Клер Лоримър
Дивото цвете (2)

Глава първа
Февруари 1911 година

Ричард Бартолъмю отиде до шкафа с картотеката и извади най-дебелата папка. На корицата баща му бе написал с красивия си почерк „Досие на Рошфорд“. Занесе досието на бюрото си и се замисли, като съжаляваше за кой ли път, че баща му не беше жив.

На двадесет и шест години Ричард беше вече компетентен адвокат, но липсата на опит му пречеше да бъде достатъчно уверен в себе си, а семейство Рошфорд бяха най-сериозните клиенти на фирмата. Да бъдеш техен адвокат беше не само чест, но и абсолютна необходимост, тъй като в малкия градец Хавърхърст нямаше възможност за кой знае каква адвокатска практика, която да осигури стабилно финансово положение на фирмата.

С дълбока въздишка Ричард прелисти страниците на досието до 1894 година. Това беше годината, в която се бе родило първото дете на лорд Рошфорд.

14 март. Лейди Рошфорд роди момиче.

15 март. Бебето е кръстено София Люсиен. Умира през нощта и е погребано в църквата „Св. Стефан“, Хавърхърст.

След тези кратки бележки следваха няколко страници, в които бяха описани делови въпроси, свързани с имението. Не бяха регистрирани никакви значими факти до 1899 година.

1 февруари. Лейди Рошфорд роди момче.

2 февруари. Лорд Рошфорд направи завещанието си.

22 декември. Детето е кръстено Оливър Сидрик в църквата „Св. Стефан“.

Нищо особено не се случва до 1903 година, когато лейди Рошфорд се връща от Франция, където е родила момиченце на име Алис Силви. Щастливото събитие е засенчено от изчезването на Рупърт Рошфорд заедно със сина на д-р Форбс, Ейдриън. Последните данни за 1903 година се отнасяха за смъртта и погребението на старата лейди Рошфорд, бабата на лорд Рошфорд.

Ричард Бартолъмю обърна страницата на следващата година, която събуди интереса му. Отново се споменаваше бебето София. Лейди Рошфорд бе посетила тайно бащата на Ричард, за да изрази съмненията си относно смъртта на момиченцето.

„Нямаме основание за подозрения — бе коментирал баща му. — Очевидно лейди Рошфорд е прекалено напрегната. Съмненията й се подхранват от несвързаните приказки на леля й Милдред Рошфорд, която в момента преживява последиците от сърдечен удар. Обясних, че не мога да предприема нищо при такива смътни подозрения.“

Но в началото на следващата 1905 година лорд Рошфорд бе предизвикал следствие и бащата на Ричард бе заминал за Рочестър, за да присъства на делото в съда. Молбата за ексхумация на детския ковчег била удовлетворена и на 14 март баща му бе записал:

„Ексхумацията бе извършена призори. На мястото на трупа намериха тухла. Всички са потресени. Сега случаят е в ръцете на полицията.“

На следващия ден бе записано само едно изречение, съобщаващо за смъртта на Милдред Рошфорд, единствения човек, който според баща му би могъл да разкрие загадката. Месец по-късно в имението умира най-малкият брат — Франсис, вследствие на нещастен случай. Ричард Бартолъмю си спомняше съвсем ясно погребението, въпреки че баща му не бе споделял с него подробности за инцидента. За останалата част от 1905 година досието съдържаше подробни бележки за различните полицейски следствия, за подозренията, че семейният доктор е бил замесен в злощастното изчезване на детето на Рошфорд. Единствените свидетели на предполагаемата смърт на бебето са били д-р Форбс, старата лейди Рошфорд и снаха й Милдред. Но до 1906 година законът не даваше каквато и да е било надежда, че детето може да се намери.

„Тя изчезна безследно и аз се съмнявам, че някога тази мистерия ще бъде разгадана“ — бе написал баща му.

Натъжен, Ричард си мислеше как старецът почина, без да узнае, че София Люсиен се завърна вкъщи на 7 май 1910 година. Питаше се дали наистина бяха минали само девет месеца, откакто го извикаха спешно в имението Рошфорд, за да му съобщят смайващата новина. Ричард затвори досието и осланяйки се единствено на спомените си за онази паметна среща, се опита да подреди мислите си. Първото му впечатление от онзи следобед бе, че лорд Рошфорд е доста пиян. Зачервен, той стоеше с гръб към камината в библиотеката, а мислите му бяха логични само когато говореше за изневярата на жена си и за това как го е напуснала. Ричард и преди бе чувал ревнивите подмятания на клиента си за интимната връзка на лейди Рошфорд с по-големия брат Тобаяс, който я бе последвал в Америка. Лорд Рошфорд искаше Ричард да заведе дело за развод срещу жена му, но адвокатът бе принуден да подчертае, че няма ни най-малко доказателство за изневяра. Нямаше и доказателства, които да подкрепят настойчивите твърдения на лорд Рошфорд, че синът му Оливър и най-малката му дъщеря Алис не са негови деца.

