Клер Лоримър
Дивото цвете (6)

Глава пета
Ноември — декември 1911 година

Беше студен, мразовит ноемврийски ден. Алексис звънна на прислужника си да донесе още въглища за огъня, въпреки че огромната приемна в лондонската му къща беше сравнително топла. Робърта бе пристигнала преди половин час и веднага забеляза безпокойството на приятеля си. С известен страх тя почти се бе досетила за причината. Чакаше търпеливо, докато лакеят свърши със задълженията си, без да сваля поглед от гърба на Алексис, който стоеше до прозореца и съзерцаваше едно обрулено от вятъра дърво на площада. Когато прислужникът излезе от стаята, той разкърши рамене, сякаш най-после бе стигнал до някакво решение, обърна се с лице към нея и каза:

— Трябва да ти кажа нещо, Робърта. Отдавна имах намерение да го направя. Може би още преди трябваше да…

Робърта сведе поглед, така че да не вижда смущението и безпокойството в зелените очи на Алексис. Сърцето й болезнено се сви от страха, предизвикан от неговите думи, но не се издаде и наложи непринуден и безразличен тон на гласа си.

— Мисля, че се досещам какво се опитваш да ми кажеш — продума тя. — Влюбен си в Люсиен Рошфорд и тъй като си честен човек не можеш да се преструваш, че няма промяна в отношенията ни.

Алексис се приближи към нея, а чувството му на облекчение и благодарност бе така силно, че му се искаше да я прегърне. Но тялото на Робърта излъчваше някаква студенина, която го държеше на разстояние.

— Права съм, нали? — настойчиво продължи тя със същия безизразен тон. — Не се страхувай да си го признаеш, Алексис.

„Да“ — помисли си Алексис и нова вълна на облекчение премина през тялото му. Робърта не беше от онези сантиментални жени, които щяха да изпаднат в истерия. От самото начало тя беше наясно, че тяхната връзка е основана на взаимна нужда, взаимно уважение и, що се отнасяше до Алексис, не преминаваше границите на дълбока привързаност.

— Искам да се оженя за Люсиен — рече той. Най-после признанието се изплъзна от устата му. — Казах ти, че я заведох на балет миналата седмица заедно с майка й и чичо й. Щях да говоря с лейди Рошфорд още същата вечер, но исках да ти кажа първо на теб. Знам, че ти е трудно да разбереш, Робърта. Всичко се случи толкова бързо, че дори и аз самият не мога да го проумея. Не съм очаквал да се влюбя, още повече в момиче на възрастта на Люсиен.

Робърта го остави да говори. Веднъж след като се бе престрашил да започне, думите идваха по-лесно. Тя беше облечена в нов, изключително елегантен черен вълнен костюм. Сакото бе закопчано с черни кехлибарени копчета и под него се виждаше бяла блуза, прихваната на врата с черна копринена връзка. Тя бе избрала тоалета съвсем внимателно, за да предизвика възхищението на Алексис. Имаше добър вкус и той одобряваше предпочитанията й към семплите изискани дрехи. „Черният цвят подхожда на гарвановочерната ти коса“ — веднъж й бе казал той.

Сега си мислеше, че бе избрала — без да иска или пък според шестото си чувство — най-подходящия цвят за случая. Това беше краят на дългата им връзка, което означаваше, че тя правилно бе избрала цвета на траура.

Усмивката й се изкриви от ирония, когато каза:

— Няма нужда да искаш разрешението ми, Алексис, но ти благодаря за загрижеността, която проявяваш към мен. Не бих искала да науча за годежа ти от някой друг.

Забравил намерението си, Алексис все пак се приближи към Робърта и седна на кадифеното канапе до нея. Взе ръката й и каза със сериозен тон:

— Не става въпрос за годеж. Люсиен е още дете, само на седемнадесет години и още не е официално представена в обществото. Освен това… — добави с въздишка той — …не съм убеден, че ме харесва. Помолих лейди Рошфорд единствено за разрешението да се срещам от време на време с Люсиен, за да имам възможността да спечеля благоразположението й.

Робърта не успя да скрие изненадата си.

