Клер Лоримър
Дивото цвете (12)

Глава единадесета
Май — декември 1912 година

Алексис наблюдаваше жена си, която седеше срещу него на масата за закуска. Русата й глава бе леко приведена, докато четеше на глас писмото, което току-що бе получила от майка си.

Лейди Рошфорд и Тобаяс бяха заминали за Ню Йорк, за да присъстват на панихидата на семейство Корбет — тъжен и вълнуващ повод, както бе писала Уилоу.

„Двамата с Тоби не можем да повярваме, че никога вече няма да видим старите си приятели — пишеше тя.

Всички служители от Корпорацията, които живеят близо до параклиса, присъстваха на панихидата, някои от тях бяха облени в сълзи. С чичо ти Тоби ще останем още няколко седмици, докато уредим нещата в Корпорацията. Както може би се досещаш, Натаниел беше основна фигура в компанията и смъртта му бе твърде неочаквана. Не са предвидени никакви условия при такова внезапно и трагично събитие. Скъпа Люсиен, въпреки че това сега не е най-важното, включването ти като акционер засега ще трябва да се отложи. Натаниел бе взел със себе си копия от акта ти за раждане, документите за ексхумация и клетвена декларация, че си ми родна дъщеря…“

Луси погледна Алексис въпросително.

— Това означава ли, че тези важни документи са потънали заедно с „Титаник“?

— Не бъди толкова съкрушена, скъпа. Когато майка ти и Тоби се върнат в Англия, ще извадят нови документи. Просто включването ти в завещанието на дядо ти ще стане по-късно.

— Железопътната и транспортна компания още не знае за съществуването ми — предизвикателно рече Луси.

Алексис се смути.

— Но ти съществуваш, скъпа, а за съжаление семейство Корбет вече ги няма. Във всеки случай, не бива да се притесняваш за законните си права. Сега, след като си моя жена, ти нямаш нужда от собствен капитал, или може би парите, които ти давам не са ти достатъчни?

Луси свъси красивото си чело.

— Ти си много щедър, Алексис, но аз все пак си искам наследството, което по право ми се полага.

Алексис стана от мястото си и погледна часовника. Трябваше да побърза, за да не закъснее за сутрешното заседание. Заобиколи масата и целуна жена си по бузата.

— Днес ще идва ли пак човек от „Либърти“? — смени той темата.

Лицето на Луси просветна и тя кимна с глава. За трети път шефът на отдела за вътрешна украса на един от най-големите мебелни магазини в Лондон щеше да идва, за да помогне на Луси в плановете й за обновяване интериора на къщата на Алексис. Вчера избраха тапети и дамаска за всекидневната и трапезарията; оня ден тя хареса съвсем нова мебелна гарнитура, която по цвят да си подхожда със спалнята й, банята и тоалетната стая на Алексис. За днес тя бе настояла да дойде и една жена консултант, която да я посъветва за обзавеждането на детските стаи, които се намираха на горния етаж. Всъщност за Луси те нямаха особено голямо значение, но тя имаше намерение всичките двадесет стаи в къщата да бъдат модно и безупречно обзаведени, така че домът й да бъде обект на завист за всеки посетител.

Бяха се споразумели с Алексис засега да не приемат гости.

„Искам първо да се убедя, че всичко е в безукорен вид“ — го бе помолила тя. Откакто Алексис бе наследил четириетажната къща на „Кадоган Гардънс“, той не бе правил никакви промени в нея. Според Луси мебелировката и цялото обзавеждане бе твърде старомодно и в прекалено мрачни тонове.

„Предпочитам светлите тонове и модерните мебели“ бе казала тя на Алексис, който беше доволен, че й бе предоставил възможността да се заеме с едно безвредно, макар и скъпо женско занимание.

„Имаш пълното право да направиш всичко по свой избор — снизходително бе отговорил той и бе добавил със сериозен тон: — Само не пипай кабинета ми.“

Луси беше много радостна, защото за първи път в живота си можеше да купи каквото харесва, без да обръща внимание на цената. Алексис й бе казал, че всичко ще бъде таксувано за негова сметка и тя приемаше обновяването на къщата като сватбен подарък. Той изглеждаше доволен, че тя е щастлива и като размишляваше за първия месец от техния съвместен живот, Луси реши, че не бива да се страхува от бремето на брака. Тя се радваше на много по-голяма свобода, отколкото в Рошфорд, защото през целия ден Алексис беше на работа и тя можеше да прави каквото й се иска.

Щастлива, Луси прекарваше времето си в избиране на коприна, крепон и кадифе за завесите и покривките, преглеждаше огромните книги с мостри на тапети и прелистваше каталозите за мебели. Само от време на време усещаше внезапното леко помръдване на плода в корема си и настроението й се помрачаваше. Съзнаваше, че много скоро ще загуби елегантната си фигура и ще бъде принудена да носи безформените рокли за бъдещи майки, които също можеха да се купят от „Либърти“, както й бе казала мама.

