Клер Лоримър
Дивото цвете (10)

Глава девета
Март — април 1912 година

Алексис Земски стоеше в приемната на имението Рошфорд и замислено гледаше към градината. Дългата леха, която стигаше до езерото беше прясно подрязана; около дърветата и по брега на езерото бе обсипано с разцъфтели нарциси. Пролетта беше дошла и в оглушителните песни на птиците се усещаше трепетно очакване, което сякаш отекваше в душата му.

Той чакаше Люсиен, която лейди Рошфорд отиде лично да доведе от спалнята й. В началото беше потресен от фактите, които Тоби Рошфорд му бе разкрил за сегашното състояние на Луси. Но няколко минути по-късно той се чу да казва на Тобаяс, че въпреки всичко, той иска да се ожени за Люсиен. По лицето на Тоби се бе изписало видимо облекчение, което бързо бе заменено от дълбока загриженост. Последва дълго мълчание и за Алексис стана ясно, че неговият домакин преживява някакъв вътрешен конфликт. Най-накрая Тоби бе проговорил с решителен тон:

— Честно казано, Земски, твоето рицарско поведение ме задължава да бъда докрай откровен с теб. Би било крайно непочтено от моя страна, ако те измамя и скрия някои подробности от теб. И ако проявиш малко търпение, аз бих могъл да споделя с теб още много неща.

В първия миг, след като изслуша ужасяващата история за отвличането на Луси и краткия разказ на Тоби за годините й в публичния дом, Алексис беше прекалено стъписан, за да може да мисли логично. Струваше му се почти невъзможно да повярва, че момичето, което той бе смятал за съвсем невинно и необиграно, е всъщност точно обратното. И все пак, докато Тоби говореше, Алексис започна да разбира все повече и повече загадъчното поведение на малката Люсиен. Тя не приличаше на връстничките си и точно това го бе заинтригувало в началото. Здравият разум му повеляваше да заличи момичето от съзнанието си и да я забрави колкото се може по-скоро. Но още преди Тобаяс да приключи с тъжното си признание, Алексис се усети, че търси начин да намери извинение за поведението на Люсиен. Все пак вината не е била нейна! Тя е била още дете — без майка, без дом, без близки, които да я посъветват. Нейната уязвимост събуждаше у мъжа естественото желание да я закриля и защитава. Нейната безпомощност беше предизвикателство за неговото рицарство. С нарастващо вълнение и смущение той съзнаваше, че това, което му бе разказал Тоби, не му пречеше страстно да желае Люсиен. Нима е възможно все още да я обича… дори и сега?

„Много съм ви признателен, че ми казахте истината и ми се доверихте — бе казал той с горчива усмивка. — Предполагам, че вие с лейди Рошфорд сте разбрали, че интересът ми към Люсиен не е обикновена прищявка и че не бих й позволил да изчезне от живота ми без задоволително обяснение. Естествено това, което споделихте, е жесток удар за мен, но въпреки това аз не мога да изоставя Люсиен така лесно, както вероятно сте очаквали. Нужно ми е време да обмисля нещата и веднага щом се уверя в чувствата си, ще дойда в Рошфорд да поговорим отново, ако разрешите.“

Когато Тоби си тръгна, на Алексис му се прииска да покани Робърта, за да обсъдят заедно тази скандална история. Но бе дал дума на Тоби да не споменава пред никого за това, а и бившата му приятелка несъмнено щеше да го убеждава, че Люсиен не е подходяща съпруга за него, че застрашава кариерата му и че не е нужно да се нагърбва с такава отговорност. В крайна сметка това беше и неговото мнение и нямаше смисъл Робърта да му го казва.

Той прекара една безсънна нощ, като отново и отново размишляваше върху признанието на Тоби. В ранни зори достигна до заключението, че миналото на Люсиен изисква по-скоро неговото разбиране и съжаление, отколкото презрението му. Но не можеше да се примири с последната й проява на безразсъдство. Самият Тобаяс не бе успял да я обясни. Очевидно Люсиен отказваше да назове името на мъжа, който е баща на нежеланото дете. Дали не е някой, когото е обичала? Този въпрос измъчваше Алексис. Ако тя наистина е обичала този мъж, Алексис не искаше да се намесва в бъдещето й. Ако пък го е направила за пари? Не, не му се вярваше. Освен това каква нужда би имала тя от пари, след като сега живее със семейството си?

