Клер Лоримър
Дивото цвете (26)

Глава двадесет и пета
Януари — юли 1917 година

Уилоу разговаряше с Марджори Шарпълс за Джейн. Имаше намерение да освободи Джейн от дежурства за три седмици, докато Оливър е в отпуск.

— Той се нуждае от компания на неговата възраст — обясняваше Уилоу. — Предложих му да отиде на няколко представления в Лондон и да се позабавлява, но той предпочита да остане с нас тук в Рошфорд. Може би, ако Джейн е свободна…

— Но разбира се, скъпа, това може да се уреди — съгласи се Марджори. — Следобед ще разпределя наново дежурствата и ако е необходимо Хилда ще замести Джейн.

Но всички, с изключение на Оливър, бяха изненадани, когато Джейн категорично отхвърли предложението за почивка.

— Наистина съм й много сърдита — обясни Уилоу на Тоби. — Мисля, че би трябвало да проявява повече внимание към Оливър. В крайна сметка само преди година те бяха толкова близки приятели. С присъщия си благ тон тя упорито настояваше, че би се чувствала виновна, ако зареже работата си, за да се отдаде на забавленията. Ще си помисли човек, че е незаменима и когато й го казах, тя избухна в сълзи и аз се почувствах твърде неловко.

Тоби въздъхна.

— Понятно ми е желанието ти да направиш всичко възможно, за да се чувства Оливър щастлив — рече той, като едва се усмихна. — Но не забравяй, скъпа, че и двамата са достатъчно големи, за да вземат сами решенията си.

Нито Джейн, нито Оливър бяха способни да се справят със сложната ситуация, в която се намираха. Джейн беше непрекъснато заета в отделенията и въпреки това беше невъзможно да избегне напълно компанията на Оливър. Срещаха се, когато цялото семейство се събираше на масата, виждаха се всяка вечер, когато Джейн не беше дежурна.

Смутена от присъствието на Оливър, Джейн гледаше да бъде винаги заедно с Алис, която и без това ходеше като вярно кученце по петите й. Алис предпочиташе Джейн пред компанията на по-малките деца в семейството. Тя бе станала закръглено, червенобузо младо момиче със сговорчив и благ характер, способно винаги да се съобразява с желанията на другите. Дори и седемгодишната Зандра успяваше да я придума и да я направи съучастник в детинските си лудории. И все пак Алис харесваше най-много Джейн, възприемаше я като по-голяма сестра, на която се възхищаваше и се опитваше ревностно да подражава.

Джейн винаги се бе отнасяла добродушно към чувствата на Алис и непрекъснато я насърчаваше, като я канеше да седне до нея на масата, когато се хранят, или пък в студените неделни утрини вместо с кола да отидат пеш до църквата. И тъкмо затова Оливър рядко ги виждаше разделени.

За него това също бе облекчение, защото можеше да избегне неловките моменти между него и Джейн като шеговито дразнеше по-малката си сестра. Беше много привързан към Алис и когато го извикаха в Лондон на медицински преглед, той реши да я вземе със себе си, въпреки че тъкмо с Джейн му се искаше да прекара един приятен ден в Лондон. Обядваха в „Уилърс“, ходиха на дневно представление, а вечерта на чай с танци. Възбудена, с широко отворени очи, Алис наблюдаваше танцуващите двойки, но все пак твърде много се притесняваше и отклони любезната покана на Оливър да изиграе с него едно танго.

— Не мога, Оли. Не знам стъпките, а и изглеждам много глупаво в тези дрехи. Трябваше да доведеш Джейн. Жалко, че точно днес е дежурна. Но аз наистина съм доволна, защото никога не съм се забавлявала така добре. Беше много мило от твоя страна да ме поканиш.

Беше уредено да прекарат нощта на „Кадоган Гардънс“. Алексис ги прие сърдечно и след като Алис си легна, двамата с Оливър разговаряха за самолети почти до зори. Оливър винаги бе харесвал съпруга на Луси. Сега изведнъж той осъзна, че Алексис е единственият човек, на когото може да довери своята мъчителна тайна.

