Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета
Август — декември 1914 година

В началото сякаш войната вървеше към добър край. Лиеж успешно се защитаваше срещу яростните атаки на германците и белгийският народ бе оптимистично настроен; още повече, че френската и британската армии щяха всеки момент да пристигнат. Но на седемнадесети август белгийската армия взе да отстъпва и имаше вероятност германците скоро да влязат в Брюксел. Носеха се слухове за зверствата на германците — изгорени села, убити мъже и жени, осквернени църкви, масови кланета, пияни войници изнасилваха жени и малтретираха жертвите си.

Белгийският крал обяви Брюксел за незащитен град, за да се избегне безмисленото проливане на кръв. Знамената бяха свалени, кепенците — спуснати и ранените се присъединяваха към тълпите от бежанци, които се бяха устремили към града, за да се спасят от напредващата вражеска армия.

На двадесети август двадесет хиляди германци нахлуха в Брюксел, последвани на другия ден от нарастващия брой изтощени войници, заедно с ранените.

Междувременно британският експедиционен корпус воюваше рамо до рамо с французите близо до френско-белгийската граница. През нощта на двадесет и трети август, неделя, и сутринта в понеделник, съюзническите войски се опитаха да спрат немската пехота, но въпреки храбрата им отбрана, загубите бяха ужасяващи. Сред тежко ранените беше и Джордж Барат от Лансерския полк. Докато армията беше принудена да отстъпва, той лежеше в безсъзнание, незабелязан, в една яма от снаряд на бойното поле.

Онези, които оцеляха, продължаваха да се бият храбро, докато отстъпваха към река Марн. Това бяха изтощените войници от Девети лансерски полк, от Осемнадесети хусарски полк, Четвърти драгунски полк, граничарите от Втори уорчестърски и шотландски полк, Мидълсекс и Западен Кент. Германците бяха по петите им и ги притискаха, като непрекъснато стреляха по тях с цел да вземат военнопленници и да накарат храбрите бойци да се предадат.

Тринадесет дни след битката съсипаната съюзническа армия прекоси реката. Париж трябваше да бъде спасен и британската и френската армии трябваше да удържат този нов фронт. Германците бяха прекалено близо до града.

В Париж Пелам Рошфорд се опитваше да убеди Силви да замине за Англия, където ще бъде в безопасност. Както всички свои сънародници, и те бяха ужасени, когато немската армия помете Франция и се насочи към Париж, въпреки усилията на съюзническата армия. Пелам заяви, че иска да се запише в армията. Силви не беше на себе си.

— Нищо не може да ме накара да напусна Франция, когато тази страна е в опасност — рече тя и добави: — Не мога да те оставя сам, Пелам. А що се отнася до записването ти в армията, ти си на четиридесет и три години и си прекалено възрастен за такива авантюри. Остави воюването на по-младите. Ние с теб ще намерим други начини, по които да помогнем на нашите народи.

И двамата разбраха, че вилата им в Епърни е окупирана.

В Брюксел Максимилиян фон Круге също бе решил на всяка цена да си остане там. Той съчувстваше на сънародниците на майка си — французите.

— Знаеш, че не мога да понасям баща си, който е прусак, и се отвращавам и от неговите роднини — каза той на Рупърт. Той съчувстваше и на Рупърт, който категорично отхвърли идеята да се прибере в Англия, където щеше да бъде в безопасност. Те двамата също вярваха, че войната ще свърши бързо и че германците няма да обърнат внимание на невоюващите жители на така наречения неутрален град.

— Освен това — отбеляза Рупърт — бих се чувствал страхливец, ако избягам в Англия, когато в същото време една средна на възраст англичанка е решила да остане тук, без ни най-малко да се притеснява от германската армия, която кръстосва цяла Белгия.

Той имаше предвид една деликатна, с побелели коси дама, която им бе идвала на гости няколко пъти, за да разгледа колекцията им от книги и бе купила един стар медицински справочник. Тя се казваше Едит Кавел, по професия медицинска сестра и като такава ръководеше училище за обучение на медицински сестри в Брюксел.

