Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wilderling, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2012)
- Корекция и форматиране
- Наташа Мерева
Издание:
Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете
ИК „Бард“, София, 1994
История
- — Добавяне
Глава двадесет и втора
Септември, 1916 година
— Mon Dieux, Пелам, та това е Люсиен! — извика Силви крайно учудена, като наблюдаваше от прозореца на всекидневната им стройното русокосо момиче, което слизаше от пежото на френския офицер.
— Се n’est pas possible! — отново възкликна тя, невярвайки на очите си.
Пелам се приближи и застана до нея.
— Велики Боже! Ти си права, скъпа моя! — съгласи се той, докато Луси ситнеше към Шато на необичайно високите си токчета. С едната си ръка придържаше голямата си широкопола сламена шапка, а с другата бе хванала подръка своя кавалер.
Силви не го чу. Тя вече бързаше надолу по стълбите да посрещне племенницата си. Ала думите застинаха на устните й в мига, в който видя лицето на Луси, покрито с тежък грим и нелепо театралния тоалет на нея. Приличаше повече на актриса, току-що слязла от сцената на Ла Скала, отколкото на благородна дама.
— Какво, за Бога, те носи насам, Люсиен? — промълви тя, като премести очи върху френския офицер, който явно се забавляваше. Той изтропа с токове и се приведе към ръката й.
— Това е Capitaine le Fevre! — тихо каза Луси. — Той бе любезен да ме докара дотук от гарата в Епърни! Capitaine le Fevre, това е леля ми, мадам Рошфорд.
Французинът отново се поклони и доловил смайването на Силви, се извини на тръгване към колата си. В този момент гордо вдигнатата глава на Луси се отпусна и тя се олюля. Явно, че бе съвсем изтощена.
— Хайде, детето ми! — отривисто каза Силви. — Да идем горе, чичо ти Пелам е там. Имаш вид на човек, който не би отказал един коняк.
— От всичко най-много ми се иска една баня — каза Луси и последва леля си по витата стълба.
Беше седем часа вечерта и санитарите сервираха вечерята в отделенията. Само бегъл поглед бе достатъчен на Луси, за да забележи униформените мъже, медицинските сестри и болногледачките, които забързано се движеха край тях, без да обръщат внимание нито на нея, нито на леля й. Във въздуха се носеше силна миризма на антисептично вещество. В салона, на мястото на красивите килими и мебели, бяха наредени дървени пейки, празни инвалидни колички и няколко носилки, дръпнати плътно към стената.
Горе, в апартамента на Силви и Пелам, комфортът и елегантността, които Луси помнеше в дома на леля си на Rue d’Arois в Париж, контрастираха силно на типично болничната атмосфера на долния етаж. Тя се отпусна с чувство на благодарност на фотьойла и направи опит да се усмихне, когато Пелам взе куфара й. До този момент не бе почувствала пълното си изтощение. Пътуването й се стори безкрайно. Кошмарните преживявания от изминалите два дни се редуваха като някакъв объркан калейдоскоп от събития, за които тя предпочиташе да не мисли. По време на цялото пътуване най-различни мъже й помагаха да разрешава проблемите, на които се натъкваше — липса на паспорт, френска валута, билети за парахода; таксито, с което прекоси Париж; влакът, хотелът, в който прекара първата си нощ във Франция. Винаги й се налагаше да си плаща за помощта по единствения възможен начин.
Когато напусна Лондон, облечена така, че да привлича вниманието на мъжете, тя бе забравила факта, че цели шест години бяха изминали, откакто бе напуснала Le Ciel Rouge. Не мислеше, че се е променила толкова забележимо, че да не може лесно да се върне към предишния си начин на живот. Бе невъзможно да си възвърне безразличието, с което приемаше мъжката страст преди. По време на всеки сеанс тя се измъчваше от болезненото съзнание, че предава Алексис. И макар да искаше да му отмъсти за болката, която й бе причинил, през цялото време я преследваше мисълта, че ако узнае за нейното поведение, той, без съмнение, би изпитал само отвращение към нея. Тези мисли я тормозеха всеки път, когато плащаше за услугите, от които се бе възползвала, за да се добере до Епърни. От тези спомени очите й внезапно плувнаха в сълзи. Глупаво беше да се вълнува заради уважението на Алексис, след като го бе загубила още преди да напусне Лондон. Нали затова тя беше тук — в отговор на неговите обвинения, че е непотребна, егоистична пеперуда, която не може да стъпи на малкия пръст на Робърта Инман.
Пелам постави чаша коняк в ръката на Луси и типично по мъжки зачака жена му да се справи с тази неочаквана ситуация. Той забеляза сълзите, които се стичаха по начервените й бузи и се надяваше, че Силви ще успее скоро да възстанови душевното равновесие на момичето. „Въпреки дрехите и грима, Луси изглежда изключително млада и ранима, мислеше си той, прилича на дете, което ще излиза на някаква сцена. Какво ли е накарало Алексис да й разреши да пътува сама до Франция по време на война? И то в подобни одежди? Знаеше ли Уилоу за това? А къде бе детето на Луси?“
Едва час по-късно, след като Луси се изкъпа и Силви грижливо подпъхна завивките на леглото й, тя узна някои от отговорите на премълчаните от Пелам въпроси. Луси бе напълно откровена с леля си, а Силви бе достатъчно разумна да не я упреква, докато тя разказваше своята история. Не показа и колко дълбоко бе шокирана, когато Луси й призна, че малката Тео е дете на Морис Дюбоа.
— Настоях да известят Уилоу, че Луси е в безопасност тук с нас — каза Силви на Пелам, след като му разказа фактите. Тя приседна на удобния диван до него.
— Луси няма да ми разреши да кажа на Алексис, но не се съмнявам, че Уилоу ще го стори. Една група пострадали с ампутирани крайници се връщат утре у дома, в Англия. Червеният кръст може да изпрати писмо от нас до Рошфорд.
— Значи Луси остава при нас? — запита с любопитство Пелам.
Силви кимна.
— Тя го желае. Казва, че ще помага в болничните отделения. Не съм убедена, че съзнава колко ужасяващо може да бъде това понякога, но на нас още един човек няма да ни е излишен.
— Като че ли момичето се опитва да докаже на Алексис, че струва повече, отколкото той допуска! — прозорливо отбеляза Пелам. — Мотивът не е толкова лош. Показва колко много Луси държи на мнението му за нея.
— Най-добре да запазим в тайна как Луси е успяла да се добере до Епърни — каза сухо тя. — Ако Алексис узнае, че тя е прибегнала към старите си номера, за да дойде дотук, би се ужасил. За щастие тя е била достатъчно мъдра да не разкрие своята действителна самоличност на никой oт мъжете по пътя. Използвала е старото си име Пърл. Да се надяваме, че офицерите, които е дарила със своята благосклонност, няма да я познаят, ако я срещнат в бъдеще — добави тя притеснено.