На сутринта Алексис реши, че трябва отново да види Люсиен, преди да предприеме окончателната си стъпка. Искаше да чуе от самата нея защо е рискувала всичко, което е спечелила, без да помисли за последиците. Защото не е нещо необичайно едно младо невинно момиче да попадне в такъв капан в момент на неблагоразумие, но Люсиен съвсем не беше невинна, нито пък глупава. Потънал в мисли, Алексис усети присъствието на Люсиен чак когато тя заговори:

— Мама каза, че желаете да говорите с мен, граф Земски. Лично аз не виждам никакъв смисъл, но мама настоя.

Тя стоеше с гордо изправена глава и погледът й не беше скромно сведен надолу, а гореше предизвикателно. Държанието й събуди възхищение у него. Тя с нищо не издаваше истинските си чувства, породени от унизителното положение, в което се намираше, и от страха за собственото си бъдеще. Беше облечена в семпла червеникавокафява домашна рокля, чийто цвят се открояваше на бледото й лице и тъмните сенки под очите. Изглеждаше много по-млада от своите осемнадесет години. Алексис я покани да седне, а той се настани срещу нея. Той реши да говори с възможно най-безличен тон.

— Навярно знаете, че вчера чичо ви дойде да се срещне с мен в Лондон. — След като забеляза лекото й кимване, продължи: — Така че сега ние двамата трябва да си поговорим напълно откровено. Ще ви бъда благодарен, ако ми отговорите на един въпрос, на който чичо ви не можа да даде обяснение, Люсиен. Имам предвид чувствата ви към бащата на детето, което очаквате.

Луси мигновено се стъписа. Първо, тя бе убедена, че никога повече няма да види графа. Когато преди пет минути Уилоу я осведоми, че Алексис я чака долу за разговор, тя предположи, че той е дошъл да оттегли предложението си за женитба. А сега пък я питаше за Морис…

— Не смятам, че това ви засяга — с рязък тон отвърна тя.

— Напротив — каза Алексис — трябва да знам, Люсиен, дали сте влюбена в този французин. Да не би да отказвате да разкриете името му, защото е женен и не може да се ожени за вас?

Луси се изсмя горчиво.

— О, не, не е женен. Но тъй като сте толкова любопитен, ще ви кажа едно — мразя го. Той е като всички мъже — съобразява се само със себе си, със собствените си потребности и желания. Отидох при него с една-единствена цел — да го накарам да ме пожелае; и след това да му кажа какво мисля за него. Не съжалявам… дори и сега.

Гневният поток от думи неочаквано спря и тя като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Алексис извърна очи от сведената й глава, за да не види тя погледа му, пълен с облекчение. „Значи всичко е било акт на отмъщение — помисли си той, — за който, уви, тя ще трябва скъпо да плати. Но в известен смисъл това показва, че е действала импулсивно, без да се замисли за последиците и да се предпази, както би направил един по-предвидлив човек.“

Алексис се утеши с мисълта, че постъпката на Люсиен не е била предизвикана от страст, любов или материална изгода. Все още не проумяваше защо желанието й за отмъщение е било толкова силно, че е трябвало да го удовлетвори точно по този начин. Може би е била засегната или измамена, но сега това нямаше значение. Той трябваше да узнае нещо много по-важно.

— Дори и да негодувате срещу намесата ми в личния ви живот, Люсиен, аз наистина имам причина да ви задавам тези въпроси — тихо каза той. — Мога ли да продължа?

Луси бе възвърнала спокойното си изражение. Тя безпомощно сви рамене.

— Думите не могат да ме наранят — продума тя. — А и обещах на майка си, че ще ви изслушам.

Алексис се наведе напред, без да сваля поглед от бледото лице на Люсиен.

— Чичо ви каза, че с майка ви са обсъждали затрудненото положение, в което сте изпаднали — рече той. — Те смятат, че е възможно да ви изпратят някъде, докато се роди детето, да уредят осиновяването на бебето и след това вие да се върнете вкъщи, сякаш нищо не се е случило. Съгласна ли сте с този вариант?

Алексис беше съвсем неподготвен за бурната реакция на Луси, която скочи и се изправи пред него. От сините й очи хвърчаха огнени искри. С тих, но яростен тон тя каза:

— Ако майка ми ме познаваше по-добре, тя щеше да знае, че аз никога не бих изоставила бебето си, така както ме е изоставила тя. Никога! Вярно е, че не искам това дете, но прекарах доста години от детството си, като се грижих за по-малките в манастира — избърсвах мръсните им личица, перях чаршафите, които бяха намокрили през нощта, хранех ги с лъжичка в устата, обличах ги и ги събличах, бършех сълзите им. Аз не желая това дете и ако можех, щях да го махна, но тъй като явно трябва да го родя, ще се опитам, колкото мога, да бъда добра майка. Доволен ли сте от отговора ми, граф Земски? А сега, след като задоволихте любопитството си, вероятно ще си тръгнете, или може би предпочитате да останете и да злорадствате над моето състояние?