Алексис мълчаливо слушаше, когато Оливър му призна за любовта си към момичето, за което уви, твърде късно, бе разбрал, че е негова сестра по баща. Въпреки че Алексис не знаеше подробности за изневерите на Роуел Рошфорд, все пак не беше кой знае колко потресен от тази история, защото преди време Робърта му бе разказала за Джорджина Грей. Много често си бе задавал въпроса дали Джорджина не е майка на децата, които Уилоу и Тоби осиновиха, но това не му влизаше в работата и той не бе повдигал тази тема пред Луси. И все пак му се струваше невероятно една жена да вземе под крилото си децата на любовницата на собствения си съпруг!

— Сега разбираш каква безнадеждна бъркотия е всичко това — тъжно заключи Оливър. — Аз знам истината, но Джейн не я знае. И не мога нищо да й кажа. Обещах на Фил да не споменавам и дума за това, а и нима бих могъл да я унижа и да й кажа, че е незаконородено дете?

— Майка ти не се ли досеща за твоите чувства към Джейн? — попита Алексис. Беше му мъчно да гледа Оливър толкова нещастен. По природа той беше толкова весело и жизнено момче.

Оливър поклати глава.

— Не мисля, че мама подозира нещо, а и да знае, какво ли би сторила? А аз знам, че Джейн е съкрушена, както и аз самият… Тя наистина много ме обича, Алексис. Толкова често сме говорили за любовта, за това, че сме родени един за друг… преди да узная истината, разбира се. Но усещам, че на нея й е още по-трудно, тя не знае причината за моето отдръпване. Надявах се, че като се запиша в авиацията, тя ще си намери някой друг. Тя е красива и сигурно много момчета я харесват. Но Алис ми каза, че Джейн не се интересува нито от момчета, нито от любов, нито от женитба и че смята да посвети живота си на болните хора, като се грижи за тях.

Алексис въздъхна.

— Тя все още е много млада, Оливър. Може би след време ще се влюби в някого другиго, а и ти също. В края на краищата, приятелю, един ден ти трябва да се ожениш, нали? От теб зависи дали Рошфорд ще има наследник.

Оливър не отвърна на усмивката на зет си.

— Не мога да си представя, че някой друг може да ме направи щастлив — отчаяно рече той. — Нима не виждаш, Алексис… та ние с Джейн сме идеалната двойка. А що се отнася до наследника… е, щом свърши войната, аз се съмнявам, че всичко ще тръгне по старому. Мама каза, че ще бъде ужасно трудно да се наемат нови прислужници. Прекалено много жени разбраха, че могат да вършат и друга работа освен домашната. Преди войната за момичетата нямаше кой знае какви възможности за работа, нали? А сега те работят във фабриките. Не виждам как бихме могли да поддържаме Рошфорд без нужния персонал.

— Когато му дойде времето, тогава ще му мислим — отвърна уклончиво Алексис.

Той не искаше Оливър да разбере опасенията му, че наистина след войната много неща ще се променят. Дори и богатите, свикнали да живеят в разкош, започнаха да осъзнават несправедливостта, която разделяше хората на бедни и богати. Сега, когато се наложи да карат колите си сами, да се обличат и събличат без помощта на камериерките, да пазаруват, те усетиха поне малко от непосилния труд на домашните прислужници.

— В известен смисъл, аз не съжалявам, че трябва да се върна при другарите си — продължи Оливър, като въздъхна. — Никак не ми е лесно в Рошфорд, когато знам, че във всеки един миг мога да се изправя лице в лице с Джейн. И това, което най-много ме тревожи е, че все още я обичам, макар да знам, че не бива, защото ми е сестра. Все още копнея да я притискам до себе си, да я целувам. И на теб ли това ти звучи тъй ужасно, както и на мен?