— Съмнявам се, че ще успеят — засмя се Пелам. — Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че момичето, облегнало се на ръката на le capitain, е наистина нашата племенница! Не бих повярвал, че Луси може да изглежда толкова вулгарно!
На вратата се почука и Мари съобщи, че вечерята им е готова. Старата готвачка бе отнесла табла с храна в стаята на Луси, но момичето спеше и тя не го събуди, осведоми тя господарите си.
Силви уморено стана. През целия ден бе изпълнявала задълженията си в болничните отделения, където работата, изглежда, никога не свършваше. Въпреки че Силви нямаше никаква диплома, през изминалата година бе натрупала богат опит и сега успешно помагаше на сестрите при превръзките на раните, и дори понякога отнасяше подлогите, когато нямаше достатъчно персонал.
Пелам й казваше, че тя работи прекалено много. Но макар и чувствително отслабнала, тя бе щастлива, че може да бъде полезна с нещо конкретно. Пелам работеше не по-малко от нея. Той беше човекът, към когото всички се обръщаха, когато имаше нужда от нещо — било то инвалидна количка или нещо друго, което трябваше да се поправи, или достави от гарата. Въпреки че болницата съществуваше вече цяла година, все още се чувстваше остра нужда от консумативи, уредите се повреждаха и Пелам беше човекът, който намираше изход от ситуацията. Неговият ведър характер и чувство за хумор караха хората да му помагат с охота, стига да беше възможно, и той успяваше да достави необходимото дори когато главният лекар и старшата сестра не успяваха.
Шато Дорбес първоначално беше замислен от Силви и Пелам като център за възстановяване и рехабилитация. Тогава те не си представяха, че домът им ще стане болница на Червения кръст. Но поради ужасните жертви, които французите дадоха северно от Рейн, нескончаем поток от ранени заприижда от полевите лазарети и без никакво предизвестие Шато се превърна в евакуационна болница. Полеви линейки и каруци с коне, върху които се виждаше знакът на Червения кръст, докарваха непрекъснато ранени от фронта, чиито рани бяха набързо превързани в лазаретите. Дървени бараки бяха построени в някога прекрасните градини на Шато, за да подслонят тези ранени. Дори конюшните и постройката за коли бяха преустроени в отделения или стаи за сестрите — такава отчаяна нужда имаше от помещения.
В основната си част ранените бяха французи, макар че от време на време докарваха и по някой английски войник. Някои идваха пеша и Пелам всеки ден излизаше с колата си да прибере изнемощелите клетници, които се опитваха да намерят обратния път към един по-нормален свят, където раните им ще бъдат превързани, а молбите им — чути. Повечето изразяваха с патос благодарността си, ала други бяха съвсем изтерзани или в прекалено силен шок, за да могат поне да се усмихнат с облекчение, когато Пелам спираше и им предлагаше да ги откара.
Имаше моменти, в които прииждащите осакатени, сломени мъже бяха за Силви толкова потресаваща гледка, че тя копнееше да се скрие, за да не ги вижда. Тя се опитваше да не мисли за морала на войната, да не се пита дали една страна може да бъде оправдана за това, че праща цвета на нацията си в този ад с името на свободата. Касапницата беше отвратителна и сякаш никога нямаше да свърши. Всеки ден тя гледаше разпокъсаните редици на френската пехота, напетите някога офицери от Драгунския полк, които тътреха нозе из приемното помещение. Червените им панталони бяха покрити с прах, сините им вълнени куртки бяха окъсани и покрити с петна кръв, по главите, краката и ръцете им имаше мръсни превръзки, а лицата им бяха безизразни от шока на преживяното. В такива мигове тя изпитваше дълбока изгаряща омраза към германците. После си мислеше, че и те също дават не по-малко жертви от съюзниците, че и техните болници са претъпкани със същите осакатени хора и съдби.
Тази нощ, докато се отпускаше в леглото до Пелам, тя се питаше дали Луси ще бъде в състояние да приеме онова, което я чакаше, ако действително възнамеряваше да остане в Шато и да бъде полезна. Не бе необичайно момичета да бъдат връщани у дома — това бяха някои много млади доброволки, които си бяха представяли, че в най-лошия случай ще трябва да бършат потта от трескави чела, да четат и пишат писма по молба на пациентите, каквато бе обичайната практика в английските болници. Но тук, където по всяко време би могла да пристигне върволица линейки с ранени, съвсем наскоро докарани от бойното поле или пренесени от окопите, които все още бяха под артилерийски огън, сестрите неизбежно трябваше да сменят прогизнали от кръв превръзки, да промиват зейнали рани, да изнасят подлоги, да почистват мръсните, покрити със засъхнала кал тела.
Като знаеше какъв живот, изпълнен с лишения, е водила племенницата й в манастира, Силви не се съмняваше, че Луси може да свикне с тежката работа. През своята младост тя бе вършила най-черната работа. Но тази работа нямаше нищо общо с някои най-отблъскващи страни на задълженията на медицинската сестра във военна болница. При един спешен случай Силви стана свидетел как червата на един мъж се изсипаха на пода, когато му свалиха превръзката. При друг тя изтръпна, като видя как раната на крака му гъмжи от тлъсти бели червеи. Беше виждала хора с празни очни ями, без носове, с парчета от снаряди, които стърчат от черепите им. Тя бе слушала мъже, които крещят като измъчвани животни, бе ги виждала да храчат белите си дробове, задушавайки се. Беше виждала мъже, които умират точно когато носилките им са положени в нозете на доктор, който би могъл да ги спаси, ако ги бяха докарали няколко минути по-рано. Но може би най-ужасната гледка бе един човек, почти напълно изгубил разсъдъка си, вкопчил се в отрязаната си ръка, която не позволяваше да му вземат цели два дни, криейки я под тялото си.
Нито един от тези случаи не би бил лек за хубавичката графиня Земски, мислеше си Силви, и Алексис, който трябва да я познава по-добре от всеки, определено се съмняваше, че младата му съпруга е в състояние да бъде полезна в тази ситуация. А може би нарочно предизвикваше Луси да му докаже, че греши? Но засега въпросът оставаше без отговор.
На другата сутрин, преди да представи Луси на старшата медицинска сестра на болницата, Силви й връчи униформата на доброволния отряд. Момичето изглеждаше изключително красиво с белия воал, който закриваше косите й, закрепен с касинка с червени кръстчета от двете страни. Униформата контрастираше странно на дрехите, с които бе пристигнала предния ден. Силви реши, че тя изглежда точно както, по думите й, възнамеряваше да изглежда — като ангел на милосърдието.