Половин час по-късно Ричард бе научил истинската причина, поради която клиентът му го бе извикал в имението — неочакваното появяване на безследно изчезналата дъщеря София.

Момичето отсъстваше по време на този разговор. По причини, които Ричард по-късно разбра, София бе останала вкъщи само два дни, след което баща й я бе изпратил набързо в някакъв пансион. Малко по малко адвокатът бе успял да изтръгне фактите от пияния си клиент. Детето бе израсло в манастирски приют за сираци във Франция. Как е попаднала там си оставаше загадка. На десетгодишна възраст била изпратена като домашна прислужница при някакъв шапкар в Париж. Според Ричард мисълта, че една Рошфорд е била слугиня, беше достатъчно шокираща, но му трябваха няколко минути, за да осъзнае и повярва на останалите факти от тенденциозния разказ на лорд Рошфорд. София — или както са я наричали там Софи — е била принудена да напусне дома на шапкаря и да започне работа като сервитьорка в някакъв публичен дом, наречен Le Ciel Rouge. Неизбежно тя се издигнала (Ричард се питаше дали по—точната дума не е „пропаднала“) в най-древната професия на света и впоследствие изкарвала прехраната си в този дом, известен с лошата си слава.

Лорд Рошфорд не изглеждаше и наполовина толкова потресен, колкото самият Ричард. Той набързо разсея съмненията на Ричард, като се кълнеше, че момичето изглеждало безсрамно и съвсем открито му каза с какво се е занимавала тя.

„Би могла да прекара остатъка от младините си в оня бардак, ако не е бил този идиот д-р Форбс. Преди четири години му щукнало да отиде и да я намери“ — му бе казал лорд Рошфорд, докато си наливаше още уиски.

Спомняйки си тези думи Ричард, веднага си помисли, че подозренията на баща му са били основателни. Но в онзи следобед бе изразил само тревогата си да не би полицията отново да се намеси, ако се докаже, че Форбс е отвлякъл детето и тогава знатният му клиент щеше да бъде въвлечен в най-противния скандал. Но, както бе отбелязал лорд Рошфорд със забележителната проницателност на човек, изпил половин бутилка уиски — ако не и повече — Форбс е мъртъв и не би могъл да каже как е открил къде се намира София Рошфорд.

„Трябва сами да разрешим загадката — дискретно“ — няколко пъти бе повторил лорд Рошфорд. София казала на баща си, че преди три години Форбс й предложил да я измъкне от унизителната професия като я откупи. Според нея Форбс заминал обратно за Англия, за да вземе парите, които искал работодателят й, но така и не се върнал.

Ричард отвори досието и обърна на страницата, където имаше бележки от споменатата година. За миг възтържествува, когато откри краткия коментар на баща си, че старият доктор е починал същия месец, през който според думите на София тя се е срещнала с него. Нищо чудно тогава, че Форбс не се е върнал да я прибере. Докторът не е разкрил пред нея истинската й самоличност, но подарил на София златен медальон. По ирония на съдбата, медальонът бил счупен и на гърба на снимката, която се намирала в него, били написани имената на Сидрик и Алис Рошфорд, както и датата на сватбата им в Хавърхърст. Със завидна решителност и смелост шестнадесетгодишното момиче спестило достатъчно пари, за да замине за Англия и да открие родителите и семейството си.

„Тя пристигнала в Хавърхърст преди три дни — бе завършил разказа си лорд Рошфорд. — Викарият погледнал в регистъра и на следващия ден тя стоеше на прага ми — същия ден, в който майка й замина за Америка.“

„Имате ли доказателство, че момичето е ваша дъщеря?“ — тревожно бе попитал Ричард.

Но лорд Рошфорд не се и съмнявал в обратното по една-единствена причина — София била копие на майка си — само цветът на очите й бил различен.

„Очите й приличаха на тези на сестра ми Дороти или на Рупърт — бе заявил твърдо лорд Рошфорд. — Сигурен съм, че тя е моя дъщеря, Бартолъмю, а сега искам ти да го докажеш. Има и още една улика, която би могла да ти помогне — манастирът, в който е била София, се намира сравнително близо до провинциалната къща на покойната ми леля Люсиен Шевалие в Епърни. Може би си спомняш, че баба ми е французойка и леля Люсиен е нейна племенница. Подозирам, че баба ми е имала пръст в цялата тази история и имам намерение да разбера наистина какво се е случило.“

