Клер Лоримър
Дивото цвете (4)

Глава трета
Май 1911 година

Люсиен вдигна поглед към сериозното лице на младото, тъмнооко момче, което караше с прът разнебитената стара лодка към островчето насред езерото.

Пролетната утрин беше чудесна и слънчевите лъчи се отразяваха от огледалната повърхност на водата върху нежните и гладки бузи на момчето.

— Слушай, Оливър, ако искаш можеш да ме наричаш Луси — отвърна тя на въпроса му. — Но само ако се закълнеш никога да не ми викаш така пред възрастните!

Оливър Рошфорд смутено въздъхна. След цели три месеца той все още не можеше да възприеме тази чудновата сестра, която неочаквано се бе появила в семейството. Още от първата им среща в деня, когато бе пристигнал от Америка, заедно с мама, чичо Тоби и Алис, той изпитваше много противоречиви чувства към Люсиен. Понякога си мислеше, че тя е почти толкова красива, колкото и майка му и наистина приличаше много на нея. И все пак приликата свършваше дотук. Майка му беше нежна, мила, очарователна и искрена, докато на Люсиен напълно й липсваха тези качества. Тя не полагаше усилия да прикрие пренебрежението и презрението си към него в първите дни на тяхното познанство. Беше изключително трудно за едно дванадесетгодишно момче да осъзнае защо тя го ненавижда, след като едва го познава. Чичо Тоби му бе обяснил, че сестра му се е надявала да наследи имението Рошфорд и е възмутена от дъното на душата си, че именно Оливър е законният наследник, още повече, че той бе все още момче.

Той се стараеше да не забелязва подигравките й всеки път щом се опитваше да се сприятели с нея. Опитваше се да не обръща внимание на нежеланието й да разговаря с него. Бе стигнал до заключението, че всъщност той не я харесва от момента, когато един ден случайно се срещнаха край конюшнята. Тя се опитваше да кара старото му колело, а дългата й пола бе вдигната над коленете. Неочаквано надменното, недружелюбно момиче се бе превърнало в буйна палава лудетина, която избухна в неудържим смях, когато блъсна с колелото Оливър и двамата паднаха в калното езеро за патици. За негово най-голямо учудване Люсиен не беше нито сърдита, нито смутена от калните петна по муселинената си рокля и разчорлената си коса. Колкото пo-угрижен ставаше видът му, толкова повече се смееше тя. Нейна беше идеята да се запали камината в едно от старите неизползвани помещения, а той пък реши да опече малко картофи и двамата станаха добри приятели до момента, в който — и точно това беше загадката — се прибраха вкъщи. Изведнъж тя се нахвърли върху него, като го заплаши, че никога няма да му проговори, ако той разкаже на възрастните за тяхното приключение. И така, отношенията им следваха свой собствен модел. Когато бяха само двамата, Люсиен се държеше като дете и не само, че се включваше с готовност във всяка лудория наравно с Оливър, но и често ставаше инициатор на някоя шега. Оливър не се беше забавлявал толкова добре дори и с най-близкия си приятел Хенри Барат — най-малкият от тримата братя, живеещи в съседното имение. Но в компанията на възрастни Люсиен ставаше студена и сдържана, както в първия ден на тяхното запознанство.

Той неумело изтегли лодката в една плитчина близо до островчето и подаде ръка на Люсиен, за да й помогне да стъпи на сушата. Тя се разсмя, пренебрегна жеста му и грациозно скочи на брега.

— Добре, заклевам се! — каза той и застана до нея. — Но Люсиен… Луси, не виждам никакъв смисъл в това. Бих искал да ми обясниш. Защо не бива да знаят, че сме приятели?

— Защото не искам да знаят, скъпи ми лорд Рошфорд! — отвърна Луси и като се разсмя, дръпна една от черните къдрици на Оливър.

Момчето сви сърдито красивите си устни.

— Знаеш ли, мразя да ми викаш лорд Рошфорд! — каза той с гневен тон.

Но Люсиен не го слушаше. Скочи бързо на крака и хукна към една увесила клони бреза. Преди Оливър да стигне до най-ниския клон, тя вече се бе покатерила на върха, въпреки че дългата й плисирана пола от шотландско каре непрекъснато й пречеше.

— Скъса си полата! — провикна се той. — Обзалагам се, че сега ти се иска да не бъдеш глупаво момиче, а да си облечена с голф като мен.

— Това лесно може да се поправи! — извика Люсиен от върха и в следващия момент покрай Оливър профуча полата, докато тя седеше на един клон, останала по долни гащи, целите във воланчета, и нехайно полюшваше крака, без да я интересува дали момчето няма да се стъписа от тази гледка.

Оливър се ухили.

— Обзалагам се, че ти не би седяла толкова спокойно, ако Джордж или Хауърд бяха наблизо — провикна се той, наслаждавайки се на смеха й, когато тя отвърна:

— С тези четири сестри, които имат, вероятно и тримата братя Барат вече са виждали долни гащи.

Тя слезе на един клон, близо до Оливър, протегна ръка и го погали по косата.

— Не мислиш ли, че те биха се радвали да ме видят така? — закачливо попита тя.

Оливър се изчерви.

— Откъде да знам! Между другото, Хенри ги чул да спорят онази вечер кой от тях най-много ти харесва. Кой ти харесва повече, Луси — Джордж или Хауърд?

Люсиен наклони русата си глава на една страна и очевидно съвсем сериозно обмисляше отговора си.

— Ами, след като ме питаш, Оливър, ще трябва да помисля. Джордж, разбира се, е по-голям — на двадесет и четири години — и един ден ще наследи имението на сър Джон. Така че, ако се омъжа за него, ще стана лейди Барат, нали? Но от друга страна, Хауърд е по-красив и много по-забавен. — Сериозното изражение на лицето й изчезна и тя се разсмя. — Но аз нямам никакво намерение да се омъжа за нито един от тях — добави тя. — Никога няма да се омъжа, освен ако не срещна най-богатия мъж в света.

Оливър погледна в искрящите теменужени очи на сестра си. Думите й го накараха да се чувства неловко, както много пъти досега.

— Винаги говориш за много пари и богатства — рече той. — Чичо Тоби обясни, че това е защото си била много бедна, когато си живяла в приюта за сираци. Ужасно ли беше там, Луси?

