Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Май — юни 1911 година

Неохотно Робърта Инман покри голото тяло на любовника си с чаршафа и нахлузи неговия яркочервен подплатен копринен халат. Все още сънлив след страстните мигове, Алексис се усмихна на нежното угрижено лице на жената, която току-що бе станала от леглото му.

— Много ме глезиш, Робърта! — продума той с топъл и нежен глас. — Аз съм този, който трябва да се грижи за теб!

Робърта Инман отвърна на усмивката му. Гарвановочерната й коса се спусна по страните й, а сивите й очи ласкаво погледнаха любимия. Горещата страст, с която неговото тяло даряваше нейното, отстъпваше пред дълбока депресия. Това познато чувство тя бе приела като нещо неизбежно; защото осъзнаваше причината, поради която то я бе завладяло — Робърта обичаше Алексис с цялото си сърце, тяло и душа, а той никога не я бе обичал. Тя му беше любовница от осем години, но това, че можеше да разчита на неговата приятелска преданост, само отчасти компенсираше липсата на любов. Потребността й от неговата любов неимоверно много се засилваше след задоволяване на взаимните им страсти. Тя все си повтаряше, че причината се крие в невъзможността Алексис да се ожени за нея, тъй като тя никога не би могла да напусне съпруга си. Когато беше съвсем млада, родителите й я принудиха да сключи брак с мъж, тридесет години по-възрастен от нея — един застаряващ шотландски пер, който сега бе прикован на легло. Той беше импотентен още по време на медения им месец и неизбежно рано или късно младата му съпруга щеше да се изкуши да си потърси любовник. Но Робърта не бе харесвала никого до момента, в който срещна Алексис, и за първи път в живота си се влюби. Тогава той бе на двадесет и две години, на прага на кариерата си във Външно министерство, след като бе учил математика и физика в Оксфорд. Въпреки че бе имал широк кръг от приятели, в живота му нямаше жена. Загубил майка си едва шестгодишен, той бе възпитан от баща си — един взискателен, но мил хърватин, от когото Алексис се възхищаваше с цялото си сърце. Но той също почина две години преди Алексис да отиде в Оксфорд.

Алексис бе пленил Робърта не само физически. Той бе пробудил майчинският инстинкт и тя бе усетила неговата потребност от женско присъствие в живота му. С пет години по-възрастна от него, тя не изпитваше вина, че го бе съблазнила. От самото начало Алексис бе откровен с нея. Когато разбра, че Робърта е истински влюбена в него, той се опита да сложи край на връзката им, но Робърта го склони да продължат тайните срещи. Обвързана с болния си съпруг, тя не можеше и да си помисли да го изостави, за да се омъжи за Алексис, а и лорд Ангъс не даваше признаци, че скоро ще напусне този свят, за да бъде тя свободна да се омъжи отново. Двамата с Алексис се бяха разбрали да пазят в тайна връзката си и да не нараняват никого, докато търсят утеха и удоволствие един в друг.

Това споразумение устройваше както Алексис, така и Робърта. Изцяло погълнат от работата си, графът не желаеше в живота му да се намесват съпруга и семейство. Често пътуваше в чужбина и колкото по-малко задължения имаше в личния си живот, толкова по-добре за него. Щом разбра, че Робърта успешно се бе преборила с момичешките си мечти за любов, той възприе отношенията им като израз на взаимна привързаност, която носеше спокойствие и утеха. Висока, с изваяно тяло, изтънчена и сдържана, Робърта напълно удовлетворяваше изискванията на Алексис. Още повече, че той наистина я харесваше и изпитваше благодарност към нея. Взе дългата й изящна ръка и притисна устни в хладната суха кожа. Придърпа я на леглото до себе си и рече:

— Не бързай да си тръгваш, Робърта. Остани да си поговорим малко.

Тя му се усмихна.

— Щом искаш — съгласи се тя. — Разкажи ми за ужасния прием, на който беше поканен миналата седмица. Какъв досадник е Хилъри Ленъкс! Не мога да разбера защо Луиз се омъжи за него — но, изглежда, че го боготвори.

— Луиз Барат не е особено интелигентна жена — рече Алексис, като се усмихна. — Те двамата сякаш са родени един за друг. Освен това не бива да се забравя, че семейство Барат имат три дъщери, които трябваше да оженят, а Хилъри е с доста добро положение в обществото. А що се отнася до приема, Анабел и Джилиън си бяха дошли вкъщи за Великден, както и Луиз. Бременността на Джилиън е напреднала доста и бъдещият татко е много горд.

Робърта се засмя и каза съчувствено:

— Сигурно си се отегчил до смърт.

Робърта се изненада от изражението, което неочаквано придоби лицето му, както и от нотките на колебание в гласа му.

— В интерес на истината, не бях толкова отегчен, колкото се очакваше. Лейди Рошфорд и най-големият от братята Рошфорд, Тобаяс, също бяха на приема. Мисля, че точно Тобаяс бе заминал с лейди Рошфорд в Америка. Обществена тайна е, че двамата са ужасно влюбени и предполагам, че след като съпругът й е мъртъв, тя ще се омъжи за девер си. Той има вид на приятен човек, а тя е все така красива.

— Нима имат право да се оженят? — попита Робърта. — Не противоречи ли това на църковните закони — вдовица да се омъжи за брата на съпруга си?

Алексис сви рамене.

— Мисля, че това важи за Англия. Ленъкс ми каза, че лейди Рошфорд се изпуснала пред тъща му, че може би ще сключат брак в Съединените щати.

— Надявам се да успеят, щом наистина се обичат — продума Робърта. — Вярно, че с поведението си покойният лорд Рошфорд малко или много принуди жена си да го напусне.

Алексис кимна одобрително.

— Такива са клюките и не може много да се вярва на тези приказки. Ленъкс ми довери, че лорд Рошфорд имал доста любовници и няколко извънбрачни деца. Освен това пропилял парите на жена си, за да спаси семейството от дългове. Честно казано, Робърта, чух някакви слухове, че дъщерята, с която така неочаквано и загадъчно се сдобиха, е резултат от едно от кръшканията на Роуел Рошфорд. Но момичето беше на тържеството у Барат и едно нещо е извън съмнение — тя е дете на майка си. Никога не съм виждал някой да прилича толкова много на своя родител. Само очите й са различни — не кафяви, а теменуженосини.

Робърта, която познаваше всички интонации в гласа на любимия си, отново бе обхваната от мимолетно чувство на безпокойство.

— Едва ли можеш да наречеш дете Люсиен Рошфорд, щом е присъствала на приема — каза тя с привидно безразличен тон.

Алексис кимна, без да разбере, че прикритото му вълнение бе очевидно за Робърта.

— Лейди Барат ме осведоми, че мис Рошфорд е почти на седемнадесет години, въпреки че все още не е официално въведена в обществото. Нямах възможност да разговарям с нея, трябваше неочаквано да напусна тържеството. Но нямаше начин да не я забележиш. Казват, че е била в някакъв манастир във Франция, но… не знам защо имам някакво предчувствие, че… маниерите й не отговаряха много на строго и взискателно възпитание. Не знам, може би греша.