Именно мис Кавел бе успяла да намери един английски вестник, от който научиха за отстъплението на британските и френски войски. Тази отчайваща новина не промени решението на мис Кавел да остане в Брюксел, където помагаше на ранените от всички народности.

— Няма да се върна вкъщи, докато не ме принудят да го сторя — заяви твърдо тя.

— Ще напуснем Брюксел, когато и тя си тръгне — каза Рупърт на Макс с чувство за хумор. — Ако тя ни посети отново, Макс, ще трябва да я попитам дали знае как да изпратя и да получа писмо от Англия. Бих искал да уведомя Тоби и Уилоу, че сме живи и здрави.

Атмосферата в Рошфорд бе твърде напрегната, особено след като вестниците бяха пълни с новини за отстъпленията на съюзническата армия. Тоби беше купил знаменца и картата на Европа, която закачи на черната дъска от учебната стая и я сложи в хола, за да могат всички от семейството и цялата прислуга да следят движението на фронтовата линия. Това че бойните действия се водеха близо до Париж, бе доста обезпокояващо и сега беше очевидно, че английското знаме поне до Коледа няма да се развява в Берлин.

В местния магазин се появи огромен афиш, на който пишеше „Има място и за вас. Запишете се още днес“, а под тези думи стоеше картина, на която бяха нарисувани британски войници, които тръгваха за Франция. Шофьорът, Бил Лонгхърст вече се бе поддал на този призив и се бе записал в инженерните войски, където се надяваше, че ще бъде полезен с познанията си по механика.

— Мистър Хауърд също се е записал — информира ги той. — Той ще бъде куриер, въпреки че едва ли военните мотори ще бъдат толкова бързи като неговото бугати.

Единственото, което Тоби и Уилоу можаха да направят, бе да одобрят решението на шофьора да изпълни патриотичния си дълг, но прислужницата на Доди, Вайълет, избухна в плач, когато научи за намерението на Лонгхърст. Тя каза на Уилоу, че тя и Бил са си дали обет и въпреки че не бяха сгодени, искаха час по-скоро да се венчаят, щом Бил ще заминава на фронта. Доди и Джеймс дадоха съгласието си и няколко дни преди Бил да замине в „Св. Стефан“ се състоя кратка сватбена церемония.

Сър Джон Барат, Сам Шарпълс, Уилоу и Тоби откликнаха на молбата на правителството да изпратят в армията своите коне. Имаха нужда от коне не само в кавалерията, но и при тегленето на оръдия и на каруци, някои от които се използваха за превозването на ранени.

Тоби се опитваше да успокои Уилоу, като й казваше, че поне Оливър е в безопасност, щом е на училище. Изминаха октомври и ноември. Съюзническата армия бе спряла настъплението на германските войски и се бе установила край Ипър. Но загубите бяха астрономически и германците превишаваха по численост осем пъти съюзниците. В пехотата от четиристотин офицери бяха останали само четиридесет и четири, а след героичната битка срещу настъпващата немска армия от дванадесет хиляди мъже бяха оцелели само две хиляди триста тридесет и шест бойци.

— Това е потресаващо — тъжно възкликна сър Джон пред Уилоу. Той все още нямаше никакви новини от сина си Джордж, за когото категорично не искаше да повярва, че е мъртъв. А сега и Хауърд замина за фронта и се записа в инженерните войски скоро след съобщението, че Джордж е „безследно изчезнал“.

Лейди Барат с усилие прикриваше страховете си, въпреки че насаме пред Уилоу бе споменала, че с ужас посреща всяко почукване на пощальона, който можеше да й донесе телеграма, в която се съобщава за смъртта на Джордж или на Хауърд. Тя бе показала на Уилоу писмо от един от кръщелниците й, служещ в британския експедиционен корпус, в което описваше как по чудо е оцелял, след като целият батальон е бил пометен в Белгия.

„Когато започнахме бойните действия на тридесети август, офицерите бяха двадесет и девет, а войниците — деветстотин — бе писал младият човек — а сега аз съм един от петимата оцелели офицери и загубих сто и петдесет от моите бойци…“

Всяка сряда лейди Барат отваряше приемния салон в Гленфийлд и канеше всички жени, като ги насърчаваше да плетат най-различни дрехи за войниците. Там присъстваха не само приятелките й, но и прислужниците, и всички жени от околността, които плетяха шалове, шапки, ръкавици и чорапи. Към тях се присъединиха дванадесетгодишната й дъщеря Елионор, Джейн и дори единадесетгодишната Алис, а така също и всички жени от прислугата на Рошфорд.