— Не — отвърна категорично Алексис. — Това означава, че ти все още не си свикнал с мисълта, че Джейн е твоя сестра. За щастие, узнал си истината навреме, преди да е станало твърде късно и сега трябва да обърнеш поглед към бъдещето, Оливър. Намери си някоя хубава французойка в Париж. Забавлявай се, както правят твоите връстници, щом им се отдаде тази възможност. Когато отново се прибереш у дома, аз ще се опитам да те представя на някои красиви момичета. Знаеш, че тук има много такива, нали?

Оливър го възнагради с усмивка и преди да си легнат се опита да продължи разговора с по-жизнерадостен тон. След две седмици Оливър се върна в ескадрилата си, а Алексис се съсредоточи върху предстоящата си задача. Тъй като знаеше руски, той неизбежно щеше да бъде ангажиран с организираните от Фаншоу дискусии, отнасящи се до тревожното положение в Русия.

— Напрежението се покачва — обясни Алексис на Тоби, когато отиде на гости, за да види Тео. — Руската армия претърпя прекалено много поражения на фронта и милиони хора бяха погубени. В големите градове почти умират от глад, а тези, които знаят какво става, са загубили доверието си в царицата. Казват, че тя въздейства върху решенията на царя и че самата тя е изпаднала под влиянието на онзи луд монах Распутин, който се грижи за болното й дете.

— А това истина ли е? — полюбопитства Тоби.

— Несъмнено — отвърна Алексис. — Другата причина за вълненията, и сигурно не без основание, е деспотичният режим на царския съветник Протопов. Хората се страхуват от него и го мразят.

Алексис не каза на Тоби, че в понеделник трябва да замине на неофициално посещение в Санкт Петербург, за да се запознае отблизо със ситуацията в Русия. Визитата му трая три седмици и когато се върна, докладва на Фаншоу, че руското правителство няма шанс да избегне сериозните политически размирици, които в най-скоро време ще обхванат цяла Русия.

Общественото мнение в Англия не бе запознато с тази подробност, че руският цар е първи братовчед на техния крал Джордж. Но целият свят бе дълбоко потресен, когато на петнадесети март руският народ принуди царя да абдикира и затвори царското семейство в двореца. Независимо от революцията в Русия, съюзниците продължаваха да притискат руснаците да започнат нова офанзива на източния фронт.

Но новините от далечна Русия не можаха да ангажират вниманието така, както новините от западния фронт. Битката за френския град Арас бе започнала сутринта на Великден, като съюзническите войски се опитваха да се придвижат на север. В нападението участваха дванадесет британски дивизии, подкрепени от четиристотин и осемдесет самолета и четиридесет и осем танка. Във въздушната атака бяха въвлечени и Оливър, и Джордж Барат.

Въпреки че немската ескадрила се водеше от прочутия ас оберлейтенант фон Рихтофен, победители във въздушния бой бяха Кралските военновъздушни сили. Макар и леко ранен от куршума, който бе одраскал лявата му ръка, Оливър бе оцелял от тежката битка. Но сър Джон и лейди Барат изгубиха и втория си син.

— О, Боже, няма ли край — извика през сълзи Уилоу и се обърна към Тоби. — Горкият Джордж никога няма да се върне вкъщи да се ожени за своята Хилда. Толкова ми е жал за нея, а най-много ми е мъчно за неговите родители. Слава Богу, че Оливър е жив.

Малко след битката за Арас те получиха едно жизнерадостно писмо от Оливър. Бяха му дали малко отпуска и той отишъл до Епърни, за да види Луси, Пелам, Силви и Марк.

„Той е в добро разположение — пишеше Оливър. — Пошегувах се за изкуствения крак, който ще си сложи, когато се прибере у дома и той възприе закачката ми с усмивка. Надява се, че скоро ще се върне вкъщи, но аз разбрах от леля Силви, че другият му крак много трудно и бавно зараства.