Старшата сестра, много енергична закръглена жена с посребрени коси, хвърли бегъл поглед на белите ръце на Луси и въздъхна. Тя имаше нужда от силните ръце на отрудено момиче, а не от тази хубавичка млада графиня. Но от уважение към мадам Рошфорд тя не сподели своите опасения и изпрати Луси с една сестра към приемното. Всеки момент очаквали да пристигнат линейки, каза тя на Силви, и всички ще бъдат необходими тази сутрин. Ранените и този път бяха от местността Вердион. Нямало да има време да запознаят Луси с болницата. Тя трябвало да помага колкото й позволяват силите.
Може би Луси не би била толкова дълбоко шокирана, ако бе прекарала няколко дни в отделенията. Тогава би могла да посвикне с осакатените и ранени хора, чиито превръзки са чисти, чиито ампутирани крайници са внимателно зашити, чиито изпотрошени кости са наместени и шинирани.
Но преди още да бе представена на докторите и сестрите в приемното, запристигаха първите линейки и санитарите започнаха да внасят ужасния си товар. В ръцете й бързо бяха натикани тампони памук, гъба, шише с кислородна вода. Един санитар постави кофа с гореща вода, а сестрата, към която бе прикрепена, й заповяда да почисти раните на колкото е възможно повече пациенти, така че да са подготвени за лекарски преглед.
Двама лекари с бели престилки — и двамата французи, стояха до вратата, докато внасяха носилките. Те посочваха на сестрите монахини кои случаи са най-спешни, за да се заемат най-напред с тях. Друга сестра в униформа по нареждане на лекарите започна да слага инжекции с морфин на онези, които трябваше да чакат, преди да бъдат оперирани.
Луси коленичи до най-близката носилка. Върху нея лежеше млад французин от пехотата, чийто ляв крак бе откъснат от снаряд. Кракът му бе пристегнат с турникет, на който на френски бе написано, че трябва да бъде разхлабен преди 10 часа. Вече беше 10,30 и Луси, изтръпнала от ужас, се опита да привлече вниманието на една сестра, която минаваше наблизо. Ала жената беше прекалено заета, за да обърне внимание на отчаяните й молби за помощ.
Двама санитари от Червения кръст, които изпразниха поредната носилка до пациента на Луси, се задържаха достатъчно дълго, за да чуят нейния въпрос. Те я погледнаха, като че ли беше психиатричен случай.
— Щом така пише на бележката, разхлабете го! — й каза единият от тях не особено учтиво, отдалечавайки се със своя другар. Възражението на Луси, че не знае как се разхлабва турникет, замръзна на устните й. Тя не можеше да направи нищо друго, освен да се моли някой лекар да се появи час по-скоро и да обърне внимание на човека.
Младият войник стенеше.
„Моn pied me fait mal!“ — все повтаряше той. Изглежда не съзнаваше, че кракът му го няма и само повтаряше отново и отново колко много го боли. Луси изтри потта от лицето му и трепна при вида на дълбоката рана, която се откри под засъхналата кал.
Една сестра се спря и зяпна Луси.
— За Бога, момиче! — каза тя остро. — Остави това! Погрижи се за крака. Докторът ще се появи след минута!
Като забеляза ужасения поглед на Луси и осъзна, че тя трябва да е нова, след като не я познава, сестрата каза по-меко:
— Махни превръзката, измий мястото колкото се може по-добре и го покрий с чиста марля. Ще я намериш на онази маса.
И изчезна преди ужасената Луси да успее да възрази. С прехапани устни, Луси отиде до масата, където намери голям топ бяла марля. Отряза квадратно парче и се върна при своя пациент, който бе престанал да стене. Изглежда, бе изпаднал в безсъзнание, или му бяха дали морфин. Щом трябва да махне превръзката от раната му, помисли си тя, по-добре е да го стори сега, докато той не може да почувства никаква болка.
Сърцето й биеше лудо, стомахът й се свиваше. Луси размота бинтовете. Колкото повече размотаваше, толкова по-корав от засъхналата кръв ставаше бинтът. Тя знаеше, че се е лепнал за раната. Затвори очи и подръпна съвсем лекичко и в този момент човекът изкрещя.
Когато Луси дойде на себе си, тя лежеше на твърда дървена пейка в кабинета на старшата сестра. Силви седеше до нея. Тя потупа Луси по ръката.
— По-добре ли си, cherie? — каза тя нежно. — Ти припадна, знаеш ли?
Като си спомни за своя неуспех, по страните й се затъркаляха сълзи на унижение. Силви й помогна да седне и й подаде носна кърпа.
— Не бива да се срамуваш — каза тя твърдо. — Разбирам точно как си се почувствала. Хвърлихме те направо в дълбока вода. Сега, Луси, от теб зависи дали ще се върнеш долу. Това е въпрос на воля и разум, разбираш ли? Ако наистина искаш да помогнеш, тогава ще превъзмогнеш трудностите и ще се справиш. В повечето случаи ще успяваш. С течение на времето става по-лесно. Но ти трябва да искаш да го направиш. Имат нужда от теб, както без съмнение си се убедила. При нас вече не достигат хора. Но тази работа е доброволна. Никой няма да те накара да помагаш, ако ти самата не го желаеш.
Дълго време Луси мълча.
— Няма да се върна у дома — най-сетне продума тя тихо, но решително.
Силви я стрелна с очи. Цветът на лицето й се връщаше.
— Тогава, ако наистина така си решила, Луси, ще трябва да се занимаваш с нещо смислено, щом искаш да останеш у нас. Не можем да си позволим да останеш при нас просто като гостенка. Помисли само как биха реагирали другите момичета — сестрите и доброволките, които едва стоят на крака от умора, ако те видят да се шляеш и да лентяйстваш. Това би засегнало дълбоко чувството им за справедливост. Помисли за това, cherie. Чичо ти Пелам има една много подходяща поговорка за подобни случаи — ако паднеш от коня, веднага трябва пак да се качиш на седлото, ако искаш отново да яздиш. Сега трябва да тръгвам. Не ми се иска да те оставям сама, но вече загубих достатъчно ценно време тук! Ще те навестя по-късно. А дотогава ти може да останеш тук спокойно и да решиш какво ще правиш.
„Не мога да се върна, не мога“, мислеше си Луси, опитвайки се да седне по-изправена в леглото, след като леля й напусна стаята. Виеше й се свят и чувстваше, че й се гади. Но преди всичко изпитваше дълбок срам. Честолюбието й страдаше, като си мислеше за другите момичета, някои от тях не по-възрастни от самата нея, които се справяха там долу с един истински ад, без да се оплачат дори с една дума, без да проявят някакъв признак на покруса.
Никога в живота си Луси не бе считала, че стои по-долу от другите. Не се бе срамувала и от живота, който бе водила в Le Ciel Rouge, макар мама и чичо Тоби да бяха показали недвусмислено, че те го смятат за позорен с това, че отказваха да говорят за онези дни.