Преди да замине с Тоби за Америка, Уилоу бе дошла в Лондон, за да види Луси. Тя единствена бе посетила къщата на „Кадоган Гардънс“. Уилоу и Тоби бяха планирали да се оженят след панихидата на Корбет и да заминат на кратко сватбено пътешествие, преди да се върнат в Англия.

Следобедът, който майка и дъщеря прекараха заедно, не беше особено приятен. Уилоу искаше да поговорят за бебето, за плановете на Луси, свързани с наемането на бавачка и да изберат името за първото й внуче. Колкото по-въодушевена беше майка й, толкова по-сдържана ставаше Луси. Струваше й се истинско лицемерие, че Уилоу така възторжено приемаше едно събитие, което само преди шест седмици считаше за непоправима злина. „Това, че съм се омъжила не променя факта, че детето е незаконно и че ще се роди седем месеца след сватбата“ — бе казала тя на Уилоу с язвителен тон. Уилоу подмина тази жлъчна забележка. Никой нямаше да узнае истината. Хората щяха да си помислят, че Луси е родила преждевременно, защото бебетата седмачета не бяха нещо необичайно.

„Ще почакаме до юни и тогава ще обявим, че ще имаш дете — категорично бе казала майка й. — Момче или момиче искаш, скъпа?“

Луси съвсем откровено бе отговорила на майка си, че въобще не иска дете и сега, когато го усещаше вътре в себе си, тя бе убедена, че никога няма да го обикне. За щастие намерението на Уилоу да скрият истината щеше лесно да се осъществи, защото нямаше почти никакви външни признаци, че Луси е бременна, въпреки че бе понапълняла малко и гърдите й бяха станали по-големи. Докато разглеждаше подробно зърната си в огледалото, Луси с усмивка си мислеше, че Мадам би поклатила одобрително глава. Тя винаги бе твърдяла, че Луси не е достатъчно апетитна. Така че Луси нямаше нищо против сегашното си състояние, щом като това й даваше възможност да изглежда още по-съблазнителна.

Дизайнерът и неговата помощничка предложиха детските стаи да бъдат в бледожълт цвят — еднакво подходящ и за момиче, и за момче и много по-оригинален от традиционно предпочитания бледосин или розов цвят.

С прекалено любезен тон шефът на отдела за вътрешна украса попита дали все пак графинята не желае да се посъветва за цвета с щастливия бъдещ баща. Луси хитро се усмихна и отговори на изчервяващия се събеседник, че графът се интересува само от тяхната спалня. Но след като служителят от „Либърти“ си тръгна, чувството й за хумор я напусна. Алексис въобще не проявяваше интерес към спалнята им. Луси се чувстваше неловко от факта, че той не полагаше никакви усилия да се възползва от съпружеските си права. Тя отново се опита да се утеши, че причината е в чуждото дете, което тя носеше. Но сърцето й подсказваше, че греши. Минаха близо шест седмици, откакто тя и Алексис се бяха върнали от медения си месец и животът им вкъщи тръгна по установен ред. Алексис беше по цял ден на работа, докато тя се занимаваше с обзавеждането на дома им; след вечеря той отиваше в кабинета си за час-два, а Луси или четеше книга — Луиз Ленъкс й бе дала романа „Три седмици“ от Елинор Глин, който според Луси беше доста глупав, въпреки препоръките на Луиз — или пък пишеше писма на красивата, украсена със семейния герб хартия на Алексис. Тя изпращаше писма до Оливър в Итън, до Джейн в Рошфорд, до Филип, който беше в Дартмут, до леля Доди, с която се бе видяла на последната Коледа в Рошфорд. Тази усилена кореспонденция не бе подтиквана от любовта на Луси към писането на писма, а по-скоро от удоволствието, което изпитваше, когато получаваше отговорите. Поли й носеше утринната поща на сребърен поднос заедно с чая и Луси я обхващаше такова вълнение, че не можеше да намери думи да обясни на Алексис причината за възбудата си.

— Вероятно защото дълго време не знаех коя съм — замислено му каза тя. — Преди да се омъжа за теб, не съм получавала писмо от никого. И сега, когато видя писмо, адресирано до мен, знам, че това наистина съм аз.

Луси дори не съзнаваше смисъла на собствените си думи, нито пък се досещаше какво въздействие имаха те върху Алексис. В такива случаи той си казваше, че несъмнено е бил прав като е решил да се ожени за това момиче, което въплъщаваше в себе си и детето, и жената. Имаше прекалено много мигове, в които се питаше дали е постъпил правилно, дали зад тази съвършена красота не се крие човешко същество без сърце и без душа. Веднъж, когато беше малък, той бе държал в ръцете си малка статуетка на овчарка и възхищавайки се на неземната й красота, я бе изпуснал на пода. Главата се бе отчупила от тялото и когато Алексис се бе навел да събере парченцата, той с ужас забеляза, че тя е куха отвътре. Разочарованието му беше толкова силно, че дори не можеше да се сравни с мъмренето, което получи заради ценната статуетка. Той се бе надявал, че красивата овчарка ще бъде топла, жива и истинска, както изглеждаше. Така и сега търсеше път към сърцето на Луси.

