Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Трета част
1916 — 1918

Глава двадесет и първа
Август — септември 1916 година

— Изглеждаш много уморена, любов моя — рече Тоби, когато Уилоу се отпусна в едно кресло. — Ще позвъня да донесат чай.

Уилоу се усмихна на съпруга си.

— Може и да съм уморена, но се чувствам удовлетворена — отвърна тя. — В известен смисъл, Тоби, предпочитам тази стая пред гостната. Не е толкова огромна, а и много харесвам стъклените врати, които водят към градината.

Тоби кимна. Когато за първи път подхвърли пред Уилоу идеята да превърнат Рошфорд в болница за тежкоранените войници, той се опасяваше да не би потресаващата гледка да засили страха на Уилоу за трите момчета, и особено за Оливър. Но с облекчение забеляза, че планът му предизвика точно обратния ефект. Уилоу прие идеята с неочакван ентусиазъм и когато Червеният кръст дойде в Рошфорд, за да представи предложението си, тя взе дейно участие в дискусиите.

Червеният кръст изрази благодарността си за щедростта на семейство Рошфорд. Превръщането на имението в полева болница струваше доста скъпо, а и провеждането на лечението също изискваше допълнителни разходи, които бяха поети изцяло от семейството.

Утре, втори август, се очакваха първите линейки. Медицинският персонал наброяваше дванадесет души и беше настанен в една пристройка, близо до конюшнята.

Уилоу бе изпратила писмо до Оливър, в което надълго и нашироко бе описала събитията, които ставаха в Рошфорд. Тя не се съмняваше, че Оливър ще одобри усилията на семейството да изпълни своя дълг към страната. Бе предложила на Джейн и тя да пише на Оливър, но за нейна изненада, Джейн бе отказала под предлог, че писмата до Марк й отнемат прекалено много време, особено сега, когато непрекъснато го информира за това, което става в Рошфорд.

Уилоу се тревожеше за Джейн, която трудно понасяше смъртта на Филип.

— След време ще преодолее скръбта си — успокои я Тоби.

Но все още нямаше никакви признаци, че момичето се е възстановило от шока. Почти всяка сутрин Джейн слизаше на закуска със зачервени от плач очи. Почти не говореше, въпреки че помагаше на Уилоу с неизчерпаема енергия и плам, което често я караше да се чувства безкрайно изтощена.

Уилоу не подозираше истинската причина за страданието на Джейн. Смъртта на брат й дойде така внезапно след загадъчния разрив между нея и Оливър, че това окончателно я съкруши. Злобата и язвителността й бяха чужди, но явно съдбата бе несправедлива и жестока към нея щом само един месец съвършено щастие, на което тя едва успя да се порадва, се превърна в горест и мъка.

Единствен Марк бе забелязал внезапното охладняване на Оливър. Той се бе опитал да обясни на Джейн, че Оливър е изцяло погълнат от желанието си да изпълни дълга си. Марк смяташе, че това е единствената логична причина за неочакваната промяна у Оливър.

„Той не може да мисли за нищо друго. Говори само за войната — й бе казал Марк, едва прикривайки смущението си. — Сигурно смята, че ще се справи по-добре, ако не се ангажира с някого, за когото да се тревожи. Джейн, когато свърши войната всичко ще се оправи. Той отново ще има нужда от теб. Знам, че наистина много държи на теб и те обича.“

Но Джейн смяташе, че нещата са много по-дълбоки от повърхностните обяснения на Марк. Оливър би могъл сам да й обясни мотивите си. Ако я бе помолил да забрави за миг любовта си към него, тя би го разбрала. Но той не бе казал нищо, абсолютно нищо — и единствената мисъл, която й минаваше през главата бе, че любовта му към нея е била преходно чувство, за което той сега съжалява.

След битките край Сома броят на тежко ранените ужасяващо се увеличи и към средата на август в полевата болница в Рошфорд кипеше трескава работа. Докато френската и немската армии се биеха край Вардюн, британските войници започнаха офанзива по река Сома, за да отклонят вниманието на вражеските войски, които значително превишаваха по брой французите. Но позициите на германците бяха доста добре укрепени и въпреки оптимизма на англичаните, които разполагаха с петнадесет дивизии, подкрепени от още три френски, при сблъсъка с врага само за един ден бяха погубени шестдесет хиляди човешки живота.

