Клер Лоримър
Дивото цвете (31)

Глава тридесета
Декември 1918 година

Два дни преди Коледа Тоби получи писмо със сутрешната поща. Уилоу веднага разбра, че то съдържаше важни новини, тъй като той пренебрегна новия брой на вестник „Таймс“, свали очилата си, избърса ги, без да каже дума, и след това прочете цялото писмо за втори път.

Писмото беше от командира на стария полк на дядо му. Бе написано върху полкова хартия и в него се казваше:

„До мен достигна новината, че вашият брат, почтеният Рупърт Рошфорд, е бил застрелян от германците през април миналата година. За неговата смелост ми бе докладвано от един от многото офицери, чийто живот вашият брат бе спасил.

Сега ми остана време да проследя дейността на брат ви през войната и си помислих, че бихте желали да научите, че лейтенант Брадли е бил само един от многото офицери и войници, на които вашият брат е помогнал да избягат от Брюксел, като по този начин те са имали възможността да се завърнат в родните си страни и по-късно да се сражават отново.

Името Рошфорд, разбира се, е на почит в славната бойна история на полка. Както знаете, вашият дядо — генерал лорд Сидрик Рошфорд се прослави в Крим и Индия.

Въпреки че вашият брат не бе на служба в армията, той е действал със смелост и с пълно пренебрежение към собствената си безопасност — качества, които обикновено са присъщи на един воин. Ако беше на служба в моя полк, бих го предложил за Кръст за храброст.

Тъй като това не е възможно, аз бих желал да приемете това писмо като знак за признателност за храбростта на брат ви лично от мое име и от името на моя полк.

Оставам ваш покорен слуга,

        Генерал-майор сър Джон Корнуол-Клайн, командир на полк“

Без да каже нещо, Тоби подаде писмото на Уилоу. Когато тя го прочете, вдигна пълните си със сълзи очи.

— Иронията тук е в това — каза тя горчиво, — че Grandmère не е жива, за да разбере как внукът, когото тя ненавиждаше, сега възхваляват с такива горещи думи.

Тоби кимна утвърдително с глава.

— Това не показва ли погрешността да се правят прибързани преценки. Grandmère не успя да оцени, че във вените на Рупърт течеше кръвта на Рошфорд, също както и във вените на дядо ми.

— Знам, че е глупаво от моя страна — каза Уилоу, като избърса очите си. — Рупърт не може да знае за това, но аз толкова се радвам за него. Той би бил много горд. Трябва да поставим писмото в рамка, Тоби. Оливър може да поиска да го показва един ден на децата си.

Ескадрилата на Оливър вече се бе завърнала от Франция и на него му бе даден отпуск за Коледа. Марк също бе в отпуск от Рохамптън, а Хенри се подобряваше в Гленфийлд. Заедно с родителите си той и Елионор празнуваха коледния празник в Рошфорд по предложение на съобразителната Джейн, която бе сметнала, че в Рошфорд опечалените родители щяха по-малко да мислят за смъртта на двамата си синове.

Уилоу все повече се убеждаваше, че Джейн е идеалната съпруга за Оливър. Нейната тиха чувствителност беше идеалното допълнение към по-отворения и смел характер на сина й. Въпреки че все още не бе напуснал Кралските военновъздушни сили, Оливър бе започнал сериозни преговори със Сам Шарпълс за създаването на една търговска авиолиния, която щеше да превозва пътници през английския канал за Европа. „Като в пътнически вагон — само че с мили по-бързо“, каза той на майка си и на Тоби. На нея й звучеше като налудничава идея, но Алексис го насърчаваше. Оливър се надяваше, че ще може да създаде работа за Хенри и Марк в „неговата нова авиолиния“. Сам Шарпълс бе предложил да финансира идеята.

— Позволявам си да кажа, че нищо няма да излезе от това — каза Уилоу на Тоби, но в сърцето си тя не бе толкова убедена.

Всички „деца“, както тя наричаше младото поколение, бяха заети с украсата на голямата коледна елха в хола. Тя чуваше гласовете им, докато седеше в библиотеката с Тоби. Не можеше да не чуе пищенето на Зандра и част от радостта й от писмото за Рупърт се изпари. Детето бе дълбоко покрусено от смъртта на любимия си пациент, редник Xъмфрис. Бедният човечец бе върнат обратно в болницата в Танбридж Уелс, за да му бъде направена спешна операция. За жалост тя не успя да спаси живота му и детето бе с разбито сърце.

— Той се оправяше, просто знам, че се оправяше! — хлипаше Зандра. — Той напълно престана да се сърди, а сега никога няма да мога да му дочета историята на Флорънс Найтингейл.

— Тя наистина скърби, Тоби — отбеляза Уилоу. — Никога не съм я виждала толкова тиха и тъжна!

— Не се тревожи толкова, скъпа моя — посъветва я Тоби. — Нашата Зандра е направена от корк — ако й се даде малко време, тя ще изплува отново!