Не бе изпитала срам дори когато узна, че е бременна. Тя смяташе, че има право да си отмъсти на Морис Дюбоа и мислеше, че съдбата жестоко й се е подиграла, като я е подмамила да падне в този най-стар капан, откак свят светува. Въпреки всички премеждия в живота си, тя бе убедена, че се е справила успешно с всичко. Но сега тази увереност липсваше. Алексис й бе казал, че би трябвало да се срамува от себе си. Нали затова бе пристигнала във Франция — да му докаже, че греши. А можеше да се окаже, че той все пак е прав — когато е поставена на изпитание, на нея й липсва куражът да понесе подобни ужасии.
„Трябва да има и друга работа, която да мога да върша, нещо различно от това да бъдеш медицинска сестра“, рече си тя, а мислите й се блъскаха в главата подобно на катерица, поставена в клетка. Дори ако се наложи, ще стане санитарка и ще мие пода! Каквото и да е, мислеше си тя, но да не вижда пак тази болка, тези осакатени човешки тела, целия този кошмар.
Тя бавно се изправи на крака и почувства, че й се вие свят. Постепенно замайването й отмина, погледна надолу към ръцете си и видя, че вече не треперят. Изведнъж си спомни за младия пехотинец, когото така позорно беше изоставила, и чувството й за срам се засили. Какво ли е станало с него? Сигурно друго момиче бе довършило нейната работа и навярно се бе справило с турникета. Ами ако помощта бе закъсняла? Ами ако войникът бе умрял заради нейното невежество? Луси разбра, че за нея няма да има покой, докато не разбере. Той беше първият й пациент — а вероятно и последният, и тя почувства, че е неразривно свързана с него. Съдбата й го бе поверила и сега тя трябваше да се върне в оная ужасна стая, за да се увери, че с него всичко е наред.
Стискайки ръце в юмрук, Луси излезе от стаята на старшата и слезе във фоайето. Трябваше да попита един минаващ санитар, който буташе носилка на колела, къде да отиде, за да намери вратата към приемното.
— Надолу по коридора, първата врата, госпожице! — упъти я той. — Истинска кланица е тук — добави той, сякаш я предупреждаваше, и потръпна. Той изчезна с количката в една врата с табелка „Отделение 2, фрактури“. Луси отново бе сама.
Една сестра от доброволния отряд забърза към нея оттам, откъдето санитарът й бе казал, че е приемното. В двете си ръце младата жена носеше кофи с прогизнали от кръв бинтове. Гадна миризма достигна до носа на Луси, когато сестрата се размина с нея и й кимна приятелски. Луси отново усети, че й се повръща.
„Няма смисъл, помисли си отчаяно тя, никога няма да свикна с това!“
Въпреки това тя продължи да върви бавно по коридора. Ръката й за момент замръзна на дръжката на вратата към приемното. Със свръхчовешко усилие тя се насили да я отвори и да влезе вътре. Погледът й автоматично се плъзна по пода към прозореца, където лежеше преди нейният пациент. Нямаше го. На мястото му се беше свил мъж с посивели коси, който, опрял гръб до стената, бе обгърнал свитите си крака с ръце. Бинтованата му глава бе отпусната върху коленете. Той се люлееше напред-назад. Предницата на униформата му бе просмукана от изсъхнала кръв, но крайниците му изглеждаха съвсем на място. Тя се огледа, но лекарите и сестрите, изглежда, бяха погълнати от по-сериозни случаи. Стаята не изглеждаше по-различно, отколкото когато я бе напуснала преди петнадесет минути. Бавно Луси пристъпи към мъжа. Той изглежда не усети, че се е приближила и продължи да се олюлява. Тя коленичи до него.
— Vous avez mal? — запита глупаво тя.
Когато заговори, той повдигна глава и я обърна към нея. Протегна безпомощно ръка и в този момент тя разбра, че е сляп.
— Aidez—moi! Aidez—moi! — умоляваше той, а ръцете му настървено се опитваха да се вкопчат в нея, но успяха да хванат само воала й.
Дълго време Луси не бе в състояние да мръдне. После бавно-бавно се изправи, притискайки устата си с ръка, за да не изкрещи. Воалът й остана в ръката на слепия, когато тя заднешком се отдръпна от него. Трябва да се е побъркала, напълно да е умопомрачена, за да се върне тук, каза си тя. Тя се блъсна в един лекар, който тихичко я изпсува на френски. Една сестра отнесе лакътя й. Един пациент попита за пътя към пето отделение.
Стъпка по стъпка, Луси отстъпи към вратата, ужасена да не би някой от лекарите или сестрите да я дръпне за ръка и да я завлече обратно в стаята. Единствената й мисъл бе да избяга. Тази стая е истински ад, мислеше тя. Извън нея нещата бяха нормални, течеше живот, който тя разбираше и който беше реален. Точно бе стигнала до вратата, когато двама санитари англичани влязоха забързано в стаята. Носеха носилка. Луси чу гласовете им и разпозна акцента им.
— Изглежда, английски пилот, сър! — каза единият.
— Не изглежда много добре, докторе. Бил е свален от другата страна на реката. Един фермер го докара с каруцата си — каза другият.
— Сложи го на масата — леко! — нареди докторът, говорейки английски със силен акцент. Извръщайки глава, той видя Луси изправена до вратата, и се провикна през стаята към нея:
Вие, госпожице, venez ici! Елате тук. Говорите ли английски? Имам нужда от вашата помощ.
Луси се приближи до него като в някакъв транс.
— Може да сте ми необходима да ми превеждате. Застанете до главата му.
По-късно Луси не можеше да си спомни в кой момент бе погледнала надолу и бе познала Марк.
— Мисля, че когато отвори очи и ми се усмихна — каза Луси на Силви по-късно, — той не изглеждаше ни най-малко изненадан, че ме вижда. Но, разбира се, беше в шок, както каза докторът. Боя се, че и аз бях. Не бях кой знае колко полезна. Просто стоях до Марк и държах ръката му.
Лицето на Луси придоби налудничав израз.
— Лекарят не можа да спаси левия му крак. Слава Богу, че нямаха нужда от мен, когато ампутираха онова, което бе останало от него. Една сестра ми каза, че са зашили десния му крак и се надяват, че няма да загуби и него.
Бяха минали почти двадесет и четири часа, откакто Луси бе пристигнала за първи път в Епърни. Докато Пелам им наливаше втори коняк, Луси си мислеше, че може би има три седмици, откакто тя слезе от пежото на френския офицер, толкова отдавна изглеждаше. И един месец, откакто бе напуснала „Кадоган Гардънс“.