В началото Ричард се бе чудил защо лорд Рошфорд е отпратил дъщеря си толкова бързо, но след като получи представа за външния вид на момичето, разбра причината за прибързаното решение на клиента си. „Не само, че беше облечена като проститутка, но и говореше като такава — бе изсумтял недоволно лорд Рошфорд. — Не исках слугите да започнат да говорят. Докато се усетим и клюките щяха да тръгнат из селото. Казаха ми, че този пансион е известен с доброто възпитание, което дава на момичетата. Учат ги да говорят и да се държат като млади дами. Там отивали и много деца от новозабогателите фамилии, които се надявали да се издигнат в обществото, като оженят дъщерите си за благородници. София може да остане там, докато я превъзпитат. В края на краищата тя произхожда от добро семейство и като изключим дрехите и грима по лицето й, тя има вид на момиче с добри обноски. Много е нежна и хубава. Щом като завърши образованието си в училището, тя може да поеме управлението на имението Рошфорд, особено след като жена ми ме напусна.“

Ричард бе изразил мнението си, че лорд Рошфорд би трябвало да уведоми жена си, че дъщеря им се е появила. Но клиентът му не се вслуша в предложението. Огорчен и злопаметен, той твърдо бе решил да държи лейди Рошфорд в неведение и Ричард нямаше законното право да настоява за обратното.

На следващия ден Ричард отново бе извикан в имението и му бе наредено да открие липсващите части от загадката. Той веднага замина за Франция, въоръжен с една избеляла снимка на покойната Милдред Рошфорд и с малък портрет на Уилоу лейди Рошфорд, нарисуван, когато е била съвсем младо момиче.

„София е копие на майка си — му бе казал лорд Рошфорд. — По този портрет могат да познаят момичето.“

Не му отне много време да потвърди историята, която бе разказала София. Игуменката от манастира разпозна леля Милдред и каза, че точно тя бе завела детето в пансиона за сираци, въпреки че се бе представила като мис Бересфорд — очевидно името бе измислено. Но нишката към миналото спираше дотук и Ричард се бе върнал при клиента си, без да намери отговор на въпросите как и защо бебето е било отвлечено от майката и изпратено във Франция.

По една щастлива случайност Ричард Бартолъмю бе помолил лорд Рошфорд да прегледа още веднъж вещите на баба си, за да се увери, че наистина не съществуват други улики към тази мистерия. Сред войнишките писма от съпруга си, които старата дама бе запазила, те намериха и едно друго — от някакъв френски свещеник, отец Матю. Именно то се оказа липсващото парченце от загадката. Беше от октомври 1896 година и съдържаше следното:

„Вашите най-щедри помощи за църквата и за приюта за сираци пристигнаха благополучно заедно с писмото ви. Убеден съм, че не е нужно да ви напомням, скъпа лейди Рошфорд, колко силно желая да ви помогна в разрешаването на този деликатен проблем. Мога да ви уверя, че ще се намери място за детето в манастирския приют за сираци, където ще се грижат за нея при пълна анонимност. Напълно разбирам желанието ви да предпазите името на знатния ви род от слуховете за ненормалното развитие на детето и ще мълча до гроб, тъй като пазя в тайна изповедите ви…“

Имаше още няколко надути фрази и изрази на благодарност, както и една квитанция от чек за петстотин лири — сума, която накара лорд Рошфорд да подсвирне от изненада.

„По дяволите, това са прекалено много пари, за да купиш нечие мълчание“ — бе възнегодувал той.

„Но защо, сър? — се бе заинтересувал Ричард. — Защо е било нужно баба ви да премине през толкова трудности, за да скрие бебето?“

Лорд Рошфорд бе свил рамене и бе обяснил: „Беше се вманиачила на тема лудост. Майка ми почина от меланхолия, а преди това е имало две момиченца, които са починали според тогавашната диагноза вследствие на «нервни припадъци». Последното дете на майка ми, сестра ми Дороти, имаше някакви деформации. Grandmère смяташе, че съществува наследствена болест по женска линия в рода Рошфорд. Несъмнено тя се е страхувала, че следващото поколение момичета може също да има някакви аномалии. Спомням си, че бебето се роди преждевременно и беше доста грозничко. — Той се намръщи замислено. — Форбс трябва да е помогнал на Grandmère. Той беше слабохарактерен човек и правеше, каквото му кажеше тя. Във всеки случай на мен и на жена ми казаха, че бебето е умряло. В онези дни брат ми Тоби бе разсеял съмненията за лудост в семейството и бе установил, че Дороти е прекарала паралич, а двете момиченца са починали от дифтерит. Като погледна сега дъщеря си, не виждам нищо ненормално в нея. Дори е много хубава.“

Обсебен от мислите си, Ричард постави обратно досието на Рошфорд в шкафа с картотеката. С думите „не виждам нищо ненормално“ лорд Рошфорд сигурно е имал предвид, че момичето няма никакви физически недостатъци. Но начинът й на живот положително беше ужасна и непреодолима пречка. Не можеше да разбере защо лорд Рошфорд не бе обърнал достатъчно внимание именно на този факт. Очевидно той се бе интересувал само как да избегне възможния скандал.