Естествено Робърта знаеше, че Алексис се е върнал в Лондон. Обади му се по телефона в службата, за да попита защо той и Луси не са я приели на „Кадоган Гардънс“, след като два пъти бе изпратила цветя и картички.

— Аз не съм единствената от приятелите ти, които са нетърпеливи да се запознаят с младата ти съпруга — упрекна го тя. — Нима мислиш, че ще кажа нещо, с което да засегна твоята Люсиен? Тъй като тя не познава Лондон, аз реших, че ще има нужда от приятелка, която да й го покаже.

Алексис побърза да увери Робърта, че изолацията им от обществото не се дължи на никакви скрити мотиви. Обясни й, че Луси иска да приготви къщата преди да започне да приема гости.

— Ти ще бъдеш първата ни посетителка след майката на Луси — обеща й той.

Алексис си мислеше, че е време да устроят прием за всичките му приятели. Неговият началник, Фаншоу, гореше от нетърпение да се запознае с Луси, както и всичките му познати, които бяха любопитни да видят момичето, за което той така неочаквано се бе оженил. Луси го осведоми, че „Либърти“ смятат до края на юни да обзаведат и приготвят къщата. Той й даде дълъг списък с имената на гостите, до които тя трябваше да изпрати покани.

— Не се тревожи за подробностите около приема — успокои я той. — Ще повикаме хора, които ще се заемат с приготовленията. А щом новият персонал поеме задълженията си, те успешно ще се справят с уреждането на такива тържества.

„Новият персонал“, за който Алексис говореше, беше нает от една безупречна лондонска агенция за домашна прислуга, горещо препоръчана от Уилоу. Прислужниците бяха добре обучени, с блестящи препоръки и Луси бързо разбра, че няма за какво да се грижи при поддържането на новия й дом, освен да уточнява ежедневното меню с готвачката.

Освен суматохата около дизайнерите и бояджиите животът на „Кадоган Гардънс“ течеше спокойно и седмиците сякаш летяха. Настъпи лятото и към средата на юни къщата беше готова. Дългоочакваният прием на семейство Земски премина благополучно.

Уилоу и Тоби се върнаха от Америка навреме за събитието. Те бяха вече законно женени и въпреки че не бяха пуснали официално съобщение за сватбата си, всички семейни приятели и роднини знаеха за нея и най-сърдечно ги поздравиха. Силви и Пелам пристигнаха от Париж за приема на Земски и за да се видят с Уилоу и Тоби.

— От двете новобрачни двойки Уилоу и Тоби изглеждат по-щастливи — отбеляза Силви пред Пелам, докато се промъкваха през тълпата от хора в обширния салон.

— Те чакаха толкова дълго този момент в живота си — отвърна Пелам, докато гледаше брат си, който бе прегърнал Уилоу.

— Толкова много пропилени години — въздъхна Силви. — А Роуел не заслужаваше такава жертва. Като си помисля колко мъка причини на Уилоу, ми се иска да се разплача.

— Но няма да го направиш, нали? — ухили се Пелам. Сега сме се събрали по щастлив повод и няма място за сълзи. Какво мислиш за новия ни племенник? Алексис изглежда много приятен и симпатичен човек.

— И много красив — добави Силви, развеселена от новата тема на разговор. — Ако бях по-млада или той по-възрастен…

— Спри дотук, скъпа — прекъсна я с рязък тон Пелам. Силви се разсмя.

— Не се притеснявай, скъпи. Аз съм щастливо омъжена жена.

Но усмивката изчезна от лицето й, когато Луси мина покрай тях, за да поздрави новодошлите гости. Уилоу й бе споменала, че момичето е вече бременно. И въпреки радостната възбуда на Уилоу от предстоящото раждане на първородния й внук, в тона й се долавяше тревожна нотка, която не можа да убегне на Силви.

— Пелам, мислиш ли, че бременността на Луси е истинската причина за „тайнственото“ й приставане? — попита Силви. — Ако се съди по реакцията на Уилоу, то наистина е „тайнствено“. Когато се обади, за да ни съобщи новината, тя сякаш не беше толкова изненадана. Човек може да си помисли, че е знаела предварително за плана на младоженците.

Пелам сви рамене.

— Не мисля, че Земски е човек, който би се възползвал от едно младо момиче. Но, ако все пак го е сторил… е, тогава дано двамата имат късмет. Дано женитбата им не е по „принуда“, а защото двамата наистина се обичат.