„Но тя те е заинтригувала“ — помисли си с горчивина Робърта, като за първи път откакто познаваше Алексис усети, че има повод за ревност. По принцип, Алексис беше твърде безразличен към чара на младите момичета, с които непрекъснато се запознаваше. Често й бе казвал, че младостта не го пленява особено. Той предпочиташе изисканата компания на по-възрастните жени и всъщност не изпитваше нужда от женска компания, щом като Робърта беше винаги до него. Робърта се питаше дали пък сега нещата не се променяха, след като бе забелязала няколко бръчици около очите си, недотам опънатата кожа под брадичката си, леко отпуснатите си пълни гърди. Алексис спомена, че момичето приличало на майка си, а лейди Рошфорд бе прочута с красотата си.

— Вероятно ще намериш ключа към загадката, когато отново я срещнеш — подхвърли тя.

— Съмнявам се, че ще я видя скоро — отвърна Алексис, без да съзнава съжалението в тона. — Трябва да замина за чужбина за около месец, а и тя е в траур и няма скоро да я представят в Двореца, което означава, че няма да бъде в Лондон по време на сезона.

Робърта стана от леглото, като се преструваше на безразлична.

— Време е да си тръгвам — рече тя. — Ангъс ще се чуди къде съм. — Докато се обличаше, мислите й се върнаха към Алексис и младата Рошфорд. Робърта съзнаваше, че той е бил доста по-впечатлен, отколкото си признаваше, щом като вече бе преценил възможностите дали може да я срещне отново.

Бавно тя обу фините си копринени чорапи и ги закопча с жартиерите си, украсени с панделки. Алексис обикновено с удоволствие наблюдаваше как тя се облича, като признаваше, че това вникване в женското поведение е прелестно усещане, на което той искрено се наслаждаваше. Но когато Робърта извърна поглед към него, видя, че той бързо бе заспал с вдигнати до главата си юмруци, сякаш бе дете. Едновременно с болезнения страх Робърта почувства прилив на нежност. Любимият й изглеждаше толкова млад и уязвим в съня си. Леко влажната му коса се бе накъдрила на високото му чело, тъмните му мигли докосваха зачервените му страни, прикривайки искрящите зелени очи. Под завивката от фин ленен плат се очертаваше идеално оформеното му тяло — стегнато, мускулесто и същевременно грациозно. Тя познаваше всяка извивка и специфичния аромат на тялото му толкова добре, че би могла със завързани очи да го усети, стига той да е близо до нея.

Любовта й беше толкова силна и чувствена, че очите й веднага се насълзиха. Тя наведе глава и го целуна по устните. Той не се събуди, но в съня си се обърна с гръб към нея. В момента на изострена чувствителност Робърта възприе това движение като предзнаменование, че той скоро ще я напусне.

„Скоро ще го загубя“ — помисли си тя, докато излизаше тихо от къщата му и се запъти да потърси такси. Досега винаги Алексис слизаше по стълбите да я изпрати и да се увери, че тя е в безопасност. „И когато го отстъпя на някоя друга, то ще бъде завинаги“ — каза си тя. Самият Алексис бе заявил: „Никога няма да те напусна, скъпа моя Робърта, поне докато се оженя, а засега нямам такива намерения.“

Но Робърта най-добре знаеше, че Алексис — макар и тридесетгодишен — не се бе влюбвал досега. Докато стигна къщата на „Ийтън Терас“, Робърта бе успяла да се успокои и да преодолее страховете си. „В крайна сметка аз бях тази, която спомена думата «любов», когато говорихме за младата Рошфорд — каза си тя. — Алексис призна само, че е бил заинтригуван… а това се очакваше, след като изведнъж се появява момиче, което всички смятат за починало. Вероятно тя е дете на лейди Рошфорд от друг мъж!“ И все пак, доколкото бе известно на Робърта Инман, репутацията на лейди Рошфорд беше безупречна. Робърта я бе виждала веднъж и я намираше за елегантна, приятна и много тъжна жена. Тя не даваше вид на жена, която би могла, въпреки нещастния си брак, да компенсира липсата на любов с някой чужд мъж. Във всеки случай покойният лорд Рошфорд не би признал дете, което не е негово.

Когато прислужникът отвори вратата, Робърта се усмихна. Защо трябваше да се чуди толкова на любопитството на Алексис, след като самата тя смяташе, че тази история с момичето е твърде странна. С въздишка на облекчение Робърта свали шапката и палтото си, придаде спокоен вид на лицето си и се изкачи по широката стълба, за да прекара един час в разговор с раздразнителния, избухлив старец, който я обичаше тъй, както Алексис никога нямаше да я обича, и единственото чувство, което я караше да стои в леглото му, бе съжалението.

Робърта Инман беше съвсем права в предположението си, че Уилоу, макар и нещастно омъжена за Роуел Рошфорд, никога не бе имала връзка с мъж, влюбен в нея. От деня, в който Тоби бе напуснал имението Рошфорд и любимата си лаборатория, за да отиде с нея в Америка, единственото му желание бе да се грижи за нея и децата. Той се бе настанил в къща, която се намираше в същия квартал на Сан Франциско, в който живееше Уилоу и упорито съблюдаваше всякакво благоприличие, за да не накърни репутацията на снаха си. По негласно споразумение те никога не говореха за силната, страстна любов, която чувстваха един към друг, и въпреки че всички, които добре ги познаваха, можеха да я усетят, прикрита под сърдечните им приятелски отношения, никой не обсъждаше тази голяма любов.

За нея се споменаваше само в разговорите на четири очи между Натаниел и Анжела Корбет. Натаниел беше не само най-добрият приятел на бащата на Уилоу, но и председател на неговата огромна корпорация „ТРТК“, която бе притежание на милионера до ненавременната му смърт, причинена от земетресение в Сан Франциско. На около шестдесет години, Натаниел ръководеше корпорацията и изпълняваше ролята на попечител на двете деца, Оливър и Алис. Това капиталовложение позволяваше на Уилоу да бъде независима от съпруга си и да се върне в родината си преди година.

Натаниел и жена му бяха преживяли трагично факта, че Уилоу и Тоби няма да могат да се оженят. Нямаше друга двойка, която така добре да си подхождаше. Те се възхищаваха от Тоби точно толкова, колкото ненавиждаха Роуел, чиято смърт — той бе едва на четиридесет и пет години — приеха като чудо. Веднага Натаниел се зае да разучи законните положения, които доказваха, че е възможно Уилоу да се омъжи за девер си. Ако зависеше от него, те щяха да сключат брак още преди да се завърнат в Англия. Но Анжела одобри отлагането на тази церемония, докато мине поне година от смъртта на лорд Рошфорд.

„Те толкова дълго чакаха, лишени от надежда, че биха могли да изчакат още малко, за да спазят благоприличието“ — бе казала тя.