Луси настояваше да се върне в Лондон заедно с Тео. Уилоу бе натъжена от заминаването им, но затова пък се зарадва, когато на тридесети ноември Доди роди момченце. Кръстиха го Джейми и въпреки че семейният доктор бе обезпокоен от малкото тегло на новороденото, бебето бързо започна да расте и укрепва под ласкавите грижи на Пейшънс и Вайълет. Уилоу се радваше на малкия член на семейството и поне временно мислите й не се въртяха около кошмара на войната.

 

 

Лондон не бе вече ярко осветен. Страхът от евентуалните атаки на немските цепелини бе принудил правителството да издаде заповед за частично затъмнение. Но животът продължаваше да си тече по обичайния начин, като се изключат силните антигермански настроения, обхванали хората, които дори нападаха магазинери, чиито имена звучаха като немски. Както винаги, лондончани се заливаха от смях на скечовете на комика Хари Тейт, който в „Укрепвайки дома“ осмиваше абсурда на войната. Цели тълпи от хора се скупчваха на съботните матинета на хиподрума, за да гледат Хари Тейт.

Но причината за веселото настроение на двама от присъстващите на спектакъла не беше само прочутият скеч на комика. В един дъждовен ноемврийски ден те седяха на малка маса в една чайна, недалеч от хиподрума, и се усмихваха един на друг с дискретността на непознати. Бяха се срещнали преди половин час, когато господинът, който сега поръчваше чай и за двамата, бе разпилял кутията с бонбони върху скута на събеседничката си.

Мадлен Вилие скришом наблюдаваше този господин. Тя бързо прецени, че и той, като нея, е на около четиридесет и пет години. Беше гладко избръснат, не особено красив, но с приятна външност, дружелюбни сини очи и усмивка, която не слизаше от лицето му. Облечен в безупречния си черен костюм, той имаше и външност, и маниери на истински джентълмен.

— Трябва да ви се представя, скъпа госпожо — каза той, когато униформената сервитьорка сложи пред тях на мраморната масичка чая и сладките. — Казвам се Антъни Блек. За мен ще бъде чест да узная името ви.

Докато й обясняваше, че е писател, жената срещу него си мислеше, че събеседникът й безспорно е учтив, очарователен и проявява интерес към нея. Когато тя му каза, че работи като секретарка, той се пошегува, че едва ли би намерил по-подходящ обект, върху който да изсипе кутията с бонбони.

— Само Бог знае, но вероятно в скоро време ще имам нужда от секретарка, която да печата ръкописите ми, мис Вилие — рече той. Когато си изпиха чая, той покани Мадлен на мюзикхол в някоя от следващите вечери. Бързо бе разбрал, че тя все още е мома.

— Един ерген като мен често се чувства доста самотен и ще ви бъда много благодарен, ако уважите поканата ми — каза й той.

Мадлен се престори, че се колебае, за да не издаде вълнението си и най-накрая прие предложението. Самата тя също бе много самотна. Животът се бе оказал твърде жесток към нея и тя не хранеше никакви светли надежди за бъдещето. Беше на четиридесет и три години и не очакваше, че ще успее да привлече някой мъж, който да се ожени за нея. Преди тя беше красива блондинка с хубав тен, който вече бе станал жълтеникав, и дори и ружът вече не помагаше.

Мислеше си, че е трудно една красива жена, каквато е била тя, да приема с лекота безмилостното търкаляне на годините. Когато беше на двадесет и една години по петите й ходеше Франсис Рошфорд, готов на всичко, за да спечели благоразположението й. Тя можеше да се омъжи за него, но тогава вярваше, че ще успее да постигне много повече, въпреки че беше една млада новозенландка без титла, без пари, само с една възрастна леля до себе си, която трябваше да я въведе в лондонското общество. Но Мадлен така и не получи друго предложение за женитба и когато леля й почина, тя бе принудена да използва оскъдното наследство, за да плати обучението си като секретарка, за да може в бъдеще сама да се издържа.

