Хелън Леър
Непокорната Джилиън (9)

Девета глава

Из дневника на Джилиън:

22 юли 1778 година

Откакто моухоките, едно от седемте племена на ирокезите, се присъединиха към британците, нападенията на индианците зачестиха. Името на вожда им е Тайенданега, но британците го наричат Джоузеф Брант. В долината Уайоминг в Пенсилвания са били избити жестоко стотици хора. Съдбата на нещастните заселници е прекалено ужасяваща, за да може да се изрази с думи… а единствената им вина е, че са останали верни на страната си. Фактът, че индианците се подкрепят — пиша го със срам — от торите още повече засилва презрението ми към тези жалки предатели.

Алис подреди цветята във вазата, намръщи се и ги преподреди за неизвестно кой път. Нямаше таланта на сестра си: в мига, в който Берта поставяше цветя във вазата, те се превръщаха в произведение на изкуството…

Алис се замисли за Берта, която живееше със съпруга си в Ноува Скоуша. Бяха много близки като деца и дори като млади жени. Но бяха изминали вече почти две десетилетия, без да се срещнат, въпреки че си пишеха редовно.

Алис отстъпи и огледа розите. От едната страна на вазата цветята се бяха отпуснали сякаш в отчаяние. „Ще ги оставя така“ — промърмори тя и въздъхна примирено.

Стъпалата на стълбите проскърцаха от нечии леки стъпки и Алис се заслуша. „Сигурно е Джилиън“ — помисли си тя. Нещо измъчваше внучката й напоследък, но опитите й да разбере какво не се увенчаха с успех: Джилиън упорито настояваше, че всичко е наред.

Алис излезе във фоайето и веднага забеляза, че Джилиън е облечена за излизане. Но жълтата й рокля, носена над кръгъл обръч, не бе предназначена за „Синия лебед“. Същото се отнасяше и за модната й прическа: шиньон^[1], украсен със зелени панделки.

— Джилиън? Къде отиваш?

— На гости на Мелани Картрайт. Едуина ми каза, че е сгодена — отивам да я поздравя.

Алис се усмихна одобрително.

— Извикай Уилям да те откара.

Джилиън поклати глава.

— Не, предпочитам малко да повървя.

Алис се намръщи.

— Не ми харесва идеята да вървиш сама без придружител. Вземи поне Кати.

Джилиън се засмя.

— О, бабо, Мелани живее съвсем наблизо. Какво би могло да се случи? Освен това — добави тя мрачно — улиците гъмжат от войници, които ще ме защитят.

— Джилиън, само през миналата седмица имаше два печални случая, свързани с жени, осмелили се да излязат на улицата без придружители.

— Жени, достатъчно глупави да изоставят безопасността на улицата — побърза да отговори Джилиън. — Аз нямам никакво намерение да правя подобна грешка. Ако някой червенодрешковец реши да ме нападне, ще трябва да направи това пред очите на всички. — Трогна се от наскърбения поглед на баба си и добави по-меко: — Още е рано и няма да закъснявам.

Преди Алис да продължи спора, Джилиън се раздели набързо с нея и излезе на улицата.

Отначало вървеше бързо, но после забави стъпките си. Всъщност нямаше голямо желание да се среща с Мелани и да я поздравява: бяха се сближили благодарение на приятелството на Алис Уортън и Флорънс Картрайт, майката на Мелани. И все пак учтивостта изискваше от нея да направи това посещение, а тя го бе отлагала вече няколко седмици.

Докато вървеше по улицата към дома на Мелани, Джилиън поглеждаше с подозрение всеки войник, напрегната и готова да се впусне в бяг, ако някой от тях се загледа в нея. Независимо от увереността, която бе показала пред баба си, Джилиън знаеше много добре, че и британците, и наемниците ставаха все по-смели и нахални в отношенията си с жените. Случаите на изнасилвания станаха ежедневие. Всяка самотна жена бе разглеждана като лесна плячка.