Докато вървеше с Тоби към лабораторията му, Уилоу си мислеше, че ставаше все по-трудно да се държат на разстояние един от друг, откакто се бяха върнали у дома. Точно тук, в тази къща, тя за първи път бе разбрала, че го обича. В лабораторията на Тоби те за първи път си бяха държали ръцете и си позволиха да признаят любовта си и нуждата, която изпитваха един към друг. Сега, когато Роуел бе погребан в гробището на Хавърхърст и Уилоу се бе отървала от неговото влияние, беше много лесно да забрави него и нещастните години на съвместния им живот. Въпреки че официално бяха в траур, в къщата се бе настанила нова атмосфера. Сега се чуваше детски смях, слугите пееха, докато вършеха задълженията си; най-после щастието бе пуснало корени тук. Тя продължаваше да се събужда всяка сутрин лъчезарна и весела при мисълта, че любимата й дъщеря е отново вкъщи. Все още се чувстваше дълбоко засегната, че Люсиен, която беше от три месеца тук, не проявяваше желание да се сближи с майка си, за което Уилоу копнееше от цялата си душа. Тя бе обожавала своята кротка, скромна, обичлива майка и й беше трудно да разбере сдържаността на Люсиен. Уилоу страдаше всеки път, когато нерешителните и плахи опити да се сближи с детето си биваха безмилостно отхвърляни.

— Чувствам, че тя ме обвинява за всичките тези погубени години — за пореден път каза Уилоу на Тоби. — Отказва да ме изслуша, когато искам да й разкажа за раждането й и колко много съм страдала, когато са ми казали, че е мъртва. Убедена съм, че ще осъзнае колко много я обичам, щом съм я приела в семейството въпреки… въпреки унизителния живот, който е водила до неотдавна.

— Не мисля, че Люсиен чувства вина за всичките тези години — ласкаво рече Тоби. — Тя е много практично дете. Просто за нея това е съвсем различен начин на живот. Знам, че ти е трудно да го разбереш, любов моя, но Люсиен не вижда никакви зли намерения в Мадам, която я е завела в публичния дом. Колкото и потресаващо да е за теб, тази жена е била като майка за нея, а момичетата са се сприятелили с нея и са й били като сестри. В известен смисъл ние би трябвало да се възхитим от нейната преданост. Силви ми каза, че не е чула от Люсиен и една дума против момичетата.

Уилоу въздъхна, когато Тоби затвори след тях вратата на лабораторията. Той току-що се бе върнал от новооткрития Институт за радий в Лондон, в резултат на което се бе вдъхновил да поднови изследванията си.

— Доволен си, че се завърна у дома, нали, Тоби? — попита тя с усмивка.

Тоби се спря, огледа със задоволство неподреденото си владение.

— Мисля, че ми липсва това място — призна той и бързо добави — въпреки че нито за миг не съм съжалявал, че го напуснах в онзи ужасен ден миналата година. Струва ми се, че е било преди много повече от дванадесет месеца. Не бих позволил никога да прекосиш океана без мен.

Уилоу протегна ръка и гальовно го докосна по бузата.

— Веднага щом стане възможно ще се върнем в Щатите, за да се оженим. Потърпи още малко, любов моя.

Тоби се усмихна с обичайната си недотам весела усмивка.

— Ще потърпя, сладка моя Уилоу, но не винаги е толкова лесно. Така страстно те желая.

Уилоу не се осмели да докосне Тоби по бузата още веднъж и пристъпи настрани от него.

— Не по-страстно, отколкото аз те желая, Тоби — рече тя с пресипнал глас. За миг погледите им се срещнаха, изпълнени с нежност и копнеж.

 

 

През юни новият крал бе коронован като Джордж V. Семейство Рошфорд не отидоха до Лондон, но щедро допринесоха за празненствата в Хавърхърст. Всички къщи бяха празнично украсени, а магазинът в селището продаде два пъти повече сувенири от обикновеното — национални флагчета, вази, украсени с образа на новия крал, снимки на краля и кралицата, обградени с хералдическите знаци.

Уилоу даде неофициална вечеря за семейство Барат, но от двамата по-големи братя само Джордж дойде на приема. Хауърд беше отишъл до Кеймбридж, за да посети колежа, в който щеше да постъпи на 29 септември.

Джордж се възползва от възможността да направи предложение за женитба на Люсиен.

— Знам, че майка ти те смята за прекалено млада, за да се сгодим — каза й той, когато бяха насаме в оранжерията. Не сваляше поглед от Люсиен, а червеното му луничаво лице се бе изпотило от възбуда и притеснение. — Но ако искаш, бихме могли да се сгодим тайно. Поне малко ме харесваш, нали?

Луси бе истински заинтригувана — не защото хранеше някакви добри чувства към едрия непохватен Джордж, а поради вълнението, което изпитваше от факта, че той наистина иска да се ожени за нея. Това беше първото предложение за женитба, което бе получавала. Колко ли впечатлена би била мадам Лу-Лу! А момичетата биха я помислили за луда да откаже на мъж, който един ден щеше да стане баронет като баща си.

— Разбира се, че много те харесвам, Джордж — продума най-после тя, — но аз нямам желание да се омъжвам.

Джордж възприе думите й като надежда.

— Но аз ще те изчакам, Люсиен… колкото и дълго да е това. Не е необходимо никой да знае, че сме си дали обет да бъдем заедно. Бих могъл да ти подаря пръстен, моя златен пръстен с герб — добави той внезапно вдъхновен. — Би могла да го носиш вместо медальон, скъпа Люсиен, и това ще ме направи най-щастливия човек на земята.

Луси впери замислен поглед в зачервеното му лице.

— Представи си, че откажа да се омъжа за теб — каза тя колебливо.

— Един годеж винаги може да се развали — прекъсна я Джордж. — Особено, ако не е публично обявен. Не, че аз някога ще поискам да разваля годежа. Моля те, скъпа Люсиен, кажи „да“.

Луси си спомни думите на мадам Лу-Лу, че златото е най-ценната стока, то е много по-важно от парите. Запазвало е своята стойност и по време на война, във всяка държава, във всяко общество. А сега Джордж й предлагаше златния си пръстен. Това, че пръстенът беше със семейния герб, за Луси не означаваше нищо.

— Как бих могла да нося твоя пръстен на врата си, без някой да го види — попита тя, като печелеше време. — Ще трябва да го скрия някъде, Джордж!

С грейнало лице Джордж заяви, че тя би могла да го скрие, където поиска.

— И няма да кажеш на никого? — полюбопитства Луси, като инстинктивно усещаше, че нарушава едно от стотиците общоприети правила, които тя все още изучаваше.

— Заклевам се в честта си! — извика Джордж, измъкна пръстена от ръката си и го постави върху хладната длан на Луси.

— Много ти благодаря, Джордж! — учтиво каза Луси. Тя беше във възторг от подаръка и осъзнавайки какво удоволствие би могла да достави на Джордж, тя се повдигна на пръсти и го целуна в устата.