Силви погледна бледото изтощено лице на племенницата си и каза нежно:
— Проявила си храброст, щом си останала до Марк. Особено като се има предвид какво ти се е случило, когато си се върнала в приемното, Луси.
Луси отпи от коняка си и се усмихна кисело.
— Не беше кой знае каква храброст, лельо Силви. Марк ми повтаряше: „Не ме оставяй, Луси! Ще ми бъде добре, ако ти останеш при мен.“ Не можех да го изоставя при тези обстоятелства, нали?
— Разбира се, че си могла! — каза Силви. — Реши ли вече какво ще правиш, Луси? Преди каза, че си решила да си идеш вкъщи. Все още ли искаш да ти помогна за това?
Луси пое дълбоко дъх и от гърдите й се откърти въздишка.
— Казах, че съзнавам, че ще ми се наложи да приема поражението, но това беше преди да видя Марк. Не мога просто да си тръгна, лельо Силви. Дадох му дума, преди да отиде в операционната, че ще бъда до него след операцията. Мисля, че той не разбираше, че ще загуби крака си. Някой ще трябва да му го каже, нали? Ще има нужда от някой, който да го утешава.
Луси бе втренчила очи в чашата си с бренди и не забеляза бързите погледи, които си размениха Силви и Пелам. Силви умело прикри задоволството си и каза, без да влага никакво чувство:
— Да, предполагам, че Марк ще има нужда от теб. Той ще бъде поставен в трето отделение — там отиват ампутираните. Може да идеш да го видиш сутринта. Ще попитам старшата дали може да поемеш дежурство там. Все пак Марк ти е почти брат, нали? Половин брат, всъщност!
Обърканият израз на лицето на Луси накара Силви да разбере, че без да иска е издала тайна, която момичето не знаеше. Тя погледна с тревога Пелам, ужасена от мисълта, че от умора е направила този гаф. Но Пелам кимна с разбиране.
— Луси е достатъчно голяма, за да знае истината, скъпа моя — каза той. — Доколкото разбирам, Уилоу може и да не е искала да изясни нещата. Но няма нищо лошо в това Луси да знае за миналото, при условие, че е дискретна. Трябва да съзнаваш, Луси, че онова, което възнамерявам да ти разкажа, може да е болезнена тема за майка ти. Зная, че може да ти се има доверие и че ти няма да го обсъждаш с нея, освен ако тя не иска това.
Луси кимна. Очите й се уголемиха от удивление, докато слушаше гласа на чичо си, който разказваше за годините преди нейното раждане, когато жена, наречена Джорджина Грей била любовница на баща й, а по-късно му родила три деца.
Главната мисъл на Луси бе колко много съжаление изпитва към майка си. Можеше да си представи как самата тя би се чувствала, ако Алексис имаше три деца от Робърта Инман!
— И както понякога се случва, децата на Грей наследиха само най-доброто от родителите си — каза Пелам накрая. — Човек не може да си представи по-симпатични деца и знам, че майка ти е наистина силно привързана към Филип. Независимо от всичко, мисля, ще се съгласиш, че само поради щедростта на своя дух тя е могла да приеме хладнокръвно резултата от забежките на баща ти. Филип, разбира се, я боготвореше, а Марк и Джейн гледат на нея като на своя родна майка.
— Така че Марк ми е всъщност половин брат! — измънка Луси. — Оливър знае ли истината?
— Не, Луси, никой не знае освен тебе и твоя чичо Тоби — каза Силви. — Филип, разбира се, знае как стоят нещата. Но не трябва да казваш на Марк. Майка ти е тази, която трябва да стори това, ако реши. Боя се, че съм толкова преуморена, че не внимавам какво приказвам, а не беше нужно да научаваш тази тайна.
— Доволна съм, че ми каза! — извика Луси.
Тя не бе в състояние да изрази богатото разнообразие от чувства, които изпитваше към майка си, виждайки я в тази нова светлина. Изглеждаше й невъзможно тя, Луси, да я е смятала за слаба, безлична и безхарактерна жена. Когато Уилоу се върна от Америка и Луси я видя за пръв път, тя дори не хареса особено майка си и съвсем определено я презираше заради сантименталните й излияния към „нейното изгубено бебе“. Колко жестока е била към тази изпълнена с обич и чужда на всякакъв егоизъм жена! Искаше й се преди да се бе втурнала към Франция без обяснения, да се бе сетила за майка си. Несъмнено й бе причинила тревоги. Тя бе признателна на леля Силви, че настоя майка й да бъде информирана къде е. Посдедното нещо, което Луси искаше, бе да й причини още мъка след целия този живот, пълен с незаслужени страдания. На другата сутрин Луси се яви на работа в трето отделение. Лицето на Марк беше смъртно бледо, когато тя доближи леглото му, но кафявите му очи грейнаха, щом я позна.
— Луси! — прошепна той. — Не можех да го допусна! Чудо е, че те срещнах тук, във Франция. Не знае, че си станала медицинска сестра.
Луси седна край леглото му и взе ръката му. Очите й избягваха коша под одеялото, който покриваше единствения му крак. Сестрата, която отговаряше за отделението, й бе казала, че Марк все още не знае, че другият му крак е бил ампутиран.
— Какъв шок преживях вчера, като те видях на носилката — каза Луси, опитвайки се да се усмихне. — Как можа да го допуснеш, Марк, да се оставиш да те свалят! По нищо не отстъпваш на Оливър!
Марк се усмихна едва доловимо.
— Всъщност не бях свален — каза той с кисела усмивка. — Изгубих се, след като си поиграх малко с един пилот шваба. Исках да направя няколко фигури, но загубих ориентир. Мислех си, че се движа над река Сома, а се оказа, че е река Ен. Поне аз си мисля, че е станало така. Както и да е, горивото ми свърши и се опитах да кацна на едно поле, но се закачих в някакви дървета. Сигурен съм, че Оливър и Хенри ще ме скъсат от подигравки за този случай!
Той направи внезапно гримаса и простена от болка.
— Левият ми крак! — обясни той на Луси. — Боли ме, дявол да го вземе! Мисля, че го премазах в кормилото.
Луси прехапа устни, правейки усилия да спре сълзите, които така внезапно бяха бликнали в очите й. Именно левият крак на Марк беше отрязан. Леля Силви я бе предупредила, че пациенти, на които краката са ампутирани, често изпитват болка в тях — сякаш нервите изпращат неверни съобщения към мозъка. Тя си спомни изведнъж френския пехотинец онзи ден, който й казваше, че го боли кракът. Потрепера и насочи отново вниманието си към Марк. Очите му бяха затворени, сякаш говоренето му бе дошло прекалено много.
— Опитай се да поспиш малко, Марк — каза тя. — Сега съм дежурна в това отделение, така че ще бъда край теб, ако имаш нужда от мен.
Сестрата монахиня дойде при леглото. Тя кимна на Луси да се отдалечи в другия край на стаята.