Луси е отслабнала и изглежда твърде уморена, но изцяло се е посветила на работата си. Трябва да призная, че никога не съм си и мислил, че ще бъде втора Флорънс Найтингейл. Алексис би трябвало да се гордее с нея, както и аз. Двамата с Марк смятаме, че Луси работи прекалено много. Утре се връщам в ескадрилата. Горкият Марк страшно ми завижда, макар че не се издава…

Ние всички сме развълнувани от новината, че най-сетне и янките ще се включат във войната. Мисля, че си доволна, мамо, както сигурно и нашият познат, журналистът Ед Бейнс…“.

Уилоу настоя Тоби да закачи и американското знаме до английското на картата, разпъната в салона.

— Щом се развява над Уестминстър, защо да не го сложим и тук! — възкликна Уилоу.

— Германците си го просеха! — рече Тоби. — Само Бог знае колко американски търговски кораба са потопени от немците. Бих нарекъл това предизвикателство, а очевидно и президентът Уилсън мисли така.

Един майски ден в Рошфорд пристигна Ед Бейнс с радостната новина, че неговият вестник го е избрал за военен кореспондент.

— Точно това исках — рече той на Уилоу и Тоби, като ги последва в салона. При последното му посещение Рошфорд все още бе частно имение и превръщането му в болница събуди интереса в журналиста. — Вече знам къде да помоля да ме изпратят, ако съм ранен — закачливо добави той, когато Датън донесе чая.

Уилоу запозна Ед с последните новини около Оливър и го попита дали напоследък е чувал нещо за Рупърт и Макс.

— Все се надяваме да получим писмо от Рупърт — рече с усмивка Уилоу. — Може би чрез някой английски войник, когото са успели да спасят. Преди шест месеца ни се обади лейтенант Брадли, за да ни каже колко е благодарен на Рупърт и Макс за помощта им и ни осведоми, че и двамата са добре. Но оттогава…

Тя изведнъж млъкна, усетила, че нещо не е наред, защото в изражението на американеца се долавяше неудобство и тревога. Обезпокоена, Уилоу впери поглед в него, като го чакаше да проговори, но той не посмя да я погледне в очите.

— Изглежда имаш някакви новини, Бейнс? — тихо попита Тоби.

Американецът кимна, изглеждаше много смутен и объркан.

— Предполагах, че знаете… че някой ви е съобщил. Изпратих ви писмо с моите съболезнования, но явно не сте го получили — запъна се Бейнс. — Съжалявам, че точно аз трябва да ви го кажа… боя се, че това е най-лошата вест… В къщата им се укривали двама войници — англичанин и французин. Германците решили да претърсят дома им и вероятно Рупърт и Макс са се опитали да ги спрат, но и двамата били застреляни на място.

Тоби се втурна към Уилоу и я прегърна през раменете.

— Трябва да се утешим с факта, че при дадените обстоятелства те не са страдали много. Горкият Рупърт! Горкият Макс! — Погледна към Бейнс и добави: — Благодаря ви, че ни казахте, Бейнс.

Журналистът кимна. Отклони поканата за обяд, а и те не настояха да остане. Бейнс си тръгна, като им обеща да се свърже с тях, ако научи нещо повече за смъртта на Рупърт. На следващата сутрин трябваше да замине за Ливърпул, където се очакваше да дебаркират американските войски. Главната му задача беше да отрази пристигането на американската дивизия, командвана от генерал Пършинг, която първа щеше да стъпи на френска земя.

— Можем да благодарим на германците за глупосттa им, че позволиха американците да бъдат на наша страна — каза Тоби, като се опитваше да отвлече вниманието на Уилоу от смъртта на Рупърт. — На президента Уилсън никак не му се искаше да въвлича твоята страна във войната. И германците сигурно са знаели този факт. И въпреки това се осмелиха да потопят американски кораби, независимо че някои от тези кораби снабдяваха точно германците. Това е невероятно… и окуражаващо. Ако те продължат да допускат такива грешки, ние можем да бъдем сигурни, че скоро ще спечелим войната.