Алексис се изправи и дълбоко в себе си призна, че Люсиен беше горда и смела жена. Тя не се бе опитала да прехвърли вината на друг и той бе впечатлен преди всичко от нейното самопожертвувателно чувство на отговорност към нероденото дете. Колкото и невероятно да изглеждаше при дадените обстоятелства, той откри, че изпитва възхищение и уважение към нея.

— Ще си тръгна веднага, щом ми отговорите на още един въпрос — тихо каза той. — Ще се омъжите ли за мен?

Очите на Луси се разшириха и тя смаяно отвори уста. Нима бе възможно този мъж все още да иска да се ожени за нея, след всичко, което му бяха казали? Тя не вярваше на думите на майка си, че истинската любов преодолява всякакви препятствия. Луси не можеше да се отърве от подозренията си спрямо Алексис.

— Но защо? — намръщено попита тя. — Вие знаете за миналото ми, знаете, че нося дете от друг мъж. Не разбирам защо настоявате да се ожените за мен?

Алексис я погледна мрачно.

— Много просто, Люсиен. Вие сте първата жена, към която изпитвам такива чувства. Откакто ви зърнах за първи път, мисълта за вас ме преследва и в съня ми и дори… — той се усмихна леко — …съм толкова разсеян, че не мога да работя. Сигурно знаете, Люсиен, че имате унищожително въздействие върху мъжете. Разбрах, че не само съм способен, но и нетърпелив да забравя всички онези нещастни години, които сте прекарали, преди да дойдете в Рошфорд. Искам нашият съвместен живот да бъде съвсем ново начало за вас. Мога да ви направя щастлива, убеден съм в това. Предлагам ви името си, име за вашето дете, един сравнително добър стандарт на живот и достойно място в обществото. Това не е ли достатъчно, за да ви изкуши да кажете „да“?

Люсиен продължаваше да изпитва недоверие към него.

— И какво очаквате в замяна?

Несъзнателният й цинизъм прободе като с нож сърцето на Алексис, но той отвърна със спокоен и безличен тон:

— Вашето присъствие в къщата ми, желанието ви да играете ролята на моя съпруга и може би от време на време любовта ви. Знам, че сега не изпитвате никакви чувства към мен и затова не ви поставям условие да ме обичате.

Луси си отдъхна с облекчение, като вярваше, че най-сетне е разбрала този странен мъж. Той беше готов да плати всякаква цена, за да притежава тялото й. Такива капризи бяха добре познати в Le Ciel Rouge, където един от постоянните клиенти бе купил от Мадам срещу голяма сума любимото си момиче. Беше й подарил огромна къща в Париж, в която тя живееше сред разкош. В замяна тя трябваше да бъде на негово разположение, когато той почувства нужда от тялото й. Мадам бе обяснила, че единствено това момиче било способно да му доставя най-голямо удоволствие.

Луси крадешком погледна към Алексис. Той беше хубав мъж и въпреки че беше на тридесет години, не й изглеждаше възрастен. Питаше се дали наистина е възможно в последния момент съдбата й да се промени, дали ще може толкова лесно да откупи бъдещето си? Несъмнено тя щеше да бъде в много по-добро положение, ако се ожени за Алексис Земски вместо за Ричард Бартолъмю. Майка й, чичо Тоби, дори Оливър — всички щяха да бъдат доволни.

Алексис напрегнато очакваше отговора й. Беше дошъл в Рошфорд без ясната представа дали ще й направи предложение за женитба или ще й каже, че не желае повече да се срещат. А сега, когато беше напълно възможно тя да му откаже, той все повече се убеждаваше, че тя трябва да е негова. Мислеше си, че това би довело до жестоки последици за кариерата му. Ако някой ден началниците му във Външно министерство узнаят истината за миналото на Люсиен, ще го принудят да напусне работа. Той щеше да бъде уязвим и застрашен от изнудване. Умишлено бе рискувал кариерата си и все пак, не беше за вярване, но сякаш нищо друго освен Люсиен нямаше значение за него.

— Добре, ще се омъжа за вас — рече Луси с равнодушен тон. — Но искам да знаете, че ще задържа детето.