„Не бива да опетняваме доброто име на Рошфорд — все повтаряше той. — Затова реших да наричам момичето с второто му име, Люсиен. Така съществува по-малка вероятност някой да направи връзка със Софи Милър, както всъщност са я наричали във Франция. А що се отнася до баба ми, няма смисъл да хвърляме сянка върху името й, като позволим истината да излезе на бял свят.“

Лорд Рошфорд бе съчинил невероятната история, че бебето е било отвлечено от акушерката, и как, когато тя умирала, си признала истината и така най-после открили къде се намирала Люсиен. Въпреки желанието да угоди на клиента си, Ричард отказа да приеме обяснението, което лорд Рошфорд възнамеряваше да даде на съседите и приятелите си. Според Ричард тази чудовищна клевета граничеше с престъпление и обвиненията, които заслужаваше старата лейди Рошфорд, не биваше да се прехвърлят върху една невинна жена, която не беше вече между живите и не можеше да се защити. Но лорд Рошфорд отхвърли възраженията и категорично нареди на адвоката си да си гледа работата.

Не за първи път на Ричард му се искаше баща му да е жив, за да му даде разумен съвет. Той самият не можеше да направи нищо друго освен да предупреди лорд Рошфорд за законното положение. Не можеше да му забрани да повтаря такава явна лъжа. Сега лордът беше мъртъв и тази сутрин той, Ричард, бе решил на своя глава да уведоми лейди Рошфорд за съществуването на детето й, въпреки нарежданията на клиента си. Когато тя пристигне в Англия, той бе длъжен да й каже и за миналото на дъщеря й — едно изпитание, от което неминуемо се страхуваше. Хрумна му, че би могъл да прехвърли това противно задължение на г-жа Силви Рошфорд, етървата на лейди Рошфорд. За разлика от майката на момичето, тя едва ли би се стъписала толкова от тези скандални разкрития. Ричард погледна часовника си. Наближаваше четири часа. Люсиен Рошфорд скоро щеше да пристигне от пансиона и той трябваше да отиде в имението Рошфорд, за да я посрещне. Обхващаше го ту любопитство, ту безпокойство. Не знаеше какви са чувствата й към мъртвеца, който все още лежеше непогребан в леглото си. Надяваше се момичето да не изпадне в отчаяние от внезапната смърт на баща си. За щастие не беше нужно да й казва, че баща й е бил мъртвопиян, когато е паднал от коня. Семейният лекар, Питър Роуз, не бе счел за необходимо да изтъква друга причина за смъртта освен единствения факт, че лорд Рошфорд си е счупил врата. Но на четири очи бе споделил с Ричард, че черният дроб на лорда бил толкова повреден от алкохола, че е много вероятно при жестокото падане да се е разкъсал и това да е причинило смъртта. В интерес на истината нито Роуз, нито Ричард, нито който и да е било хранеха добри чувства към лорд Рошфорд. И когато жена му го напусна заедно с двете деца и замина за Америка, никой не я обвини. Никой не обвини и най-големия брат, че тръгна след нея. Хората толкова харесваха Тобаяс Рошфорд, колкото ненавиждаха брат му.

Ричард взе от махагоновата закачалка черния си редингот, шапката, ръкавиците от козя кожа и бамбуковото си бастунче. Мислеше си, че ако шофьорът на Рошфорд не обърка пътя, то всеки момент колата щеше да пристигне в имението. Не би било добре, ако Ричард закъснее.

Но все пак той пристигна доста рано. Прислужницата го въведе в библиотеката и го остави с няколко броя на „Илюстрейтид Лондон нюз“ и „Пънч“. След пет минути тя се върна с голям сребърен поднос. Каза му, че госпожица Рошфорд е пристигнала и ще дойде в библиотеката, за да изпие с него един чай. Въпреки че лорд Рошфорд бе обяснил на Ричард колко много дъщерята прилича на майка си, адвокатът все пак бе стъписан от физическата красота на момичето, което влезе в стаята. Тялото й бе деликатно и аристократично оформено, а движенията й — плавни и грациозни. Изящна, със съвършени пропорции, София имаше вид на това, което всъщност не беше — невинно, свежо шестнадесетгодишно момиче, на прага на женствеността. Щом заговори, гласът й бе мелодичен, с лек френски акцент.

Първите думи, които изрече, шокираха Ричард.

— Вие сте Ричард Бартолъмю, адвокатът, нали? Кажете ми, моля, наистина ли завещанието ще се чете чак след погребението?

Със заучен маниер Ричард успя да прикрие изненадата си, породена от директния й въпрос. „В крайна сметка — каза си той — преди по-малко от девет месеца Люсиен Рошфорд дори и не е подозирала за съществуването на баща си.“ Единствено благоприличието изискваше от нея да покаже, че скърби за смъртта на баща си. Като избягваше да й даде точен отговор, той каза:

— Мис Рошфорд, на мен се падна задължението да реша кога да бъде погребението. То е уредено за вдругиден. Чичо ви и леля ви изпратиха телеграма от Париж, че пристигат утре. Чичо ви Тобаяс ще дойде заедно с майка ви от Америка.