— Трудно ми е да повярвам, че някое момиче или жена може да бъде безразлично към чара ти, Алексис. Нима не е поласкана от факта, че най-предпочитаният ерген в Лондон я ухажва?

Алексис тъжно се усмихна.

— Ти не познаваш мис Люсиен Рошфорд — рече той. — Едно е сигурно — тя не знае, че аз съм „най-предпочитаният“ и въобще не се впечатлява от факта, че имам титла. В края на краищата тя е дъщеря на лорд Рошфорд. Забравяш, че съм вече на тридесет години, и кой знае колко възрастен изглеждам в очите на едно седемнадесетгодишно момиче.

Робърта мълчеше. Скромността на Алексис й бе добре позната. Той никога не можеше да разбере колко е привлекателен с високите си скули и смарагдовите си зелени очи. Най-много от всичко на света тя обичаше да лежи до него, докато той спи и да разрошва нежно русите му къдрици, да се взира в лицето му в очакване на ласкавата му усмивка. Любовта й към него се бе превърнала в пареща болка, която заливаше цялото й тяло. Сълзи задавиха гърлото й, но останаха непроляти, когато тя каза с пресипнал глас:

— Алексис, ти не само си красив, но и добър, внимателен и нежен. Твоята скъпа Люсиен ще се влюби в теб, дори сега да е прекалено млада, за да оцени достойнствата ти. Пожелавам ти късмет!

Алексис взе ръката й, която бе стисната в юмрук, разгъна пръстите й и я целуна по дланта. В този момент, когато тя го бе освободила от техния негласен съюз, той изпита към нея най-дълбока привързаност.

— Толкова много ти дължа за всички тези щастливи години, скъпа моя Робърта. Бих се радвал, ако има някакъв начин, по който мога да ти се отблагодаря.

Внимателно Робърта отдръпна ръката си. Тялото й бе стегнато от усилието да се овладее.

— Заслугата е колкото моя, толкова и твоя — продума тя. — И защо е нужно да говорим с такава мрачна тържественост, Алексис? Не бива да прекъсваме приятелството си само защото слагаме край на нашата връзка. Бих искала да те запазя като приятел.

Алексис бе искрено изненадан. Той бе предчувствал, че Робърта ще бъде дълбоко наранена от признанието му и не би могъл да я обвини, ако тя обидена и огорчена бе пожелала да приключат връзката си безвъзвратно. Предложението й за приятелство бе повече от добре дошло, защото беше удоволствие да се общува с нея и най-важното — Робърта не бе влагала дълбоки чувства във връзката им, както се опасяваше той. Последното нещо на света, което искаше, беше да я нарани и сега той смяташе, че е преувеличил силата на чувствата, които тя изпитваше към него.

— Радвам се, че приемаш нещата така, скъпа моя — искрено каза той. — Ужасявах се от мига, в който трябваше да ти кажа за Люсиен. Боях се, че ще те загубя изцяло. Горещо желая да те запазя като приятелка. Ние добре се разбирахме, нали? И повече от всякога се нуждая от приятел и съветник. Работата е там, че не мога да определя чувствата си към това момиче, нито пък да отгатна нейното отношение към мен. Ако се срещнеш с нея, Робърта, вероятно ще успееш да прецениш като жена какво точно изпитва Люсиен към мен.

Робърта се изправи, като положи усилия да се движи бавно и спокойно.

— Трябва да уредим някоя среща — тихо каза тя. — Но сега, за съжаление, не мога да стоя повече и да си говорим, Алексис. Днес следобед ще идва специалист, за да прегледа Ангъс, и трябва да се прибера навреме вкъщи.

Алексис прие извинението за неочакваното й тръгване, без да зададе нито един въпрос. Изпрати я до таксито и се върна в празната стая. Кабинетът му бе затрупан с един куп документи, които той спешно трябваше да разгледа с най-голямо внимание. Знаеше, че се налага да работи и да се отдаде на различните проблеми, които трябваше професионално да разреши. Но напоследък му беше почти невъзможно да се съсредоточи върху работата си. Алексис най-после осъзна, че любовта не е весело и безгрижно удоволствие, както си бе представял.