Реакцията на Джордж не я изненада особено. Беше ясно колко горещо я желае той. Ако беше по-щедър към нея, може би тя щеше да му разреши нещо повече от целувка. Но като виждаше какво въздействие оказа върху него мимолетната й проява на нежност, тя сметна за неразумно да го насърчава още. Луси предложи да се присъединят към останалите гости и за най-голямо разочарование на Джордж не му обърна повече внимание до края на вечерта.

През юли най-големият син на Краля, Дейвид, бе провъзгласен за принц на Уелс. Само осемнадесетгодишен, красивият млад наследник на трона вече се ползваше с популярност сред народа. Хората бяха доволни, че кралят следва политиката на баща си, защото много от тях се опасяваха, че Джордж V ще направи нежелани промени и дори ще се върне към по-строгите и ограничителни укази на баба си Виктория. Но той се оказа също толкова запален почитател на надбягванията, колкото и Едуард, беше отличен ездач и винаги, когато имаше възможност, отиваше да язди. Изглеждаше неуморим — бе посетил музеи, институти, дори Централната поща — и явно обичаше да се среща с хора. Даде прием в чест на немския кайзер, направи проверка на войските при Алдершот, а след коронацията посети Спитхед Ривю. В края на юни той покани сто хиляди деца в Кристалния дворец, за да им се представи.

През целия месец юли в Англия беше много горещо, температурата достигаше до тридесет и пет градуса на сянка. Оливър и Луси ходеха тайно да се къпят в езерото — Оливър по долни гащи, а Луси — съвсем гола. Пълната й липса на притеснение постепенно помогна на Оливър да преодолее смущението си от безсрамието на сестра си. Той бързо привикна с гледката на бялото й красиво оформено тяло, което се плискаше до него в топлата вода. Оливър се противопостави на излагането на показ на тази голота само когато Хенри, неговият приятел, го помоли да се присъедини към тях и да вземе участие в лудориите им.

— Не е прилично! — каза Оливър в отговор на оплакванията на Луси, че половината от удоволствието изчезва, ако не може да почувства водата гола. — Нима не разбираш, Луси? Той е мъж, или почти мъж!

— Ти също! — засмя се Луси, но Оливър сърдито отвърна:

— Не е същото. Ти си ми сестра… а и аз не съм убеден, че е редно да те гледам в този вид.

Чувствата му към нея бяха съвсем непорочни, но все пак изпитваше малка вина заради въздействието, което оказваше голотата на Луси върху него. Досега не се беше замислял много за разликата между мъжа и жената. Любовта, възпявана от поетите, му се струваше глупаво и сантиментално нещо. Стихът „Да те сравня ли с летен ден, не знам?“[1] не означаваше за него нищо друго освен един от досадните сонети на Шекспир, които трябваше да научи наизуст. Но сега, като наблюдаваше Луси, разбра и оцени смисъла на тези стихове. Сестра му беше толкова красива, че напълно осъзнаваше защо Джордж и Хауърд искаха да се оженят за нея. Успокояваше се с факта, че самата Луси нямаше намерение да се омъжи за нито един от тях, или по-точно женитбата не влизаше в плановете й. Когато майка му го осведоми, че е наследил от баща си титлата „пер“, както и имението Рошфорд, това не го впечатли особено. Но сега, след като знаеше за желанието на Луси да бъде богата и да управлява имението, той съзнаваше, че притежава нужната власт, за да осъществи мечтите й.

— Можеш да ръководиш къщата вместо мен, Луси — каза той. — Можеш да каниш, когото си искаш и да даваш приеми. Можеш да имаш всички дрехи и бижута, които си пожелаеш. Никога няма да те карам да се срещаш с хора, които не харесваш, нито да правиш нещо, което не е по волята ти. Този дом ще бъде колкото мой, толкова и твой.

— А какво ще каже мама? — полюбопитства Луси.

— За нея ще построим друга къща — Оливър бе обмислил вече как плановете му за неговото бъдеще и това на Луси биха засегнали мама Уилоу. — Чичо Тоби често казваше, че Grandmère не е трябвало да живее в Рошфорд след женитбата на родителите му. Според него тя е причинила доста неприятности и баща му е трябвало да й построи отделна къща.

Луси се избърса с долната си фуста, нахлузи бялата си камизола и дантелените гащи и метна мокрите си дрехи на един храст, за да изсъхнат. Сетне легна до Оливър на изгорялата от слънцето трева и пъхна ръце под главата си.

— Разкажи ми за Grandmère — рече тя. — Ти я помниш, нали, Оливър? Беше ли толкова лоша, колкото казва мама?

Оливър се ухили.

— Аз много харесвах Grandmère, а мисля, че и тя ме харесваше. Бях много малък, когато почина — на около пет години, — така че не съм бил свидетел на много от злините й. Знам това, което са ми разказвали мама и чичо Тоби. Тя била жестока и към леля Доди, която живееше тук, преди да се омъжи за чичо Джеймс. Grandmère я мразела, защото кракът и ръката на леля били деформирани от болест. Опитала се да предотврати женитбата на леля Доди с чичо Джеймс, тъй като той бил само един прост учител, а според Grandmère човек с такова ниско социално положение не можел да се жени за една Рошфорд. Grandmère беше и ужасна снобка. Имаше добро отношение към родителите на мама само защото дядо е бил милионер. Мама казва, че тя се е държала лошо с всички, с изключение на чичо Франсис, когото разглезила, защото приличал на прадядо. Особено безмилостна е била към чичо Рупърт, защото е бил артистична натура и недостатъчно мъжествен, за да й хареса. Но към мен тя беше мила — играеше с мен, четеше ми приказки, а понякога ми даваше едно от малките бонбончета с дъх на теменужки, които държеше в една кутия до леглото си.

Луси се опитваше да събере в един образ деспотичната, но понякога внимателна старица със злата вещица, която леля Силви обвиняваше за отвличането на Луси. Портретът на Grandmère, нарисуван от Миле, висеше закачен в имението Рошфорд и всеки път, щом Луси минеше покрай него, тихо проклинаше старицата, която се бе опитала да я лиши от полагащото й се наследство. Ако не беше тя, Луси щеше да расте в този дом, наслаждавайки се на разкоша като малката Алис и нямаше да бъде необходимо сега да се учи да говори, да мисли и да се държи като дама; нямаше да се налага да крие срамното си минало — ужасното минало, както й казваха, за което не биваше да споменава пред никого.

Леля Силви наричаше Grandmère „безжалостна“ и я представяше като жена с „желязна воля“. Луси реши, че сега е неин ред да бъде безжалостна и да преследва собствените си цели, независимо от съпротивата, която би могла да срещне. Тя не знаеше докъде се простира богатството на Рошфорд. Бе разбрала, че бащата на мама е оставил цялото си състояние на Оливър и Алис и че то включва огромен бизнес в Америка, наречен „Железопътна и транспортна корпорация Тетфорд“. Изглежда, че Оливър ще стане много богат, когато навърши нужните години и тя би могла да причини много по-голямо зло от това един ден да поеме вместо него управлението на Рошфорд. Но докато гледаше младото тяло на момчето, изтегнало се до нея, тя осъзна несъстоятелността на мечтите си. С тази черна къдрава коса и големи усмихнати очи Оливър бе предопределен да стане изключително красив мъж. Той много приличаше на чичо Пелам, който с хубавата си външност, чувството за хумор и вкуса към забавления мигновено привличаше жените. По всяка вероятност един ден Оливър щеше да се влюби и да се ожени. И тогава тя щеше да бъде пренебрегната и изоставена.