Люсиен сви елегантно изящните си рамене.

— Бяхме непрекъснато гладни — отвърна тя със замислен поглед. — Понякога се сещам за това, когато обядваме или вечеряме и половината от превъзходната храна остава недокосната. Мама казва, че слугите я вземат за себе си, но… Мисля, че мама не знае какво значи да си гладен. Тя винаги е имала всичко!

— Но сега и ти имаш всичко, каквото пожелаеш, Луси — възрази Оливър. — Мама никога не ти е отказала нищо. Чичо Тоби смята, че тя много те глези. Луси, защо не обичаш мама? Всички я обичат. Не мога да разбера защо не я обичаш.

Луси отново разроши косата му.

— Аз не обичам никого — прошепна тя. — С изключение на теб, може би, и то съвсем мъничко! — Сините й очи отново станаха замислени. — Някога обичах едно момиче на име Ивет. Бяхме приятелки, но тя се омъжи за фермер и аз нямам адреса й, за да й пиша.

— Горе главата, Луси! — успокои я Оливър. — Сега имаш много нови приятели. Всички искат да се запознаят с теб. Ти наистина си много хубава и всички те харесват. Хенри ми каза, че чул как Джордж и Хауърд недоволно мърморели, че следващата година, щом те представят в обществото, всеки млад мъж на мили разстояние оттук ще иска да те вижда или ще накара майка си да идва на гости у нас.

— Хенри е едно глупаче като теб и нищо не разбира — каза Люсиен, въпреки че не изглеждаше недоволна от думите на Оливър. — Хайде да уловим няколко попови лъжички. Можеш да ги занесеш вкъщи на Алис.

Оливър потъна в мисли, докато слизаше от дървото, като мимоходом откачи полата на Луси от клона, на който бе паднала. Той беше убеден, че, въпреки претенциите си, Луси наистина обича малката им сестричка. Алис беше закръглено червенобузо дете, любвеобилно и добро по природа, като мама. Тя все тичаше към Луси с букетче цветя или някакъв друг подарък и не се засягаше, когато Луси ги приемаше с явно безразличие. Но Оливър бе виждал няколко пъти Луси в детската стая да люлее Алис на старото пъстро дървено конче, а един път даже свиреше на пианолата, докато Алис танцуваше. Бавачката Пейшънс имаше свободен ден, а другата прислужница, която се грижеше за Алис, поднасяше чая и в детската стая нямаше възрастни, които да видят как Луси се занимава с малката си сестричка. Осемгодишната Алис бе все още твърде малка, за да си задава въпроси за странната раздвоена личност на Лусиен, но Оливър често се замисляше. Обяснението на чичо Тоби и мама за необикновеното минало на Луси не го удовлетворяваше.

— Какво ти казаха за мен? — го бе попитала Луси, когато за пръв път се почувстваха близки приятели.

— Не много! — призна Оливър, припомняйки си обяснението на майка си, което по някаква причина не му звучеше правдоподобно. — Мама каза, че сестрата те е откраднала и те е заменила за нейното собствено бебе, което било умряло. Ето защо семейството смятало, че ти си мъртва и името ти било написано върху надгробния камък. Чичо Тоби каза, че сестрата заминала на работа във Франция и малко след това починала. Така ти си попаднала в приюта за сираци на манастира. Татко получил писмо от сестрата, в което тя си признала за твоята истинска самоличност. Но писмото пристигнало много късно и минали години, докато той те открие в манастира.

Луси кимна, като освободи копринената си коса от фибите и тя се спусна на леки къдрици по покритата й с нежен мъх буза. Облечена по долни гащи и с розова блузка, Лусиен не изглеждаше много по-голяма от дванадесетгодишния си брат, но беше прекалено замислена, за да го осъзнае.

Историята, която бяха разказали на Оливър за миналото й, беше същата, която майка й и чичо Тоби бяха решили да представят пред хората; същата, която Луси бе длъжна да разказва на всички, които се интересуваха защо тя не е живяла като дете в имението Рошфорд.

„Не толкова да предпазим доброто име на Рошфорд, колкото твоето, скъпа моя“ — бе казала майка й, а погледът, все така нежен, сякаш умоляваше Луси за съчувствие и преданост. Този особен поглед караше Луси да се чувства виновна, защото колкото повече майка й я обсипваше с грижи и внимание, толкова по-резервирана ставаше тя. Цялото семейство, от Алис, която беше най-малка, до чичо Тоби, който беше най-възрастен, смяташе, че Луси трябва да обожава новата си майка, така както всички останали я обожаваха. Изглежда, че тя бе неспособна да причини някому зло и явно всички бяха забравили, че бе изоставила съпруга си и го бе лишила от възможността да вижда двете си деца, защото ги бе взела със себе си от другата страна на Атлантическия океан. Бащата на Луси смяташе, че поведението на майка й е безмилостно и Луси бе напълно съгласна с него.

Тя бе прекарала много малко време с лорд Рошфорд, но все пак в ония паметни часове той й бе казал категорично, че другите му две деца не са от него и че Луси е единственото му законно дете, въпреки че Ричард Бартолъмю бе отхвърлил тази възможност.

Презрението бе най-силното от всички чувства, които Луси изпитваше към Уилоу. И макар че двете деца бяха намерили начин да не обръщат внимание на грижливо подхранваната й неприязън, тя нямаше да позволи на майка си и чичо Тоби да усетят колко бързо може да бъде спечелено сърцето й. Оливър представляваше интерес за нея и предизвикваше любопитството й. Освен че беше умен, той й допадаше с жизнерадостния си и буен характер. Истината бе, че Луси нямаше детство. Животът зад страховитите стени на манастира „Разбито сърце“ бе изпълнен с глад и лишения, с молитви в неприветливата студена църква; с болките от непосилния труд в кухнята — стъргането на тенджери и тигани и миенето на купища мръсни чинии; с грижите за тъжните и нещастни по-малки деца, които бяха попаднали в същия неизбежен капан като нея самата. Когато стана слугиня в къщата на шапкаря и жена му в Париж, животът й бе също толкова тежък и много по-самотен. Тогава Луси беше на годините на Оливър и тя неминуемо сравняваше своето детство с щастливия живот на брат си.