Големите теменуженосини очи на момичето, в които до този момент се прокрадваше любопитство, изведнъж проблеснаха и тя навъсено се наведе напред.

— Какво общо има с това майка ми? Може би не ви е известно, мистър Бартолъмю, но баща ми беше съвсем категоричен, когато каза, че името на майка ми не трябва да се споменава в тази къща.

Ричард се изкашля неловко.

— Простете, че ви прекъсвам, мис Рошфорд, но аз съм длъжен да спазя закона, дори това да …ъ-ъ… противоречи с личните чувства на баща ви. Родителите ви не са разведени. Лейди Рошфорд е негова законна съпруга, а сега вече е ваш законен настойник.

Люсиен Рошфорд присви очи, докато се опитваше да възприеме тази новина. Ричард, който седеше от лявата й страна, за миг се стъписа от изражението на младото й фино лице. Явно момичето се бе замислило над думите му. Той, сякаш забравил фактите от миналото на София, беше изцяло завладян от младежката й невинност, която външният й вид излъчваше. В своята благоприлична, закопчана догоре, синя рокля, тя изглеждаше дори на по-малко от шестнадесет години.

— Майка ви е очарователна и изискана жена — добави тихо той. — Сигурен съм, че много скоро ще я заобичате и ще й се възхищавате.

Люсиен присви малките си изящни устни и отметна глава назад, при което пепеляворусата й коса се разпиля.

— Не искам да виждам жената, която е изоставила баща ми — студено рече тя. — Още повече, че никога не бих могла да храня добри чувства към нея, а и очевидно тя не е особено привързана към мен. Откакто съм се върнала вкъщи, тя не си направи труда да дойде в Англия, за да ме види.

Въпреки желанието си, Ричард не можа да прикрие усмивката си и рече:

— Лейди Рошфорд едва ли би могла да бъде обвинявана за този пропуск, тъй като до вчера тя не знаеше за вашето съществуване. Баща ви ми забрани да осведомя майка ви за вашето завръщане. Всъщност никой не биваше да узнае за вашето присъствие, докато не завършите учебната година в Норбъри.

Люсиен сви небрежно рамене.

— Това не прави нещата по-различни — каза тя, като произнасяше „р“ по начин, който съвсем не съответстваше на френския й акцент. — Мисля, че идването й в Англия е загуба на време. Аз ще се подчиня на желанията на татко и няма да я допусна до моята къща.

Този път младият адвокат не сдържа нетърпението си.

— Мис Рошфорд, боя се, че сте се заблудили дълбоко, ако смятате, че това ще бъде ъ-ъ… вашата къща. Вашият по-малък брат Оливър ще стане новият лорд Рошфорд.

Погледът на момичето изразяваше пълно недоверие. Люсиен изглеждаше истински развеселена, разсмя се звънко и рече:

— Вие сте се заблудили, мистър Бартолъмю. Татко ми обеща, че аз ще стана негова наследница, ако се науча да се държа като истинска дама. Каза, че ще остави имението Рошфорд, слугите, всичко под мое ръководство. Той ми обеща.

Смутен, с леко зачервени страни, Ричард извърна очи от нейния изпитателен поглед.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, мис Рошфорд, но очевидно е станало някакво недоразумение. Убеден съм, че волята на баща ви е била, когато завършите училище да се върнете тук, да поемете тази къща и да бъдете нейна домакиня. Ако я нямаше лейди Рошфорд, това би било естествен и разумен план. Но виждате ли, имението е извън контрола на лорд Рошфорд. То се пада по право на най-големия наследник от мъжки пол. В случая това е Оливър. Ако не съществува такъв, тогава титлата и имението се полагат на най-големия брат на баща ви. Разбирате ли?

Момичето рязко се изправи. Бледите й бузи пламтяха от гняв, от очите й хвърчаха искри:

— Тъй като вие сте човек на закона, мистър Бартолъмю, аз съм длъжна да ви повярвам, но това е непоносимо, intolerable — повтори тя на френски. — Баща ми ме е излъгал… измамил. И той е като другите мъже — не може да му се вярва. И като се замисля, как можах точно аз, която знам най-добре, да му се доверя.

Неочаквано тя избухна в сълзи. Ричард бързо се изправи и в следващия момент момичето се хвърли в прегръдките му, като неутешимо плачеше на рамото му.

— Моля ви, моля ви, успокойте се — смутен и объркан каза той. Още повече, че близостта на тялото й бе започнала да влияе на чувствата му, които далеч не бяха професионални. Парфюмът й го омайваше и той болезнено усети нежния допир на гърдите й, меката й копринена коса, която докосваше брадичката му. Съвсем внимателно той я настани отново на стола и с въздишка на облекчение седна на почтено разстояние срещу нея.

Люсиен Рошфорд деликатно избърса носа си с фина, дантелена кърпичка, след което се осмели да погледне събеседника си изпод тъмните си влажни мигли.

— Ще ми помогнете, нали? — попита тя умолително. — Ако това, което ми казахте, е истина, то аз нямам нищо свое на този свят. Дори и име… — добави горчиво тя.

