Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wilderling, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2012)
- Корекция и форматиране
- Наташа Мерева
Издание:
Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете
ИК „Бард“, София, 1994
История
- — Добавяне
Глава втора
Март 1911 година
Двете жени сърдечно се прегърнаха, а Пелам и Тобаяс Рошфорд се спогледаха над главите им и се усмихнаха снизходително.
— Силви броеше часовете! — рече Пелам и на красивото му лице грейна усмивка, когато се ръкува радушно с брат си. — Радвам се да те видя, старче. Добре изглеждаш!
— Ти също! — отвърна Тоби, като погледна брат си над очилата.
Пелам насочи вниманието си към високата, елегантна жена, която стоеше до Силви. Целуна я по двете бузи, според френския обичай, и отстъпи назад, за да я огледа.
— Красива, както винаги, ако не и повече! — отбеляза той.
Уилоу му се усмихна приятелски.
— Ако изглеждам добре, то е защото съм щастлива — обясни тя простичко. За един миг сянка премина през лицето й. — Знам, че е ужасно да говоря така, когато горкият Роуел само преди няколко дни си отиде от нас. Но, Пелам, би било истинско лицемерие да се преструвам на тъжна, след като най-после ще видя моето малко момиче. Къде е тя? Добре ли е? Нямам търпение да я видя!
Пелам хвърли бърз поглед към жена си. Тъй като Силви беше най-близкият човек на Уилоу и двете се разбираха като истински сестри, Пелам се бе споразумял с жена си тя да разкрие на етърва си нещастното минало на Люсиен.
— Хайде да идем в гостната, cherie! — подкани я Силви. Тъмните й очи изгубиха обичайния си блясък, когато забеляза поруменелите страни на Уилоу. — Има много неща, за които трябва да ти разкажа. Видях Люсиен да отива на пазар заедно с прислужницата ми, така че разполагаме с достатъчно време, преди да я видиш.
Уилоу свъси намръщено вежди. Тя погледна към Тоби, който стоеше до нея, но срещна само недоумение в очите му, после пак извърна поглед към закръглената приятна фигура на етърва си.
— Люсиен не е тук, за да се запознае с мен? Не разбирам. Случило ли се е нещо, Силви? За Бога, кое е това толкова важно нещо, заради което трябва да отложа срещата си с нея? Едва ли съм мислила за нещо друго през последните две дълги седмици.
Пелам взе ръката й и нежно я поведе към гостната.
— Силви ще ти обясни всичко, скъпа Уилоу. Имай още няколко минути търпение. — На лицето му се появи усмивка. — И за да те уверя в едно, трябва да ти кажа, че дъщеря ти е изключително красива. Тя удивително прилича на тебе, когато ти беше на нейните години. Като я погледне човек, все едно, че вижда теб, когато за първи път дойде в Рошфорд като годеница на Роуел.
Вече бяха влезли в гостната, където Уилоу бе прекарала толкова много часове от съвместния си живот с Роуел. Нищо не се бе променило, откакто тя напусна този дом преди десет месеца, решена на всяка цена повече да не се върне. Погледът й се спря на стола с високата облегалка, на който обикновено сядаше Grandmère, а горката леля Милдред кръжеше край нея в очакване на деспотичните нареждания на старата дама. А там, от другата страна на камината, беше любимото кресло на Роуел.
За миг стаята се изпълни с призраци, защото точно тук един от слугите бе ударил по-малкия брат на Роуел, Франсис, и бе причинил смъртта му, тъй като момчето падна и си разби главата на мраморната камина. Точно тук, в тази стая, Grandmère бе мъмрила нещастния самотен Рупърт за неестественото му приятелство със сина на д-р Форбс и най-накрая го принуди да замине на война в Египет. Тук нейната зълва Доди бе седяла в инвалидния стол, без да се оплаква и без да се засяга от жестоките упреци на баба си, която я презираше заради недъзите й.
Бавно, Уилоу се опита да заличи спомените от съзнанието си. Сега всичко бе минало и отдавна свършило: Франсис, Grandmère, леля Милдред, Роуел — всички те бяха мъртви. Сега идваше новото поколение Рошфорд, от което най-голяма бе изгубената й дъщеря Люсиен. Странно, че за Уилоу тя си беше София, въпреки че никога не бе имала възможността да я нарича по име.
Почувствал смущението й, Тоби застана до нея, пое топлото й кожено палто, след което се настани до нея на обшитото с брокат канапе и силно стисна ръката й. Тя почувства познатия изблик на любов към него, толкова завладяващ, че всяка друга мисъл бледнееше пред него. Но сега този изблик беше моментен. Дори и близостта на Тоби не можеше да успокои трескавата й възбуда.
— Моля те, не ме дръж повече в напрежение, Силви — каза нетърпеливо Уилоу. — Разкажи ми за Люсиен!