Малката Елионор Барат и Оливър имаха един и същ учител и занятията се провеждаха в уютната слънчева стая в детското крило на огромното имение на семейство Барат. Когато уроците свършваха, момчето можеше да се забавлява, колкото си иска. Оливър беше първият представител на мъжкия род, когото Луси наистина харесваше. Той беше прекалено млад, за да възприема жените само като обект за задоволяване на сексуалните си страсти. Приятелските добронамерени жестове на Оливър не можеха да се тълкуват като средство, чрез което той се стреми да получи това. Той я харесваше заради самата нея и поради тази причина й беше лесно да го обикне.

Много пъти през изминалите седмици тя си лягаше с мисълта колко хубав щеше да е животът, ако бяха с Оливър на една възраст и си останеха завинаги деца. Но Оливър не споделяше нейното желание. Той нямаше търпение да стане мъж и едва ли минаваше ден, без да я помоли да погледне старателно над горната му устна дали не са поникнали мустаци като на двамата по-големи братя Барат. Много често тя се заливаше от смях, когато Оливър се опитваше да говори с по-дрезгав и мъжествен глас. Той имаше три идола — двамата му чичовци, Тоби и Пелам, и дяволски безстрашния пилот Густав Хамел. Авиацията във всичките й форми бе станала идея-фикс на Оливър и той бе решил на всяка цена да се научи да управлява самолет и балон веднага щом стане на нужната възраст.

— Ще летиш с мен, Луси — казваше той. — Само си представи какво ще почувстваш там горе, в облаците, когато погледнеш към мъничките дървета и полета под нас. Чичо Пелам ми обеща, че следващото лято ще ни заведе с Марк в новото училище за пилоти в Ийстчърч. То е близо до Рошфорд. Ти също можеш да дойдеш с нас, Луси. Чичо Пелам ти харесва, нали?

В много отношения Луси го предпочиташе пред чичо Тоби. Характерът на чичо Пелам бе сходен с този на Оливър — той беше винаги засмян и готов за забавления. Държанието му към нея беше непосредствено и шеговито. Луси усещаше, че единствен той от цялото семейство не смяташе годините, прекарани в публичния дом, за тъмна сянка, която непрекъснато ще съпътства живота й. Но майка й и чичо Тоби бяха решили никой никога да не споменава за тези години, сякаш с мълчание можеха да ги заличат.

Но Луси не искаше да забрави миналото си. След месеците, прекарани в пансиона за млади дами и сред новооткритото си семейство, тя беше наясно какъв позор и срам е предишният й живот за репутацията й, колко е важна девствеността за едно момиче от добро семейство, как всеки мъж, който поиска да се ожени за нея ще обърне гръб и ще изчезне, ако научи за миналото й. Но въпреки общоприетата представа, че това са истинските ценности на света, в който сега живееше, Луси не би могла да забрави колко мила беше Мадам към нея, не би могла да забрави дружелюбността и привързаността на момичетата, нито пък, че това беше единственият дом, който е имала и където е била щастлива в своето невежество. Ако не беше старият английски доктор, който я откри, може би тя все още щеше да бъде в публичния дом и никога нямаше да се докосне до този невероятен свят на богатство, привилегии и разкош. Сега тя бе част от него, но все пак отреди едно малко местенце в сърцето си за всички онези, които се бяха отнасяли приятелски с нея в миналото.

Луси изгаряше от любопитство да узнае за отношенията между майка й и чичо Тоби. Само слепият не би видял, че те се обичаха с безрезервна преданост. Несъмнено след време те щяха да се върнат в Америка и да се оженят. Но дотогава трябваше да живеят заедно в имението и да се задоволят само с взаимните си целувки. Луси смяташе, че е неестествено те двамата да не достигнат до по-близка интимност, поне когато са сами. Майка й беше все още на тридесет и няколко години, при това изключително привлекателна жена. Тъй като Луси прекалено добре познаваше нуждата на мъжете да удовлетворят страстите си, тя намираше спазването на тези условности за абсурдно, както бяха абсурдни и всички общоприети форми на поведение, на които я учеха. Правилата на държание в Le Ciel Rouge бяха ясни и прости, и преди всичко само няколко на брой. Тук, в Англия, в имението Рошфорд, явно имаше два начина, по които можеш да направиш нещо — правилен и погрешен — като се започне от поставянето на приборите и се стигне до подаването на визитни картички. Да не говорим за стотиците други условности. Съществуваше и сложна социална йерархия не само сред титулуваните приятели, но и сред прислугата! За Луси беше ясно, че семейство Барат, където беше поканена на прием тази вечер, стояха на най-горното стъпало на социалната стълбица. Сър Джон и лейди Барат притежаваха имение по-голямо от това на Рошфорд и бяха собственици на целия Хавърхърст. Възпитан сред разкош, младият Оливър не обръщаше внимание на великолепието, сред което живееше семейство Барат. Но Луси бе изключително впечатлена и се гордееше, че двамата по-големи братя Барат не криеха възхищението си от нея. Дори и най-малкият брат, Хенри, беше неин роб.

— Това е, защото ти си по-различна от другите момичета — се бе опитал да обясни Оливър. — Повечето момичета са сантиментални и глупави. Те се изчервяват и се кискат, а единствените им теми на разговор са дрехите и приемите, на които са присъствали. С теб е забавно да се общува, Луси. Ти умееш да се наслаждаваш на всичко и никога не скучаеш.

Лусиен се усмихна, като си спомни колко често всъщност скучаеше. Например по време на всички онези посещения у мамините приятелки, когато трябваше да се държи благоприлично, да се преструва, че досадните посещения на чай й доставят удоволствие и да води дори още по-досадни разговори. Разговорите, които се водеха вкъщи по време на обяд или на вечеря, бяха далече по-интересни. Чичо Тоби осведомяваше майка й за последните новини от сутрешните вестници. Те обсъждаха плановете за предстоящата коронация на крал Джордж и хубавата му съпруга Мери или пък говореха за главозамайващия процес на Едуард Майлиус, който бе оклеветил краля, заявявайки, че е бил женен за адмиралска дъщеря в Малта. Този мъж бе осъден на една година затвор, което според чичо Тоби бе прекалено лека присъда, като се имаше предвид колко далече бе стигнала клюката за краля, когото чичо Тоби считаше за един добър и милостив човек.