Лицето на Люсиен го преследваше. Споменът за нейното крехко, топло, елегантно тяло, което беше толкова близо до него в претъпканото фоайе по време на антракта на балетния спектакъл, не му даваше мира. Алексис си мислеше, че Робърта, въпреки целия си опит, никога няма да бъде толкова предизвикателна, колкото малката Люсиен. И все пак Люсиен излъчваше една невинност, която го смущаваше. Тя имаше навик да отстоява на дръзките погледи, а не да свежда красивите си сини очи, както биха направили повечето млади момичета. В следващия момент тя можеше да се усмихва свенливо, когато чичо й реши да я подразни на шега, или пък да пляска възторжено с малките си ръце като дете, за да аплодира балерините на сцената. Не би могъл да забрави прехласнатото, почти хипнотизирано изражение на лицето й, когато си призна, че балетът изцяло я е омагьосал.

„Люсиен не е имала възможност да се наслади на такива забавления, докато е била в манастира“ — бе отбелязала лейди Рошфорд и почти в същия миг изражението на момичето се смени и очите й не горяха така, когато се обърна към него и му заговори учтиво.

Алексис се усмихна на глупостта си, влезе в кабинета си и седна на бюрото. Беше истинско безумие да ревнува от една трупа балетисти, която е успяла да запали огъня в очите на Люсиен, докато той беше неспособен да го направи. Момичето едва го познаваше и не можеше да очаква, че ще е лудо влюбено в него само защото той е луд по нея. Беше му нужно време, за да я спечели… а за него времето беше много ценно. Той не беше господар на себе си, защото работата му във Външното министерство бе жизненоважна и не можеше да я изостави, особено след като сега в Европа всичко вреше и кипеше. Задачите, които Алексис изпълняваше в чужбина, се провеждаха при пълна секретност, бяха опасни и не позволяваха въвличането на много хора. Те изискваха неговата пълна концентрация, но откакто видя Люсиен за първи път, той се занимаваше с работата си по-малко, отколкото трябваше. Вероятно би било по-добре да забрави Люсиен за известно време — ако можеше да го стори — да се посвети изцяло на задълженията си. Но първо трябваше да говори с майката на Люсиен и да й разкрие намеренията си. С горчива усмивка Алексис позвъни на прислужника си и го изпрати до цветарския магазин на „Джордж Стрийт“, за да купи две дузини рози. Утре той щеше да отиде с колата до Хавърхърст и лично да ги занесе на лейди Рошфорд.

 

 

За разлика от майка си, Люсиен не бе впечатлена от признанията на Алексис и неговите намерения. Независимо, че графът имаше безупречни маниери и се държеше много внимателно онази вечер, когато ходиха на балет в Лондон, тя все пак се чувстваше неловко в негово присъствие. Не можеше да се отърве от неприятното чувство, че той иска да проникне в мислите й. Тя предпочиташе ухажването на сериозния, макар и глупав Джордж и срамежливите погледи на младия адвокат Ричард Бартолъмю, който от време на време си намираше предлог да се отбие в имението. Беше й забавно да се усмихва приятелски на Ричард и да наблюдава руменината, която избиваше по страните му. Луси съжаляваше, че нито майка й, нито чичо Тоби смятаха за редно да канят на гости младия адвокат. Обясниха й, че нямат нищо против него, но е много важно да пазят репутацията й. „В малко селище като Хавърхърст клюките се разпространяват светкавично и скоро всички ще разберат дали посещенията на Ричард са приятелски или делови“ — бе казала мама.