Но силно развитият женски инстинкт на Силви й подсказваше, че отношенията на младоженците съвсем не се основават на взаимна страст. Обикновено такива двойки, дори на публично място, показват любовта си, разменят си погледи, които издават нетърпението им да са по-близо един до друг, стремят се дори и за малко да се докоснат до любимия си.

Без да подозира за размишленията на леля си, Луси бе погълната от разговора си с Робърта Инман. По някаква непонятна за Луси причина тази по-възрастна от нея жена рушеше самоувереността, с която Луси се бе появила на този голям прием. Роклята на младата домакиня беше в розово и синьо, ушита в Париж, и Луси още не смееше да покаже сметката на Алексис. Тя си мислеше, че тоалетът й е последна дума на модата, но графиня Инман изглеждаше много по-изискано облечена в разкошната си изумруденозелена копринена рокля. Полата беше дълга и тясна, нагоре роклята бе драпирана на пищните й гърди, а дълбокото остро деколте бе дискретно прикрито с дантела. Беше висока, с изваяна фигура, елегантна и изтънчена. С присъщата си грация и добри маниери тя поднесе на Луси поздравленията си.

— Познавам съпруга ви отдавна, скъпа моя — говореше й Робърта. — И затова бих се радвала, ако ме приемете като стара приятелка, особено след като доста време не сте живяли в Англия и сега за първи път сте в Лондон.

Тя извади от перлената си чантичка една табакера от черупка на костенурка и пъхна цигара в кехлибареното цигаре.

— Алексис не харесва жени, които пушат — рече тя, като се усмихна. — Ще бъде доволен, че вие не сте придобили този лош навик.

Луси се подразни за момент от факта, че тази непозната жена знае повече за предпочитанията на съпруга й, отколкото самата тя, но настроението й бързо се повиши, когато Робърта започна да й прави комплименти за променения интериор на къщата.

— Подобренията са очевидни — каза тя на Луси. — Стаите изглеждат много по-просторни и слънчеви.

Луси усети облекчението, което премина през тялото й. Може би все пак приятелката на Алексис щеше да й допадне.

— Алексис не ми позволи да докосна кабинета му — усмихна се Луси. — Дори не ме допуска вътре. Това ми напомня за изповедната в манастира. Тъй като съм протестантка, не ми разрешаваха да се изповядвам и аз копнеех да се мушна в тази малка кабина и да се отърва от бремето на греховете си.

Робърта се усмихна.

— Алексис ми спомена, че сте получили образованието си във Франция. Колко е хубаво, че говорите свободно френски. Алексис има много познати сред дипломатическите среди и вие ще можете да помогнете, когато му се наложи да посреща гости от чужбина.

Луси нямаше представа от работата на Алексис и беше в пълно неведение относно функциите на Външно министерство. Не знаеше нищо за дипломатите, въпреки че някои от тях бяха поканени на приема. Невежеството й породи у нея чувство на уязвимост. Очевидно тя имаше още много какво да научи и Робърта Инман би могла да й помогне.

— Имате ли нещо против да обядваме заедно следващата седмица? — предложи тя на Робърта. — Бяхте напълно права, когато казахте, че се нуждая от някого, който да ме посъветва. Искам да бъда безупречна съпруга на Алексис.

Когато Луси отиде да поговори с чичо си и леля си Робърта си помисли, че вероятно тя наистина обича Алексис, но някак си не създаваше впечатление на сияеща от щастие съпруга. Струваше й се, че момичето по-скоро е приело ролята на съпруга, тъй както една актриса би изиграла тази роля на сцената. Робърта въздъхна дълбоко. Следващата седмица тя щеше да обядва с Люсиен и тогава ще узнае много повече за нея и чувствата й към Алексис. Самата Робърта не беше много убедена, че Алексис има вид на щастлив съпруг. Изглеждаше уморен и сякаш поотслабнал. Той със сигурност не приличаше на човек, който се е върнал от вълнуващо триседмично сватбено пътешествие в Италия. Робърта се укори, че това вече не е нейна работа, но чувствата й към него не се бяха променили, въпреки ненадейната му женитба. Тя все още го обичаше и неговото щастие имаше огромно значение за нея. Не й беше толкова лесно да го отстъпи на друга жена. Това можеше да стане само ако Люсиен докажеше, че наистина го дарява с любовта и грижите, които някога бяха нейна привилегия.

Независимо от безспорната красота на Люсиен, Робърта смяташе, че съпругата на Алексис е прекалено млада; че разликата във възрастта между двамата е доста голяма и че женитбата им е твърде прибързана и с не особено добро начало. Измъчваше я лошото предчувствие за беда.