Луси присви устни. Сигурността можеше да се придобие по един-единствен начин — като станеш финансово независим. На горния етаж в заключената кутия за бижута, тя бе прибрала златния пръстен на Джордж, една перлена огърлица, подарена от чичо Тоби по случай седемнадесетия й рожден ден миналия март и още по-ценната брошка със сапфири и диаманти, която майка й даде по същия повод. Вчера тя бе прибавила към увеличаващото се съкровище златен сувенир, който се даваше на децата, за да запомнят деня на коронацията. И най-накрая, тя все още пазеше златния медальон, който й бе дал докторът, когато я откри в публичния дом.

На Луси й бе разрешено да разглежда бижутата на мама и тя добре знаеше, че собствените й скъпоценности бяха с далеч по-малка стойност от тези на майка й. Но Луси имаше много време пред себе си и докато гледаше как едно водно конче се плъзга по повърхността на езерото към тях, си мислеше, че мама й бе обещала да й подари истинска диамантена тиара, когато я представят в двореца следващия сезон. А преди това, на Коледа, всеки щеше да получи най-хубавия подарък, който си беше пожелал. Оливър й бе разказвал за този празник и как тогава са му подарили колело, а на Алис — голяма триетажна кукленска къща с пълен комплект от мебели, които са били точни копия на истинските мебели.

Луси притвори очи и се отпусна. Несъмнено Мадам би казала, че Луси добре се е наредила! Мама й беше забранила да пише писма на Мадам, но Луси се утешаваше с мисълта, че леля Силви я бе поканила на гости в Париж и тогава тя щеше тайно да отиде до Le Ciel Rouge. Какво ли впечатление щеше да им направи с красивите си дрехи и скъпите бижута! Дори би могла да се обади на Морис Дюбоа, художника. Какво удоволствие би й доставило само да му покаже, че той погрешно е преценил бъдещето й!

— За какво мислиш, Луси? — прекъсна бляновете й Оливър. — Усмивката ти е много закачлива.

Луси отвори очи и срещна любопитния му поглед. Разсмя се и с жизнерадостен тон каза:

— Мислех си как да отмъстя на един човек, който някога много ме нарани.

— Сериозно ли говориш, Луси? — продължи Оливър. — Ако това е вярно, значи ти нямаш нищо общо с мама. Тя прощава на всички. Простила е дори на татко, който я направи толкова нещастна.

— Е, добре, аз не мога да простя на този човек, че не изпълни обещанието си — заяде се Луси. — Както виждаш, мой малък сладък Оливър, аз не притежавам благия, милостив, незлоблив характер, който всички вие приписвате на мама. Тя е слаба, а аз съм силна.

— С желязна воля като Grandmère? — подразни я Оливър.

Луси не се засегна, усмихна се и отвърна:

— Може би съм като нея — безжалостна.

— Хайде де! — извика Оливър. — Нека да поплуваме още малко, Луси, преди да е станало твърде късно. Наближава времето за следобедния чай и Джордж ще доведе Хенри, за да поиграем тенис. Джордж каза, че ще те научи.

Освен тази нова за нея игра Луси имаше още безброй занимания през дългите горещи летни дни в имението Рошфорд. Понякога ходеха с кола до Танбридж Уелс заедно с мама и Алис, за да си купят ръкавици или шапка, или обувки; устройваха си излети, на които присъстваха всички поколения от семействата Барат и Рошфорд, тенис-турнири, мачове по крокет, прекараха няколко дни на морето. И винаги около Луси кръжаха или Джордж, или Хауърд, като се надпреварваха кой пръв да задоволи някой неин каприз.

В началото на август ненадейно ги посети Алексис Земски. Той пристигна в Рошфорд с открития си ланчестър, без шофьор. Представи се на Уилоу и на чичо Тоби, като им обясни, че е бил на обяд в техните съседи Барат и тъй като бил наблизо, решил да се отбие в Рошфорд. Уилоу прикри изненадата си и го покани да им направи компания за чая в градината. Въпреки че знаеше за близкото приятелство между графа и сър Джон и лейди Барат, Уилоу и Тоби го бяха виждали само веднъж за кратко време, което не можеше да оправдае посещението му, след като не е бил предварително поканен. Но като забеляза как погледът му обходи набързо семейството, събрано под сянката на една липа, и се прикова върху красивата й дъщеря, Уилоу веднага разбра причината за посещението на графа. Тя беше доволна. Въпреки че Люсиен не бе представена официално като дама, все пак вече беше на седемнадесет години, а красивият млад мъж беше напълно подходяща партия и според думите на лейди Барат е преследван от много майки, чиито дъщери са на възраст за женене. Дори и да беше изненадана от приближаването на непознатия гост, Луси не даде никакъв признак за това, нито пък изглеждаше впечатлена от вниманието му по време на разговора. Тя и Оливър бяха планирали тайно да отидат и да поплуват веднага щом могат да избягат от „възрастните“, но пристигането на Графа осуети намеренията им. Луси скоро забеляза необикновената дълбочина на неговия поглед и за пръв път в живота си се притесни от начина, по който я гледаше един мъж. Да предизвикаш възхищение беше първото правило на Мадам и Луси бе привикнала към такива погледи. Но чудноватите зелени очи на графа не изразяваха неутолимото желание, което Луси очакваше да открие. Мислеше си, че погледът на Алексис бе по-скоро преценяващ, сякаш се опитваше да проникне вътре в нея, да отгатне мислите й, докато тя отговаряше любезно на учтивите му въпроси.

Алексис Земски не усещаше, че момичето, заради което бе дошъл от Лондон, се плашеше от него. Любопитството, което проявяваше спрямо миналото й, се основаваше единствено на интереса му към нейната личност, защото му беше ясно, че Люсиен Рошфорд е твърде различна от връстничките си. Нито пък покриваше представата му за момиче, което току-що е излязло от някой взискателен във възпитанието си манастир. Тя беше далеч по-хладнокръвна и самоуверена. Още повече, както скоро осъзна той, тя не се опитваше да кокетира с него, както правеха всички глупави млади момичета, с които се срещаше по време на сезона в Лондон. Имаше чувството, че по някаква причина тя не го харесваше и че с държанието си го предизвикваше. Алексис не беше самонадеян човек, но с приятната си външност, атлетично тяло и плавни движения, той бе привличал погледите на жените от всяка възраст още когато беше съвсем млад. Робърта му бе повтаряла хиляди пъти, че той притежава особен чар, на който жените не могат да устоят, и го бе уверила, че младата мис Рошфорд едва ли ще остане безразлична. Сега той бе не само изненадан, но и доста разочарован. Не бе успял да заличи момичето от мислите си. Като не каза нищо на любовницата си за евентуалната визита в Хавърхърст, Алексис се отдаде на мечтите си и под предлог, че отива на гости у Барат, мигновено реши да посети и златокосата Люсиен. Но ако присъствието му не впечатли дъщерята, то Алексис със сигурност успя да привлече вниманието на младия лорд Рошфорд. Когато Оливър узна, че Алексис не само може да лети със самолет, но даже си има свой собствен в Брукландс, графство Съри, момчето не беше на себе си от вълнение. Веднага забрави за плуването и обсипа Алексис с въпроси.