„Странно — коментираше Оливър, — и мама, и чичо Тоби непрекъснато упрекват Grandmère, че е снобка, че била жестока, като забранявала на чичо Джеймс да се среща с леля Доди само защото той бил учител, а сега те постъпват по същия начин. Решили са на всяка цена да те омъжат за някой богат благородник — може би имат предвид граф Земски!“

Луси се бе изсмяла на думите му и бе заявила: „Нямам никакво намерение да се омъжвам нито за графа, нито за Ричард. Много пъти съм ти казвала, Оливър, че женитбата не присъства в моите планове.“

Ноември отмина, настъпи декември и подготовката за коледните празници започна. Хауърд Барат се прибра от Кеймбридж и Люсиен не успяваше да пренебрегне настойчивите му ухажвания. Почти всеки ден той идваше с ловджийския си кон в имението Рошфорд, като избираше такова време за посещенията си, че да бъде поканен или на обяд, или на чай. Той беше добър и забавен събеседник и се чудеше как да угоди на Оливър и малката Алис, като същевременно се държеше много любезно с новодошлите й Джейн и Марк. Те и двамата бяха срамежливи деца, изглеждаха по-малки от действителната си възраст, а възпитанието им беше старомодно. Те не притесняваха никого и не създаваха никакви проблеми. Беше назначена още една жена, която да помага на бавачката Пейшънс, и Люсиен и Джейн имаха обща прислужница, която се грижеше за дрехите им, разресваше косите им и приготвяше банята за младите госпожици.

„Жалко, че не си толкова прибрана като мис Джейн“ — казваше прислужницата Поли на Луси, която имаше навик да разхвърля дрехите си. Джейн не се нуждаеше от напомняне и забележки и не причиняваше неприятности на прислужницата, към която се отнасяше учтиво, но не фамилиарно. „Знае си мястото!“ — коментираше Поли пред останалата прислуга. А явно, че и Марк бе също толкова добре възпитан.

С пристигането на петнадесетгодишното момче Луси все по-рядко виждаше Оливър, който беше все по петите на Марк. Марк изглеждаше по-малък и разликата във възрастта почти не се забелязваше, още повече, че Марк, за разлика от Оливър, беше по-нисък. До Коледа Марк и младият Хенри Барат станаха неразделни и образуваха таен съюз, който нарекоха „Тримата мускетари“, вдъхновени от героите на Дюма. Люсиен бе принудена да прекарва времето си с Хауърд, който се зае да я научи да язди. Въпреки че почти винаги бяха придружени от някой жокей, все пак слугата яздеше зад тях и Хауърд имаше възможност да говори с Луси насаме. Повече от всичко той искаше да се ожени за нея. Каза й, че първо ще трябва да завърши образованието си в Кеймбридж и ако тя го изчака… Луси не даваше никакви обещания. Компанията на Хауърд й доставяше удоволствие и тя го намираше за много забавен събеседник. Със задоволство отбелязваше колко по-умен е той от брат си, Джордж, и не пропускаше възможността да бъде физически по-близо до него. Младите му силни ръце бяха винаги готови да я поемат, когато тя слизаше от коня, и докато й показваше как да държи правилно юздите, ръката му сграбчваше нейната и я държеше по-дълго от необходимото. Веднъж, когато бяха сами в конюшнята, той си открадна една целувка от Луси, без да срещне укор от нейна страна. С всеки изминат ден дързостта му нарастваше и той едва сдържаше изгарящото го желание, което го обхващаше всеки път, когато се докоснеше до нея. Хауърд успя да изкопчи разрешение от Уилоу да заведе Луси в Танбридж Уелс на коледен пазар. Прислужницата Поли придружи Луси, но предпочете да остане на топло в колата, докато двамата млади обиколят магазините. Хауърд скоро забеляза, че Люсиен се интересуваше повече от нещата, които би искала да купи за себе си, отколкото от подаръците, които възнамеряваше да купи за семейството си. Тя се прехласна по една порцеланова кутия за бижута, но с тъжен глас каза на Хауърд, че е прекалено скъпа, за да си я купи, колкото и да й харесва. Като отхвърли възраженията й, Хауърд извади портфейла си и купи кутията.

— Това е моят коледен подарък за теб, Люсиен — рече той, като й подаде скъпоценната вещ. — Нека бъде твоя, наистина искам да я имаш. Видях колко много ти хареса. Моля те, не ми отказвай, Люсиен.