Стаите в Рошфорд, превърнати в болнични отделения, бяха препълнени с ранени войници. Едни все още не можеха да превъзмогнат шока, получен на бойното поле, други едва дишаха от отровния газ, пуснат от германците, а трети отчаяно се опитваха да свикнат с изкуствените си крайници или пък страдаха, че раните им не можеха да зараснат. В началото Уилоу, Джейн и Стела бяха ужасени от тези осакатени мъже, които не криеха облекчението си, че са далеч от кошмара на окопите. Но постепенно трите жени привикнаха към потресаващите гледки и стоновете, които се разнасяха из отделенията. Те обикаляха болните, четяха писмата на тези, които бяха ослепели, пишеха писмата вместо други, които бяха изгубили крайниците си, успокояваха онези, чиято нервна система бе съсипана от непоносимата стрелба, която те отново и отново преживяваха в кошмарните си сънища.

Понякога в Рошфорд настъпваха и радостни мигове, когато пристигаше по някое писмо от момчетата, в което подробно бяха описани преживяванията им като пилоти на изтребители или на разузнавателни самолети. За Марк, Оливър и Хенри Барат битките във въздуха бяха едно приключение, една вълнуваща авантюра, която войниците в окопите никога нямаше да преживеят. И трите момчета с неудържимо въодушевление изпълняваха бойните задачи. И точно това караше Уилоу още повече да се тревожи за тяхната безопасност.

Получи се и едно неочаквано писмо от Ед Бейнс, в което имаше и една бележка от Рупърт, предадена от услужливия Бран Уитлок.

„Брюксел се е затворил в черупката си — пишеше Рупърт. — Всички са се отказали от стария си навик да се спират и говорят на улицата. Вратите на магазините, включително и на нашия, са заковани и кепенците са спуснати. Бяхме потресени не само от смъртта на сестра Кавел, но и от бедата, която сполетя някои от нейните помощници. Обвиниха ги в предателство и петима от тях осъдиха на смърт, петима — на десет години тежък принудителен труд, и още седемнадесет са хвърлени в затвора. Вероятно ще мине известно време, докато ние с Макс се върнем към «търговията на ценни книги». Но и двамата сме на мнение, че това трябва да стане час по-скоро.“

— Той има намерение да продължи дейността на мис Кавел — тихо рече Тоби, като остави писмото. — Нищо чудно, че и Ед Бейнс пише за това.

Той подаде на Уилоу писмото на журналиста.

„Сигурно се досещате за подтекста на последния параграф в писмото на брат ви и аз смятам, че той и приятелят му са много смели мъже — пишеше Бейнс. — Брат ви вече има представа за последиците, които могат да се струпат на главата му и при това положение благородните му намерения са достойни за похвала, ако ми разрешите да се изразя така. Аз съм възхитен…“

Уилоу тревожно погледна към Тоби. Тя най-добре знаеше колко страда той, че не може да се включи „активно“ във войната. Уилоу усещаше, че Тоби тайно завиждаше на трите момчета, когато постъпиха в авиацията. Едва ли беше някаква утеха за него, че огромният парк на Рошфорд бе превърнат в зеленчукова градина и че самият той даваше значителни суми на фермерите, за да купят повече животни или земя, на която да засеят пшеница. Страната страдаше от недостиг на храна и се налагаше внос на голяма част от продуктите.

Луси трябваше да се прости с много от прислужниците си на „Кадоган Гардънс“, включително и злочестата Роузи, която напусна малко след инцидента с Тео.

През август Алексис бе изпратен в двуседмична командировка в чужбина, за да изпълни една от многото си тайни мисии. Луси замина за Рошфорд, където Уилоу с радост я очакваше. Независимо че с нищо не издаваше тревогата си, Уилоу почти по цял ден мислеше за Оливър и все си представяше опасностите, на които бе изложен той. Въпреки неоспоримите му качества на пилот, той си оставаше нейно дете, едва седемнадесетгодишно момче, и тя живееше в постоянен страх да не би да получи телеграма с новината, от която най-много се боеше.