Войната започваше все повече да влияе върху ежедневния живот на цивилните граждани. Откакто вносът на храни беше ограничен, пред магазините се виеха дълги опашки и явно се налагаше да се установи някакъв контрол. През юни правителството възложи на лорд Ронда — богат индустриалец от южен Уелс — да се заеме с този проблем. Сам Шарпълс стана един от най-приближените хора на Ронда, като всички те се опитваха да установят пълен контрол върху хранителните запаси на страната. На Сам му бе дадена пълна свобода да прояви организаторските си качества и Марджори Шарпълс сподели с Уилоу, че най-късно до Нова година ще се въведе задължителна купонна система.

В началото на юли кралят и кралицата заминаха за Франция. Това беше четвъртото посещение на краля, но Оливър за първи път се срещаше с него. Той изпрати до Рошфорд писмо, в което изразяваше възхищението си от петдесет и две годишния монарх, чието присъствие сред войските му на фронта оказало огромно влияние върху всички тях и повдигнало духа им.

Новината за посещението на краля във Франция достигна чак до Епърни.

— Бих искала да ни посети президентът Поанкаре — пошегува се Силви, докато помагаше на Марк да опакова малкото си лични вещи, за да е готов за пътуването си до Англия. Марк трябваше да замине на следващия ден и безкрайно се вълнуваше при мисълта, че скоро щеше да си бъде у дома. Все пак му беше мъчно, че трябва да се раздели с толкова много приятели в Епърни.

— Ужасно ще ми липсваш — рече той с типичната си момчешка усмивка. — Ти, чичо Пелам, Луси, да не говорим за Сюзан… — добави той, като се ухили. Всички пациенти наричаха Марк и по-малката от двете медицински сестри от второ отделение „влюбените“, защото на всички им беше ясно, че двамата се обичат. Марк нямаше как да остане повече време, за да заведе момичето в Рошфорд и да го представи на семейството си. Беше сигурен, че Джейн щеше да хареса Сюзан.

— Луси, искаш ли да изпратиш някакви писма за вкъщи? — попита я Марк. Силви му бе дала едно дълго писмо за Уилоу и още едно за Алексис, с което го молеше да уреди за Марк две седмици отпуск в Рошфорд, преди да замине на лечение в Рохамптън Хауз.

Луси извади един илик от джоба на престилката си. Вътре имаше писмо до Тео, написано с големи печатни букви. Надяваше се, че детето ще ги разчете с помощта на Стела. Противно на очакванията на Марк, тя не предаде никакво писмо за Алексис.

Луси се бе отказала от опитите си да изрази с думи чувствата, които я вълнуваха. Беше горчиво разочарована, когато разбра, че Алексис е идвал в Епърни и е заминал, преди тя да се върне от Париж. Толкова й се искаше да го види, особено след като леля Силви й бе казала, че и Алексис е бил натъжен заради провалената среща. Според думите на Силви Алексис невероятно много се впечатлил от жертвоготовността, с която Луси вършела работата си в болницата, но на Луси й се искаше лично той да я похвали. Все още не бе намерила време да му благодари за коледния подарък.

Самият подарък предизвика у Луси и радост, но и тъга, защото представляваше един прекрасен миниатюрен портрет на Тео, поставен в позлатена рамка. Детето беше облечено в бяла рокличка с широк колан, син като цвета на очите й. Усмихваше се на куклата, която държеше с пухкавите си ръчички.

Всяка вечер преди да си легне, Луси поглеждаше към портрета и изпитваше непреодолимото желание да е при детето си, да го грабне на ръце и да обсипе малкото му щастливо личице с целувки. Дали пък Алексис не бе подарил тази миниатюра, за да й припомни какво е оставила тя, когато тръгна за Франция? Дали пък не ce опитваше да я изкуши и да я накара да се върне? А дали Алексис искаше тя да се върне при него? Луси не можеше да си отговори на тези въпроси.