„Тази страна има нужда от реформите, предложени от Аскуит — бе казал чичо Тоби на Луси съвсем сериозно. — За съжаление Камарата на лордовете все отхвърля предложенията на правителството. Те се опитват, разбира се, да издействат автономия за ирландците и по-добри условия на живот за работническата класа.“

„Не трябва да й пълниш главата с такива неща“ — го бе сгълчала нежно мама, но Луси беше жадна за повече информация и чичо Тоби с охота я поддържаше.

„В края на краищата, любов моя, времената бързо се менят и мисля, че не е далече денят, когато жените ще получат правото да гласуват. Ако някога това стане, те трябва да знаят за какво или против какво да гласуват.“ Той се бе усмихнал на Луси, поглеждайки я над очилата си. „Ако слушаш малката Анабел Барат — бе продължил чичо Тоби, — ще повярваш, че жените скоро ще поемат управлението на страната! — Чичо Тоби се ухили и добави: — За сър Джон и лейди Барат е истинско нещастие, че дъщеря им е суфражетка, още повече в съдружие с Кристабел Панкхърст — една от най-войнствените лидерки на Движението за права на жените.“

Луси съвсем слабо се интересуваше от нарастващата нужда за права на жените. Изглеждаше й безсмислено заможни дами да воюват за правото да работят като лекари или адвокати, след като съпрузите им са достатъчно богати, за да им осигурят луксозен живот. Когато изрази мнението си пред Джордж Барат, той напълно се бе съгласил с нея. „Аз със сигурност не бих одобрил идеята жена ми да работи — бе казал той. — Веднъж казах на Анабел, а след това много пъти й го повтарях, че тя си пропилява шансовете да се омъжи повторно като изкарва на показ безумните си схващания. Миналата година тя се разведе и това изцяло съкруши мама и татко. Но Анабел, според собствените си думи, иска само едно — независимост. Бракът й не беше много щастлив и се боя, че това я настрои против мъжете. Сякаш жените биха се справили в живота без мъже!“

Луси мечтаеше да му каже как някога тя бе работила като прислужница, за да се издържа и че няма намерение да се връща към дългите, кошмарни часове на такъв робски труд. Но тя удържа обещанието, което бе дала на майка си, че никога няма да споменава за онези дни. Въпреки това приказките за Анабел й бяха дали повод за размисъл и тази вечер тя за първи път щеше да се срещне със сестрата на Джордж. Вечерният прием в дома на Барат се даваше специално в чест на Джордж. Тъй като цялото й семейство бе в траур, общоприетото правило забраняваше на майка й да устройва разточителни приеми в имението Рошфорд, въпреки че й се искаше да го направи заради Лусиен.

„Наистина желая да организирам великолепно тържество, за да отпразнуваме завръщането ти у дома, скъпа моя, но не смея — бе казала със съжаление майка й. — Някои хора смятат, че е неуместно да отидеш на приема у Барат, но чичо ти Тоби мисли, че не бива да отклоняваме любезната покана на лейди Барат. Ще идем до Лондон, за да ти изберем подходящ тоалет.“

Луси с усилие насочи мислите си към настоящето. Оливър бе застанал на брега на езерото, погълнат от лова на попови лъжички. По това време на годината тези рибки се появяваха в плитчината, където Оливър бе оставил лодката. Луси разкопча обувките си, ритна ги на една страна, събу черните си памучни чорапи и потопи босите си крака във водата. Калта бавно се промъкваше между пръстите й. „Оливър — мислеше си тя — сигурно стотици пъти се е наслаждавал през детството си на това прелестно усещане, но такава свобода бе немислима, недопустима в манастира.“ Оливър приемаше всичко за даденост, но за нея тези мигове бяха нови приятни преживявания, колкото чувствени, толкова и необикновени. Те бяха сходни с чувствата, които я бяха обхванали, когато пристигна в Англия преди година и допряла буза до възглавницата от фин ирландски лен, тя усети меката и ароматна материя. Странно бе и усещането от нежната коприна, докосваща тялото й, от богатото, тежко кадифе и дебелите меки килими, от удоволствието да се храни със сребърни прибори в чинии от фин порцелан. Но най-много от всичко Луси бе пленена от сияйния блясък на великолепните бижута, които майка й носеше всяка вечер. Те искряха на светлината от пламъка на свещите и проблясваха на нейната гладка бяла кожа. В тези моменти Луси размишляваше, че тя също бе родена, за да бъде богата, а красотата, парите и титлата бяха нейно законно право. Тя беше дъщеря на покойния лорд Рошфорд и хора като Барат я приеха като една от тях. Ако баща й беше поживял по-дълго време с нея, сигурно би я направил своя наследница.

— Би трябвало да си спомняш баща ни — обърна се тя към Оливър, докато пускаше една попова лъжичка в малка каменна делва. — Харесваше ли го?

Тъмнокосата глава на Оливър си остана сведена към водата.

— Мисля, че доста се страхувах от него, за да изпитвам някакви по-силни чувства — тихо отвърна той. — Не че го познавах особено добре. Мисля, че и той не ме харесваше.

Луси бе слисана от думите му.

— Но защо? Защото си бил палав?

Този път Оливър вдигна поглед, а очите му тъжно се усмихнаха.

— О, Боже, не, разбира се! — рече той с печален тон.

— Ние винаги се държахме безупречно пред татко. Може би, защото имах страх от конете — веднъж паднах от понито си и доста лошо се ударих — и естествено не исках да яздя отново. Той се опита да ме накара, но мама го спря. Веднъж го видях… — Оливър замълча и тъмните му очи неочаквано станаха още по-черни от неприятния спомен — веднъж го видях да удря мама. Казвам ти гo само на теб, Луси, защото знам, че няма да го споделиш с никого, но се радвам, че той не е вече между нас. В Рошфорд е много по-хубаво, когато него го няма.

— Май на никого не му е мъчно, че той не е жив! — обади се Луси. — Когато започна да разпитвам за него, хората променят темата. Никой от прислугата не иска да говори за него. Само заявяват с присъщия си благоприличен тон:

„Не е моя работа да коментирам това, мис Лусиен!“

— И на мен не ми се говори за него — рече Оливър, като скочи на крака и се протегна да вземе пръта, с който караше лодката. — По-добре да се прибираме вече. Време е за чая, а ти трябва да се приготвиш за приема довечера. Де да бях по-голям, за да дойда с теб.