Уилоу се опита да го успокои.

— Небето винаги е привличало Оливър — извини се тя. — Някога имахме голяма морава, от която пущахме балони, когато Оливър беше малко момче. Оттогава той твърдо реши да стане пилот, когато навърши нужните години. А сега, Оливър, моля те не притеснявай повече граф Земски. Сигурно е изтощен от въпросите ти.

Но Алексис бе харесал момчето, което изглеждаше толкова различно, макар и не по-малко красиво от сестра си. Той забеляза, че теменужените очи на Луси го гледаха презрително и се питаше дали е възможно тя да го ревнува заради вниманието му към Оливър. Но когато предложи на Оливър да го заведе в Брукландс, за да разгледа самолетите, момчето се обърна към сестра си и рече:

— И ти искаш да ги видиш, нали, Люсиен? Може ли и тримата да отидем, сър? Имам предвид, може ли да вземем и сестра ми с нас?

Алексис се усмихна, вперил поглед в Луси, и отвърна:

— За мен ще бъде удоволствие да дойдете с нас, мис Рошфорд. Имам един двуместен самолет, направен от братята Шорт.

Луси беше заинтригувана.

— Трудно ли е да се лети със самолет?

Алексис се усмихна, неочаквано развълнуван от огнените искри в очите на Луси.

— Не, съвсем не е трудно, мис Рошфорд.

— Но е опасно! — бързо добави Оливър. — Откакто стана онази катастрофа миналия декември, едноместните самолети ги наричат „човекоубийци“, нали така, сър?

Алексис кимна.

— Но непрекъснато се правят подобрения и сега Военното министерство смята, че е възможно самолетите да се използват във военно време. От април имаме и Въздушен батальон.

— Четох за това — извика Оливър. — Веднага щом завърша училище, ще се запиша в него. Но първо трябва да следвам в Итън. Започвам следващия месец. Приятелят ми Хенри също учи там и аз с нетърпение чакам да замина.

— Аз също съм завършил Итън — намеси се Алексис. — Беше много хубаво там, въпреки че се налагаше да работя усилено, защото вкъщи се говореше предимно на хърватски.

— Вие нямате никакъв акцент, сър — рече Оливър. — Не сте като Люсиен. Тя все още произнася по френски буквата „р“ и използва много френски думи, когато не може да се сети за английските.

— Като се има предвид, че Люсиен учи английски само от година, мисля, че добре се справя — намеси се в разговора Уилоу.

— И ако мога да се изразя така, акцентът й е много приятен за слушане — добави Алексис. — Дано не станете прекалено безупречна, мис Рошфорд.

— Предполагам, че след време тя ще говори английски без грешка — рече Оливър. — Люсиен върши много неща безукорно.

Уилоу се усмихна снизходително.

— За съжаление това не се отнася за бродирането.

Люсиен не бе показала никаква склонност към шиенето на гоблени или каквито и да било други обичайни женски занимания.

— Ти би могла да го направиш, ако искаш, нали, Люсиен — настояваше Оливър.

Люсиен сви безучастно рамене, но се притесни от леката усмивка, която се появи на лицето на госта, заслушан в разговора.

— Предполагам, че тази тема е твърде досадна за граф Земски — намеси се Луси. — Не може ли да поговорим за нещо друго.

Интересът на Алексис се засили. Той не искаше да се върне в Лондон, без да се увери, че би могъл да види Люсиен отново. Обърна се към Уилоу и каза:

— Диригентът Томас Бийчъм е уредил руския балет на Диагилев да пристигне от Санкт Петербург в Лондон, лейди Рошфорд. Ако се интересувате от балет, мога да ви информирам, че Павлова, Фокин и Ниджински ще участват в спектакъла Le Specre de la Rose. Mora някоя вечер да ангажирам ложа за вас и семейството ви, ако пожелаете да дойдете с мен. — Алексис забеляза пламналия интерес в очите на Луси, когато погледна майка си, и бързо добави: — Разбрах, че са пожънали голям успех през сезона в Париж.

— С удоволствие ще дойдем — отвърна сърдечно Уилоу. — Люсиен, скъпо дете, за теб това ще е приятно преживяване и наистина е чудесно, че при първата си среща с балета ще гледаш Павлова. Казвали са ми, че тя е великолепна.

— В такъв случай ще ви се обадя по телефона веднага щом уредя нещата — доволно отвърна Алексис. Сега спокойно можеше да си вземе довиждане. Ръкува се с Оливър по мъжки, като му обеща в най-близко бъдеще да осъществят пътуването до Брукландс.

— Какъв приятен и забавен човек! — възкликна Оливър веднага щом Алексис се отдалечи на нужното разстояние. — Не си ли съгласна, Луси? Той е това, което аз наричам свестен човек. Не ти ли хареса, Луси? Ти дори не се усмихна, когато каза „довиждане“.

— Предполагам, че е свестен — отвърна Луси, като сви рамене.

— Мислех, че го смяташ за красив — настояваше Оливър.

За негово разочарование Луси отново сви безучастно рамене.

— Сигурно си прав, но предпочитам да не ме беше гледал така!

На зачервеното и развълнувано лице на Оливър се появи усмивка.

— Това е, защото той бе пленен от теб, Луси. Сигурно те намира за много красива. Може би е лудо влюбен в теб.

Този път Луси се разсмя.

— Разбира се, че не е, глупаче! — каза тя. — А дори и да е влюбен, това не ме интересува.

Оливър се замисли.

— Не бих имал нищо против да се омъжиш за него, Луси. С удоволствие бих приел зет, който притежава самолети. Може да ме научи да летя!

— Не ми пука дори и да има двадесет самолета и дузина дирижабъла — ядоса се Луси. — Никога няма да се омъжа за човек като него, ако изобщо някога се омъжа, както ти добре знаеш.

Но на неизбежния въпрос на Оливър защо тя не би се омъжила за Алексис Земски, Луси не знаеше какво да отговори. Едва по-късно, останала сама в спалнята си, тя достигна до заключението, че се осланяше на инстинкта си — имаше чувството, че въпреки обаянието си графът беше също толкова безжалостен, колкото самата нея; че ще получи от живота това, което иска, точно както тя самата възнамеряваше да направи. А това според нея не включваше оковите на брачния живот. Тя заспа и сънува, но не онези необикновени зелени очи, а мосю Морис, художника. Това беше познат сън, в който тя отново и отново преживяваше омразния унизителен момент, когато той й бе казал, че не желае повече да я рисува. О, как го ненавиждаше тя, как бе хвърлила парите му настрана и как бе побягнала от студиото му с пълното съзнание, че той никога няма да я покани отново! И както преди пет години, така и сега в съня си, Луси се втурна по дъждовните улици и се хвърли в утешаващите прегръдки на Ивет. „Забрави твоя художник малка моя, — й бе казала Ивет, като я притискаше до себе си. — Нито един мъж не заслужава женските сълзи!“

„Но аз го обичах, наистина…“ И тази нощ, както и всички останали, когато сънуваше Морис, Луси се събуди, а възглавницата й беше мокра от сълзите, които хиляди пъти се бе заклевала да не пролива.