Самият Алексис не беше нещастен. Приемът мина с успех, а Луси доказа уменията си на добра домакиня. Несъмнено тя бе омагьосала всички мъже, които присъстваха, включително и претенциозния Фаншоу. Въпреки че се гордееше с успешното й представяне, от друга страна, способността й веднага да намери подходящия тон за всеки мъж, с когото говори, караше Алексис да се чувства неспокоен. С по-младите му колеги тя се държеше като невинно и наивно момиченце; пред сериозния и сдържан Фаншоу тя се показваше като разумна интелигентна млада жена, която се интересува от политика. Тя цитираше фрази, които — Алексис бе сигурен в това — бе използвал чичо Тоби, и то така, сякаш това бяха нейните собствени виждания. Със завидна бързина тя бе разбрала, че хобито на един досаден стар политик е музиката и го бе омаяла с ентусиазма си от оперите, на които бе ходила в Италия.

Съчетанието от прозорливост и физическа красота правеше Луси неотразима, въпреки че Алексис допускаше вероятността самата Луси да съзнава, че това съчетание може да се използва за добри и лоши цели. Алексис усещаше опасността и се страхуваше от нея. Опитваше се да не мисли за начините, по които Луси се бе научила да бъде толкова проницателна, или за възможността тя да го върти на малкия си пръст с добре изработена лекота.

След приема започнаха да се сипят покани. Алексис беше прекалено зает, за да приема повечето от тях, но се радваше, че канеха Луси навсякъде и тя с радост се съгласяваше да излиза с новите си приятели, дори и ако той не можеше да я придружи.

Няколко дни тя присъстваше на конните надбягвания в Аскот и Нюмаркет, където дори се оказа късметлийка в залаганията си. Както повечето от хората в Нюмаркет, тя също заложи на кралския кон, Ле Лак, и с удоволствие наблюдаваше победата му. Гледа ритуала за посрещане на знамето заедно с Робърта, която бе купила и билети за тенис-турнирите на Уимбълдън.

В средата на юли Алексис трябваше да замине в чужбина, за да изпълни задача, която предчувстваше, че ще му отнеме месец, ако не и повече. Каза на Луси, че ще се наложи тя да замине за Рошфорд, тъй като не му се искаше да я оставя сама в Лондон.

Луси бе горчиво разочарована и дори ядосана.

— Не виждам смисъл да замина само защото ти напускаш Англия, Алексис — горещо протестираше тя. — Ти ми обеща, че като се оженим, ще съм свободна да постъпвам както намирам за добре. Тук прекарвам времето си толкова приятно, а сега ти искаш да развалиш удоволствието ми.

Тя имаше вид на малко дете, на което са отложили тържеството за рождения ден. Алексис смекчи тона си и се обърна нежно към нея:

— Знам, че не ти се мисли за това, Луси, но ти очакваш дете и колкото и умело да се обличаш, за да скриеш състоянието си, скоро всички ще разберат истината. Така или иначе ще се наложи да прекъснеш временно светските си контакти, а освен това времето е чудесно и чистият въздух в провинцията ще ти се отрази добре.

Луси продължи да спори с него, след това започна да му се моли, но уви, неуспешно. Алексис обяви, че затваря къщата и пуска прислугата в отпуска. Щяха да останат само един-двама, които да наглеждат имуществото, а Поли трябваше да придружи господарката си.

— Ще те закарам лично до Рошфорд — каза той на жена си. — И престани да подсмърчаш, Луси. Крокодилските ти сълзи няма да ме трогнат.

Луси нямаше желание да напуска Лондон, но когато се прибра в дома си, разположен сред красивата природа, тя с изненада откри, че й доставя удоволствие да бъде в Рошфорд. Оливър и Марк се бяха прибрали за лятната ваканция, а преданият Хенри отново беше постоянен посетител и прекарваше по-голяма част от времето си в Рошфорд, отколкото в Гленфийлд Хол.

Летните дни се нижеха спокойни и приятни. Луси със завист си мислеше, че Марк и Джейн Грей са станали неделима част от семейството. Майка й се отнасяше към тях като към собствени деца и Луси се чувстваше изоставена и чужда за това семейство.

Непрекъснатите намеци на Уилоу за бъдещото й внуче ужасно дразнеха Луси. Имаше моменти, когато се изкушаваше да извика: „Това е детето на Морис Дюбоа… детето на твоя любовник, мамо, и нима очакваш да го обичам?“ Мислеше си, че ако не мразеше така силно Морис, може би щеше да изпитва някаква привързаност към това дете. Ако това беше бебето на Алексис… но за съжаление такава възможност не съществуваше. Една жена никога не може да зачене от мъж, който не я доближава.