Един горещ августовски следобед Луси береше рози в градината, а Уилоу беше в оранжерията и приготвяше вазите, в които щяха да сложат прясно откъснатите цветя. Уилоу чу, че някой влиза при нея и в първия миг си помисли, че е Луси, но се обърна и видя стария иконом Датън. Тя веднага прикова поглед в оранжевия илик върху сребърния поднос, който Датън държеше в ръце. По тялото й преминаха ледени тръпки.

— Не е ли по-добре да седнете, милейди? — рече Датън.

Краката й трепереха и ако не беше възрастният прислужник, който я бе прихванал за лакътя, тя сигурно щеше да се строполи на пода.

— Отвори го ти, Дътън — рече тя. — Аз не бих могла да го сторя.

Икономът с треперещи ръце извади телеграмата от плика, като се взираше с късогледите си очи в съобщението.

— Пише за господаря Оливър — измрънка той и бързо добави — но той не е убит, а само ранен. — И като видя бледото лице на Уилоу той продължи: — Ще ида да потърся мистър Тоби или мис Луси…

Но не Тоби, а Луси дотърча при Уилоу и започна да я успокоява. Тя бе срещнала Датън на вратата и като чу новината, бързо се втурна към майка си и коленичи до стола й.

— Не се страхувай, мамо — развълнувано рече тя, грабна ръцете на Уилоу и ги притисна между дланите си. — Сигурна съм, че Оливър е добре. Знаеш какъв е той… ти веднъж каза, че когато Оливър бил малък, паднал от понито си и се наранил много лошо и тогава твоите думи бяха, че щом човек, който е бил толкова близо до смъртта и въпреки това е оцелял, значи той има сила да се справи с всичко.

Уилоу отчаяно погледна Луси.

— Да, но тогава аз се грижих за него, а сега само Бог знае къде е той и дали е тежко ранен. Не бих могла да понеса…

Луси добре разбираше агонията на майчините си мисли.

— Трябва да ми повярваш, мамо. Убедена съм, че Оливър е добре. Чичо Тоби скоро ще научи нещо за него, а ако той не може, ще помоля Алексис, когато се върне от чужбина, да намери начин и да разбере какво се е случило. А ти не се тревожи. Знаеш, че Оливър очаква от теб да бъдеш смела. Може сега да е в безопасност и някъде да се черпи с приятелите си…

— Ти наистина ли вярваш в това, Луси? — попита Уилоу, като за първи път съзря искрица надежда.

Измина една дълга мъчителна седмица, преди да пристигне едно писмо от Военно министерство, в което се съобщаваха последните новини за Оливър.

„Командирът на вашия син ни информира, че летецът лорд Рошфорд е бил ранен, когато неговият самолет е ескортирал един от нашите разузнавателни самолети над вражеска територия. Той е атакувал немски самолет, който се е опитал да унищожи разузнавача и успешно е отвлякъл вниманието на врага. За съжаление самолетът на лорд Рошфорд е бил доста зле повреден и той е бил принуден да се приземи зад вражеските позиции. Пилотът на разузнавача е видял, че вашият син е успял да се изправи на крака и да избяга, преди да бъде заобиколен от германците. Предполагаме, че сега вашият син е военнопленник и очакваме потвърждаване на този факт…“

— Слава Богу, слава Богу — шепнеше Уилоу.

Луси щастливо се усмихна.

— Ето, мамо, казах ли ти, че Оливър ще оцелее.

Няколко дни по-късно Военно министерство информира семейството, че Оливър наистина е военнопленник. Червеният кръст е потвърдил, че Оливър се намира в лагера Гютерслох в Германия.

Луси копнееше да сподели първа добрата новина с Алексис и затова се върна в Лондон в същия ден, когато той трябваше да пристигне от чужбина. Но когато тя се прибра вкъщи, Алексис беше излязъл. Разочарована и нетърпелива да сподели радостта си с него, тя разпита Булфорд кога точно се е прибрал господарят.

— Снощи, мадам — отвърна Булфорд и взе куфарите на Луси от таксито. — Днес отиде на работа, прибра се в четири следобед и малко след това излезе. Струва ми се, че спомена за някаква среща с лейди Инман.