Алексис кимна. Когато му дойде времето, биха могли да наемат бавачка. Не смяташе да се занимава с отглеждането и възпитанието на детето. Щеще да се отнася към него справедливо и безпристрастно, но то щеше да бъде само на Люсиен, а не негово.

Извикаха Уилоу в стаята и когато Алексис й съобщи новината, тя не можа да сдържи щастието и облекчението си. Тя притисна силно Люсиен в прегръдките си и сълзи се стекоха по бузите й.

— Сигурна съм, че двамата ще бъдете много щастливи — каза тя развълнувана. Очите й радостно блестяха, когато погледна Алексис. — Люсиен ще посвети целия си живот на общото ви щастие, нали скъпа? — добави тя, без да забележи горчивината в очите на дъщеря си.

Сдържаността на Люсиен не убягна от проницателния поглед на Алексис, но за разлика от него Уилоу не обърна внимание на въздействието, което думите й оказаха върху дъщеря й. А за Люсиен сделката беше сключена и тя не дължеше на Алексис нищо повече от правото му да споделя леглото й, когато му се прииска.

Мълчанието й мина незабелязано, докато Алексис чертаеше планове за близкото бъдеще. Нямаше време за официален годеж, трябваше да сключат брак възможно най-бързо. Биха могли да заминат в чужбина, за да се спасят от неизбежното любопитство, което щяха да предизвикат с прибързаната си женитба, ако останат в Англия. Уилоу щеше да каже на всички, че двамата са избягали, защото Люсиен тайно се е противопоставяла на представянето й през новия сезон и бягството е начин да го избегне. А той, Алексис, би могъл да излезе в отпуск, като им обясни, че могат да го потърсят в Европа по телефона, ако спешно се нуждаят от него.

Луси слушаше с безразличие тези планове. Отдавна се бе отказала от мечтата си да се наслади на представянето си и на веселите тържества в Лондон. Сега за нея нямаше значение дали ще остане през лятото в Рошфорд или ще замине с Алексис в чужбина. Все още не се чувстваше достатъчно добре и единственото, което й се искаше бе да си легне. През следващите два дни беше все така потисната, но настроението й се повиши, когато от магазина на Картиер в Лондон пристигна една кутийка, в която имаше великолепно бижу със сапфири и диаманти. На картичката пишеше:

„Годежен пръстен с цвета на твоите очи.

С любов, Алексис.“

Къщата бе отрупана с цветя, които Алексис изпращаше почти всеки ден. Уилоу и Джейн бяха много повече впечатлени от самата Луси, която почти не обръщаше внимание на романтичните послания върху картичките, мушнати в букетите. Сияеща и лъчезарна, Уилоу заведе Луси в магазина на Хародс в Найтсбридж, за да изберат скъпи подаръци и чеиз на Луси. Уилоу се вълнуваше много повече от бъдещата младоженка. Не се говореше никога за състоянието на Луси и когато тя отвореше дума за това, Уилоу бързо сменяше темата. Тя настоя Луси да купи на бъдещия си съпруг златен пръстен като сватбен подарък. Той беше доста скъп и Луси съжаляваше, че ще трябва да се раздели с него след три седмици.

Решиха прислужницата Поли да замине с Луси на сватбеното й пътешествие. Поли гореше в трескаво очакване и същевременно бе крайно учудена от бързите и тихи приготовления за сватбата на младата й господарка. Единствена тя от цялата прислуга знаеше за предстоящото бягство, с което, както й обясниха, Луси иска да избегне представянето си през новия сезон. „Само като си помислите, че можехте да отидете в Бъкингамския дворец, облечена в бяла рокля и с щраусово перо, и да видите кралското семейство… — бе възкликнала Поли, но след това изведнъж романтичната й природа надделя. — Сигурно сте толкова влюбени с графа, че нямате търпение да се ожените!“ — свенливо бе добавила тя, докато приготвяше багажа на Луси. Луси пускаше покрай ушите си възбуденото бърборене на камериерката. Все същите чувства терзаеха душата й през изминалата седмица. Сякаш сега капанът бе още по-здрав и тя се опасяваше, че й предстои да изтърпи жестоко наказание, за което даже не е подозирала. Не можеше изцяло да повярва на мотивите, които й изтъкна Алексис. Чичо Тоби й бе казал, че при дадените обстоятелства това предложение за женитба е невероятно великодушен жест.

„Алексис Земски може да е купил тялото ми, но не и душата ми“ — помисли си Луси предизвикателно.