Джилиън черпеше известна сигурност от факта, че двата случая, споменати от баба й, бяха станали привечер и в забутани странични улички. Дори и британците не бяха чак толкова нагли да нападат жени по оживени улици посред бял ден.

Джилиън пристигна до двуетажната тухлена сграда и икономът я въведе в предната гостна — голяма стая, облицована с чам, боядисан в приятния цвят на слоновата кост. Камината бе в рамка от орехово дърво холандски фаянс, но сега пред нея бе спусната месингова преградка, за да прикрие черната празна решетка.

Едва се бе настанила върху покрития с възглавнички диван, когато Мелани се втурна в стаята, облечена в бледосиня атлазена рокля. Бе осемнайсетгодишна, закръглена с розови бузи и малка уста, която често цупеше очарователно. Светлокестенявата й коса бе разделена по средата и опъната назад в стегнат шиньон. Две къдрици над всяко ухо омекотяваха строгостта на прическата й.

— Джилиън! — Тя прегърна гостенката си. — Много се радвам, че дойде! Толкова отдавна не сме се виждали — Обърна се към слугинята, която се въртеше наоколо, и й заповяда донесе нещо за почерпка. После се отпусна на стол срещу Джилиън.

— Едуина ми каза за годежа ти — започна Джилиън.

— О, не е ли прекрасно? Капитан Беникот е толкова очарователен! Баща му е член на парламента. — Слугинята се върна с поднос, върху който бе подредила малки сладки и две пълни кристални чаши с шампанско. Постави таблата на ниската масичка между тях и се оттегли. Мелани вдигна чашата си и отпи малка глътка. — Майка ми ще съжалява, че пропуска посещението ти. Колко жалко, че не е вкъщи.

Джилиън отказа сладките, но вдигна чашата.

— Трябваше да предупредя, че имам намерение да ви посетя.

— О, това няма значение — побърза да я извини Мелани.

Джилиън се изкашля.

— Кога ще бъде сватбата?

— На 28-и февруари. — Тя въздъхна и преподреди гънките на полата си — Искаше ми се да е по-скоро: седем месеца са цяла вечност! Но полкът на Робърт отива в Карълайнъс. Той очаква да се върне тук в края на годината. — Раздразнено размаха пълничката си бяла ръка. — Не разбирам за какво е цялата тази дандания и неприятности.

Джилиън повдигна вежда.

— За независимост — подхвърли тя сухо.

— О, Джилиън! — Мелани се изсмя. — Колко си скучна! Робърт казва, че всички бунтовници трябва да бъдат обесени за измяна.

— А ти какво мислиш? — Джилиън вече съжаляваше, че е дошла. Но би било грубо да си тръгне, преди да измине поне час. Изпи шампанското, но щом постави чашата на масичката, слугинята я напълни отново.

Мелани примига.

— Аз съм съгласна с него, разбира се. Крайно време е тази глупава стрелба да приключи веднъж завинаги. Много по-интересно е да има приеми, да се танцува, да се пее… Ако победят американците, ще живеем в Лондон.

— Предателство ли е да се бориш за свободата си?

— Свобода? — Мелани се нацупи очарователно. — Не бъди глупава. Верноподаниците на Негово величество му служат по силата на свободната си воля.

Джилиън въздъхна и отново пресуши чашата си. Забеляза, че слугинята пак се приближава с бутилката и вдигна ръка.

— О, благодаря, не желая повече.

— Джилиън, та това е вино — засмя се Мелани и смехът й прозвуча снизходително в ушите на гостенката й. — Освен това ти още не си вдигнала тост за годежа ми.

Джилиън примирено вдигна чашата си за трети път и я изпи почти на екс: реши, че колкото по-бързо я изпие, толкова по-скоро ще приключи с неприятното си посещение.

Най-сетне се изправи малко нестабилно на крака.

— Ще дойдеш на сватбата ми, нали? — запита Мелани, когато я изпращаше до вратата. — Никога няма да ти простя, ако не дойдеш.