— И на мен ми се иска да дойдеш! — възкликна Луси. — Сигурна съм, че ужасно, ужасно много ще се отегча.

Оливър й помогна да се качи в лодката и се разсмя като чу колко сполучливо Луси имитираше маниера на говорене на Луиз Барат. Луиз беше втората от сестрите Барат и бе омъжена за Хилъри Ленъкс, чиновник от Външното министерство. Считан за изключително умен и дълбоко уважаван от началниците си, Хилъри заедно с Луиз бяха придобили неприятен начин на говорене, който сякаш бе породен от неизбежната тема, че в живота вече няма какво да ги развесели и развълнува. Луси съвършено точно бе имитирала гласа на Луиз.

— Довечера ще присъстват и някои от приятелите на Хилъри — обърна се към нея Оливър, докато караше лодката към къщи. — И ако те са и наполовината толкова досадни, колкото и Хилъри, ти наистина ще умреш от скука, дори и да пофлиртуваш малко с Джордж и Хауърд.

Луси сви нехайно рамене. Тя искрено се забавляваше от ексцентричния начин, по който й се възхищаваха двамата млади мъже, но й беше невъзможно да приеме някой от тях на сериозно. И двамата бяха прекалено недодялани и неопитни. Джордж, който беше достатъчно възрастен, за да поеме свой собствен път, се чувстваше напълно доволен да пилее времето си в бащиното имение, като ходеше на лов, учеше се да стреля, посрещаше гости и се отдаваше на развлечения с приятелите си. Липсваха му желание за пътуване в чужди, непознати страни и дух за приключения. Въпреки че беше хубав, той си оставаше един досадник. А Хауърд бе все още с психиката на ученик, макар че бе навършил деветнадесет години и скоро щеше да стане студент, за да довърши образованието си. Да, очевидно една вечер в компанията на братята Барат нямаше да бъде кой знае какво вълнуващо преживяване за Луси. Въпреки предчувствието си, Луси неочаквано бе завладяна от трескава възбуда, когато колата, в която бяха тя, майка й и чичо Тоби, спря пред огромното внушително имение в стил „Кралица Анна“, където живееше семейство Барат. Униформеният шофьор скочи от мястото си, за да им отвори вратата. В същото време икономът отвори масивната входна врата, направена от дъб. Това съвършено и прецизно обслужване все още впечатляваше Лусиен. Тя беше идвала веднъж в къщата на официално посещение с майка си и много й допаднаха среброкосият сър Джон и неговата закръглена женствена съпруга. Беше казала на Оливър, че те са много приятни хора, като пропусна да добави, че лейди Барат й напомняше на милата мадам Лу-Лу.

Сър Джон и жена му приемаха гостите си в салона — целият в бяло и златисто. Това беше най-просторната стая, разположена по цялата южна страна на къщата. Прозорците бяха с лице към терасата, а няколко стъпала водеха към градината. Стените бяха облицовани в пищна дамаска, а покрай прозорците се спускаха също толкова разкошни пердета. Огромни огледала стояха в противоположните страни на стаята и отразяваха в перспектива позлатената украса. Някои от гостите вече бяха пристигнали и Луси жадно изучаваше с поглед елегантно облечените хора, които се бяха разпръснали по групички, като търсеше някое познато лице.

Джордж и Хауърд бързо застанаха от двете й страни. Със собственически жест Джордж хвана Луси за лакътя и я заведе при сестрите си Анабел и Джилиън. При предишната си визита Луси не бе срещнала нито една от тях и сега Джордж се зае с представянето. Джилиън имаше същата рижа коса като братята си; Анабел беше русокоса, с неумолими сини очи, които, според Луси, се опитваха много точно да я преценят. С каква цел, Луси не можеше да каже.

В този момент Хауърд я хвана за ръката и я поведе към една двойка, която стоеше до камината.

— Мисис Роуз, разрешете да ви представя Лусиен. Лусиен, това са д-р Роуз и мисис Роуз. Струва ми се, че си виждала доктора на погребението на баща си.

Преди Луси да успее да отговори, Хилъри Ленъкс, съпругът на Луиз, се приближи към нея.

— Може ли да ви отвлека, мис Рошфорд? Бих искал да ви представя на един мой приятел, граф Алексис Земски — каза той с провлечен и отегчен тон. — Той е сътрудник към Външното министерство! — и наклони глава по посока на прозореца, до който стоеше висок рус мъж, потънал в разговор с лейди Барат.

Ако не беше приятел на досадния Хилъри, този мъж вероятно би предизвикал интерес у Луси и желание да се запознае с него. Той имаше високо, умно чело, добре изразени скули, които го отличаваха от английските му колеги. По нейна преценка той бе около тридесетте, защото стойката му бе по мъжки самоуверена и с лекота разговаряше с домакинята.

— Той е изключително умен! — продължи Хилъри. — Знае много чужди езици, включително сърбохърватски. Родителите му са хървати, но Земски е роден в Англия и никога няма да разберете, че е чужденец.

Съпругата на д-р Роуз, Стела Роуз, бе заинтригувана.

— Бих искала да поговоря с него за положението на Балканите — рече тя. — Някои се надяват, че Австрия ще успее да се намеси в италиано-турската война.

— Убеден съм, че мис Рошфорд не се вълнува от тези въпроси, скъпа — намеси се младият лекар, като нежно се усмихна на Луси. — Съпругата ми преди е работила като учителка и неспирният й интерес към политическата история е на второ място след безценната й помощ в моята практика.

Стела Роуз се усмихна на Луси.

— Някога бях гувернантка на малките Барат, както и на брат ви Оливър — рече тя с тих и приятен глас. — Честно казано, Оливър беше най-умният от всичките ми ученици.

Докато слушаше внимателно разговора, Луси все пак усети, че чуждестранният приятел на Хилъри Ленъкс бе извърнал глава към нея и я гледаше втренчено. Дори и от това разстояние Луси забеляза необикновения зелен цвят на очите му, които той упорито не сваляше от нея. Този поглед й беше много познат — той изразяваше интерес и възхищение, което веднага би се използвало от мадам Лу-Лу.

По лицето на Луси се появи лека, доволна усмивка. Успокояващ бе фактът, че при този процес на превъплъщение от момиче на мадам Лу-Лу в благородна млада дама Луси не бе изгубила способността си да привлича мъжете.