Луси нямаше и намерение да му откаже. Тя се повдигна на пръсти и целуна Хауърд с искрена благодарност. Той се изчерви и обладан от противоречиви чувства на удоволствие и вина подкани Люсиен да излязат по-бързо от магазина. Добре знаеше, че на Луси няма да й бъде позволено да задържи такъв скъп подарък, ако майка й разбере. Едно момиче би трябвало да получава от един мъж само некомпрометиращ и невинен подарък като цветя или бонбони. Но Хауърд се успокояваше с мисълта, че тъй като Люсиен е френска възпитаница, тя вероятно не е запозната с тези неща, особено, след като е живяла в Париж. Според неговите приятели, Париж е град на удоволствията и на свободата, където пленителните французойки като Мистингет, Ивон Принтем пеят и танцуват в театъра „Скала“, във „Фоли-Берже“ и „Мулен руж“. Джордж му бе казал че онези, които могат да си го позволят, водят момичетата на вечеря в една от тайните стаи в „Максим“ и ги обсипват с цветя, кожени палта и диаманти. Но тук, уви, беше Англия и по пътя към къщи Хауърд предупреди Люсиен да не споменава за подаръка пред майка си.

— Почти съм убеден, че ще те накара да го върнеш — каза той притеснен. — Осмелявам се да ти кажа, Люсиен, колкото и глупаво да ти прозвучи, че това е в разрез с благоприличието… сякаш те карам да се чувстваш задължена към мен.

Луси отправи ласкав поглед към смутеното му поруменяло лице.

— Разбирам те, Хауърд, не се тревожи, ще скрия кутията заедно със своите скъпоценности. Никога не съм притежавала такова красиво нещо и не ме е грижа дали това ще ме принуди да се чувствам задължена към теб.

Хауърд изглеждаше още по-стъписан.

— Честна дума, Люсиен, не съм имал такива намерения, наистина…

— Няма значение, аз така или иначе ти дължа нещо и ще ти се отплатя по мой собствен начин, веднага щом се удаде такава възможност.

Тази възможност се появи два дни преди Коледа. От Париж пристигнаха леля Силви и чичо Пелам, както и леля Доди, чичо Джеймс, малката им двегодишна дъщеря и бавачката им Вайълет. Филип Грей беше в отпуск за Коледа и имението се напълни с хора. Хауърд, Джордж и Хенри Барат дойдоха с кола, за да помогнат за украсяването на огромната елха, която бе поставена в обширния салон. Играчките и свещичките бяха все още в кутиите на тавана и Уилоу предложи на Люсиен да се качи и да ги потърси. Хауърд веднага тръгна с Луси, за да й помогне. Чичо Тоби бързо изведе от стаята Джордж, за да поиска мнението му за новата пушка, която бе купил на Оливър като коледен подарък. Хауърд и Луси се оказаха съвсем сами, когато се заизкачваха по дървените стълби към прашния таван, който беше в съседство със стаите на прислугата.

Беше студено под стряхата и Луси потрепери, като застана на голите дъски, изучавайки натрупаните вещи, събирани поколения наред. Имаше много атрибути на военни униформи, датиращи от 1880 година, когато, както Хауърд осведоми Луси, нейният прапрадядо Сидрик Рошфорд бе спечелил безброй военни отличия в чужбина. Тя видя няколко саби, ръждясали щикове, една пушка, тропически шлем и един голям тенекиен куфар, на който бе написано името на прапрадядо й. Имаше и огромни стъклени съдове с похлупаци, в които бяха затворени препарирани птици, включително и един орел, кацнал върху дървен плинт. В другия ъгъл бяха скупчени мебели, които явно някога са били в помещенията за прислугата — канапе с конски косъм, чието съдържание бе разпиляно по пода, стара мраморна мивка, поочукана в краищата и стара желязна пружина за легло.

— Изглежда, че тук има само ненужни стари вещи — отбеляза Хауърд, като се поогледа из стаята. — Хайде да отидем в съседното помещение, Люсиен.

На пода в съседната стая лежеше огромна кожа от полярна мечка. Хауърд се усмихна и рече:

— Несъмнено, прадядо ти я е застрелял. Мъртва е, няма да те ухапе — продължи той, като видя как Луси гледаше недоверчиво към главата на мечката, която беше като жива.