— За това поне мога да ви уверя — нетърпеливо каза младият човек. — Вие сте кръстена София Люсиен Рошфорд и името ви е записано в регистъра на църквата. Самият аз го видях с очите си. Мисля, че решението на баща ви да ви нарича Люсиен, при дадените обстоятелства, е доста мъдро и е във ваш интерес. Твърде слаба е вероятността в бъдеще някой да се досети за вашето… Той спря да говори сконфузено, а на мястото на сълзите й се появи закачлива усмивка, която според Ричард беше доста очарователна.

— Няма нужда да се преструвате пред мен — рече Люсиен съвсем искрено. — Знаете ли, мистър Бартолъмю, през последните девет месеца аз доста се… как се казва отегчих от всички тези преструвки. Изгарях от желание да кажа на мис Талбот и на момичетата, че истинското ми име е Софи и че четири години съм работила в публичен дом в Париж, където ме наричаха Перлата.

Ричард се изкашля. Много му се искаше да поговори с нея като приятел, а не като адвокат, но знаеше, че първо трябва да изпълни дълга си. Притеснен, той се наведе напред и каза:

— Никога, в никакъв случай, не трябва да говорите за тези неща, мис Рошфорд. Убеден съм, че баща ви е обяснил как най-голямото достойнство на едно момиче от знатен род е неговото неопетнено име, неговата репутация. Каквото и да се е случило преди — за което вината не е ваша — сега вие сте една Рошфорд. Желанието на баща ви беше да ви въведе като негова дъщеря в обществото и да ви намери достоен съпруг.

Люсиен сви рамене и се намръщи.

— Не знам дали бих искала да ме въведат в „обществото“, но със сигурност нямам никакво желание да се омъжа. Не искам да ставам робиня на някой мъж. Съгласих се с условията на баща си по една-единствена причина — тъй ми обеща тази къща, слугите, коне, карети, всичко, каквото си пожелая. Дори ми обеща да ми купи собствена кола. Затова и понасям с търпение онзи ужасен пансион за възпитаване на млади дами. А сега вие ми казвате, че аз няма да получа нищо от всичките тези неща.

— Бих изневерил на дълга си, ако ви кажа обратното — отвърна Ричард Бартолъмю със спокоен и внимателен тон.

— А този Оливър, който ще стане новият лорд и ще наследи имението, той… той не е ли още малко момче, не е ли още дете?

— Той е на дванадесет години, мис Рошфорд. Сестра ви Алис е по-малка.

Люсиен сви рамене с нехаен жест и продължи:

— Баща ми каза, че те не са негови деца.

Адвокатът нервно преглътна.

— Трябва да ви предупредя, че това твърдение е чиста лъжа. Не бива да споменавате друг път такова нещо, мис Рошфорд. Каквото и да ви е говорил баща ви няма доказателство, че някое от децата е незаконородено, точно обратното. Ако повторите това нещо публично, биха могли да ви осъдят за нанасяне на морална обида и ще трябва да платите няколко хиляди лири обезщетение.

Люсиен отново сви рамене.

— Така! Това променя нещата. Бих искала да узная, мистър Бартолъмю, дали баща ми ми е завещал някаква сума пари.

Прямотата й още повече обезкуражи Ричард. Той смутено отвърна:

— Страхувам се, че ще подходя твърде непрофесионално, ако издам съдържанието на бащиното ви завещание преди погребението.

Люсиен наклони глава настрана и усетила уязвимостта на младия адвокат, го погледна умолително с неспокойните си сиви очи. Той никак не беше безразличен към нея — това тя бе разбрала още в мига на запознаването им. Според нея той беше на двадесет и пет-шест години, доста грижлив и традиционен в маниерите и облеклото си и вероятно все още девствен.

Тя протегна към него ръце и съвсем инстинктивно той ги сграбчи в своите.

— Можем да бъдем приятели, нали мистър Бартолъмю? — каза тя. — Надявам се, че скоро ще станем такива. Аз се чувствам толкова самотна. Имам нужда от истински приятел, комуто да се доверя… и да споделя съкровените си мисли. Убедена съм, че виждате колко много се нуждая от помощта ви в този момент. Дори нямам и баща, към когото да се обърна за съвет.

— Но, разбира се, разбира се, мис Рошфорд. За мен е чест да бъда ваш приятел. Аз… аз разбирам разочарованието ви. Наистина лорд Рошфорд не е трябвало да допусне да си помислите, че ще станете негова наследница. Не смятам, че нарушавам професионалната етика като ви казвам, че баща ви имаше намерение да промени завещанието си, но се страхувам… всъщност той не ми нареди да приготвя друго завещание, в което без съмнение щеше да спомене и вас. Но сега ви умолявам да не се чувствате пренебрегната. Майка ви, чичовците, лелите — всички те ще се погрижат за вас. Трябва да ми повярвате.