Тя се обърна към Хилъри.

— Този ваш приятел, мистър Ленъкс… Дали имението му е наблизо?

Хилъри се усмихна покровителствено.

— Скъпа моя лейди, родителите на Алексис Земски са чужденци. Те са напуснали дома си още преди той да бъде роден. Въпреки това графът често говори за имението им в родината. Показа ми една картина, закачена в библиотеката в къщата му в Лондон, на която е изобразено семейното имение — превъзходен огромен замък, заграден от красиви ловни места. Предполагам, че сега там живее негов втори братовчед. Доколкото знам, Земски ходи там от време на време.

— Мислех, че след като той никога не е живял в друга страна, се чувства лондончанин — подметна Стела Роуз.

— Предполагам, че е така — рече вяло Хилъри. — Въпреки че според сър Джон Земски е дяволски добър ездач и това предполага, че обича провинциалния живот. Между нас казано, тъст ми се надяваше да го ожени за младата Анабел, преди това глупаво момиче да сключи брак с онзи военен лекар. Земски е член на всички почтени клубове и мисля, че има някоя хубава сумичка настрани. Доста изгодна партия! Смея да кажа, че майка ви ще го включи в списъка, когато догодина ви представят в обществото, мис Рошфорд.

Луси много добре схвана смисъла на думите му. Поради кончината на баща й, тя няма да бъде представена в двореца тази година. Следователно, докато не станеше на осемнадесет години, Луси нямаше да бъде включена в сделките за женитба. Майка й съвсем недвусмислено бе заявила, че един „добър брак“ най-добре би защитил интересите на Луси. Луси си замълча, защото бе осъзнала, че е по-добре да не предизвиква майка си открито. А и не беше необходимо. Трябваше да я помоли за повече свобода и самостоятелност, когато се взимаха решения, засягащи бъдещето й. Но инстинктът не й позволяваше да изрази собствена преценка за нещата, които биха опазили най-добре интересите й — във всеки случай женитбата не влизаше в сметките. Да бъде омъжена — дори и за богат човек — означава да изгуби контрол над собствения си капитал и въпреки че в момента Луси нищо не притежаваше, тя имаше намерение да стане богата, като получи това, което по право й се полагаше. Защото Луси най-добре знаеше, че без пари човек попада под ударите на съдбата, а най-много от всичко тя искаше да бъде осигурена.

Тя хвърли още един поглед към мъжа до прозореца и разбра, че той не бе снел очи от нея. Майка й се бе оказала права в избора на новия тоалет. Роклята от бледосив шифон бе ушита с висока талия, а ефирният плат на полата бе прихванат отпред с малки панделки с цвят на слонова кост. Роклята бе зашеметяваща със своята изисканост и поразително красива в сравнение с ярките натруфени вечерни тоалети на трите сестри Барат. Луси със задоволство усети, че привлича погледи, пълни с възхищение. Джордж и Хауърд непрекъснато сновяха около нея и дори на надутия Хилъри му беше трудно да откъсне очи от младата мис Рошфорд. Тя искрено се забавляваше. Мислеше си, че би било много интересно, ако я поставят да седне до графа. Беше любопитна да го види как изглежда, когато се усмихва. Досега тя бе доловила само проницателния му изпитателен поглед, който я пронизваше, въпреки че тя стоеше в другия край на стаята. Но, когато господата бяха поканени да придружат дамите до облицованата трапезария, не друг, а Джордж взе ръката й и се настани до нея на дългата маса от епохата на Регентството. Свещите горяха във високия сребърен свещник, като хвърляха весели отблясъци светлина върху украсените със семейния герб чинии, подредени пред двадесетте гости. Лакеи сновяха зад махагоновите столове и дискретно сервираха най-разнообразни ястия, докато икономът наливаше вино в кристалните чаши. Луси отново прикова поглед към замислените очи на графа, който седеше от другата страна на масата, но бяха твърде далече един от друг, за да започнат някакъв разговор. Освен това Джордж и докторът, които бяха седнали от двете й страни, непрекъснато отвличаха вниманието й. Тя започна да флиртува с Джордж, като скришом поглеждаше към отсрещната страна на масата. С удоволствие забеляза, че зелените очи на чужденеца все още бяха насочени към нея, въпреки че той любезно разговаряше с домакинята, седнала от лявата му страна.

Луси не се и съмняваше, че щом приключи вечерята и всички се отправят към салона, графът ще се опита да си проправи път до нея, за да я придружи. Уверена в себе си, тя удвои вниманието си към Джордж, който се изчерви от непрекъснатите й комплименти. Знаеше, че ако до тази вечер той не се е поддал на чувствата си, то до края на тържеството ще бъде безнадеждно влюбен в нея. Когато Джордж я прихвана за лакътя, за да й помогне да стане от стола, тя почувства как мускулите на ръката му играят, а очите му бяха замъглени от желание.

Когато последваха дамите до тоалетната, за да оправят пудрата си, майка й я дръпна настрана, усмихна се и нежно й прошепна:

— Толкова се гордея с теб, скъпа. Всички са пленени от твоя чар и красота, а младият Джордж е очевидно вече твой роб. — Тя прегърна Луси през раменете. — Можеш да считаш Джордж за сериозен обожател — каза тя, без да забележи намръщеното лице на Луси. — Не би ли било чудесно, любов моя, да станеш лейди Барат и да живееш толкова близо до Рошфорд? Това означава, че ние ще можем да се виждаме много често.

— Радвам се, че съм те представила добре, мамо — отвърна Луси с хладен тон. — Но както добре знаеш, нямам желание дори да си помисля за женитба, да не говорим за горкия досадник Джордж!