Докато лежеше в един хамак под сянката на голямата липа и наблюдаваше как децата играят крикет, Луси се замисляше все повече и повече за странното поведение на Алексис. Беше сигурна, че Робърта Инман е била негова любовница. Подозренията на Луси се подхранваха от едва доловими, но явни признаци — покровителствените нотки в тона на Робърта, когато говореше за Алексис, познаването и на стаите на първия етаж, погледите, които понякога й отправяха прислужниците. Луси даже бе попитала Поли дали не е чула някакви клюки за графиня Инман, но или Поли беше твърде дискретна, или прислугата бе прекалено лоялна към Алексис и не обсъждаше ергенския му живот. Не че Луси би възразила срещу такава връзка, ако е съществувала, но не й се искаше да вярва, че тя продължава и досега, въпреки че това би обяснило безразличието на Алексис. Луси нямаше намерение да пренебрегва този проблем в техните взаимоотношения. Но докато се роди детето, тя щеше да се примирява с това положение. След това обаче тя щеше да направи всичко възможно съпругът й да сподели леглото й, щеше да докаже, че не отстъпва по нищо на изисканата Робърта, защото, въпреки че Робърта бе по-възрастна, тя едва ли знаеше по-добре от Луси как да доставя удоволствие на мъжете. Луси не биваше да допуска гордостта й да бъде засегната и не смяташе, че любовницата на мъжа й, ако Робърта наистина беше такава, е по-съблазнителна от нея.

По настояване на Тоби, Джордж и Хауърд бяха отново добре дошли в Рошфорд и двете семейства често си ходеха неофициално на гости, както беше преди.

— Сега, след като Люсиен е благополучно омъжена и очевидно бременна, едва ли двете момчета ще се надпреварват да спечелят благоразположението й — каза Тоби на Уилоу.

От двамата Хауърд идваше по-рядко в имението, защото в живота му се бе появила нова страст — автомобилите. Той сякаш живееше на пистата в Брукландс и когато не беше там, бръмчеше със своето „Бугати“. Уилоу бе забранила на Оливър и Марк да се качват в колата на Хауърд, за което те, разбира се, дълбоко съжаляваха.

— Ти ни разреши да летим с Алексис, а това е далеч по-опасно — протестираше Оливър. За да ги утеши, тя позволи на Тоби да ги заведе в Рейнлаг, за да гледат въздухоплавателите.

Когато в края на август Алексис се върна, Уилоу го увещаваше да остави Луси в Рошфорд, докато се роди бебето. Но Алексис, забелязал мрачния поглед на Луси, учтиво отхвърли поканата. Той обясни на тъща си, че е уредил раждането да стане в Лондон при опитен доктор и че е наел първокласна бавачка.

Уилоу изпрати дъщеря си за Лондон със свито сърце.

— Толкова малко време бях с нея — обърна се тя към Тоби натъжена.

Тоби обгърна с ръка талията й, като я притисна по-близо до себе си.

— Тъкмо ще съсредоточиш вниманието си върху мен — гальовно каза той. — Не съм ли ти достатъчен, любов моя?

Оливър, който случайно влезе в стаята, докато те се прегръщаха, реши, че двамата са станали много сантиментални, откакто са се оженили, и като се усмихна смутено бързо излезе. Но той се радваше, че майка му е щастлива и бързо забрави за нея, когато изведнъж му хрумна, че се разкрива прекрасна възможност двамата с Марк да покарат мотор. На Оливър му беше ясно, че ако майка му или чичо Тоби узнаят за това последно занимание, те със сигурност щяха да го забранят. Наложи се да подкупят шофьора, Бил Лонгхърст, със значителен брой цигари, за да им позволи да се качат на второкласната му машина. За да не ги усети някой, те трябваше да тикат мотора по чакълената алея до къщите на градинарите, където биха могли да подкарат машината, без някой в къщата да ги чуе. Бяха решили да използват като писта разстоянието от къщите на градинарите до парниците, оттам по посипаната със сгурия пътека до часовниковата кула и конюшнята. Двете момчета се споразумяха в случай, че бъдат разкрити, Лонгхърст да каже, че са му взели мотора без негово знание. Но единственият свидетел на тяхната лудория беше Джейн. Посветиха я в конспирацията с обещанията, че някой път ще я повозят на мотоциклет. Оливър с удоволствие приемаше Марк и Джейн като членове на семейството. Марк беше две години и половина по-голям от Оливър, но се отличаваше с по-голяма предпазливост и по-бавен ум. В отношенията между двете момчета преобладаваше влиянието на Оливър и само след две седмици ваканция Марк стана почти същият палавник като по-малкия си приятел. „А Джейн — мислеше си Оливър — въпреки че е момиче, никога не издава лудориите ни и на нея може да се разчита.“ Оливър се ласкаеше от чувството си за превъзходство, доброволно предизвикано от нея, въпреки че и двамата бяха на една възраст. Дори и да възникнеше някакъв спор между двете момчета, обикновено Джейн подкрепяше Оливър, а когато предаността към брат й надделяваше, тя поне не се обявяваше против него.

Оливър тъгуваше за Луси, но тя и Алексис го поканиха на гости за една вечер в Лондон по време на коледната ваканция и обещаха, че ако оценките му от училище са добри, ще го заведат за първи път на мюзикхол.