Луси последва Поли на горния етаж и докато си събличаше дрехите, с които бе пътувала, усилено размишляваше. Старият Ангъс Инман бе починал миналата зима и Алексис не бе скрил от нея факта, че често посещаваше Итън Терас, за да помогне на Робърта да сложи в ред обърканите дела на стария граф. Увлечена в собствените си забавления, Луси не бе упрекнала в нищо Алексис. Сега обаче тя изведнъж се разтревожи. Беше крайно изненадана, че Алексис не си бе направил труда да й позвъни и да й каже, че се е прибрал и сега тя се питаше дали това е случайно или съвсем преднамерено.

Бодрият глас на Поли прекъсна мислите й.

— Да ви облека ли вечерната рокля, мадам? — попита прислужницата.

— Не — сряза я Луси. — Още е твърде рано за вечеря. Кажи на Булфорд да докара веднага колата ми.

Тя пренебрегна удивлението, което се изписа по лицето на Поли. Малкият часовник до леглото показваше малко след шест. Луси реши, че трябва да изненада Алексис и Робърта. Хилда й беше споменавала, че е виждала Робърта и Алексис да вечерят заедно в „Савой“, но Луси не бе обърнала внимание на това своеобразно предупреждение, дори се бе изсмяла на думите на приятелката си.

Докато Луси се разкъсваше от терзания, Робърта Инман беше решила най-сетне да осведоми Алексис за неочакваното си решение. Робърта бе достатъчно умна, за да прецени, че ако сега не прекъсне връзката си с Алексис, никога няма да може да го направи. Чувстваше се прекалено уязвима в сегашните им отношения. Във всеки един момент Алексис можеше да реши да скъса с нея. Той все още обичаше Луси и винаги, когато прекарваше нощта при Робърта, се чувстваше виновен. Робърта знаеше, че изневярата не е присъща на Алексис.

Ако Алексис приемеше решението й, значи тя трябва да се прости с всякаква надежда, че той ще се върне при нея. Тя бе оставила една бележка на Булфорд и го бе помолила да съобщи на Алексис да й се обади вкъщи веднага щом се върне в Лондон.

Както и се надяваше, Алексис веднага дойде. Целуна я нежно, като й направи комплимент за роклята.

Сега, след като изслуша плановете й за бъдещето, на красивото му лице се изписа почти комично удивление.

— Искаш да заминеш в чужбина? — повтори той последните й думи. — Но защо, Робърта? Как ти хрумна това решение? Ти нищо не си ми споменавала досега…

Робърта сложи една от турските си цигари в кехлибареното цигаре и внимателно, с обигран жест я запали.

— Искам да се махна, Алексис… да се занимавам с нещо съвсем различно. Сестра ми притежава голяма къща в Александрия. Миналия месец получих писмо, с което тя ме моли да й помогна да преустрои къщата в полева болница, както Уилоу и Тоби направиха в Рошфорд.

— Възхищавам се от чувството ти за дълг — сухо каза Алексис, — но тук, в Лондон, има много работа за доброволки като теб. Не е нужно да ходиш чак до Близкия изток, нали? Мисля, че трябва да ми кажеш истинската причина, Робърта.

Робърта хапеше устни.

— В Лондон живееш ти, Алексис — продума тя. — Бих могла да се установя в имението на Ангъс в Шотландия, но дори и да отида там, пак ще съм прекалено близо до теб. Сега разбра ли ме?

Робърта млъкна и лицето на Алексис поруменя. Робърта го караше да приеме факта, че тя го обича. Ако това е така, той нямаше право да я задържа.

— Твоето решение ме смути — призна той. — Погълнат единствено от собствените си проблеми, аз въобще не се бях замислял за твоето бъдеще, Робърта. А нашата връзка… е, за мен тя беше идеална, но за теб тя нямаше да донесе никакво бъдеще… и ти си права за себе си. Ще ми липсваш, и то много.

Робърта не искаше Алексис да забележи сълзите в очите й, затова стана и прекоси стаята, отиде до прозореца и впери поглед към улицата. Усетил болката й, Алексис се изправи и се приближи към Робърта. Прегърна я през кръста и тя се облегна на него, като затвори очи. Усети през тънката й копринена блуза как бие сърцето й и в този миг желанието му да я люби заличи всички останали чувства.