Сега това време бе настъпило, разбра Уилоу, когато Зандра се втурна в библиотеката с развята плитчица и с бузи, порозавели от щастие. Тя се укроти на пода пред стола на Уилоу, а сините й очи тържествено се взираха в очите на Уилоу, когато каза:

— Току-що го измислих, лельо Уилоу — искам да кажа за Хъмфрис. Много бях обезпокоена, след като той умря. Страхувах се, че Господ няма да го приеме в Рая, защото той казваше, че не вярва в Господ — тя въздъхна дълбоко. — Но аз мислех, и мислех и тогава си спомних деня, преди да го вземат с линейката. Той ме помоли да му прочета хубавия Псалм 23 — онзи, в който се казва: „Да, въпреки че вървя през долината на сенките на умрелите.“ И след като свърших, Хъмфрис каза „амин“, а това е нещо като молитва, нали? Така че, виждаш ли, лельо Уилоу, той трябва да е повярвал, нали? Мисля, че сега е в Рая, а Господ му е дал нов крак и го е направил капитан на футболния отбор — Хъмфрис поддържаше „Манчестър Юнайтед“ и винаги казваше, че най-близкото до Рая нещо, което той може да си представи, е да играе за този отбор. Знам, че „Райски XI“ няма да е съвсем същото като „Манчестър Юнайтед“, но „все пак мисля“, че ще му хареса, а ти, лельо Уилоу?

Тоби с усилие задържа смеха си, докато Зандра излезе от стаята. Той се приближи до Уилоу, все още широко усмихнат.

— Казах ти, че Зандра ще се справи с всичко. Един ден това дете ще оправя света — помни ми думите!

Коледната утрин бе слънчева и светла. Малката църква „Св. Стефан“ бе пълна, въпреки че с толкова много празни места на семейните църковни столове, бе неизбежно проповедта на свещеника да бъде не чак толкова радостна, както подхождаше на празничния ден. Той също бе загубил единствения си син и имаше сълзи в очите му, когато спомена тези, които бяха дали живота си за своята родина.

„Но голямата саможертва не бе напразно, каза им той. Тази първа Коледа след войната трябва да бъде празник не само за раждането на Христа, но и за раждането на мира, който бе спечелен с толкова свидни жертви. Тези, които днес отсъстват, са със семействата си духовно и няма да бъдат забравени“, завърши проповедта си той.

Зандра дръпна Уилоу за ръката.

— Мисля, че и Хъмфрис е тук като дух! — прошепна тя. — Искам да кажа само за коледния празник.

Уилоу кимна одобрително с глава. Очите й бяха пълни със сълзи, когато проповедта свърши с благословията на свещеника и стиховете на поета Лоурънс Бъниън: " …при залез слънце и в утринта, ние ще си спомняме за тях."

— Толкова много са тези, които никога няма да се върнат, Тоби — промълви тя, когато той я хвана подръка и я изведе навън, в ярката декемврийска светлина, — Филип, Рупърт, Джордж, Хауърд, Ричард, Макс…

Тоби кимна в знак на съгласие.

— Също и прислугата — Уотсън, братята Хигинс, Пъркис, Пилчър, Уокър…

— Но слава Богу, не и Бил на Вайълет — каза Уилоу с въздишка.

Той бе репатриран три седмици след примирието и Доди и Джеймс им бяха отстъпили малката къща в Корнуол за втори меден месец. Джеймс бе решил да продаде къщата след Коледа и те щяха да останат да живеят постоянно в Рошфорд — едно решение, което бе направило Уилоу много щастлива, защото тя се страхуваше от заминаването на Зандра, най-близкото й от всички деца.

Погледът й учудено попадна върху младия Марк, който смело се опитваше да ходи със своя изкуствен крак, и върху Хенри, куцукащ с патериците до него.

— Трябва да сме благодарни за тези, които бяха пощадени — припомни й Тоби спокойно.

Погледът на Уилоу проследи неговия и се спря върху гордите осанки на Луси и Алексис, които вървяха пред тях. Сълзите по клепачите й изсъхнаха и тя се усмихна.

— Както винаги си прав — каза тя. — Прекрасно е да виждаш Луси толкова щастлива и влюбена в Алексис. Знаеш ли, Тоби, открих дума, която точно описва нашата Луси — тя е Wilderling. Това е названието, което се дава на питомно цвете, успяло да просъществува в пущинака — точно както направи и нашата Луси. Независимо от ужасното детство, тя израсна като красива, зряла и доволна жена, способна да обича като теб и мен.

Тоби кимна с глава.

— Имаме много неща, на които да се радваме — каза той спокойно. — И най-важното от всичко, скъпа моя, е, че можем да се радваме на края на тази ужасна война. Толкова хора не загинаха напразно. Сега можем да бъдем уверени, че новото поколение ще расте в мир с останалата част на света.

Той наблюдаваше как Зандра, Алис и малкият Джейми между тях тичаха надолу по църковната алея към покритата порта, а смехът им бе светъл като зимната слънчева светлина.

— Това беше война, която ще спре всички следващи — каза той тържествено. — Никога вече няма да има друга война, Уилоу, не и докато сме живи ние, и те. Такава лудост не би могла да се повтори.

Уилоу се усмихна, като се взираше в успокояващите я очи на Тоби.

— Не! — каза тя с пълна убеденост. — Никога няма да се повтори.