Луси се засмя и легна върху прояденото от молци килимче, като облегна глава върху врата на мечката.

— От нищо не ме е страх — похвали се тя.

Но Хауърд не я слушаше. Не сваляше очи от младото й елегантно тяло, което така невинно и спокойно стоеше пред погледа му. Колко тънка беше талията й, колко твърди и дръзки бяха малките й гърди, които напираха през фината бяла копринена блуза. Изпод полата се подаваха тънките й глезени. Колко изкусителни бяха усмихнатите, алени устни!

— Люсиен, Люсиен! — извика той с пресипнал глас. — Само да знаеш колко много те обичам!

Позата на Луси бе наистина невинна… но любовта бе далеч от мислите й, когато тя се хвърли върху кожата на пода. Мислеше си как изведнъж животът бе станал вълнуващ. Огромната къща се изпълни с щастливо трескаво очакване, докато господари и слуги се суетяха наоколо, за да се приготвят за посрещането на Коледа. За първи път в живота си тя щеше да прекара празника в истински дом, сред голямо семейство, което се бе събрало, за да се забавляват всички заедно.

В манастира този празник означаваше още по-дълги часове в църквата и една шепа с ядки и смокини, които децата получаваха на обяд. Луси бе ходила в кухните на имението Рошфорд и бе видяла вкусните неща, които готвачката и помощничките й приготвяха за семейството. В единия край на кухненската маса една от слугините със запретнати ръкави пълнеше огромна пуйка, на другия край готвачката довършваше пая с дивеч. Кухненския бюфет беше отрупан с ментови сладкиши, захаросани плодове и поднос с целувки, току-що извадени от фурната, за да изстинат. Колко различно беше всичко това от атмосферата в манастира. Луси си обеща, че един ден, като стане много богата, ще изпрати храна на сираците — не пари, а храна, защото бе убедена, както всички по-големи деца, че игуменката не винаги им даваше подаръците от благотворителните дружества, а ги складираше за себе си. Но онези дни бяха вече минало и сега нямаше нужда Луси да потиска възторга си от огромния куп красиво увити подаръци, който бе струпан под пианото „Бехщайн“ в приемната. На много от тях бе написано нейното име. Някои от тях бяха малки, други — големи, но несъмнено всичките бяха ценни. Тя бе станала свидетел на маминия изтънчен вкус, когато избираха подаръци за другите деца в магазина на Хемли в Лондон. За мама цената не беше от значение и Люсиен едва не ахна от учудване, когато чу продавача да споменава смайващите цифри. Всичко бе вписано в новооткритата сметка на мама — система на плащане, която беше съвършено нова за Луси и за която майка й й разясни, докато се прибираха с влака у дома. Еуфорията, която бе обхванала Луси, се дължеше на щастливо предчувствие и мислите й неохотно се върнаха към Хауърд. Не бе забравила красивата порцеланова кутия и всяка вечер, след като Поли излезеше от стаята, Луси я изваждаше от скривалището и дълго й се възхищаваше. Като въздъхна, тя протегна ръце и каза:

— Ако искаш, можеш да ме целунеш.

Хауърд не чакаше да го подканят отново. Той светкавично легна до нея. С непохватност и с присъщата за неопитните момчета бързина, той обсипа с целувки лицето, врата и ръцете й. Дишаше тежко, като с усилие овладяваше нарастващата сила на желанието си.

— Люсиен, скъпа моя, любов моя! — стенеше той и се притискаше до нея. — Ако знаеше само колко много те обичам…

„Не, това не беше любов, а по-скоро страст — си мислеше Луси, докато насочваше ръцете му към гърдите си. — Изглежда, че всички мъже предпочитат да наричат сладострастието с думата любов.“ Ивет й беше казала, че вероятно мъжете се чувстват по-малко виновни, като прикрият страстите си с романтични имена, че не искат да се чувстват като животни. Някои не се замислят толкова, а просто си вземат мълчаливо това, за което са платили. На Люсиен много й се искаше Хауърд да принадлежи към малцинството от мълчаливи любовници. Някой можеше да се качи и да ги види, а безспорно те нарушаваха едно от най-важните правила. Хауърд бе плувнал в пот и дишаше тежко в кратките интервали между целувките. Люсиен с въздишка плъзна ръка по бедрото му и я задържа между краката му. Този жест предизвика мигновено въздействие върху младия човек.