На тридесет години Мадлен все още бе красива и един депутат, при когото работеше, бе очарован от нея и тя му стана любовница, тъй като той бе вече женен. Твърдеше, че някой ден ще се разведе, но няколко години по-късно й бе признал, че се страхува от скандала, който ще се развихри, ако напусне съпругата си. Това би могло да навреди на политическата му кариера. Мадлен бе осъзнала, че връзката им няма бъдеще и го бе напуснала. Когато наближи четиридесетте, тя реши да се омъжи за първия, който поиска ръката й. Оказа се, че кандидатът бе обеднял майор, но тя прие предложението му, като вярваше, че заплатата му ще бъде достатъчна, за да й осигури някакво скромно съществувание, без да се налага тя да работи. Но майорът бързо й се насити и когато през август войната избухна, той бе изпратен на фронта, като преди това набързо развали годежа им. Мадлен беше разгневена и малко уплашена. Заплатата й бе твърде малка, за да поддържа къщата на леля си. Тя реши, че мистър Антъни Блек може да се окаже добър избор за благополучния изход от нейното трудно положение.

След втората им среща Мадлен бе още по-обнадеждена и смяташе, че съботният следобед на хиподрума наистина ще се окаже нейният щастлив ден. Антъни, както той настояваше тя да се обръща към него, бе подочул, че един благородник на име граф Земски си търси лична секретарка. Антъни не можеше да се сети откъде има тази информация, но настойчиво съветваше Мадлен да се кандидатира за това място.

— Условията на работа ще бъдат далеч по-задоволителни — уверяваше я Антъни, — тъй като ти ще работиш предимно в дома на графа.

Мадлен беше доволна не само от загрижеността на новия си приятел, но и от перспективата за добра работа. Два дни по-късно, в събота сутринта, Мадлен се появи на „Кадоган Гардънс“.

Алексис се изненада, като видя Мадлен. Той не бе обявявал мястото в никоя агенция и беше любопитен да узнае как е разбрала тя, че той има нужда от секретарка. Антъни Блек бе инструктирал Мадлен да не споменава името му.

„Това ще ми навлече куп неприятности — й бе казал той. — Без да искам, научих за вакантното място и никой не знае за това.“

Така че Мадлен бе принудена да обясни на Алексис, че е разбрала за неговите намерения от едни приятели на семейство Ленъкс. Антъни я бе осведомил, че Хилъри Ленъкс работи заедно с Алексис във Външно министерство и Мадлен би могла да намекне, че познава слабо съпругата на Ленъкс, Луиз. Алексис не я разпитва повече, тъй като имаше намерение да й поиска препоръки за работа.

— Не е толкова важно как сте разбрали за секретарското място — каза Алексис и се усмихна. — Ако сте способна в работата си и ако имате добри препоръки, ще бъда много доволен, че толкова бързо съм успял да си намеря секретарка.

Мадлен Вилие напълно отговаряше на представата му за секретарка, от каквато имаше нужда — на средна възраст, опитна и — надяваше се — достатъчно дискретна.

Той я подложи на малък тест и с радост откри, че тя печата на машина бързо и без грешки.

В понеделник сутринта той прегледа препоръките й, които бяха безупречни. Адвокатската фирма, при която Мадлен работеше след като напусна любовника си депутат, изразяваха съжаленията си, че ще я загубят като секретарка, а депутатът, който се страхуваше от предишната си връзка с Мадлен, сипеше само похвални слова за професионалните й качества. Алексис бе помолил Хилъри да провери дали жена му познава лично Мадлен и Луиз бе потвърдила, че мис Вилие някога ги е посещавала в Гленфийлд, макар че напоследък не си спомня да са се срещали. Успокоен, че Мадлен наистина се познава със семейство Барат, Алексис реши да не задава повече въпроси. И когато по негова молба Мадлен му се обади два дни по-късно, той й каза, че е назначена.