Уилоу въздъхна. Осъзна, че не трябваше да споделя мислите си. Скъпият Тоби я бе предупредил, че Луси настойчиво ще се противопоставя на всякакъв предварителен план за женитба. „Знам, че се страхуваш да не би миналото й да излезе наяве — бе казал Тоби съчувствено, — но Луси е все още дете и не е свикнала със семейството си. Новият й живот сред нас и многото неща, които трябва да научи, сигурно са голямо изпитание за нея. Тя няма да усложни живота си с още една промяна. И ако Джордж наистина има намерение да се ожени за Луси, то несъмнено семейство Барат ще сметнат за техен дълг да получат по-подробна информация за изминалите седемнадесет години от живота на Луси. Трябва да признаеш, че историята, която официално разпространихме, звучи доста подозрително. Най-малкото е странно да се твърди, че Луси е била открадната от акушерката и след това изпратена във френски пансион за сираци, да не говорим за още по-необичайното съвпадение — как Роуел е бил осведомен за нейната самоличност толкова години по-късно.“

Здравият разум на Уилоу бе обсебен от страховете за младата й дъщеря. Дори хората да повярват на тази неправдоподобна история, самата Люсиен много лесно би могла да изневери на себе си. Момичето гледаше по един особен начин на противоположния пол, от което сърцето на Уилоу се свиваше. Този поглед бе предизвикателен и преценяващ. Престорената скромност, която Луси демонстрираше, бе добре изработена и Уилоу бе забелязала погледите, които си разменяха с граф Земски по време на вечерята. „Какво ли си бе помислил графът?“ — се питаше Уилоу. Докато поведението на Люсиен бе далеч по-недвусмислено. Колкото и детински и непорочен вид да имаше Люсиен, то финото й безупречно оформено тяло се движеше с такава чувствена грациозност, която — както се опасяваше Уилоу, въпреки настойчивите успокоения на Тоби, — бе добре заучена и умишлено предизвикваше възбуждането на мъжките страсти. „Така ти се струва само защото знаеш миналото й — се опитваше да я убеди Тоби. — Помниш ли, когато за първи път се срещна с братовчедка си Силви? Тя е истинска французойка и Пелам разреши веднъж завинаги въпроса, като каза, че няма мъж, който да устои на чара на Силви. Ние, момчетата от семейство Рошфорд добре я познавахме.“

Уилоу въздъхна тежко. Наистина Силви бе имала много обожатели и преди да се омъжи за Пелам също толкова много любовници, някои дори по-млади от нея. Но Уилоу не искаше нейната хубава дъщеря да живее като Силви. Единственото й желание бе да види Луси благополучно и щастливо омъжена, осигурена, под закрилата на един добър съпруг. Тоби беше прав, разбира се, като твърдеше, че е доста рано да се правят някакви планове. Луси трябваше все още да се наслаждава на собствената си свобода, преди да се отдаде на съпружески задължения. Уилоу хвана подръка дъщеря си, натъжена, както винаги, че не срещна отклик на тази проява на нежност. Влязоха заедно в салона, където ги чакаше закръглената домакиня. Докато Уилоу правеше комплимент на лейди Барат за приема, Анабел Барат прекоси стаята и се приближи до Луси.

— Нямах възможност да поговоря с вас преди вечерята — рече тя, като едва-едва се усмихна. — Изгарях от нетърпение да се запозная с вас, защото откакто съм се прибрала от Лондон, братята ми непрекъснато говорят за вас.

Луси отправи любопитен поглед към събеседничката си. Косата на Анабел също беше руса, но с онзи златист цвят на жито, а очите й бяха със синия цвят на незабравка. Беше на около двадесет и пет години и непосредственият и убедителен маниер на говорене я различаваше от по-големите й сестри, Луиз и Джилиън, които бърбореха само за тоалетите си и за семейните си проблеми. Луси се чудеше дали прямотата на Анабел не бе резултат от развода й. Тази тема беше забранена в семейство Барат, както бяха осведомили Луси, и затова тя се изненада, когато Анабел заговори за това.

— Предполагам, че и вие, като всички останали, смятате, че на каквото си постеля, на това трябва да легна — рече Анабел с отбранителен тон. — Знам, че семейството въобще не одобрява това, че напуснах съпруга си, но не ме е грижа. Обичам да живея сама. Имам си собствен апартамент на площад „Монпелие“ и правя каквото си искам, включително и работя за Движението, което никак не се харесва на родителите ми. Предполагам, че не знаете много за него — продължи тя. — Искаме свобода за жената и разбира се, правото на гласуване. Кристабел Панкхърст ми е много близка приятелка — тя е нашият водач и е изстрадала всички унижения, когато три пъти я хвърлиха в затвора заради нашата кауза. Един ден, ако искате ще ви запозная с нея.

Думите на Анабел направиха огромно впечатление на Луси. Да си готов да преминеш през такива ужаси в името на някаква кауза й се струваше истинска проява на мъченичество.

— Надявам се, че няма да позволите на семейството си да ви оженят прекалено млада — продължи Анабел с предупредителен тон. — Те, разбира се, ще се опитат.

Единственото, което поколението на нашите родители може да направи за дъщерите си, е да ги ожени. Ужасно е да бъдеш прикована към един мъж, когото даже не харесваш, да бъдеш поставена под неговата власт и да водиш неговия вместо своя собствен живот. Ние, суфражетките, смятаме, че жените, които имат ум, трябва да го използват, не сте ли съгласна?

Луси, която бе научена да използва тялото, а не ума си, не знаеше как да отговори. Манастирът й бе дал някакво солидно основно образование, но то в никакъв случай не беше достатъчно, за да можеш да продължиш в някой университет, така както един ден щеше да направи Оливър. Според досегашния й опит думата „работа“ за нея беше равносилна на досадния и непосилен труд вкъщи и каквото и да се случеше, Луси никога нямаше да се върне към него. Луси стигна до заключението, че Анабел е почти толкова досадна, колкото и Джордж. Изглеждаше глупаво от нейна страна да живее сама в малкия апартамент, когато би могла да се радва на лукса в имението Барат. Говореше безспир и непрекъснато се въртеше около темата за приятелката си Кристабел и нейната майка, мисис Емелин Панкхърст. Единственото, което ги сближаваше, бе твърдото им решение да не се омъжват — Анабел за втори път, Луси никога. По съвсем различни причини те ненавиждаха мъжете — Анабел презираше тяхното господство, а Луси бе загубила доверието си в тях. Доста често тя бе свидетел колко неверни бяха те на съпругите си, докато в същото време претендираха, че ги боготворят; Луси най-добре бе изпитала на собствен гръб измамната мъжка природа. Когато беше на дванадесет години, Луси безрезервно се бе възхищавала от един художник на име Морис Дюбоа. Тя бе негов модел и три пъти в седмицата й бе разрешено да напуска публичния дом, за да му позира. Съвсем искрено вярваше, че той наистина се интересуваше от нея не само като модел, но и като човешко същество. Но неочаквано, без предупреждение или логично обяснение, той й бе казал, че не желае повече да я рисува и я бе изоставил като ненужна вещ, която внезапно му бе омръзнала.