За миг куражът на Силви се стопи. Тя отиде до прозореца и впери замислен поглед в обрулената от вятъра градина. До деня, в който се омъжи за Пелам, преди около четири години, Силви беше млада независима вдовица, със собствени средства, свободомислеща и до известна степен със собствен начин на поведение. През дългите години на не особено щастливия семеен живот на Уилоу и братовчеда на Силви, Роуел, французойката често бе проповядвала желанието за свобода, като се кълнеше, че никога няма да се омъжи повторно. Но в крайна сметка се поддаде на загадъчния, магически чар на Пелам Рошфорд, който беше също толкова безгрижен и голям почитател на забавленията, колкото и тя самата.
Но дори и свободомислещата Силви не успя да превъзмогне шока и стъписването си, когато младият адвокат им разказа за необичайния начин на живот, който бе водила дъщерята на Уилоу. Силви знаеше, че Уилоу ще бъде потресена и безкрайно огорчена, че Роуел е скрил от нея неочакваното завръщане на Люсиен през май. Тъй като Силви познаваше Уилоу много добре, тя бе убедена, че майчината й любов няма да пострада само защото съдбата е повлякла Люсиен в публичния дом. Вероятно Уилоу щеше да изпита съжаление към дъщеря си, а може би и вина за това, че не е открила детето си по-рано, за да го предпази от безпощадната съдба. Но Силви си мислеше, че едва ли любимата й, добросърдечна приятелка би могла да понесе пренебрежението и злобата, която Люсиен изпитваше към майка си. През последните десет дни, преди пристигането на Уилоу, Силви бе направила всичко възможно да заличи щетите, които Роуел бе нанесъл върху съзнанието на дъщеря си. Той бе внушил на момичето не само, че майка й е лекомислена, невярна и неспособна да обича, но и че е прекалено погълната от другите си две деца, Оливър и Алис, и съществуването на Люсиен въобще не я интересува. Никога не е възнамерявала да напусне Америка и да се завърне в Англия, за да се срещне с детето си, което вероятно отдавна е забравила. Силви не успя да убеди Люсиен, че баща й е лъжец; че Уилоу и Тоби са вече на път за Англия и следователно това обвинение отпада. „Ако майка ми идва в Англия, то е защото иска да се убеди, че онова момче, Оливър, ще си присвои наследството, което ми се полага“, бе обяснила Люсиен на леля си с враждебен тон. „Защо не ме остави на мира? Не я искам тук!“
Силви се обърна с гръб към прозореца и погледна безпомощно Уилоу. Уилоу беше уязвима още от деня, в който бе пристигнала в имението, неспособна да прикрива чувствата си всеки път щом отправеше невинен поглед, пълен с възхищение към безразличното лице на Роуел. Много пъти сърцето й бе разбивано и въпреки това тя отново даряваше с любов и доверие онези от членовете на семейство Рошфорд, които имаха нужда от нея; дори и горката нещастна леля Милдред, която Уилоу подозираше, че е замесена в изчезването на бебето.
Възможно най-деликатно Силви започна да разказва историята за миналото на Люсиен и за изненадващото й завръщане.
— Вероятно Grandmère е принудила леля Мили и д-р Форбс да осъществят пъкления й план — обясни тя, като стигна до момента, когато детето е било пратено във френския манастир. — Със сигурност Grandmère е изнудила доктора, защото тя знаеше за ненормалните връзки на сина му Ейдриън с нейния внук Рупърт. Не съм далече от мисълта, че го е заплашила да разкрие връзката на момчетата публично и по този начин го е принудила да й съдейства.
— Докторът поне се е опитал да изкупи вината си, преди да умре — намеси се Пелам. — Той отишъл във Франция, за да открие Люсиен. Ако не беше той, момичето нямаше да притежава златния медальон и никога нямаше да узнае, че семейството й се казва Рошфорд и живее в Англия.
Уилоу въздъхна тежко.
— Ще се опитам да му простя, след като вече Люсиен си е у дома — рече тя. — Но за мен той си остава зъл и порочен човек.
Събрала кураж, Силви продължи разказа си за дните на Люсиен, прекарани при шапкаря, където е била слугиня, за да стигне до онзи ужасен момент, когато момичето е било принудено да работи като сервитьорка в публичния дом в Париж, където се е научила да продава тялото си още на тринадесетгодишна възраст.
— Там са се отнасяли внимателно към нея и в своето невежество тя се е чувствала щастлива — бързо добави Силви, като видя как Уилоу пребледня. — Не е имало кой да й каже, да я посъветва колко погрешен и потресаващ е този начин на живот. Ние с Пелам доста й говорихме за всичките тези години, Уилоу, и може да ти е трудно да повярваш, но тя не чувства никаква вина. Тя не е съзнавала, че върши нещо нередно, защото никой не е поел моралното задължение да я напътства в живота. За нея това е било просто начин да осигури прехраната си, както и единствения дом, който някога е имала.
Очите на Уилоу блестяха от непролятите сълзи, когато тя извика:
— Няма нужда да я защитаваш, Силви. Аз не я обвинявам и никога не бих могла да го сторя. Ще се опитам да компенсирам всичките й злочести години. Отсега нататък тя ще има всичко, каквото си пожелае.
— Не мисля, че е възможно да удовлетвориш най-съкровеното й желание — тихо каза Силви. Тя обясни, че Люсиен се надява да наследи имението Рошфорд. — Вероятно Роуел не е имал намерение да я излъже умишлено — това никога няма да узнаем — но тя се кълне, че той й е обещал да стане негова наследница.