— Ако това ще е последният път — прошепна Робърта — обещай ми, че след това ще си тръгнеш, без да кажеш нито една дума, Алексис. Без целувки, без сбогуване — просто ме люби и сетне веднага си тръгни.

Точно в този миг на вратата се позвъни. Икономът на Робърта отвори, а пред него стоеше Луси.

— Нейно благородие не е вкъщи, мадам — категорично рече той, защото много добре знаеше, че съпругът на Луси е вътре.

Луси не му обърна внимание и като го избута влезе в антрето. Бе успяла да види ръкавиците и шапката на Алексис, които стояха на закачалката. Бузите й горяха, когато отвори вратата на стаята. Бавно Алексис и Робърта се отдалечиха един от друг.

— Знаех си, че сте тук… заедно — разгневена рече Луси. — Мислите, че не зная за вашата връзка. Пет пари не давате, че сте ме унижили пред приятелите ми… и пред прислугата. — Тя се обърна и погледна Алексис. — Веднъж ти ми каза, че очакваш от мен да ти бъда вярна… и аз никога не съм ти изневерявала, но ти явно си мислиш, че имаш право да ме мамиш… и то с нея.

Когато Луси отправи гневен поглед към Робърта, самообладанието й взе да се изпарява. Робърта явно не чувстваше вина, нито пък се бе уплашила. На спокойното й красиво лице се бе изписало само съжаление.

— Мислиш, че можеш да ми отнемеш Алексис? — продължаваше вбесена Луси. — Е, добре, това няма да стане. Аз няма да се разведа с него, ако на това се надяваш, а и той няма да се разведе с мен. Той е мой съпруг, Робърта Инман, независимо дали това ти харесва или не…

Алексис пристъпи напред и сграбчи Луси за ръката.

— Предлагам да престанеш с обидите си към Робърта — тихо каза той. — Тя заминава… за Близкия изток, ако това те интересува. Сбогувахме се, защото няма повече да се видим. А сега, мисля, че е време да си тръгваме.

— Довиждане, скъпа моя — обърна се той към Робърта. — Надявам се да откриеш щастието.

Хвана отново Луси, която безмълвно стоеше и я изведе от стаята. Колата на Луси беше навън и шофьорът търпеливо чакаше. Пребледнял, без да каже и дума, Алексис помогна на жена си да седне на задната седалка и нареди на шофьора да ги закара вкъщи.

Гневът на Луси се изпари, когато разбра, че Робърта напуска Англия. Значи тя нямаше от какво да се страхува. Алексис нямаше намерение да се развежда с нея и да се жени за любовницата си.

Алексис обаче не беше на себе си. Не му стигаше загубата на Робърта, ами и избухването на Луси го бе поставило в неловко… унизително положение.

Едва изчака да останат сами в гостната на „Кадоган Гардънс“ и той веднага се нахвърли върху Луси.

— Сигурно си мислиш, че имаш право да ми устройваш такава сцена — започна той с тих, но гневен тон, който не можеше да й убегне, — но е крайно време да научиш някои истини, Луси. Нашият брак ти донесе много преимущества, но най-важното от тях е, че ти получи свободата, която искаше. Когато ти дадох тази свобода, нямах и представа дори, че приносът ти към нашия съвместен живот ще бъде толкова незначителен. Знам, че ще сметнеш за несправедливи тези обвинения… мислиш, че като ми предложиш тялото си ние ще сме „квит“, но аз виждам брака по съвсем различен начин, Луси. На света съществуват и други неща като съчувствие, разбирателство, духовна връзка, приятелство. Ти не ми даде нито едно от тях и ако аз ги търся другаде, ти нямаш основание да се оплакваш.

