгневена.

— Хайде, размърдайте се, Дорис, Мъртъл, Берил — нареди готвачката на трите най-млади прислужници. — И като намерите детето, заведете го веднага в детската стая.

Роузи бе обляна в сълзи, когато петнадесет минути по-късно четирите се събраха, за да си кажат, че не са намерили изчезналото момиченце.

— Не биваше да оставяш за толкова дълго време Тео на мис Вилие, Роузи — укори я Дорис.

— Хайде отново да претърсим цялата къща — отчаяно предложи Роузи. — Една от вас да се качи на тавана, Дорис, ти погледни пак в кухненските помещения, в мокрото помещение и в килера, а аз отново ще прегледам спалните и всички стаи на този етаж.

Наближаваше шест часа, когато икономът след кратка консултация с готвачката реши да се обади на господаря си.

— Може би ще ми заповяда да се обадя в полицията — рече той.

Готвачката го погледна тревожно.

— Ако направите това, мистър Булфорд, не само Роузи ще пострада. Всички ние знаехме, че мис Тео е сама горе. Така че всички здравата сме загазили. Само мисис Тейлър не е пила чай с нас.

— Мисис Тейлър има право на следобедна почивка — твърдо рече икономът. — Няма смисъл да обсъждаме кое е редно и кое не. Мой дълг е да се обадя на господаря и точно това смятам да направя.

Но още преди да стигне до телефона, на вратата се позвъни. На прага стоеше Луси, натоварена с куп пакети.

Булфорд изпъна рамене и каза:

— Извинете, мадам, но тъкмо щях да се обаждам по телефона на господаря. Боя се, че се е случило нещо крайно неприятно, мадам. Мис Теодора… изчезна.

Пакетите на Луси паднаха в краката й. Забравила за миг етикецията, тя сграбчи ръката на иконома.

— Как така изчезнала? — извика тя. — Какво се е случило, Булфорд?

— Не можем да открием мис Теодора, мадам. От един час претърсваме къщата. Няма я, сякаш изведнъж изчезна.

Луси се втурна към телефона. Измина цяла вечност, докато телефонистката открие Алексис, а когато той се обади, тонът му беше доста раздразнен:

— Какво има, Луси? Бях на заседание и…

— Алексис, ще ме изслушаш ли? Тео е изчезнала. Да се обадя ли на полицията? Алексис, за Бога, какво да правя?

Със спокоен тон Алексис отвърна:

— Не бива да се обаждаш в полицията, Луси. А сега ми кажи кой е в къщата?

— Аз и слугите. Мередит има свободен ден днес. Мис Вилие си е тръгнала отдавна. Аз току-що се прибирам. Алексис, страх ме е.

Тя цялата трепереше и потните й длани оставяха следи по телефонната слушалка.

— Слушай, Луси — рече Алексис. — Сигурен съм, че няма нужда да звъниш в полицията. Сигурно Тео се е скрила някъде в къщата. Знаеш, че прислужниците винаги се паникьосват и сигурно само са се щурали из къщата, без старателно да я претърсят. Веднага си идвам. Ще я намерим, Луси, не се притеснявай.

Хиляди въпроси напираха в главата й, но утешителният и категоричен тон на Алексис успя да уталожи обхваналата я истерия. Тя затвори телефона и предаде на Булфорд нарежданията на Алексис.

Алексис се прибра вкъщи след двадесет минути. Бяха изминали два часа от изчезването на Тео и ужас завладя сърцето на Луси, когато един от слугите я уведоми, че не могат да я открият. Тя се хвърли в прегръдките на Алексис и извика през сълзи:

— Слава Богу, че се върна. Не можем да я намерим, Алексис.

Алексис погледна иконома и рече:

— Намери мисис Тейлър и Роузи и ги доведи в библиотеката. Хайде, Булфорд, действай.

Прегърнал Луси, Алексис я поведе към библиотеката, наля уиски в две чаши и настоя тя да изпие своето. С нищо не издаде нарастващата си тревога. Бе убеден, че някой ще намери Тео, преди той да се върне вкъщи.

Булфорд влезе в стаята заедно с мисис Тейлър и Роузи, която плачеше неутешимо.

Алексис се обърна към пребледнялата мисис Тейлър:

— Разбрах, че Роузи е наглеждала Тео. Така ли е?

Мисис Тейлър кимна с глава.

— Веднага щом Мередит излезе, Роузи се качи в детската стая — възбудено рече тя. — Дорис занесе чая в детската стая в четири часа и тогава мис Тео бе там, жива и здрава.

— А ти самата не си я виждала, така ли, мисис Тейлър?

— Не, сър. Не се чувствах добре и отидох да си полегна. Разбрах, че нещо се е случило, когато към шест часа Булфорд почука на вратата ми… и ми каза, че мис Тео е изчезнала.

Алексис отправи поглед към Роузи, която още хлипаше. Очите й бяха подути от плач, а косата й — разчорлена.

— Стига, Роузи, сълзите ти няма да помогнат да открием Тео. А сега ми разкажи какво точно стана.

Роузи беше наясно, че не може да скрие истината. Готвачката я бе предупредила да бъде откровена и явно, че Роузи нямаше друг избор. През сълзи тя призна вината си, като леко заекваше.

— Честна дума, сър, не съм искала да… Мис Вилие ми каза, че ще наглежда мис Тео, докато аз… само за минутка-две… и след това слезе в кухнята, за да ме уведоми, че трябва да си тръгва и честна дума, само след няколко минути аз бях вече в детската…

— Чакай малко — прекъсна я Алексис, а гласът му като нож преряза сърцето й. — Първо, каква работа има мис Вилие в детската? Идвала ли е и друг път там?