— Той е натъпкан с болкоуспокояващи — й каза сестрата. — Но не се притеснявай за него — млад е и е здрав, ще оцелее. Повярвай ми! — добави тя, долавяйки погледа на Луси, изпълнен с лоши предчувствия. — Хайде сега, скъпа, имаме много работа. Би ли отнесла бръснарските принадлежности на лейтенант Хоуп? Той е загубил ръка и ти ще трябва да държиш огледалото и легена с вода, докато се бръсне. Той е на леглото до прозореца, ей там!
Благодарна, че няма да гледа повече ужасии, Луси се подчини на нарежданията на сестрата. Лейтенант Хоуп беше набит мъж на средна възраст с червена коса и лунички и с живо чувство за хумор. Той напомняше малко на Луси за Хауърд Барат, такъв, какъвто щеше да стане след няколко години. Офицерът от пехотата я поздрави с топла усмивка.
— Ама те наистина са вдигнали критериите за подстригване в доброволния отряд, а? — пошегува се той със своя съсед, майор от френската артилерия, който, подобно на Марк, бе изгубил крака си. — Предполагам, че офицерът, завеждащ медицинската част, смята, че едно красиво създание ще ни дойде добре, ще повдигне духа ни. Мога ли да попитам как се казвате? Нова сте тук, нали?
— Скоро ще изляза в отпуск по болест — каза майорът, оглеждайки с възхищение елегантната фигура на Луси. — Ще вечеряте ли с мен в „Максим“, mademoiselle? Като си представя това удоволствие, състоянието ми се подобрява по-бързо.
— Името ми е Люсиен Земски — отвърна Луси с усмивка. — Но съм омъжена жена и бих помолила и двама ви да го запомните!
Двамата мъже престорено простенаха от разочарование, но продължиха да флиртуват и да си разменят безобидни шеги, докато Луси им помагаше. Сутринта мина неусетно. В отделението имаше четирима офицери, трима от които бяха французи. Те бяха възхитени да открият, че Луси може да разговаря с тях на родния им език. Един офицер от драгуните, който бе изгубил дясната си ръка, каза на Луси, че сега поне може да изпрати разбираемо писмо на жена си. Англичанките от доброволния отряд, които бяха предложили да пишат писмата му, не бяха успели да се справят с чуждите думи.
По обяд докторът мина на визитация. Луси извърна лице, когато той отметна завивките от крака на Марк. Той погледна неодобрително към извитата й настрани глава, но сестрата му каза:
— Младежът е член на нейното семейство, Monsieur le Docteur!
— Тогава вие ще му кажете, че е загубил крака си — каза тихо докторът на Луси, като отмина към друго легло. — Още е рано, според мен. Той все още е в шок. Но скоро ще дойде моментът! Вие ще разберете, когато той дойде!
„Нима може да има подходящ момент, в който да кажеш на един младеж, че ще бъде сакат за цял живот“, запита тя Силви същата вечер. С болезнена яснота в съзнанието й изплуваха картини — Марк на тенискорта бяга да отрази бекхенда на Оливър; Марк, изправен в плоскодънната лодка, ги вози с прът към острова в езерото; Марк, с младите си, силни крака, яхнал мотоциклет „Аонгхърст“; Марк, който прескача последните три стъпала на Рошфорд, бързайки да прегърне Филип, който се е върнал в отпуск.
— Трябва да се научиш да не мислиш за онова, което е изгубено — каза кротко Силви. — Мисли само за онова, което е спасено, Луси. Марк няма да се бие отново в тази война. Той ще бъде изпратен у дома, когато опасността отмине, така че животът му е спасен. Да загубиш крак е по-малка злина в сравнение с това, да загубиш зрение, да бъдеш кастриран, да получиш гръбначни увреждания и никога вече да не станеш от леглото си. А освен това си спомни за хилядите младежи, връстници на Марк, които ще бъдат само спомен в сърцата на тези, които са ги обичали. Не скърби за Марк, Луси, той е един от късметлиите!
Настъпи моментът, в който Луси трябваше да съобщи на Марк ужасната новина. Досетливият майор Ауп Бюке, разбирайки намерението й, организира игра на карти с другите двама офицери в отделението. Щом на лейтенант Хоуп не бе разрешено да става от леглото си в другия край на стаята, това развлечение естествено ги отведе достатъчно далече, за да не чуват разговора между Луси и Марк.
Тя седна до Марк и хвана ръката му.
— Хубаво е, че изглеждаш много по-добре — тихо каза тя. — The Chef de Medecin ми каза тази сутрин, че дори и да има нужда от нова операция на десния ти крак, няма опасност да го загубиш, както са се опасявали отначало.
Очите на Марк се стесниха и той заговори едва-едва:
— Искаш да кажеш, че е малко възможно да го ампутират? — попита той недоверчиво.
Луси кимна.
— Ти беше доста зле смазан, когато те докараха, Марк. Имаш късмет.
— Но всъщност левият крак ме боли адски силно — напомни й той. — Какво каза хирургът за него?
Луси погледна коша, закриващ долната част на тялото му. Ако не беше той, осъзна тя, Марк щеше вече да знае, че левият му крак е отрязан.
— Боя се, че и той беше много тежко ранен — каза колебливо тя. Толкова тежко, че хирургът не успя да го спаси, Марк.
Лицето му пребледня като платно. Ръката му силно стисна ръката на Луси.
— Какво искаш да кажеш? Какво се опитваш да кажеш, Луси? Да не се опитваш да кажеш, че ще го загубя?
Очите му неволно потърсиха леглото на майор Бюке.
По дяволите, той бе толкова благодарен, когато за първи път видя човека с подгънатия празен крачол на пижамата, че нищо толкова ужасно не му се беше случило.
Той съжаляваше и клетия лейтенант, който бе загубил ръка, и френския капитан — всички те с ампутирани крайници… Всички в отделението са загубили крак или ръка, сети се той с внезапна ужасяваща проницателност. Очите му се върнаха към лицето на Луси. Като забеляза сълзите, проблясващи в очите й, ужасът му се засили.
— За Бога, Луси! Изплюй камъчето! Ще загубя ли крака си?
Луси се опитваше да не заплаче. Не беше време за слабост. Трябваше да се опита да убеди Марк, че истината не е толкова непоносима, колкото му изглеждаше. Тя пое дълбоко дъх.
— Чуй ме, Марк — каза тя спокойно, но твърдо. — Ти нямаш ляв крак сега. Съвсем нормално е да чувстваш болка в ампутирания си крак. Тя ще отшуми. Ще я чувстваш все по-слабо и по-слабо, а когато се върнеш в Англия, ще ти направят нов крак и ще можеш да се движиш с патерици.