— Ще дойда, разбира се — измърмори Джилиън. Главата й се въртеше, имаше нужда от чист въздух.

Щом се озова на улицата, пое дълбоко дъх, но свежият въздух не й помогна. „Не трябваше да изпивам последната чаша“ — помисли си тя, ядосана на себе си. Спря и се облегна на някаква ограда с надеждата, че главата й ще се проясни. Рядко пиеше вино и никога не си позволяваше повече от една чаша. Очевидно се бе замаяла от тези три чаши, които изпи само за час. „Няма да е лошо да се поразходя, докато се почувствам по-добре“ — реши тя.

* * *

Трийсетина минути по-късно се оказа на Куин Стрийт, недалеко от пристаните по Ийст Ривър. Не се чувстваше по-добре — напротив, дори бе по-зле.

Улицата гъмжеше от войници и моряци и пред очите й плуваше невъобразима какофония от цветове: червени куртки — сини куртки — бели ризи — щикове, искрящи на слънчевата светлина…

От някаква кръчма наблизо излезе с препъване моряк и се блъсна право в нея, като едва не я събори. За миг бе трудно да се разбере кой кого подкрепя.

Накрая Джилиън събра сили, отдръпна се и се отправи към Броуд Уей. Но само след няколко стъпки около кръста й се обви силна ръка: пияният моряк! Задърпа се, но той я влачеше мълчаливо, без да обръща внимание на опитите й да се освободи. От него се носеше отблъскваща миризма на ром.

Макар и късно, Джилиън разбра, че той вероятно я бе взел за пристанищна уличница.

— Пусни ме! — извика тя, задъхана от усилията си да се освободи от хватката му. Устата му докосна шията й, влажна и гореща. Джилиън запищя и го заудря по гърба с юмруци.

Най-неочаквано нападателят изчезна и тя остана замаяна и сама под горещите лъчи на слънцето.

— Махай се! — викаше гневно спасителят й на моряка. — Сигурно имаш достатъчно задължения на друго място!

Джилиън се вторачи във Филип Мередит и се запита защо не се учудва, че го вижда тук. След като се бе озовал в собствената й гостна, очакваше погледът й да попадне на него всеки път, щом се обърне.

Морякът започна да ругае. Филип пристъпи мълчаливо напред с вдигнат юмрук, който замря само на сантиметри от носа му.

— Хей, чакай! — заекна морякът. — Тръгвам си…

Когато пияният се отдалечи на безопасно разстояние, Филип се обърна и я погледна право в очите.

„Сърдит е“ — предположи тя, но не я бе грижа: някой да го е молил да бъде тук точно в този момент в този ден?

— По дяволите, какво смяташ, че правиш, като скиташ без придружител по улиците?

„Какво нахалство само! Осмелява се да задава въпроси за начина, по който си прекарвам времето!“ Джилиън вдигна ръце да оправи бялото си боне, преди да се сети, че днес не го носи.

— Какво правиш тук? — повтори Филип с по-остър тон.

Младото момиче потърка неволно шията си — все още чувстваше там горещите устни на пияния.

— Разхождах се — заяви неуверено тя.

Филип я хвана рязко за ръката.

— Предлагам ти да избираш за разходките си по-сигурна част от града. — Махна със свободната си ръка. — Каретата ми е тук. Ще те откарам вкъщи. — Замълча: едва сега забеляза стъкления й поглед. Беше усетил миризмата на алкохол, но бе решил, че идва от моряка. Но сега него го нямаше, а миризмата бе останала.

Той повдигна вежда.

— Госпожице Уинтроп, като че ли сте прекалили малко с алкохола, така ли е?

Джилиън преглътна с мъка.

— Няма такова нещо — заяви тя с цялото достойнство, което съумя да събере. — Бях на гости на приятелка и я поздравих за годежа й с чаша шампанско.

Той направи гримаса и кимна при слабото хълцукване, което многозначително подчерта обяснението й. Тя се спъна и ръката му се стегна, докато й помагаше да се качи в каретата. Даде наставления на кочияша и се отпусна до нея.