 

 

Натаниел и Анжела Корбет пристигнаха от Америка в началото на април. Уилоу с радост ги посрещна, особено след като бъдещето на Луси бе уредено. Семейство Корбет познаваха родителите на Уилоу много преди тя да се роди и тъй като нямаха деца, я приемаха като своя дъщеря. И двамата бяха внимателни и любезни, с непринуден маниер на държание, типичен за техните сънародници. Семейство Рошфорд бързо се сприятелиха с тях и дори Луси откри, че с готовност отвръща на очевидния интерес, който проявяваха към нея. Тя наостри уши, когато чу Натаниел да обяснява на майка й за нарастващия успех на „Железопътната и транспорта корпорация Тетфорд“ и колко мъдро на времето Уилоуби Тетфорд е вложил парите си.

— Имам новини и за теб, Люсиен — обърна се към нея Натаниел, като я потупа по коляното. — Дядо ти имаше специално отношение към имота си. Неговата воля беше имуществото му да се раздели по равно между майка ти и — цитирам — „всички живи деца“. Това включва и теб, Люсиен, и след като майка ти ми писа, че си се върнала при семейството си, аз обсъдих с нашите адвокати проблема за преразпределяне на наследството на дядо ти. — Той с изненада погледна напрегнатото лице на Луси. Не очакваше, че тя ще се интересува от скучните делови въпроси.

— Когато дядо ти почина при земетресението в Сан Франциско, ние не знаехме, че ти, за щастие, си жива, скъпа моя — продължи Натаниел. — Акциите в Корпорацията са разпределени между Алис и Оливър. Вероятно ще са нужни година-две, докато оправим нещата, но те уверявам, че всичко ще бъде наред. В края на краищата аз изпълнявам желанията на дядо ти, на когото бях предан, както и мисис Корбет.

Уилоу не бе споменавала на Луси нищо за това неочаквано наследство и Луси, от една страна, се радваше, но от друга, се безпокоеше, че майка й я бе държала в неведение по такъв важен въпрос. Ако дядо й наистина беше милионер, както й бе казал Оливър, тогава тя щеше да стане богата… много богата.

— Защо трябва да чакам година или повече, за да получа наследството си? — попита тя.

Натаниел се усмихна.

— Законните положения са малко по-сложни, отколкото предполагаш, Люсиен. Твоето „наследство“, както се изрази ти, се състои в притежаване на акции в Корпорацията. Ако бизнесът върви и печалбите са големи, както е в момента, акционерите получават това, което се нарича дивиденти.

— Нима се опитвате да ми кажете, че няма да получа никакви пари? — с рязък тон попита Луси.

— Не е точно така. Имам предвид, че ще получиш годишен дивидент, което означава разпределяне на годишната печалба на Корпорацията. Той може да не е много голям, ако директорите решат, че е необходимо да използват част от печалбата, за да увеличат авоарите, но мисля, че този разговор е твърде досаден за красива млада дама като теб.

Той с усмивка забеляза как Луси решително вдигна брадичката си.

— Напротив, сър, този разговор е много интересен за мен. Смятам, че жените трябва да бъдат достатъчно образовани, за да получат правото да гласуват — цитира тя Анабел Барат.

— Права си, скъпа — възкликна възторжено Анжела Корбет. — Не бива да се държиш толкова покровителствено, Натаниел. Съвременната млада жена не желае да остане невежа, както момичетата от твоето време.

Натаниел се разсмя на шегата по негов адрес, седна до Луси и посвети половин час в наставления и обяснения за американската корпорация, от която скоро тя щеше да притежава една трета.

— Дъщеря ти има удивително бърз ум — каза Натаниел на Уилоу, след като приключи разговора си с Луси. — Жалко, че баща ти не е жив, защото той щеше да оцени търговския нюх на внучката си.

Никой не спомена и дума за бащата на Луси, Роуел Рошфорд. Сякаш по негласно споразумение никой не говореше за него. Най-накрая Луси успя да притисне мисис Корбет и съвсем прямо да я попита дали е познавала баща й. Приятното усмихнато лице на американката мигновено придоби сурово изражение.

— За мъртвите не се говори лошо, Люсиен — уклончиво каза тя. — Най-хубавото, което мога да кажа за баща ти, е, че той винаги поставяше над всичко финансовото благополучие на Рошфорд. Като глава на семейството, той беше поел тази отговорност, тъй както преди него са правили баща му и дядо му. Въпрос на лично мнение е дали финансовото състояние на едно знатно семейство, каквото е твоето, трябва да бъде поставяно над съдбата на човешките същества, които са част от това семейство. Самата аз смятам, че за тази безскрупулност не може да се намери извинение.