— Дори и да е така — каза Люсиен, като направи кисела физиономия — нямам желание да бъда зависима от когото и да е било. Не прося милостиня, мистър Бартолъмю, а търся сигурност.

— Вижте, мис Рошфорд — обади се Ричард, като се опитваше да я успокои — ще ми разрешите ли да ви дам един съвет? Не се безпокойте за бъдещето. Познавам майка ви и въпреки чувствата, които в момента изпитвате към нея, аз съм убеден, че тя ще направи всичко, което е по силите й, за да компенсира недотам щастливото начало на вашия живот. Тя може и да не пожелае да остане в имението Рошфорд и кой знае, може да ви вземе със себе си в Америка. Или пък леля ви Силви може да ви предложи да живеете с нея в Париж. Тя също е много приятна жена, както и леля Дороти. Сега вие имате истинско семейство. Не сте нито самотна, нито изоставена.

— Щом твърдите, че не съм самотна сега, преди да пристигне семейството ми, ще вечеряте ли с мен? — попита го Люсиен по възможно най-чаровен начин.

— Едва ли има по-голямо удоволствие за мен — бързо отговори младият адвокат, — но се боя, че няма да мога да ви направя компания.

Ричард съвсем искрено съжаляваше, че няма да може да остане, защото намираше момичето за много привлекателно. Въпреки ужасните факти от миналото й, които не може да бъдат пренебрегнати, само за около час той бе изцяло запленен от нея. Дълбоко в сърцето си той не допускаше, че тя е способна да продава тялото си на мъжете, които търсеха мимолетно удоволствие. Видът й бе толкова невинен, непорочен и детински.

— Не би било редно да вечеряме тук само двамата. Всъщност това е твърде непристойно…

В очите на Люсиен проблеснаха закачливи искрици.

— Предполагам, че това е едно от досадните нравоучения на мис Талбот! — каза тя и с въздишка добави: — Не можете да си представите колко препоръки и забрани съществуват в списъка на мис Талбот. Честно казано, мистър Бартолъмю, през последните девет месеца доста често се питах дали си заслужава да се подчиняваш на всичките тези скучни правила само за да те смятат за „истинска дама“ и да бъдеш приет за равноправен член във висшите слоеве на обществото.

Тя се изкикоти тихо. Неочаквано изражението на лицето й придоби закачлив, като на непослушно дете, вид, когато каза:

— Горката мис Талбот, почти изпадна в истерия, защото нямаше черна рокля, която да облече, за да почете смъртта на баща ми, а и нямаше време да си купи. Не мисля, че черният цвят ми отива и ми се струва истинско лицемерие да се облека в траур заради баща, когото едва познавам. Знаете ли, че дори не ми разрешаваше да се връщам вкъщи през ваканциите.

Ричард с усилие потискаше съчувствието си и едва успя да си наложи професионален тон, когато отговори:

— Убеден съм, че лорд Рошфорд е действал във ваш интерес, мис Рошфорд. Той смяташе, че ви е нужно време, докато привикнете с начина на живот, който все още ви е твърде чужд.

Усмивката от лицето на Люсиен изчезна. Тя не приличаше вече на дете, а на момиче, което отдавна бе минало шестнадесет години.

— Това, което имате предвид, сър, но казано по доста учтив начин, е, че баща ми се е срамувал от мен и не е искал да общува с мен, докато не ме превъзпитат. Едва тогава той е имал намерение да ме представи като собствена дъщеря, с която се гордее. — Тя повдигна изящните си рамене и добави на френски — Tant pis! Кого го интересува какво е чувствал старият глупак. Не мисля, че е бил особено привързан към мен, въпреки че, ако беше жив, аз сигурно щях да го обичам. Толкова често съм си мечтала да имам родители.

Копнежът, с който изрече тези думи, се отразяваше в погледа й. Събеседникът й побърза да се намеси:

— Ще разберете, че майка ви е много топъл и сърдечен човек, уверявам ви.

— Баща ми каза, че тя е студена, жестока и безчувствена. Той би трябвало да я познава по-добре от вас, мистър Бартолъмю. Тя се е отнесла жестоко с баща ми, нали?

За пореден път младият адвокат се опита да отговори професионално.

— Трябва да попитате лейди Рошфорд за миналото — каза той, като се стараеше да се измъкне. — Аз съм тук, за да обсъдим сегашните събития. Чичо ви и леля ви пристигат от Париж утре сутринта и аз ще уредя формалностите по погребението с тях.

Момичето отново се натъжи.

— Не е ли странно, че имам роднини в Париж, които никога не съм виждала! Този чичо Пелам, както го наричате, той ли е по-големият брат на баща ми?

— Не, Тобаяс е най-големият брат Рошфорд. Той живее в Сан Франциско, недалеч от дома на майка ви. Има и още един брат — Рупърт. Той живее в Европа и доста пътува. А леля ви Дороти сега е мисис Джеймс Макгил. Има малко бебе момиченце и живее в Западна Англия. Несъмнено щом пристигне майка ви, те веднага ще дойдат тук.