„Трябва да благодаря на Антъни — помисли си Мадлен същата вечер. — Той наистина много ми помогна.“

Няколко седмици по-късно Мадлен се опасяваше, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истинско. Тя не бе очаквала, че ще се обвърже емоционално с Антъни, но за нейна изненада откри, че се поддава все повече и повече на ухажванията му. Той се отнасяше към нея с уважение и я обсипваше с любезности по един старомоден начин, който й беше приятен, особено след авантюрата си с майора, който я бе наричал „моето момиче“ и я бе потупвал по задните части, сякаш тя беше расова кобила или любимо куче. Майорът бе пристрастен към туршията от лук и страдаше от лош дъх в устата — или по-скоро Мадлен страдаше от него. Отношенията им бяха лишени от всякаква романтика, докато сега новият й приятел правеше всичко възможно, за да й угоди и изискано я ухажваше.

Мадлен вече не се съмняваше, че той я намира за привлекателна жена. Ако всичко върви добре, той може скоро да помисли за женитба. Мадлен обръщаше все повече внимание на външността си.

Граф Земски я бе уведомил, че тя може да започне работа след Коледа.

„Ще заминем за Кент, където ще прекараме празниците при семейството на жена ми — й бе казал Алексис.

— Ако не ме извикат по спешност, възнамерявам да остана в Рошфорд до Нова година. Така че нека да се уговорим първият ви работен ден да бъде първи януари.“

Мадлен с нищо не издаде шока, който споменаването на Рошфорд предизвика у нея. Бяха минали двадесет години, откакто тя за последен път бе прекрачила прага на имението. Поколеба се за миг дали да не каже на работодателя си за връзката си с неговите роднини. Дъщерята на лейди Рошфорд, графиня Земски, не познаваше Мадлен, но нищо чудно някой от по-старото поколение Рошфорд да я разпознае, ако случайно дойде на гости на „Кадоган Гардънс“; а може и графът да спомене името й пред фамилията.

В крайна сметка Мадлен стигна до заключението да признае, че случайно познава семейство Рошфорд, без да отваря дума за бурната си връзка с Франсис. Когато Антъни разбра, че тя е била в приятелски отношения със семейство Рошфорд, той се впечатли от социалните контакти на Мадлен.

— Ти си с прекалено добро положение в обществото, за да излизаш с такъв като мен — каза той скромно. — Заслужаваш някой по-достоен от мен.

— Благодаря, но се чувствам напълно щастлива с това, което имам — усмихна му се тя. Антъни взе ръката й и с романтичен жест, присъщ на идола на Мадлен, Жералд дьо Морие, я повдигна към устните си.

В Рошфорд Уилоу правеше всичко възможно, за да се приготви за посрещането на още една Коледа, но сърцето й се свиваше от мъка.

— Пелам и Силви ще ми липсват — тъжно каза тя на Тоби. — Филип също няма да се прибере, а мисълта, че Марк е сам в Америка ме ужасява.

Тоби я прегърна и я притисна нежно до себе си.

— Хайде, стига, любов моя, не ти прилича да бъдеш толкова унила — ласкаво рече той. — Престани да гледаш черно на живота и се опитай да откриеш щастието в това, което ни заобикаля. Тук са Доди, Джеймс, Зандра и малкият Джейми — никой от тях не беше с нас миналата година. Утре ще се прибере Оливър, а Луси, Алексис и Тео ще пристигнат на Бъдни вечер.

Уилоу едва се усмихна.

— Разбира се, че си прав. Аз съм само една мрънкаща досадница.

Тя се качи горе, за да види децата. Вайълет слагаше в леглото малкия Джейми, а Пейшънс седеше в учебната стая и наблюдаваше трите момичета. Алис, Елионор Барат и малката Зандра подготвяха пиеска, с която да забавляват възрастните, и бяха убедили Пейшънс да ушие костюмите им.