Луси се чудеше дали наистина всички имат лошо мнение за баща й и си спомни колко беше развълнувана, когато първата вечер седна срещу него на масата. Въпреки че не беше трезвен, той изглеждаше красив и изискан във вечерното си облекло, един истински лорд. И се държеше като такъв — непрекъснато даваше нареждания на прислугата, връщаше в кухнята ястия — които според Луси бяха великолепни на вкус — само защото им липсваше чер пипер или пък защото от чинията не се вдигаше пара.

Поведението на чичо Тоби беше съвсем различно. Той даваше наставления на слугите с благ тон, не мърмореше и даже правеше комплименти на готвачката за вкусната храна. Сър Джон постъпваше пo същия начин и Луси се питаше дали наистина държанието на баща й е било аристократично, както в невежеството си вярваше тя. Мис Талбот от пансиона за млади дами казваше, че един аристократ трябва да бъде твърд, но не груб в отношението си към прислужниците и в никакъв случай да не ги допуска близо до себе си.

Алексис Земски й бе казал, че щом се върнат от медения си месец в Европа, тя сама ще наеме нужния персонал за къщата му на „Кадоган Гардънс“. Тъй като досега живееше сам, прислужниците му не бяха много — иконом, готвач и домакин, останали от времето на родителите му, и още десет слуги с по-нисък ранг, които се грижеха за голямата къща. Алексис й бе предоставил възможността да избере мебели по свой вкус и да пренареди къщата, с изключение на кабинета му, който, както й бе казал той с усмивка, е свещено място и единствената стая, която е само негова. Алексис бе уредил да обявят имената им за предстоящото бракосъчетание в „Сейнт Брайд“ — красива малка църква на „Флийт Стрийт“ — където щяха да се венчаят без много шум в един ранен следобед. Уилоу и Тоби щяха да им бъдат свидетели. Веднага след церемонията младоженците трябваше да се качат на парахода за Дувър, а оттам за Остенд, откъдето щеше да започне сватбеното им пътешествие.

Никой освен Робърта Инман не знаеше за сватбените приготовления. Алексис не искаше тя да чуе новината за неговото „бягство“ от друг, защото неминуемо щеше да се зачуди на такова необичайно за него поведение.

Естествено Робърта беше прекалено смаяна от новината за предстоящата женитба, за да прикрие изненадата си.

— Бягство! — повтори тя, като слисано гледаше развълнуваното лице на Алексис. — Но ако вие двамата не искате светска сватба, нима не зачитате чувствата на лейди Рошфорд? Не трябваше ли Люсиен да бъде представена този сезон? Дори и да си превъзходна партия за момичето, Алексис, лейди Рошфорд едва ли би ти простила да провалиш по такъв начин плановете й. Това ми изглежда по-скоро трагично, отколкото романтично.

— Не мисля, че лейди Рошфорд ще има нещо против, след като разбере, че дъщеря й е щастлива — смутено каза Алексис.

— Но, Алексис, ти едва познаваш това момиче — възрази Робърта, неспособна да скрие собствените си опасения. — Сигурен ли си, че постъпваш правилно?

Категоричният тон на Алексис я стъписа още повече:

— Сигурен съм, Робърта. Истината е, че съм безнадеждно влюбен в Люсиен и нищо друго няма значение за мен.

„Нито това, че тя носи детето на друг мъж — мислеше си той — нито, че в своето невежество се бе поддала на покварата в оня дом с лоша слава; че младостта и красотата й са били безмилостно използвани от хитрата собственичка и непорочността й бе завинаги унищожена.“

Странно, но не можеше да приеме само едно — кратката авантюра на Люсиен в Париж с мъжа, чието име тя отказа да назове. Според собственото й признание, тя е действала умишлено и все пак той знаеше, че не го е направила нито от любов, нито от страст.

Не му се слушаха предупрежденията на Робърта за „прибързана женитба, за която по-късно щеше да се разкайва“, защото вече бе осъзнал, че пътят му оттук нататък е несигурен и опасен. В известен смисъл той бе съгласен с аргументите на Робърта и смяташе, че постъпва безразсъдно, но нямаше намерение да се връща назад. Той продължи с приготовленията, като купи билети за парахода до Венеция и запази апартамент за медения месец в един от най-красивите хотели в романтичния град.