— Не, сър, доколкото знам, тя никога не е влизала там. Тя просто дойде, за да ми каже, че… — Роузи за миг се поколеба, но мисис Тейлър я сръга в гърба и тя продължи: — Тед, сър, момчето на месаря. Той и аз… сме… Мис Вилие ми предложи да наглежда мис Тео…

— Да, да, това вече го чух — прекъсна я Алексис, докато съзнанието му усилено работеше. Нещо не беше наред и Мадлен имаше пръст в тази история. Но той все още нямаше основания за подозренията си.

Отпрати прислужниците, а Луси мълчаливо го наблюдаваше, докато той крачеше замислено из стаята. Студени тръпки преминаваха през тялото й, ръцете и краката й бяха ледени, а лицето й цялото гореше.

— Щом Мадлен е предложила да замести Роузи, защо тогава не я е изчакала да се върне при Тео и тогава да излезе?

Въпросът му извади Луси от вцепененото й състояние.

— Не знам, Алексис. Мисля, че тя трябваше да се срещне с приятеля си, Антъни Блек. Всяка вечер той я чака след работа и сигурно я кара с колата до дома й.

Алексис не я слушаше повече. Той ровеше из паметта си и се мъчеше да си спомни откъде бе чувал това име. Антъни Блек. Да, съвсем скоро бе чул това име. Но къде, защо? Не беше свързано с Мадлен Вилие. О, да, май в службата…

— О, Боже — извика той, като се плесна по челото. — Сега знам, да, сетих се, Антъни Блек.

Той си представи съвсем ясно едно писмо, което бе оставено на бюрото му заедно с другите документи. На него бе написано името на Антъни Блек. Във всяко едно от тези поверителни писма се даваха повече подробности за хората, които бяха заподозрени от английското разузнаване, че са германски шпиони, които работят в Англия под чуждо име.

Луси забеляза пребледнялото лице на Алексис и страхът й още повече се увеличи. Без да промълви и дума, той се запъти към телефона. Тя успя да чуе само, че той молеше за разговор с разузнаването, защото точно в този момент на вратата се позвъни. На прага стоеше Мередит, която се прибираше след прекарания навън следобед. Щом зърна Луси, която бе вперила поглед в нея, лицето й засия.

— Добър вечер, мадам — весело поздрави тя. — Сигурна съм, че няма смисъл да питам дали нашата Тео е била добро момиче. Малкото сладурче никога не ми е причинявало неприятности и точно това обяснявах днес на майка си. Същинско ангелче.

— Да, Мередит, същинско ангелче — глупаво повтори Луси.

Зад нея Алексис затвори телефона и Луси, неспособна да се владее повече, избухна в плач.

 

 

Без да подозира за инцидента на „Кадоган Гардънс“, Уилоу щастлива пиеше чай със семейството си в градината. Съпругът на Доди, Джеймс, бе пристигнал за лятната ваканция, а Оливър се бе прибрал от Итън.

Вниманието им бе привлечено от шум на кола, която идваше по алеята, вдигайки облаци прах. Уилоу засенчи с ръка очите си, за да не й пречи слънчевата светлина.

— О, Боже, та това е Филип — извика тя, докато Джейн с радостни възгласи мина тичешком покрай нея.

Красив във флотската си униформа, Филип усмихнат изскочи от едно такси. Прегърна сестра си и целуна Уилоу по бузата.

Марк и Оливър се приближиха към тях, като говореха в един глас.

Само няколко минути по-късно Уилоу разбра, че Филип е в отпуск и ще прекара с тях три седмици, преди да се върне на кораба крайцер „Инвинсибъл“.

— Исках да ви купя подаръци — скромно рече той, — тъй като не бяхме заедно на Коледа. Боя се, че не съм много добър в избирането на подаръци, затова реших да ви купя най-новите книги, които са излезли в Хатчардс.

Оливър и Марк получиха по един роман от любимия си автор Удхаус; току-що публикуваният роман на Съмърсет Моъм „Души в окови“ беше за Тоби; новото издание на „Вятър във върбите“ — за Алис, но може би най-интересния подарък получи Джейн — стихосбирка от младия английски поет Рупърт Брук, излязла през 1914 година.

— През март съвсем случайно се запознах с Брук в Египет — обясни Филип на сестра си. — Той пътуваше с „Грантули Касъл“ за Дарданелите. Корабът му бе спрял за малко в Порт Саид. И двамата бяхме в отпуска и отседнахме в хотел „Казино“. Той е изключително интересна личност. С радост открихме, че сме родени на една дата, трети август, въпреки че той е седем години по-голям от мен.

Уилоу хапеше устни и като въздъхна рече:

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Филип, но в „Таймс“ писаха, че горкото момче е починало от отравяне на кръвта на някакъв гръцки остров.

Филип изглеждаше потресен от новината.

— Мъртъв? Значи е починал малко след като сме се срещнали. О, как съжалявам. Наистина го харесвах… както и стиховете му.

Това обаче беше единственият тъжен момент в празничното посрещане, което устроиха на Филип. Същата вечер Тоби отвори една бутилка шампанско и настроението на всички бе приповдигнато. Но едва ли щяха да бъдат толкова весели, ако знаеха, че в Лондон Алексис седеше до Луси и не сваляше тревожния си поглед от мъртвешки бледото й лице. Питаше се дали тя ще успее да издържи на кошмарното напрежение през следващите няколко дни.