Луси обаче не съжаляваше, че си тръгва от Рошфорд и с нетърпение очакваше да се прибере в новия си дом. В Рошфорд се разпореждаше майка й, но на „Кадоган Гардънс“ господарката бе тя. Е, вярно, че от време на време беше необходимо да се съобразява с икономката, мисис Тейлър, която знаеше много по-добре от Луси как се поддържа една лондонска къща.

Луси беше доволна от признанието на Алексис, че тя отлично се справя с персонала и неговата намеса не е необходима — с изключение само на един случай, когато Луси бе изпратила прислужницата в кабинета му. За първи път Луси усети тихия му, но опасен гняв — зелените му очи се присвиха и той стисна решително устни.

„Не ме интересува за какво си я изпратила в кабинета ми, Луси, но разбери веднъж завинаги, че всеки прислужник, влязъл там без моето разрешение, ще бъде уволнен на минутата. Никой не бива да се доближава до тази стая, никой, дори и ти. Вече би трябвало да знаеш, че документите са много важни за мен и не мога да рискувам нещо да им се случи.“

Шест седмици преди да се роди бебето, Луси се чувстваше уморена и раздразнена. Беше й омръзнало да се преструва, че очаква бебето чак след четиринадесет седмици и копнееше да каже истината на Робърта, когато веднъж двете обядваха заедно и Робърта изрази съмнение, че Луси вероятно ще роди близнаци, щом е толкова едра.

Но Луси тържествено бе обещала пред майка си и пред Алексис, че няма да казва на никого кога точно ще се роди бебето — включително и на Поли. Съмняваше се, че прислужницата й може да бъде заблудена, защото Поли бе твърде любопитна. Тя е била свидетел на четирите бременности на сестра си и сигурно тайно подозираше, че Луси и Алексис са били заедно още преди сватбата. Поли изобщо не се изненада, когато бебето се роди в средата на октомври, нито пък се учуди, че така нареченото седмаче не приличаше на преждевременно родено бебе, а беше едно хубаво здраво момиченце, което тежеше над три килограма.

Въпреки че Луси роди сравнително лесно и според Поли беше в достатъчно добро състояние, за да стане на крака, тя се чувстваше много потисната и се подчини на лекарските нареждания да си остане в леглото, докато се възстанови. Бавачката, която Луси беше наела от агенцията, изцяло пое грижите за бебето. Тя беше на средна възраст, с голям опит и убеди Луси да не кърми детето, като настояваше, че биберонът ще свърши добра работа и нямаше смисъл Луси да се изморява.

Момиченцето беше изключително красиво. Червенината от раждането бързо бе изчезнала и бебето приличаше на малка порцеланова кукла. Беше взело пепеляворусата коса и сините очи на майка си и Алексис, въпреки предишните си опасения, беше очарован от детето.

— Тя прилича повече на теб, отколкото ти на майка си, Луси — възкликна той, докато седеше на един стол, близо до леглото на жена си. Беше се върнал току-що от Аспри, откъдето купи диамантена гривна за Луси и една по-малка златна гривничка за бебето.

Вниманието на Луси бе приковано в подаръка и тя едва кимна с глава, докато Алексис се възхищаваше от бебето. Алексис беше шокиран от неестественото безразличие на Луси към детето.

— Бавачката каза, че не си искала бебето да е при теб този следобед — продължи той. — Не се ли чувстваш добре, Луси?

Луси вдигна към него поглед, в който не можеше да се открие и капка майчинско чувство.

— Нима трябва да се чувствам зле само защото не искам бебето да плаче до главата ми и да ме притеснява? Но тъй като се интересуваш за състоянието ми — чувствам се отлично, благодаря. — Лицето й придоби по-благ вид, когато погледна към ръката си, на която бе сложила гривната. — Благодаря ти много, Алексис — рече тя със сърдечен и признателен тон. — Подаръкът е чудесен.

Алексис взе ръката й и я повдигна към устните си.

— Ти го заслужи, Луси. Докторът каза, че си истински герой. Трябва да помислим за името. Не можем да я наричаме просто „то“.

Луси отдръпна ръката си.

— Измисли го ти. Все ми е едно как ще се казва. Ти можеш да помислиш за името, Алексис, щом като толкова много ти харесва бебето.

Алексис беше смаян. Той бе предчувствал, че след като се роди бебето, безразличието на Луси ще изчезне и тя ще заприлича на всички млади майки, които се възхищават от детето си. Тревожно се питаше дали е възможно Луси да е съвършено неспособна да обича.