Когато имаше възможност, Алексис отиваше с колата до имението Рошфорд, за да се види с бъдещата си съпруга и всеки път се прибираше наново разочарован, защото Люсиен не бе променила намерението си да се омъжи, но поведението й към него оставаше същото. Тя се отнасяше с равнодушие към плановете за сватбата, които той обсъждаше с нея, и беше напълно безразлична към приготовленията. Един-единствен път беше по-въодушевена — когато му каза за красивите тоалети, които майка й й бе купила.

— Когато живеех в манастира, мечтаех да нося елегантни рокли — наивно рече тя. — Никога не съм си представяла, че един ден ще имам толкова много обувки и знаеш ли, Алексис, имам двадесет чифта ръкавици, и всичките в различен цвят!

— Винаги ще носиш красиви дрехи, Люсиен — обеща й той. — Ще открия сметки в най-скъпите магазини и ти ще можеш да си избереш каквото пожелаеш, щом това ти доставя удоволствие.

Луси си каза, че може би бракът не е чак толкова кошмарно нещо, както се бе опасявала преди. Очевидно бъдещият й съпруг е щедър и снизходителен човек. Ще й бъде много забавно да подреди неговата къща — тяхната къща — в Лондон.

Естествено семейство Корбет не подозираха нищо за предстоящата женитба, но Анжела Корбет не пропусна да обсъди качествата на Алексис пред Уилоу.

— Знам, че той е доста по-възрастен от Люсиен, но е много подходящ за нея — отбеляза тя, възхитена от безупречните маниери на графа и европейския му чар. — Те ще бъдат най-красивата двойка!

Двуседмичното гостуване на семейство Корбет мина много бързо. Те посетиха галерията „Тейт“, Лондонската кула и Кю Гардънс, и тъй като градинарските умения на англичаните не им бяха познати, те проявиха голям интерес към Мейз и Хемптън Корт, където прекараха един чудесен следобед. Бяха си купили билети за единадесети април и трябваше да тръгнат от Саутхямптън за Ню Йорк с първия курс на „Титаник“, организиран от компанията „Уайт Стар“. Натаниел и президентът на „Уайт Стар“, Джей Брус Исмей, който също щеше да пътува с тях, бяха стари приятели. Тоби, Уилоу и Луси закараха гостите до Саутхямптън, за да ги изпратят, и се качиха преди тръгване на борда на внушителния пътнически кораб, дълъг осемстотин фута — най-големия в света. Поканиха ги да пийнат по чашка в стаята на президента, която беше във великолепния стил на италианския Ренесанс. Сетне ги разведоха из парахода, показаха им първокласния салон, целия в златисто и бяло като Версайския дворец. Трапезарията беше точно копие на Хатфийлд Хауз, а по стените в съседното помещение висяха разкошни абисински гоблени.

Докато слушаше с половин ухо разговора между майка си и чичо Тоби, Луси бе далеч по-заинтригувана oт репликите, които мистър Корбет и мистър Исмей си разменяха. Те се бяха обзаложили на петстотин лири, като всеки от тях бе изказал предположението си за колко дни „Титаник“ ще стигне до Ню Йорк. Луси беше изумена от огромната сума, която двамата бизнесмени бяха заложили с такава лекота. Та това беше заплатата на Поли за десет години! Далеч по-шокираща бе мисълта, че момичетата на Мадам трябваше да работят дълги изтощителни часове, докато спестят такава сума за зестра, за да могат един ден да се омъжат. Но защо ли е нужно да се тревожи повече за тия нещастни същества, които не принадлежат към класата на богатите аристократи? Самата тя се бе отървала от бедността завинаги.

След като се сбогуваха, семейство Рошфорд потеглиха към дома, развълнувани от това, което видяха, и натъжени от раздялата с Натаниел и Анжела Корбет.

Сутринта на петнадесети април, Тоби, Уилоу, Луси и Поли заминаха за Лондон. Багажникът на ролса беше претрупан с куфарите на Луси и чантата на Поли. Луси изглеждаше спокойна, за разлика от Уилоу, която беше уплашена и нервна.

— Дано да бъдеш щастлива, скъпа — повтаряше непрекъснато тя, сякаш изведнъж я бяха обхванали съмнения. — Знам, че Алексис ще се грижи добре за теб. Бих искала да не заминавате толкова надалеч.

— Само за три седмици, мамо — отвърна Луси с хладен тон. — Венеция не е краят на света.

— Тя е късметлийка — рече Тоби, като се опитваше да утеши Уилоу. — Не съм ходил във Венеция, но вярвам, че това е един вълшебен град.