— Господин Мередит… — заговори бавно Джилиън, като че ли избираше внимателно всяка дума. — Не е необходимо да ме карате вкъщи. Дойдох пеша дотук и ще се върна пеша.

Това бе капката, която преля чашата. Той рязко се обърна, така че да бъде изцяло с лице към нея. Косата на Джилиън, разкошно злато, което пробляскваше дори в сумрака на каретата, бе чорлава. Непослушни къдрици се люлееха пред лицето й, подети от лек ветрец; кокът й се бе изкривил. Седеше с изправен гръб и изглеждаше толкова сериозна — и толкова очарователна, — че на Филип му се прииска да я грабне и притисне с все сила към гърдите си.

Но гневът надделя и той почти изкрещя:

— Не разбираш ли, че този моряк те нападна с определени намерения?

Тя го погледна със замъглени от алкохола очи.

— Той не е ли някой от приятелите ти? Изглежда, поддържаш добри отношения с цялата британска империя. — Тя се захили и се отпусна назад: идеята й се видя смешна. — Струва ми се, че ще повърна — заяви тя тържествено след малко.

— О, господи! — Филип извика на кочияша да спре.

Джилиън слезе от каретата и постоя несигурно до нея. След минута стомахът й като че ли сам се поуспокои. Усмихна се смутено на Филип, който я наблюдаваше напрегнато.

— Мисля, че… съм добре — измънка тя.

Качи се отново в каретата и въздъхна тихичко: чувстваше се ужасно, независимо от думите си. Бе твърде слаба, за да се съпротивлява, когато Филип я обгърна с ръка и я притегли към себе си. Главата й се отпусна върху гърдите му и тя усети топлината на ръката му на врата си. Беше приятно до момента, в който той погали с палец ухото й. През нея като че ли премина светкавица и тя широко отвори очи. Той бе отпуснал буза върху косата й и топлият му дъх облъхваше врата й, гореше тялото й… струваше й се, че стига до пръстите на краката й…

Тя замря, опитвайки се да се ориентира в тези странни усещания.

Другата ръка на Филип се плъзна надолу и обгърна гръдта й. Джилиън задържа дъха си от изненада и повдигна глава да го осъди за тази фамилиарност.

Но не каза нито дума. Как да каже, когато устата му покри нейната в една от неговите дълги, томителни целувки?

Когато почувства върха на езика му на устните си, Джилиън се смръзна. Но натискът му ставаше все по-настоятелен и тя разтвори устни… Чу го да простенва, когато езикът му потъна във влажното кадифе на устата й…

Бе очаквала да усети вече познати чувства на лекота и отмала… Не бе подготвена за почти болезнената сила, с която бе разтърсено тялото й…

Откъсна с усилие уста от неговата.

— О, ти! Възползваш се от всяка… всяка възможност! — Джилиън усети, че гласът й трепери… заради шампанското, разбира се.

Филип пое дълбоко дъх. Болката в слабините не му позволяваше да мисли ясно.

— Сигурно ще ме обвиниш, че ти смигам — продължи тя гневно.

Филип се втренчи през прозореца и се размърда неловко.

Остатъкът от пътуването премина в мълчание.

Когато пристигнаха, Филип скочи от каретата, но Джилиън бе по-бърза от него и успя да слезе, преди той да й подаде ръка.

— Ще ти бъда благодарна, ако не говориш пред баба за случката на улицата. Само ще я разтревожиш излишно.

— Нямам намерение да го правя.

— Ще ти бъда благодарна и ако престанеш да ме следиш.

Филип повдигна вежда при това обвинение.

— Не те следя. Срещата ни на Куин Стрийт, където се състоя сблъсъкът ти с моряк от кралската флота, беше съвсем случайна.

— Не ти вярвам. — Тя изсумтя предизвикателно, преди да се обърне.

Филип я хвана за ръката и я завъртя рязко към себе си.