— Според думите ви това ще стане след две седмици, нали?

Ричард Бартолъмю кимна.

— Лейди Рошфорд, чичо Тобаяс и двете деца пътуват от Ню Йорк с „Карпатия“. Сигурно сте много нетърпелива да се запознаете с брат си и сестра си, мис Рошфорд. Те са много симпатични деца и са добре възпитани.

Стаята се изпълни със смеха на Люсиен.

— За разлика от мен, нали, мистър Бартолъмю. И не отричайте, защото всеки ден слушам критичните думи на мис Талбот. О, да, много е лесно да говоря правилно, да нося подходящи дрехи, да имам изискани маниери на масата и прилично държание. Това, което не мога да се науча, е непрекъснато да се съобразявам. Разбирате ли какво имам предвид? Не бива да говоря това, което мисля, нито да се смея, когато ми е забавно, нито да се разсърдя, когато съм обидена. През цялото време трябва да потискам истинските си чувства и да се преструвам… винаги, винаги да се преструвам. C’est très ennuyant! Не ми доставя удоволствие да бъда дама.

Въпреки желанието си, Ричард се усмихна.

— Предполагам, че съществуват доста ограничения, но… скоро това ще стане навик, мис Рошфорд. Не бива да забравяте, че сте родена в знатен род и благородническата титла ви се пада по право. И вашият вид, ако мога така да се изразя, издава истинския ви произход.

При този комплимент лицето на Люсиен доби благо изражение.

— Вярно е, че в Le Ciel Rouge Мадам и момичетата често ме наричаха „Херцогинята“, без да знаят истинския ми произход. Но така или иначе, мистър Бартолъмю, не намирам този процес на превъзпитание за особено лесен и привлекателен. Аз се съгласих само защото това беше условието на баща ми, за да се завърна тук като негова дъщеря. Жестоко е, че трябваше да премина през такава досада и накрая да разбера, че едно дете ще наследи тази огромна къща и целия капитал на баща ми.

Този път Ричард Бартолъмю изневери на професионализма си и попита тихо:

— Мис Рошфорд, нима искате да ме убедите, че предпочитате да живеете… както… преди… — Целият пламнал от смущение, той прекъсна мисълта си.

Както и се очакваше, съвсем бързо Люсиен отново заприлича на палаво дете.

— О, не знам… в много отношения аз изпитвах наслада от начина си на живот. Бях приятелка с всичките момичета, а Мадам ми беше като майка. Тя винаги се грижеше някой да не ни нарани и съвсем справедливо ни плащаше… — Тя не се доизказа, щом зърна ужасеното изражение по лицето на събеседника си. — Но аз не очаквам от вас да ме разберете — продължи тя. — Вие винаги сте водили почтен, безопасен, със строго определени правила живот. Вие не знаете какво значи да си беден, бездомен, нещастен и лишен от сигурност. И не се безпокойте за мен… Аз няма да разкажа на другите нищо за това. Честно казано, за мен е голямо облекчение, че не трябва да се преструвам пред вас, както правя в пансиона, че досега съм живяла в манастир!

Адвокатът тенденциозно мълчеше. Не беше негова работа да й обяснява, че който и да е млад мъж, независимо колко е пленен от красотата й, би се ужасил от небрежния тон, с който тя разказваше за потресаващия си начин на живот през последните четири години. Колкото по-бързо майка й пристигне от Америка и се погрижи за нея, толкова по-добре! Той се чувстваше напълно безсилен.

— Сигурно сте уморена от пътуването? — попита той нервно. — Ще ви оставя да си починете. Слугите ще се погрижат за вас, а утре сутринта ще пристигне леля ви Силви. Утре следобед пак ще намина.

Едва, когато се изправи да си вземе довиждане, Ричард забеляза, че и двамата не бяха докоснали чая си, и за срам и позор съвсем беше забравил лорд Рошфорд, докато разговаряше за бъдещето с прелестната дъщеря на покойния си клиент. Без да изпитва подобно чувство за вина, Люсиен чаровно му подаде ръка.

— С нетърпение ще чакам да се обадите утре, мистър Бартолъмю. В края на краищата вие сте единственият ми приятел и ще ви бъда много признателна, ако успеете да убедите роднините ми, че баща ми е постъпил доста непочтено с мен, като е нарушил обещанието си. Богат човек като него не бива да изоставя дъщеря си. Разчитам на вас да ми уредите някаква сума от наследството.

Тя изправи гордо глава и продължи:

— Разбирате навярно, че нямам желание да завися от благодеянието на роднините си. Нито пък ще прося милостиня от някой мъж.

Докато държеше малката й нежна ръка в своята, Ричард Бартолъмю не можеше и да си представи, че това някога ще стане. По-скоро мъжете биха просили и молили за една усмивка, целувка или една-единствена нежна думичка от чувствените устни на малката Люсиен.