— Адвокатът, Силви и аз обяснихме на Люсиен, че безспорно Оливър е новият лорд Рошфорд — намеси се Пелам. — Казахме й, че той ще живее тук и ще поеме имението, когато стане на нужната възраст, защото това винаги е било право и задължение на най-големия син.
Уилоу кимна и като погледна Тоби, рече:
— Ние обсъдихме този въпрос, преди да тръгнем от Америка. Решихме да се завърнем в Англия и да живеем тук, докато Оливър се ожени. Естествено Люсиен ще бъде част от нашето семейство и ще дели всичко наравно с нас. Споменахте ли й за това?
Силви се протегна и сложи ръката си върху тази на Уилоу.
— В момента Люсиен не е склонна да дели нищо с никого — каза ласкаво тя. — Трябва да й дадеш време, Уилоу. Не очаквай от нея да изпитва същите чувства към теб, брат си и сестра си, каквито ти имаш към нея. За нея ти си един непознат човек и тя не е свикнала да бъде поучавана и възпитавана, както е нормално за момиче на нейната възраст. Тя е една чудновата смесица от дете и жена — може би даже не толкова чудновата, като се има предвид миналото й.
— Дори и да не мога да й дам Рошфорд, мога да я направя щастлива. Сигурна съм в това — извика Уилоу. — О, Силви, трудно може да се понесе всичко това. Дори не искам да си мисля за всички страдания, които е преживяло детето. Истинско чудо е, че е останала невредима от ужасния начин на живот, който е водила. Истинско чудо е, че е успяла да ни намери. Ще видиш, аз ще открия стотици начини, за да я направя щастлива. Тя ще живее тук с нас и може би не е толкова късно да се наслади на пропилените си детски години. Доколкото е възможно, тя ще има всичко, каквото поиска!
— Имате предвид, че в крайна сметка, аз ще получа имението Рошфорд? — Гласът на момичето, застанало на вратата, прозвуча с поразителна чистота.
Луси бе облечена в чисто нов сив костюм. Прислужницата на леля Силви бе убедила момичето колко са подходящи черните кадифени гарнитури по реверите и ръкавите заради траура. На главата си носеше елегантна черна шапка. Луси впери внимателен и изучаваш поглед в роднините си, като наблюдаваше фината русокоса жена, която седеше срещу леля й, как скочи бързо и протегна ръце. Тя предположи, че именно тази жена беше лейди Рошфорд, нейната майка.
— Люсиен! — извика Уилоу. — Мое скъпо, скъпо дете!
Люсиен не мръдна от мястото си. Ни най-малко не се трогна от вълнението, което се прокрадваше в гласа на майка й.
— Не отговорихте на въпроса ми, мадам — студено каза тя. — Правилно ли съм разбрала, че мога да получа имението Рошфорд, ако толкова много го желая?
Уилоу отпусна ръце. Усетил с болка смущението и стъписването й, Тоби се изправи и покровителствено я прегърна през раменете.
— Ще говорим за Рошфорд по-късно — кротко каза той. — Но първо ела да целунеш майка си, Люсиен. Тя отдавна жадува за този миг. Убеден съм, че ти също копнееш да се запознаеш с нея.
Люсиен се колебаеше, а изостреното й съзнание трескаво работеше, докато разкопчаваше черните си кожени ръкавици. Ричард Бартолъмю, леля й и чичо й по различни поводи бяха подчертавали колко вълнуваща ще бъде тази среща с майка й, която според английските закони става неин законен настойник. „И ще бъде така, докато навършиш двадесет и една години“ — я бе осведомил Ричард. „Моля ви, мис Рошфорд, имайте това предвид, тъй като вашето щастие е неизбежно в ръцете на майка ви.“
Люсиен погледна пак към красивата жена, на чието лице бе изписана отчаяна молба. Обхвана я някакво топло и приятно чувство. Досега никой, поне доколкото си спомняше, не бе искал така настойчиво обичта й. Много мъже бяха пожелавали горещо тялото й, но това беше друго… някакво особено усещане, напълно непонятно за нея. Някъде дълбоко в себе си тя изгаряше от желание да хвърли палтото си, шапката, ръкавиците и да се втурне към тази непозната прегръдка. Но далеч по-силно беше внезапното й чувство за власт. То надделя над всички останали емоции. Тази жена имаше нужда от нея, молеше за любовта й. Най-лесно Люсиен би могла да се докопа до това, което иска, като в замяна демонстрира малко привързаност.
Това поне умееше да го прави.
Крайчецът на устните й се изкриви в лека усмивка. От дългите часове на старателни упражнения пред огледалото Люсиен се бе научила какво точно изражение да придаде на лицето си, така че да изглежда съвсем млада, невинна и привлекателна.
Изпод гъстите си, тъмни мигли тя погледна към майка си.
— О, мама! — възкликна тихо тя. — Откога жадувам да те срещна. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждала.
Люсиен с горчивина си мислеше, че поне това, последното, бе истина. Приближи се до майка си и потъна в любящата й прегръдка.