На следващия ден едно такси спря пред имението Рошфорд. На шофьора му бе наредено да изчака, докато пътникът позвъни на вратата. Луси и Оливър подновяваха опитите си да се научат да пушат, скрити в часовниковата кула. Заели удобна позиция, те наблюдаваха високия, слаб, млад мъж, който чакаше Датън, иконома, да отвори вратата.

— Облечен е в униформа на флотски офицер — прошепна Оливър, въпреки че никой не би могъл да ги чуе от това разстояние. — Кой ли ще е той?

— Не прилича на някой от семейство Барат — каза Луси, като забеляза тъмномедените нюанси в цвета на косата му, което го отличаваше от червеникавата коса на съседите им.

Когато посетителят влезе в библиотеката, Уилоу веднага го позна. По-висок, по-скоро мъж, отколкото момче, гостът беше най-големият от извънбрачните деца на покойния лорд Рошфорд. За последен път се бяха видели преди три години и Уилоу не очакваше, че отново ще се срещне с Филип Грей. Той й се бе обадил, за да й върне един заем, който Уилоу му бе дала след смъртта на майка му и сетне бе заминал за Северна Англия при възрастната си леля.

Въпреки незаконната връзка на Филип със семейството на Уилоу, тя харесваше и се възхищаваше от момчето. Той бе надмогнал гордостта си и бе потърсил помощта на Уилоу, воден единствено от чувството си за отговорност към своите мизерстващи брат и сестра. Тя не обвиняваше Филип, че е незаконно дете на Роуел, който след дълга връзка с любовницата си я бе зарязал по най-жесток начин. Поради тази причина Уилоу посрещна Филип сърдечно.

— Сигурно вече си на колко… на седемнадесет години? — попита тя и с жест го покани да седне. — И в униформа.

— Аз съм кадет от флотата и съм на учение в Дартмут — отвърна Филип. Лицето му беше сериозно, а в тъмните му очи се четеше тревога. — Моля да ми простите, че за втори път се натрапвам, лейди Рошфорд.

Уилоу се усмихна, изненадана от приятното чувство, което изпитваше от тази среща.

— Чу ли за смъртта на баща си? — попита тя.

Филип кимна и продължи:

— Да, лейди Рошфорд. Но не съм дошъл да говорим за смъртта му. Исках да ви кажа, че леля ми Аугуста също почина.

— О, съжалявам — рече Уилоу, защото знаеше, че старата леля бе взела под крилото си трите малки деца на Роуел и им бе дала образование, след като майка им почина, а баща им ги изостави.

— Все пак това се очакваше — каза Филип, като се наведе напред неспокойно. — Леля ми беше на осемдесет и една, разболя се и паметта взе да й изневерява. Проблемът се състои в това, че парите, които тя бе заделила за брат ми и сестра ми, за да се издържат след нейната смърт, вече ги няма.

— Може би ще е по-добре, ако ми разкажеш цялата история — намеси се Уилоу. — Вероятно тогава ще съм в състояние да те посъветвам нещо.

Младият човек се опита да се усмихне.

— Животът ми и кариерата ми са в Кралската флота. Но брат ми и сестра ми са още деца и леля имаше намерение те да довършат образованието си. Тя беше доста богата, лейди Рошфорд, но всичките пари бяха вложени в химически завод в Нортамбрия — притежание на съпруга й. След неговата смърт тя пое контрола над предприятието под ръководството на главния управител Джон Грифет и всичко течеше като по вода. Но преди година Грифет почина и на негово място дойде помощник-управителя Бертрам.

Филип мачкаше в ръцете си униформената шапка, като се опитваше да запази тона си спокоен.

— Никога не съм харесвал Бертрам — беше прекалено раболепен или по-скоро ласкателен. Но леля ми не би чула и дума против него. Финансовите ревизори не откриваха нищо нередно в счетоводните книги, а аз нямах доказателства, с които да подплатя инстинкта си, че нещата не са както трябва. Преди шест месеца избухна пожар. Заводът изгоря и това уби горката леля Аугуста. Когато въпросът опря до изплащане на застраховката — защото пожарът си беше истинска злополука, се разбра, че Бертрам бе намалил сумата, която отиваше за застраховката на завода, и то много. В счетоводните книги той записвал истинската сума, а разликата прибирал в собствения си джоб. Но тъй като при пожара той почина, нямаше как да бъде подведен под отговорност. — Филип спря, за да си поеме дъх и продължи: — И така, лейди Рошфорд, всичко бе загубено. Дори нямаше достатъчно пари, за да се изплатят заплатите на прислугата. Помолих изпълнителите да продадат къщата, за да осигурят компаньонката на леля, която трябваше да остане, за да се грижи за Марк и Джейн. Нямаме никакъв друг капитал, а моята заплата във флотата е минимална. Изпълнителите предложиха да заведа децата в приют за сираци.

Когато Филип млъкна, Уилоу се върна назад в спомените си. Дори преди женитбата им Роуел бе обсебен от любовницата си Джорджина Грей. Беше я настанил заедно с децата в една къща в Лондон, която той възприемаше като дом повече, отколкото имението Рошфорд. И все пак най-накрая Роуел се отегчи и отхвърли всякаква отговорност спрямо второто си семейство. Сега за втори път в живота си неговите деца бяха бедни и изоставени.

Сякаш прочел мислите й, Филип рече със сериозен тон:

— За втори път съм дошъл тук, за да ви помоля за заем, лейди Рошфорд, но този път се съмнявам, че ще мога да ви го върна.

— Разбира се, че ще ти дам пари назаем, Филип… — тя млъкна, докато се бореше отчаяно с мислите си. — На колко години са децата? — попита тя. Не бе виждала никое от тях и естествено ги бе заличила от съзнанието си, след като Филип й бе казал, че отиват да живеят при леля си.

— Марк е на петнадесет, а Джейн — само на дванадесет. Ако бяха малко по-големи, нямаше да е толкова трудно да уредя нещо за тях. Марк би могъл да дойде при мен във флотата, въпреки че той никога не е обичал морето, а Джейн би могла да си намери работа като гувернантка. Тя е толкова спокойно и възпитано момиче, но… — Филип се поколеба, вперил поглед в ръцете си, а очите му бяха тъжни и нещастни.