Тя млъкна, като видя, че Марк не я слуша повече. Той си бе издърпал ръката от нейната и я бе пъхнал под завивките, опипвайки трескаво — искаше му се да докаже, че тя греши. Кракът му трябва да е там. Трябва! — мислеше той трескаво.
Луси заговори още по-твърдо:
— Зная, че това е ужасен шок, Марк, но когато се пооправиш, ще те разведа из някои други отделения, където сам ще се увериш колко по-жестока е могла да бъде съдбата към теб. Ти ще се оправиш. Ще можеш да водиш повече или по-малко нормален живот.
Марк лежеше напълно неподвижен, без да я гледа. Младото му лице бе помръкнало от огорчение.
— Нормален? Аз не съм нищо друго освен един сакат човек. Иска ми се Бог да ме беше взел завинаги, както направи с Филип.
Руменина покри лицето на Луси.
— Нямаш право да говориш така, Марк. Как мислиш, че ще се чувства Джейн, ако загуби и двамата си братя. Как мислиш, че аз или чичо Тоби, или мама бихме се почувствали, или Оливър? Ти може и да не цениш живота си, но ние всички го ценим, а и ти ще започнеш да го цениш… след време.
Той извърна лице от нея и го зарови във възглавницата. Раменете му се тресяха и тя инстинктивно разбра, че това, което му каза, бе достатъчно. Нещо повече, тя страдаше не само за него, но и с него. Неговата болка, неговият страх, неговият ужас бяха там, дълбоко в нея, и в един момент тя предпочете Марк да е здрав, а тя да бъде саката. Съчувствието й бе наистина дълбоко.
Майор Бюке ги държеше под око. Щом Луси стана, той се втурна и прекоси стаята на своите патерици.
— Не се тревожете — каза тихо той на своя развален английски. — Сега аз ще се погрижа за него.
Луси кимна мълчаливо. Щом излезе от отделението, тя обърна глава и видя изпълнения със съчувствие французин да седи на нейния стол. Той не говореше, но ръката му докосваше рамото на Марк, сякаш да му покаже, че не е сам.
Постепенно Марк укрепна и с това се върна и устойчивостта на духа му. Той говореше непрестанно за възхищението си към Луси и нейната храброст, като я караше да се срамува от желанието си да се върне в Англия, щом той се оправи. Тя не посмя да му довери това свое тайно намерение, нито сподели с него ужаса през първия ден на своята служба. Знаеше, че не заслужава неговото обожание и понеже неудобството й се усилваше, тя се опита да се спаси, като помоли сестрата на отделението да поеме част от нейната работа.
Луси не знаеше за доверителния разговор между леля Силви и сестрата на отделението. Не знаеше също, че двете бяха сигурни, че след време Луси ще стане отлична медицинска сестра.
— На племенницата ми никога не й е липсвал кураж! — каза Силви убедено, а при недостига на персонал сестрата бе готова да чака, докато младата графиня покаже на какво е способна — така както мадам Рошфорд бе сторила това, когато сестрата за първи път отиде да работи в отделенията.
Пелам беше този, който доведе нещата до тяхната кулминация точно три седмици след пристигането на Луси в Епърни. Те бяха седнали и кротко се наслаждаваха на вечерния си коняк в края на деня, когато той сякаш между другото каза:
— Мисля, че през следващата седмица мога да ти уредя домашна отпуска, Луси. Група ранени ще бъдат върнати в родината и Medicin de Chef каза, че би искал ти да ги придружиш. Той държи да не се лиши от никоя от обучените си сестри и аз го убедих, че ти ще се справиш.
Сините очи на Луси се втренчиха в чичо й, пълни с удивление.
— Но Марк не е достатъчно добре, за да се прибере у дома. Не мога да го оставя така.
— О, мисля, че не би протестирал много, Луси — отвърна Пелам, — хвърляйки крадешком поглед към жена си. — Той е достатъчно добре, за да се изправя сам.
— Какви ужасни неща говориш! — възкликна Луси, но Пелам не се трогна от упрека й.
— Много по-добре е човек да се шегува с тези неща — каза той неопределено. — Марк ще бъде първият, който ще се изсмее на това. Е, Луси? Да кажа ли на Medicin de Chef, че си се съгласила да пътуваш?
Луси не отговори. Тя погледна към Силви, но леля й очевидно бе дълбоко погълната от гледката, която се разкриваше от прозореца на дневната.
— Не става дума само за Марк — бързо каза тя. — Обещах на лейтенант Хоуп, че ще го науча да играе шах. А капитан Гривис разчита на мен да пиша писма до жена му. Сестрата каза, че утре ще ми покаже как да правя превръзки и ще ме научи да стягам турникет при спешни случаи…
— О, добре, в такъв случай, предполагам, сестрата може да нареди на друго момиче доброволка да замине — каза Пелам, вдигайки рамене с престорено безразличие. — Доста от тях не са излизали в отпуск цяла вечност. Всъщност така ще бъде по-честно. Лицето на Луси светна.
— Да, ще бъде много по-честно. Не искам да измествам когото и да било за отпуск, чичо Пелам. Ще остана още малко. Само седмица-две или месец може би.
Силви не направи никакъв коментар, но същата вечер, когато отиде в спалнята на Луси да й каже лека нощ, тя седна на крайчеца на леглото и без всякакви увъртания я попита какви са отношенията й с Алексис.
Това не беше тема, която Луси някога бе обсъждала с когото и да било, освен със самия Алексис. Тя не бе допускала, че взаимоотношенията й с него могат да интересуват някого другиго, освен тях двамата. Дори тя самата, като участник, никога не си бе губила времето за самоанализи. Но сега съществените въпроси на леля й разкриха за първи път очарованието на това да се довериш на някого, който заслужава доверие, на някого, който е достатъчно възрастен и мъдър, за да те разбере; някой, който няма причини да бъде предубеден.
— Толкова е странен начинът, по който Алексис завършваше всички разговори — така настояваше за любов — каза тя на Силви. — Никога не съм разбирала защо това е толкова важно за него. Зная, че нямам такъв опит в живота като теб, лельо Силви. Независимо от това, от малкото, което съм видяла в любовта, ми се струва, че тя не носи на хората много щастие. Виж горката мама и живота, който е водила! Виж даже моя враг, Робърта Инман. Любовта й към Алексис не донесе щастие нито на него, нито на нея! А Хауърд се опита да се самоубие — глупаво момче! — защото си въобрази, че е влюбен в мен. Защо Алексис не се задоволи с това, че го харесвам и го уважавам и че съм готова да му се отдам? Той даде вид, че ме иска и зная, че много пъти е искал да се люби с мен. Но не го стори. Никога не го стори. Ако не бе толкова упорит, ние можехме да бъдем много щастливи заедно.
Силви изучаваше невинното лице на Луси и за първи път разбра в какво сложно положение се намираше Алексис.