Би било много лесно да ги зададе в писмо до Алексис, но когато седна да му пише и се опита да изрази всичко, което я вълнуваше, тя изведнъж бе завладяна от пробуденото чувство за гордост. Не, тя не би се издала пред Алексис, че има нужда от него; че иска отново да бъдат приятели. Тя бе заявила, че държи на своята независимост и ще се върне при него само ако той я помоли. Беше изминала почти година откакто тя бе напуснала с гръм и трясък дома му. Явно, че тя не му липсваше много.

Силви бе предупредила Марк, че между Алексис и Луси има „малък разрив“ и най-добре той да не подхваща тази тема пред Луси. На Марк му беше мъчно не само за Луси, която той обожаваше, но и за интересния, привлекателен граф Земски, когото боготвореше. Като рискуваше да ядоса Луси, Марк събра кураж и колебливо попита:

— Ако видя граф Земски, да му предам ли поздрави, от теб?

Страните на Луси поруменяха, очите й гневно засвяткаха и тя процеди през зъби:

— Ако съм искала да предам съобщение за Алексис, щях да ти го кажа, Марк!

Тя се завъртя на пета и излезе от отделението. Имаше намерение да отиде в стаята си, но сестрата я спря и я заговори в коридора:

— Ти нали говориш френски, скъпа? Чудех се дали имаш нещо против да отидеш при ефрейтор Лион oт шесто отделение. Вече четири дни той отказва да се храни и аз съм убедена, че той умишлено иска да се самоубие. Опитахме се да го ободрим и развеселим, но cе страхувам, че усилията ни бяха напразни. Дори не пожела да разговаря с нас. В шесто отделение са пациентите, които са изгубили зрението си. Знаеш това, нали?

По-голямата си част от дежурствата Луси прекарваше в отделенията, където лежаха болни с ампутирани крайници или с рани по главата. И двете отделения бяха за офицери, но в шесто отделение имаше пациенти с всякакви звания и Луси се запъти натам, доволна, че може да пропъди от съзнанието си мисълта за Алексис. Вече съжаляваше за острия тон, с който се нахвърли върху Марк.

В голямата слънчева стая имаше двадесет и пет души. Някои от тях бяха ослепели на бойното поле, а на други инфекцията от раните бе засегнала и очния нерв, вследствие на което те бяха изгубили зрението си.

— Бихте ли ми казали кой е ефрейтор Лион? — попита Луси. Всички обърнаха главите си по посока на гласа й. Няколко души посочиха към другия край на стаята.

Луси се приближи до леглото на френския войник. Той лежеше с лице към стената, а чиста бяла превръзка закриваше очите му.

— Ефрейтор Лион? Аз съм сестра от Доброволния санитарен отряд от трето отделение. Казвам се Земски. Тъй като говоря френски, сестрата ме помоли да дойда при вас, за да си поприказваме.

Французинът не даваше признак, че е чул думите й.

Луси седна на един стол близо до леглото му.

— Сестрата ми каза, че отказвате да се храните. Разбира се, във вашето положение това е недопустимо — тихо рече Луси. — Вие не сте болен, ефрейтор Лион. Нямате причина да не се храните. Освен това, ако не започнете да ядете по собствена воля, те ще ви хранят на сила, а това е ужасно и на вас никак няма да ви хареса.

Той извърна леко глава — колкото Луси да види едно сурово лице, късо подстригана черна коса, която се подаваше над превръзката и чувствени устни, които трепереха.

Със силен провинциален акцент войникът каза:

— Никой не може да ме принуди да ям, щом като аз не желая.

— Но това не е вярно, те могат — чистосърдечно отвърна Луси.

Очевидно в нейния тон се криеше самата истина, затова той се обърна към Луси и рече:

— Тогава ще намеря друг начин. Никога няма да се прибера вкъщи в този вид.

Луси положи усилие да не издава вълнението си.

— Това е глупаво. Мисля, че няма смисъл да ви наричам ефрейтор Лион. Бихте ли ми казали името си?

След кратко мълчание мъжът смутолеви името си — Гастон.

— Женен ли сте, Гастон? — попита Луси.

Той кимна с превързаната си глава.