Уилоу бе обхваната от силен майчински подтик да прегърне горкото момче и да го успокои. Но не го направи, неспособна да се отърве от спомена, че това бяха децата на Джорджина Грей. Колко дръзко любовницата на Роуел се бе опитала да унижи нея, младата съпруга на лорд Рошфорд, тук в този дом! Трябваше само да затвори очи, за да изникне образът на Джорджина, облечена в жълта копринена рокля с яркочервени зашеметяващи ръкави, която стоеше до вратата и с жест настояваше Роуел да й донесе ветрилото, сякаш той й беше слуга. И все пак тази жена бе завършила живота си ужасно. Уилоу, не без известна жестокост, си припомни, че през последните си дни Джорджина беше тежко болна и толкова бедна, че синът й трябваше да помоли за помощ нея, Уилоу. Съдбата, а не Уилоу, бе отмъстила на Джорджина Грей. Само Роуел се бе измъкнал от тази история, без да страда и без да бъде наказан. Уилоу си мислеше, че не е честно децата да страдат заради греховете на родителите си.

— Предполагам, че леля ви Аугуста ви е създала доста добри условия на живот — продума тя. — Приспособяването към живота в приюта ще бъде кошмарно изпитание за децата.

Филип кимна.

— И аз така си помислих, лейди Рошфорд, и отхвърлих тази идея като последен спасителен вариант. Изпратих писмо до училищата на брат ми и сестра ми и ми отговориха, че ако мога да си позволя да платя таксите, и двамата биха могли да останат там през ваканциите…

— Не! — каза остро Уилоу. — Това също няма да бъде добре за децата. — Тези две деца бяха като нейната Люсиен — без майка, без баща, без семейство. Не бива да има повече страдания, ако те могат да се избегнат.

Тя отиде до прозореца и се загледа в огромната ваза с червени рози. Несъмнено, момчето беше много нещастно. Сигурно за него мисълта за приют бе още по-ужасяваща, отколкото за нея. Но имаше ли друга възможност? Ако децата продължат образованието си в училището, тогава остават само празниците, през които те няма да имат къде да отидат — няколко седмици по Коледа и Великден и още няколко през лятото. Уилоу си мислеше, че би могла да ги покани в Рошфорд. Къщата беше достатъчно голяма. Пейшънс се грижеше само за малката Алис и би могла да наглежда Джейн. Момчето е само две години по-голямо от Оливър и вероятно ще се разбира с него… Но нима беше длъжна да понася децата на Джорджина под собствения си покрив? Уилоу не беше отговорна за тях все пак. От друга страна, те бяха деца на покойния й съпруг. Тя извърна поглед към Филип. Той седеше притихнал, целият потънал в мисли. Имаше толкова безнадежден и отчаян вид, че сърцето й се късаше от мъка.

— Филип! — извика тя рязко, за да прикрие вълнението си. — Можеш да доведеш брат си и сестра си тук, при мен. Те ще продължат образованието си в пансиона, а през ваканциите ще гостуват в Рошфорд. Сестра ти, Джейн, ще прави компания на Алис, а Марк ще прекарва времето си с Оливър.

Бледото лице на Филип поруменя.

— Не мога да приема такова щедро предложение… — започна той, но Уилоу го прекъсна:

— Знам, че не си дошъл да молиш за това, Филип, но не виждаш ли, че няма друго разумно разрешение на проблема. Имението Рошфорд е толкова голямо, че би могло да побере още четири пъти повече деца. Освен това се чувствам длъжна да поема някои от отговорностите на покойния ти баща. Той трябваше да ви включи в завещанието си. При това положение аз мога да си позволя да ви помогна. Нито един член от семейството ми няма да бъде подложен на лишения, докато е жив. И помни, Филип, и тримата сте Рошфорд, въпреки че носите името на майка си.

Уилоу забеляза недоверчивото изражение по лицето на момчето. Той беше слисан и вероятно имаше обяснима причина за това. Филип бе достатъчно голям, за да оцени факта, че е необичайно съпруги да осиновяват незаконните деца на съпрузите си. Може би, ако бе обичала Роуел, не би имала сили да бъде толкова милостива. Уилоу си мислеше за Тоби, човека, когото тя наистина обичаше и който сега беше в лабораторията си и не подозираше за трудностите, с които тя току-що бе обременила допълнително живота им! Но не се страхуваше, че той може да е на различно мнение от нейното. Ако тя наистина искаше да стане така, той с радост би я подкрепил. Още повече, че двете деца са негови племенници, също като Оливър и Алис. Всички те бяха потомци на брат му.

— Искам да се запознаеш с чичо си — по-точно с един от чичовците си — чичо ти Тоби. Сигурна съм, че ще ти хареса, Филип. Той е добър човек, също живее тук и аз винаги се съветвам с него по всички проблеми, още повече, че и той ще бъде настойник на Марк и Джейн. Редно е да се запознаеш с него.

Уилоу разбираше колебанието на Филип. Той бе презирал баща си, а чичо Тоби е негов брат. Филип не би могъл да повери брат си и сестра си в ръцете на човек, когото не харесва и не уважава. Но както очакваше Уилоу, след половинчасов разговор насаме Тоби и Филип бяха станали приятели. И двамата се смееха и изглеждаха спокойни, когато се върнаха при Уилоу в приемната. Филип се втурна към Уилоу и сграбчи ръката й.

— Не знам как да ви благодаря — започна той. — Тази сутрин, когато тръгвах от къщи, не можех да мисля за нищо друго освен какво ще правя, ако трябва да се върна при Марк и Джейн с лоши новини. Сега виждам, че ги очаква щастливо бъдеще. Чичо Тоби… — почувства се неловко, докато произнася тези две думи и срамежливо се усмихна — …предложи да ги вземе от Нортамбрия с кола следващата седмица. Дадоха ми отпуска по семейни причини, но трябва скоро да се върна в Дартмут. Разрешавате ли някой път да ви посетя, когато съм в отпуск?

— Филип, този дом е и твой, както и на Марк и Джейн — рече тихо Тоби. — Ще бъдем много засегнати, ако не го считаш за такъв.

Преди Филип да си тръгне, Уилоу забеляза как Тоби пъхна няколко банкноти в ръката му и сърцето й се изпълни с благодарност към нейния мил и грижовен любим. Те стояха един до друг, докато колата на Филип се отдалечаваше. Уилоу пъхна ръката си в неговата и Тоби й се усмихна.

— Май семейството доста се поувеличи, а? — рече той. — Първо нашата малка Люсиен, а сега още две, ако не и три деца. Хайде да отидем и да кажем на трите, които имаме, че броят им ще се удвои!

— Скъпи мой Тоби, толкова много те обичам — прошепна Уилоу. — Имам нужда от теб. Как ще им обясним цялата тази история?

— Ще им кажем, че осиновяваме семейство, чиито родители и роднини са мъртви — спокойно отвърна Тоби. — Миналото не ги засяга. А що се отнася до приятелите ни, Уилоу, съмнявам се, че някой си спомня за горката Джорджина и едва ли ще разберат, че това са нейните деца.

Уилоу си помисли, че Тоби е прав, защото дори и тя едва си спомняше как точно изглеждаше жената, която навремето й бе причинила толкова много болка.

Бележки

[1] Превод Вл. Свинтила