— Може би се държа глупаво — каза Уилоу. — Разбира се, че с Люсиен всичко ще бъде наред. Само че имам едно… едно лошо предчувствие, Тоби. Не мога да го обясня, но усещам, че нещо ужасно ще се случи.

— Вероятно младоженецът няма да се появи — закачливо каза Луси, но Тоби веднага я накара да млъкне.

Когато пристигнаха пред църквата, по улицата имаше съвсем малко хора. Онези, които обикновено се струпваха на „Флийт Стрийт“ през обедната почивка, бяха се върнали на работа. Алексис стоеше с викария пред „Сейнт Брайд“. Беше пребледнял и едва когато ги видя, неспокойното изражение на лицето му изчезна. Щом зърна Луси, всички тревожни мисли останаха на заден план. Облечена в тъмносиня рокля, която подхождаше на очите й, тя изглеждаше удивително красива. Носеше голяма шапка от атлаз и тюл, под която се виждаше прибраната й гъста руса коса; високата надиплена яка на жакета стигаше чак до малката й брадичка. Когато Алексис й се усмихна, тя го погледна мрачно. Беше спокойна и запази самообладание, когато викарият ги въведе в красивата стара църква и посочи на всеки от тях местата. Непретенциозната церемония бързо приключи. По молба на Алексис отложиха проповедта, която трябваше да последва венчавката и само ги благословиха. Петнадесет минути след началото на службата те бяха в църковната канцелария и се подписваха в регистъра.

„Толкова просто, толкова лесно, толкова бързо“ — си мислеше Луси. За един миг Люсиен Рошфорд бе станала графиня Земски. По закон тя вече беше съпруга на Алексис и въпреки това сякаш нищо не се бе променило. Почувства само облекчение, че вече не й се повдигаше и не й се виеше свят. Напоследък здравословното й състояние се бе подобрило и тя беше почти готова да забрави, че някъде дълбоко в нея детето на Морис неумолимо търсеше правото си на живот. След тъмния интериор в църквата пролетното слънце изглеждаше още по-ярко. С насълзени очи Уилоу прегърна силно дъщеря си.

— Алексис ми обеща, че ще те води в Рошфорд, колкото се може по-често — рече тя. — Бях толкова кратко време с теб, мила моя. Ех, ако…

Алексис взе ръката на Луси и се обърна нежно към Уилоу:

— Ще се грижа за нея, обещавам.

На няколко крачки от тях ги чакаше колата на Алексис, с която шофьорът щеше да ги откара заедно с прислужниците им до гара Виктория. Едва сдържайки сълзите си, Уилоу се остави на Тоби да я качи в тяхната кола.

— Хайде, любов моя, всичко ще бъде наред — утешаваше я той. — Прекалено много се тревожиш за Люсиен. Можем да имаме пълно доверие на Земски. Той е изключително порядъчен човек.

Докато колата се движеше по „Флийт Стрийт“ виковете на едно вестникарче привлякоха вниманието на Уилоу и тя за миг забрави за Люсиен и Алексис.

— „Титаник“ потъва. „Титаник“ се е ударил в айсберг.

— Тоби, чуваш ли? Спри, моля те, и вземи един вестник. Не, това не е истина! Не вярвам! Всички знаят, че „Титаник“ не може да потъне.

Вестникът даваше само няколко подробности, които поясняваха заглавието, но дори и те бяха твърде противоречиви. На следващата сутрин „Таймс“ съобщи, че „Олимпик“ е отишъл да спасява потъващия кораб и че всички пътници са в безопасност. „Титаник“ бил изтеглен от парахода „Вирджиния“.

— Ето че страховете ти са били напразни — рече Тоби утешително и остави вестника. — Натаниел и Анжела са живи, въпреки кошмарното си преживяване. Утре ще им телеграфираме до Ню Йорк, за да се осведомим за тяхното състояние.

Но за първи път информацията в „Таймс“ се оказа погрешна. Когато най-после излязоха наяве истинските факти, стана ясно, че „Карпатия“ е успяла да прибере на борда си съвсем малък брой от пасажерите, оцелели благодарение на спасителните лодки. Само седемстотин и единадесет пътници бяха успели да скочат от парахода, преди единият му край да се наклони. „Титаник“ стоял като гигантска кула, която стърчала над морето, и после изведнъж изчезнал под вълните. За останалите хиляда четиристотин и деветдесет човека се предполагаше, че са се удавили.

Натаниел и Анжела Корбет бяха между тези, които останаха на борда на кораба, за който всички казваха, че не може да потъне. Минаха няколко мъчителни дни, преди Тоби и Уилоу да узнаят истината.