Децата наобиколиха Уилоу с радостни викове. Тя впери поглед в дъщерята на Доди. Зандра се развиваше като изключително интересно дете. Вчера следобед тя бе помолила Уилоу да й почете и когато се разположиха удобно на канапето, Зандра започна да цитира пасажи от Библията, които бе запомнила наизуст, и то с тон, присъщ на възрастните. От време на време тя спираше и се обръщаше към Уилоу:

„Сега разбираш какво ти говоря, нали, лельо?“ или „Знаеш кой е Исус, нали? Добро момиче си ти, лельо.“

На Уилоу й беше забавно и тя едва се сдържа да не се разсмее пред малкото момиче. Зандра беше артистична натура и много енергична. Уилоу си мислеше, че Доди много лесно би могла да я разглези. Доди бе преживяла един труден период в живота си, когато бе изгубила всякаква надежда, че ще се омъжи и едва ли някога е очаквала, че въпреки болестта си ще роди здраво дете. Сигурно като е гледала как Зандра расте, си е спомняла за собственото си безрадостно детство, което е прекарала прикована в инвалидната количка.

Малката двегодишна Тео беше доста по-дисциплинирано дете. Тъй като нейната бавачка правеше всичко вместо нея, тя не бе толкова изобретателна и независима, въпреки че по природа беше добра и се радваше, когато някой й обърнеше внимание.

Уилоу излезе от учебната стая и отвори вратата на спалнята, където в креватчето си Тео бе потънала в следобедния си сън. До нея в кошчето спеше Джейми. Уилоу въздъхна и затвори вратата. Толкова се надяваше, че Луси и Алексис ще имат второ бебе. Алексис сигурно искаше син. Уилоу не беше убедена, че отношенията между Луси и Алексис са наред. Видимо всичко изглеждаше много добре. Алексис бе винаги нежен и внимателен към жена си и все пак Уилоу усещаше, че в отношенията им липсва онази близост, която бе типична за Доди и Джеймс или пък за нея и Тоби. Но тя така и не се сближи достатъчно с Луси, както преди се бе надявала, че ще стане. Уилоу се опитваше да не издава разочарованието си и само Тоби беше наясно с истинските й чувства.

— Нека поне да сме доволни, че Луси се е приспособила толкова бързо към новия си начин на живот — успокояваше я той. — Трябва да се благодарим на Бога, че никой не подозира за миналото й и че навсякъде приемат Тео като дете на Алексис.

— По-скоро трябва да благодарим на Алексис, отколкото на Бога — отвърна Уилоу с ирония.

Коледа премина, както винаги, с обичайната служба в „Св. Стефан“ и с пищен обяд. Този път Алексис зае мястото на Пелам, облече червената мантия на дядо Коледа и раздаде подаръците, които бяха оставени под елхата. След чая те отново се впуснаха в най-различни игри и децата изиграха пиеската си, на която бяха поканени дори и прислужниците.

На втория ден на Коледа Оливър, Тоби и Алексис отидоха на лов в имението на сър Джон. Хенри веднага информира Оливър, че на Коледа немски самолет е пуснал една бомба над Дувър, а един хидроплан е бомбардирал Темза.

— Трябва да кажа на Алексис — развълнувано каза Оливър. — Сега вече той може да се запише в Кралските военновъздушни сили и да бомбардира германците. Обзалагам се, че те нямат пилот като него.

Веднага щом се прибра вкъщи, той се втурна при Луси, за да й каже новината.

— Много бих искал да съм достатъчно възрастен, за да ме вземат и мен като пилот — обясняваше той на Луси. — Ако имам късмет войната да продължи повече време, заедно с Марк и Хенри ще можем да вземем участие в нея. Луси, не ти ли се иска да бъдеш млад мъж?

— Не — сряза го Луси.

За първи път в живота си тя бе ядосана на Оливър и неговият начин на мислене й бе съвсем чужд. Луси не разбираше защо хората говореха за войната като за нещо благородно, славно, неизбежно; защо хората не могат просто да обсъдят различията в мненията си и да решат проблемите си, без да се убиват. Тя искаше войната да свърши час по-скоро, за да не може Оливър да се включи в нея и да „изчезне безследно“ като горкия Джордж Барат. Но най-много я беше яд на мисълта, която брат й се опитваше да й внуши — че Алексис е опитен пилот и биха могли много бързо да го мобилизират и той ще трябва да се изправи пред ужасите на войната… да участва в битки, които се водят във въздуха и са не по-малко опасни.