— Наблюдавах ви по време на вечерята — продължаваше да говори Анабел — и разбрах, че сте умна и много хубава. И аз бях привлекателна на вашите години. Знаете ли, че Франсис Рошфорд, най-малкият от чичовците ви, искаше да се ожени за мен? Той беше луд по мене, но аз предпочитах Пелам. Горкият Франсис умря, но предполагам, че ви е известен този факт.

Любопитството на Луси се съживи. Не беше чувала и дума за починалия си чичо, който бил доста буен и непокорен според Анабел. Изглежда тя познаваше и другия Рошфорд — Рупърт — на възраст между Пелам и Франсис, който опозорен бе напуснал дома.

— Също като Оскар Уайлд! — прошепна Анабел, но намекът й остана неразбран, тъй като Луси никога не бе чувала за известния драматург и неговото особено отношение към мъжете. Дори и да знаеше за позора му, тя едва ли би се стъписала толкова, защото Мадам надълго и нашироко бе разправяла за необичайните начини, по които мъжете задоволяваха страстите си.

Лейди Барат се приближи към двете момичета и те трябваше да прекъснат задушевния си разговор.

— Люсиен, скъпо дете, не мога да не ви поздравя за блестящия тоалет! — Тя хвана подръка Люсиен и я поведе към едно от канапетата. — Седнете до мен, скъпа — рече тя с поверителен тон. — Трябва да ви кажа нещо. Вие сте направили изключително впечатление на скъпия Алекс. Той ме затрупа с въпроси за вас по време на вечерята и настояваше да го запозная с вас, веднага щом господата се присъединят към нас. Трябва да се гордеете с това, дете мое. Много момичета и техните майки го преследват от години, но той си остана заклет ерген. Той произхожда от знатен род. Баща му е роднина на принц Кински, който беше от свитата на австрийската императрица Елизабет, преди да я убият. Горката жена!

Луси беше много впечатлена. За първи път щеше да се запознае с човек, който има кръвна връзка с истински принц, макар и чужденец. Тя очакваше с нетърпение да я представят на граф Земски, но съдбата бе решила това да не се случи. Когато господата се върнаха в салона, след като бяха изпушили пурите си и изпили брендито, Джордж с бързи стъпки се приближи към майка си.

— Земски получи съобщение, с което спешно го викат в Лондон — рече той. — Нещо във връзка с войната между Италия и Турция. Той излетя от стаята с такава скорост, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Странен тип, наистина! Дори и Хилъри не знае с какво се занимава графът.

Лейди Барат потупа свенливо ръката на Луси с ветрилото си и рече:

— Не е ли непристойно, скъпа моя, но няма значение. Убедена съм, че ще има и друга възможност да се запознаете с Алексис.

Тя стана и тръгна към гостите, за да ги покани на непринудения концерт на пиано, който бе уредила в тяхна чест. Джордж веднага зае мястото на майка си на канапето и закачливо каза:

— Един обожател по-малко, който да отвлича вниманието ти от мен. Ще бъде ли дръзко от моя страна, ако ти кажа колко добре изглеждаш? Ти си най-пленителното момиче, което някога съм срещал, мис Рошфорд.

Разочарована от изчезването на загадъчния Алексис Земски, Луси реши, че след разговорите с дамите дори Джордж й се струваше не толкова досаден. Тя му се усмихна с престорена свенливост.

— Как бих могла да се разсърдя при този тъй ласкав комплимент — продума тя. — Ако желаеш, би могъл да седиш до мен по време на концерта и можеш да ме наричаш Люсиен.

Джордж поруменя от смущение.

— Много мило от твоя страна… Люсиен — заекна той, като копнееше с цялата си изгаряща страст да целуне тези малки подканващи, усмихнати устни. Той реши, че щом мине известно време, както изискваше благоприличието, ще я помоли да се омъжи за него. Никога не бе срещал момиче като нея и откакто я видя за първи път, не можеше да спи спокойно нощем. Тя бе омагьосала по същия начин и брат му Хауърд. Преди да се запознаят с Луси, те двамата бяха най-близки приятели, но сега бе станало невъзможно да не ревнуват един от друг. В този момент зърна Хауърд, който, свъсил вежди, се приближаваше към тях. Разбира се, не би могъл да обвини Люсиен, че се усмихваше толкова мило на брат му, тъй като тя беше внимателна към всички, но от все сърце желаеше да не позволява на Хауърд да държи със собственически жест ръката си върху нейната. Джордж не знаеше, че Луси съвсем не бе усетила това докосване. Мислите й бяха другаде. Опитваше се да си представи какво впечатление би могла да направи на момичетата от Le Ciel Rouge, ако разберат, че бе привлякла вниманието на чуждестранен граф, сроден с истински принц.

На следващия ден, когато младият Оливър я разпита за приема, Луси спомена името на Алексис Земски, като си призна, че го намира за красив мъж. С любопитен поглед Оливър изучаваше лицето й.

— Струва ми се, че го харесваш много повече от Джордж и Хауърд — хитро каза той. — Не си толкова глупава, за да се влюбиш в него, нали, Луси?

Лицето й разцъфна в лъчезарна усмивка.

— Да се влюбя! — повтори тя. — Какво общо има любовта, глупачето ми! Няма да допусна да се поддам на любовта. Няма нищо забавно в нея, има само болка. — Тя долови недоумяващия поглед на Оливър и лицето й отново придоби благ вид. — Не се разстройвай — добави с нежен глас и разроши тъмните му къдрици. — Казвала съм ти и преди, че никога няма да се омъжа, а ако това стане, то със сигурност няма да е за граф Земски.

— Добре тогава — продума Оливър и въздъхна с облекчение. — За един ужасен миг си помислих, че си хлътнала по него, с всичките ти приказки за „зелените му необикновени очи и чупливата му руса коса!“ — рече той, като невероятно сполучливо имитираше Луси.

Луси се засмя и забравили за приема високото елегантно русокосо момиче заедно с дългокракото дванадесетгодишно момче се качиха на часовниковата кула, която гледаше към конюшнята, стискайки кутия цигари, с намерението да се научат да пушат.