Той въздъхна шумно, отпусна се с цялата си тежест върху нея и извика:

— Люсиен, любов моя, сега ще трябва да се оженим!

Луси се измъкна изпод тежкото му тяло. Когато скочи на крака, забеляза смаяния вид на лицето му.

— Какво имаш предвид, Хауърд? Разбира се, че няма да се омъжа за теб или за който и да е било само заради тази работа.

Хауърд се изправи, а младежкото му лице беше бледо и тревожно.

— Но, Люсиен, аз… ти… нима не разбираш?

— Разбирам само едно — ще си навлечем неприятности, ако веднага не слезем долу! — хладнокръвно отвърна тя. Погледна към нещастния Хауърд и лицето й придоби благ вид. — Няма смисъл да гледаш толкова отчаяно! — възкликна тя.

— Но аз те обичам! — извика той, безпомощен пред нейното безразличие към това, което се бе случило преди няколко минути.

Луси въздъхна. Що се отнасяше до нея, тя му се бе издължила и сега гореше от нетърпение да слезе долу. Но явно положението се влошаваше. Чу се силно трополене по дървената стълба и след минута в таванската стая нахлу Джордж и разтреперан от ревност поглъщаше с поглед безмълвната двойка.

— Какво става тук? — разярено попита той. — Нали трябваше да намерите украсата за елхата? Къде са играчките? Какво си направил, Хауърд?

— Не е твоя работа! — сопна се Хауърд, доволен, че бе намерил отдушник на обърканите си чувства. — По начина, по който се държиш, Джордж, човек ще си помисли, че Люсиен е твоя собственост.

Джордж се наежи и отвърна:

— Тъй като стана дума за това, Хауърд, Люсиен е моя. Все още е тайна, разбира се, но мога да те уведомя, че ние с Люсиен сме си дали обет да се оженим.

Луси пое дълбоко въздух. Тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Хауърд мина покрай нея и застана пред брат си.

— Лъжеш! Люсиен е колкото твоя, толкова и моя.

Джордж се изпъчи и със самодоволен вид заяви:

— Точно обратното, Хауърд. Люсиен прие моя пръстен. Ако беше по-наблюдателен, щеше да забележиш, че от пет месеца не го нося.

Хауърд неволно погледна към пръста на Джордж, където трябваше да стои пръстенът. Пребледнял, той се обърна към Люсиен и попита с умалителен тон:

— Не е вярно, нали, Люсиен? Не може да е вярно…

— Само донякъде е вярно — кротко каза тя. — Имам предвид, че аз наистина приех пръстена на Джордж, но ние не сме сгодени. Казах на Джордж, че нямам намерение въобще да се омъжвам, нали така, Джордж?

Но Хауърд не я слушаше повече. Потресен, той излезе от стаята с неуверени стъпки, без да погледне нито към тържествуващото лице на брат си, нито към недоволното лице на Луси.

Тя се обърна към Джордж и сърдито каза:

— Ако знаех, че ще настъпи такава бъркотия, никога не бих приела пръстена ти, Джордж Барат. По-добре да си го вземеш обратно, след като причинява толкова много неприятности. Така или иначе, не го искам!

Това не беше вярно, но въпреки протестите на Джордж, Луси му върна пръстена. Тя обясни на Джордж, че не била разбрала докрай това глупаво правило, заради един пръстен да се чувства обвързана. Би могла да задържи подаръка, ако е огърлица или гривна. Същия следобед Джордж отиде с колата до Севъноукс и купи на Люсиен най-скъпата златна огърлица, която успя да намери. Междувременно брат му Хауърд, съкрушен, взе една от пушките, която се намираше в неговата къща, и без да каже никому дума, отиде в брястовата горичка, обграждаща имението Барат, с твърдото намерение да сложи край на младия си живот.