— Тогава сигурно съзнавате колко егоистично разсъждавате. Освен това сте и католик и знаете, че самоубийството е смъртен грях. И не става въпрос само за вашия живот, Гастон, а и за живота на жена ви. С какво е заслужила тя да я оставите вдовица?

Луси усети надигащата се ярост у войника и видя бръчките около устните му, които се врязаха още по-дълбоко, когато той проговори с разгневен тон:

— Та нали за нея мисля. Тя е все още млада и красива, ще си намери друг, който няма да е бреме за нея. Ако се прибера вкъщи така… — и той посочи към очите си, — тя ще ме издържа цял живот, ще върши цялата работа, ще остарее преждевременно. Не, за Бога, не бих могъл да позволя това.

Луси го изчака да се успокои и каза:

— Не сте ми казали с какво се занимавате, Гастон?

— Хлебар съм, правя най-хубавия хляб в нашето село — добави той гордо.

— А кой поддържа фурната сега, когато вас ви няма?

— Жена ми, Бернадет. Баща ми също ще й помага, докато свърши войната.

— Имате ли деца?

— Четири — три момичета и едно момче. Следващия месец синът ми Жан ще навърши осем.

— Да! — замислено рече Луси. — Баща ви спокойно би могъл да помага на Бернадет още няколко години… докато синът ви стане на петнадесет-шестнадесет години. Тогава той би могъл да работи с жена ви във фурната, нали?

Гастон мълчеше. Луси не знаеше дали той отхвърля наум предложението й или го обмисля.

— Когато вечер се прибирах от мелницата — най-сетне продума той, като смени темата на разговор, — метнал на гърба си чувала с брашното за следващата седмица, отварях вратата на кухнята и я виждах там. Зимно време тя стоеше на един стол до камината; а през лятото — до отворения прозорец. Хранеше най-малкото от децата ни и ако големите вдигаха врява, тя обикновено не чуваше, когато влизах в стаята. Усетила течението от отворената врата, тя вдигаше поглед към мен и ми се усмихваше. Може и да ви се струва глупаво, но аз копнеех за тази усмивка, толкова силна беше любовта ни. Казвам ви, моята Бернадет заслужава по-добър мъж от един слепец. В нашето село има много мъже, които биха дали всичко, за да се оженят за нея.

Луси усети горчивината в тона му и рече:

— А не ви ли е хрумвало, че тя може и да не иска друг мъж? Тя обича вас, Гастон, току-що казахте, че улавяте любовта, която искри в очите й. Не можете да го отречете, нали? Мисля, че изпитвате съжаление по-скоро към себе си, защото няма да можете отново да видите лицето й; защото се страхувате, че в погледа й няма да има вече любов, а само съжаление.

— Това не е вярно — извика той сърдито, но в тона му се долавяше колебание.

— Ако бяхте мой съпруг — продължи Луси с умишлено жесток тон, — бих ви посъветвала да посегнете на живота си, и то колкото се може по-бързо. Не бих имала полза от мъж като вас, който непрекъснато се окайва и изпитва съжаление единствено към себе си. Мисля, че дори и най-малкото ви дете е много по-смело от вас. — Тя се изсмя пренебрежително и добави: — Не бих искала да имам съпруг, който е толкова зает със собственото си нещастие, че няма време да помисли за мен.

Той изведнъж скочи и вбесен от думите й каза:

— Нямате право да се подигравате с мен. Нямаше да ви е толкова смешно, ако знаехте, че до края на живота си ще тънете в мрак.

— Аз не се смея на вас — отвърна Луси с безразличен тон.

— Не е вярно — възрази ядосано той.

— Не знам какво ви кара да мислите така, Гастон.

— Не съм глупак — извика той. — Това, че съм сляп, не означава, че съм тъп и безчувствен. Аз го усетих… усетих го в гласа ви, в тона ви.