Той и момичето, което бе избрал за съпруга, може би бяха дошли от различни планети — толкова различни бяха техните ценности. Алексис, разбира се, бе традиционалист. Луси бе безнадеждно объркана, но въпреки всичко Силви не смяташе, че положението е безнадеждно. От разказа на Луси за събитията, които бяха довели до пристигането й в Епърни, беше ясно, че тя съвсем не бе безразлична към съпруга си. Само жена, която обича, и то дълбоко, би реагирала като Луси — отначало с гневна ревност към Робърта, след това с толкова буйна решимост да докаже, че преценката на Алексис за нея е неправилна. Силви бе убедена, че по своему Луси обича Алексис, но самата Луси трябваше тепърва да го открие.
— Не мога да ти кажа какво е любовта, cherie! — каза тя нежно. — Тя се състои от толкова много емоции и у всеки от нас, струва ми се, е различна. Но ти не си толкова лишена от способността да обичаш, както, изглежда, искаш да ми докажеш. Ти обичаш своето малко момиче; ти преоткриваш синовната любов към своята майка; ти обичаш Оливър и Марк. Мисля, че си обичала и Морис Дюбоа преди много време.
Трудно бе на Силви да прикрие колко дълбоко е шокирана от спокойния разказ на Луси как е посетила Морис в студиото му и след това е установила, че е бременна. Не искаше да прекъсне изповедта на Луси, ако това беше изповед. Страхуваше се да не би желанието й да се довери да се изпари така неочаквано, както се бе появило. Ала сега тя разбра колко малко са познавали и разбирали истинската Луси; как умело младото момиче е скривало чувствата си от всички тях и дори, може би, от самата себе си.
— Мислила ли си как се чувства Алексис в този момент? — попита тя. — Не мислиш ли, че той ще се безпокои?
Луси поруменя и в очите й проблесна буря.
— Смятам, че мама му е казала къде съм. Тя винаги е харесвала Алексис и в нейните очи той не може да сбърка. А що се отнася до чувствата му, лельо Силви, защо трябва да ме е грижа? Него не го беше много грижа за моите чувства, нали? Той ми наговори такива жестоки неща. Ако пожелае, той може да се разведе и да се ожени за скъпоценната си Робърта. Нямам нужда от него. Нямам нужда от никого. Мога да се грижа за себе си. Грижила съм се шестнадесет години и ако се наложи пак ще го сторя.
Силви въздъхна. Нямаше съмнение, че каквото и да се случи, Луси ще оцелее. Тя, изглежда, не разбираше колко е красива и колко непреодолимо силно привлича мъжете. Сестрата й бе казала, че няма пациент, достатъчно здрав, за да изпитва някакво чувство, който да не е бил впечатлен от красивата млада сестра от доброволния отряд, която се движи из болницата.
— Племенницата ви накара всеки един от тях да копнее отново да бъде добре — каза усмихнато сестрата, — а с това битката за тяхното възстановяване е наполовина спечелена. Мисля, че температурите им се вдигат заедно с кръвното налягане, дори когато нашият свадлив стар Medicin de chef е до Луси. Но тя въобще не го съзнава!
Луси бе прекалено погълната от собствените си чувства, за да се безпокои за чувствата на когото и да било. От една страна, тя изпитваше ужас и отвращение при вида на грозните рани, а от друга — дълбоко съжаление и състрадание към потърпевшите. Искаше й се да е в състояние да им помогне, а в същото време знаеше, че й липсва воля да преодолее своето отвращение. Всеки път, когато помагаше на сестрата да бинтова рана, тя трябваше да се насилва да изпълни сравнително простите задачи, които се изискваха от нея. Вбесяваше се, че не може да потиска усещането си за гадене; тремора и трепването на ръцете си. Предпочиташе сестрата да я смъмри, но по-възрастната жена, изглежда, ни най-малко не подозираше какви чувства бушуват у нея. Но болните забелязваха всичко, бе убедена в това. Тя не искаше те да разберат, че това, което представляваха, я отблъскваше по някакъв начин. Опитваше се да не отклонява поглед от техните очи, така че да виждат само усмивката й, никога гримасата, която тя се боеше, че може неволно да се появи.
— Никога няма да стана добра сестра, нали, лельо Силви — каза тя, издавайки насоката на мислите си. — Алексис май излезе прав. Не ме бива много за нищо друго, освен да танцувам танго.
Въпреки сериозния глас на Луси, Силви се изсмя и стана.
— Ами да, няма пациент в тази болница, който не би предпочел да те види да танцуваш танго за тях, вместо да изхвърляш подлогите им — рече тя и бе доволна да съзре усмивка на лицето на Луси.
— Не смятам, че тази ужасна работа е по-неприятна, отколкото да бършеш малките demers в манастира! — сухо каза тя. — Искам един ден да се върна там, лельо Силви. Искам да извикам в лицето на игуменката колко лоша жена е тя според мен.
Силви въздъхна.
— Отмъщението може да изглежда примамливо, Луси, но като мине малко време, човек открива, че самият той страда от последствията. Заради самата себе си — опитай се да простиш на онези, които са ти причинили болка, най-вече на Алексис. Смятам, че дълбоко в себе си ти знаеш, че той не иска Робърта Инман, нито пък я е искал някога. Той се ожени за теб, а не са много мъжете, които биха го сторили, узнавайки за твоето минало; знаейки, че си забременяла от друг мъж. А ти ми каза, че той никога не те е упреквал и че е бил чудесен баща на малката Тео. Той не би могъл да се държи по този начин, ако не те обичаше силно.
— Не достатъчно, както изглежда, че да дойде до Франция и да ме прибере у дома — гласът на Луси бе твърд и студен. — Той можеше да дойде тук, ако пожелаеше, лельо Силви. Често ходи до Европа по работа. Ако действително се тревожеше за мен, той отдавна щеше да е тук, за да ме накара да се върна с него у дома. Може и да ме е обичал някога, но сега не ме обича.
— Може би не си права, cherie! — каза тихо Силви и угаси лампата. — Времето ще покаже. Спи спокойно, ma petite!
Но когато влезе в спалнята си, погледът й към Пелам беше доста умислен.
— Луси смята, че Алексис вече не я обича — каза тя. — Но от всичко, което ми разказа, останах с убеждението, че нито един мъж не я обича колкото него.
Пелам се усмихна.
— В някои от следващите дни, когато имаме време, ще ми обясниш всичко подробно. — Но сега, скъпа моя, искам да се съблечеш и да си легнеш. Иначе едва ли ще се намери друг мъж, който да те обича по-малко от мен.
Той бе награден със закачливия смях на Силви. Загрижеността изчезна от погледа й, намръщените й черти се отпуснаха. Тя се подчини на заповедта му и започна да се приготвя за лягане.