Към средата на декември Алексис все още чакаше Луси да избере име. Предстоеше бебето да бъде кръстено на втория ден след Коледа в църквата „Св. Стефан“ и дотогава трябваше да вземат решение. Отношението на Алексис към бебето учудваше по-скоро него самия, отколкото Луси. Той ходеше в детската стая всеки ден сутрин и вечер и му се струваше, че момиченцето ставаше все по-красиво и все повече приличаше на Луси. Бе очаквал, че ще изпитва само отвращение към това дете — потомък на чужд мъж, бе имал намерение само да изпълни задължението си към него, и то заради Луси, но ролите им бяха някак непонятно разменени. Не Луси, а той се притесняваше за бебето — как да се казва, дали наддава, дали не е настинало. Той слушаше радостното бърборене на бавачката Мередит и непрекъснато я хвалеше за грижите, които полага за детето.

— Теодора — един ден предложи той — на името на майка ми. Винаги съм смятал, че това е много красиво име. Бихме могли да й викаме Тео. Харесва ли ти, Луси?

— Щом искаш — едва-едва отвърна Луси. Тя беше погълната от подаръците, донесени от посетителите, между които и Робърта.

Алексис все повече и повече се притесняваше за отношението на Луси към собствената й дъщеря. Една вечер той се върна по-рано вкъщи, тъй като бе имал тежък ден във Външното министерство. Луси я нямаше нито в салона, нито в нейната стая. Поли приготвяше дрехите й за вечеря и Алексис се поинтересува къде е жена му.

— Днес бавачката има свободен ден, сър — отвърна важно Поли. — Това означава, че господарката е при бебето.

Алексис се опита да прикрие изненадата си.

— Но аз мислех, че другата бавачка се грижи за детето, когато Мередит я няма — рече той.

Поли се ухили.

— Роузи с удоволствие би го правила, но обикновено господарката я изпраща долу при останалата прислуга. Роузи казва, че…

Алексис не изслуша бърборенето на Поли, а хукна към втория етаж. Спря се пред вратата на детската стая и чу ясния глас на Луси, която тихо пееше. Той не можеше да долови мелодията и думите, но му се стори, че това беше приспивна песен.

„Посях семената на любовта,

посях ги през пролетта.

Прибрах плода рано сутринта,

докато слушам на малките птички песента,

докато слушам на малките птички песента…“

Значи все пак Луси не беше по-различна от другите майки, значи все пак тя можеше да обича. Гласът й беше толкова ласкав и нежен. При тези мисли на Алексис му се искаше да влезе в стаята и да прегърне Луси. Копнееше да й каже колко много я обича, но в последния момент инстинктът му го възпря. По някаква смътна и за самия него причина Луси не желаеше никой да узнае за нейната привързаност към бебето. Ако сега я стреснеше, би могъл да се получи обратният ефект и тя да се настрои против момиченцето.

Като стъпваше на пръсти, той слезе долу в приемнатa, позвъни на прислужника и му нареди да донесе уиски и сода. Гласът му беше спокоен, но сърцето му биеше лудо. Знаеше, че е лудост да храни надежди заради един миг подслушване, но все пак той можеше да бъде сигурен, че най-сетне Луси, неговата Луси бе показала, че любовта не й е чужда. И ако тя обича своето дете, тогава вероятно е настъпил моментът, когато ще се влюби в него самия…

Няколко минути по-късно Луси слезе при него.

— Поли ми каза, че си вкъщи, Алексис. Днес си се прибрал по-рано, нали?

Алексис кимна и попита с пресилено спокоен тон:

— А ти какво прави, скъпа?

Луси прекоси стаята и седна срещу него.

— Нищо особено — отвърна тя. — Тъкмо пишех писмо на Оливър, когато Поли ми каза, че си се върнал и веднага дойдох да те видя. Ще довърша писмото по-късно.

Ако беше някой друг ден, Алексис би могъл да й повярва. Лъжата й звучеше така убедително, но този път той знаеше истината.

— Мисля да вечеряме навън, какво ще кажеш, Луси? — предложи той. — Още не сме отпразнували раждането на Тео, нали? Следващата седмица заминаваме за Рошфорд, където ще посрещнем Коледа. Къде предпочиташ да отидем — „Куаглино“ или „Савой“?

На лицето й разцъфна доволна усмивка.

— Бих искала да вечеряме в „Савой“, Алексис. Идеята ти е чудесна. Ще си облека роклята от Поаре. Всичките му нови модели са малко в руски стил и моята рокля е великолепна. Ще си сложа и диамантената гривна. Сервитьорите ще приковат поглед в нея и ще се опитват да отгатнат колко съм богата.

Алексис си мислеше, че сега тя не го лъже. Нейната пристрастеност към скъпите неща вече не го учудваше, защото бе разбрал какво се крие зад нея.

— И естествено ще сложа гривната, за да ти доставя удоволствие, Алексис — продължаваше тя, като се усмихваше. — Искам да се гордееш с мен, така както аз се гордея, когато вървя до теб. Всички казват, че си красив и аз съм съгласна с тях. Освен това ти си изключително внимателен към мен.

„Засега — тъжно си мислеше Алексис — ще трябва да се задоволя само с това признание, което кой знае дали е съвсем искрено?“