Внезапна лека вълна на доволство мина през тялото й. Като потискаше вълнението си, Луси каза:

— Осъзнавате ли това, което току-що ми казахте, Гастон? Чули сте ме, че ви се присмивам. Усетили сте го. Нали това казахте?

— Е, и какво от това? Нима не е истина?

— Разбира се, че е така — отвърна доволна Луси. — Нима не разбирате, че като сте изгубили зрението си, не е дошъл краят на света? Не е дошъл краят на всичко, което има стойност за вас. Разказвахте ми за усмивката на жена си. Вярно, че повече никога няма да я видите, но ще чувате гласа й, ще го усещате тъй както усетихте нюансите в моя тон, в моя глас. А ние с вас се срещаме за първи път. Ще се справите, Гастон, обещавам ви. Ще бъдете отново щастлив с вашата Бернадет и всичко това ще ви се струва като един кошмарен сън, повярвайте ми.

Тя протегна ръка и го погали по бузата. Той сграбчи ръката й и я стисна здраво.

— Коя сте вие? — попита той със сипкав глас. — От къде знаете всички тези неща? Аз искам да ви повярвам…

— Аз съм само една сестра от доброволния отряд — отвърна нежно Луси и отдръпна ръката си. — Но съм и жена, Гастон, така че по-добре от вас знам, че жена ви изгаря от нетърпение да се върнете при нея. А сега заради нея трябва да оздравеете… и то бързо.

Когато най-сетне остана сама и отиде в спалнята си, Луси съблече униформата си, наметна халата и се отпусна на леглото. Чувстваше се смъртно уморена и безкрайно потисната. Цялата трепереше, въпреки че в стаята беше топло. Болеше я главата и предметите в стаята играеха пред погледа й.

Надяваше се, че не се е разболяла. Каквото и да се случи, тя искаше утре да изпрати Марк. Трябва да му се извини за острия си тон. Естествено че той е очаквал Луси да изпрати писмо за мъжа си. „Аз съм съпруга на Алексис — мислеше си тя — и трябва да му пиша, както и той на мен.“ Всички тези болни мъже, за които тя се грижеше, живееха заради писмата, които получаваха от любимите си.

Луси затвори очи. Струваше й се, че не може да контролира хаотичния поток от мисли. Челото й гореше и въпреки това я побиваха студени тръпки. Чувстваше се толкова самотна в тихата стая. Ако сега, в този миг умре, никой няма да разбере! Може би ще минат часове преди леля Силви да я потърси. А как й се искаше само някой да се суети около нея, да попива с кърпа челото й, да държи ръката й, тъй както бе направил Алексис в деня, когато Тео се роди.

„А защо Алексис не се качи при мен да ме види?“ — мислеше си тя. Беше толкова изтощена, а и тези болки в главата бяха непоносими! Би било чудесно, ако вратата се отвореше и Алексис, застанал на прага й се усмихнеше.

— Обичам, когато ми се усмихваш, Алексис — прошепна тя.

— Луси, добре ли си, скъпа? Какво каза?

Беше леля Силви, вперила тревожен поглед в Луси.

— Трябва да са зелени… — едва-едва шепнеше Луси. — Очите на Алексис са зелени. А той защо не е тук? Бих се почувствала по-добре, ако дойде да ме види…

Силви се втурна надолу по стълбите, за да потърси Пелам. Той тъкмо се качваше и двамата се сблъскаха в коридора.

— Луси! — задъхано рече Силви. — Болна е… много. Бълнува, говори несвързано. Можеш ли да откриеш доктора? Не бива да я оставям сама.

Пелам нямаше намерение да си губи времето с въпроси. Тревожното изражение по лицето на Силви беше достатъчно красноречиво и му подсказваше, че положението е сериозно.

Като се върна в стаята на Луси, Силви се втурна да попива потта от челото й: Луси се мяташе неспокойно, тихо стенеше и мърмореше неясно някакви думи. Цялата гореше и Силви веднага сложи термометъра под мишницата й. Когато го извади и погледна живака, възкликна ужасено. Термометърът показваше четиридесет градуса.