Той извърна настрани глава, за да не види тя отчаянието в очите му. Той не можеше да овладее огорчението си и продължи да говори с тих, но безмилостен тон:

— Ти си егоистка, Луси, и твоят свят се простира само до глупавото ти детинско желание за повече дрехи и забавления. Кога ще пораснеш… за да се изправиш с лице срещу факта, че целият свят е във война и че това, което ти искаш, е маловажно и незначително? Милиони хора умират, а теб ни най-малко не те е грижа. Помислих си, че когато собственият ти брат замина да се бие, ти също ще изпиташ потребността да направиш нещо, нещо с което да подкрепиш неговия принос. Но дори когато Оливър беше ранен — и сега, когато е в беда — твоята глупава, егоистична, безсмислена жажда за удоволствия си остана все така неутолима. Наистина ли си толкова безсърдечна, толкова празноглава, лишена от капка жертвоготовност и самоуважение? Ще ти кажа още една болезнена истина, Луси — ти не струваш нищо в сравнение с Робърта Инман и ако не тя, а ти заминаваше за Близкия изток, аз не бих пролял и сълза за теб, както направих за нея. Ти не би липсвала нито на страната си, нито на семейството си… нито на мен. Но ти няма да заминеш, нали, Луси? Защото, ако се захванеш с работа, това ще сложи край на тангата ти, на пазаруването, красивата ти прическа ще се развали и вероятно фините ти бели ръце ще се измърсят. Така че иди да си играеш и да се забавляваш, мое малко момиченце. Ти не можеш да предложиш нищо на страната си… нито пък на мен.

Без да я погледне, той влезе в кабинета си и заключи вратата, която ги разделяше. Луси се втренчи в затворената врата и на лицето й се изписаха и гняв, и удивление. Тя се втурна към вратата и започна да блъска с юмруци по нея.

— Ти се жесток и безсърдечен — викаше тя. — Яд те е, защото загуби безценната си любовница и сега искаш мен да обвиниш за това. Опитваш се да ме убедиш, че никой не се интересува от мен, защото не ти се умилквам и не те лаская, както правеше Робърта. Искаш да те обичам, но аз не те обичам, не, не те обичам, мразя те. Чуваш ли, Алексис? Мразя те! Не е вярно, че не съм се тревожила за Оливър, напротив, страхувах се за него, молех се да е жив. Беше ми много мъчно, когато разбрах, че Филип е загинал. Страх ме е и за Марк, и за Хенри. Не съм коравосърдечна, Алексис, не съм празноглава. Ще ти покажа на какво съм способна. Ще ти докажа, че съм по-добра от Робърта Инман. Ще замина за Франция. Опасностите не ме плашат. Не се страхувам от никого, и от теб не ме е страх.

Гласът й секна, но от кабинета на Алексис отговор не идваше. Луси дори не беше сигурна, че той я е чул. Беше й все едно, толкова беше вбесена. С присвити устни и пламнали страни тя се качи в стаята си и нареди на Поли да приготви багажа й. Беше решила да не остава нито час повече в тази къща. А щом на сутринта Алексис разбере, че е заминала, той ще съжалява за всички ужасни неща, които й наговори. И щом я обича — или поне така казваше — ще хукне да я догони и ще й забрани да заминава за Франция, където много лесно биха могли да я убият.

Същата мисъл премина и през ума на Алексис, който вече съжаляваше за избухването си. Но не направи никакво усилие да последва Луси в стаята й. Той най-добре знаеше, че сега е невъзможно цивилен гражданин да премине Ламанша. Никой нямаше да пусне Луси във Франция — и слава Богу, бе убеден в това.

Но Алексис я бе подценил. Луси не бе забравила сентенцията на мадам Лу-Лу, че едно красиво момиче може да получи всичко, стига да знае как да си го поиска. Достойнството й бе заложено на карта и тя бе решила на всяка цена да изпълни заканата си.

Взе следващия влак до Дувър и прекара нощта в един крайбрежен хотел. На сутринта направи всичко възможно, за да заприлича на французойка и отиде на пристанището, където се запозна с един канадски майор, който се връщаше в частта си във Франция. За по-малко от половин час тя го убеди да я качи тайно на кораба. За Луси нямаше особено значение, че цената, която трябваше да плати, беше половин час насаме с майора в неговата каюта. Самият факт, че най-сетне изневери на Алексис, й носеше удовлетворение. В крайна сметка той е виновен, че тя е принудена да предлага тялото си, за да премине Ламанша. Сигурно щеше да се наложи да заплати същата цена, за да стигне до Епърни. Възнамеряваше да отиде в къщата на леля Силви, а с какви средства ще се добере дотам — на Луси й беше все едно. Важното е да докаже, че виновният е Алексис.