— Предупредих те да не воюваш с мене — каза той тихо. — Правиш грешка.

Реагира с развеселен поглед на разгневеното й изражение. Тя плесна ръката му и той я пусна.

— Върви по дяволите! — изсъска. — Не се интересувам от игрите ти!

— О, грешиш, Джилиън Уинтроп — отговори той спокойно. — Тук не става въпрос за игра. Не забравяй, че съм мъж, който винаги си взема това, което иска. — Гласът му продрезгавя. — А аз те искам.

Разтреперано от напрегнатия израз в очите му, младото момиче събра с ръка полата си и забърза към къщата.

* * *

Джилиън бе сигурна, че няма да може да работи тази вечер, но след като се изкъпа и вечеря, се почувства много по-добре.

Огледа с опасение общото помещение на кръчмата, но, слава богу, Филип Мередит не се виждаше.

Имаше много работа и Джилиън бе благодарна: бе прекалено заета, за да има време да мисли за личните си проблеми. Към девет часа хората намаляха и тя си позволи да поседне и да отдъхне с чаша кафе, когато забеляза Клодия да бърза към нея.

— Току-що научих, че генерал Грей отива в Дартмут — прошепна Клодия и кимна към четиримата драгуни, облакътени на една от масите. — Говореха за него, когато им сервирах. — Замълча и се вгледа в Джилиън. — Не изглеждаш добре. Да не си болна?

— Не, не! — Но се запита дали изглежда толкова зле, колкото се чувстваше. Нощта бе необичайно топла и отново й бе прилошало от задушния въздух, наситен с миризма на застояла бира и ром. — Може би съм малко уморена. — Опита да се усмихне, докато поставяше чашата си на плота. — Не спах добре миналата нощ.

— Прибирай се — заяви Клодия и я побутна леко. — Минава девет и работата намаля. Ще се погрижа да оставя капака отворен сутринта, за да се знае, че имаме новини.

Джилиън не настоя — умираше за сън.

Клодия въздъхна, взе празната чаша на Джилиън и тръгна към кухнята. Едва тогава забеляза наемника, който седеше сам на една от ъгловите маси. Идваше редовно от четири вечери и винаги сядаше там. Седеше на тази маса вечер след вечер и не откъсваше очи от нея, а тя преднамерено не му обръщаше внимание. Той бе висок, русокос и приятен на вид, но Клодия не искаше да има нищо общо с германци. Малко от тях говореха английски, а още по-малко знаеха нещо от значение. По-голямата част бяха груби и брутални.

Освен това германският лейтенант никога не се напиваше. Клодия канеше в стаята си само много пияни мъже, тъй като пияният е склонен да говори без задръжки и обикновено не е способен да прави секс: най-често заспива, преди да е довършил започнатото… А сутринта тези мъже се чувстваха твърде зле, за да предявяват сексуални претенции. През последната година Клодия бе водила много офицери в стаята си, но малко от тях бяха правили истински секс е нея.

— Добър вечер, Fraulein^[2] — поздрави я наемникът, когато Клодия мина край масата му.

Тя го изгледа студено, без да си даде труд да поправи обръщението му.

* * *

Въпреки отворения капак на прозореца на спалнята, Роби се появи едва след два дни.

— Замалко да не дойда в града и днес — заяви той; докато слизаше от фургона си.

— Дори не знам дали информацията ни е важна — въздъхна Джилиън.

— Всичко е важно — строго я погледна той, изслуша внимателно подслушаното от Клодия, кимна доволно и й се усмихна. Роби имаше хубава усмивка. „Какво ли ще почувствам, ако Роби ме целуне? — запита се неочаквано Джилиън. — Дали ще бъде същото, както при целувките на Филип? Може би всички целувки са еднакви…“

Младото момиче реши, че е време да разбере истината.

Приближи се, постави ръка на гърдите на Роб, вдигна бавно глава и го погледна в очите.

Погледите им се преплетоха и задържаха. Роби не се усмихваше, той бе усетил промяната в маниера й.

— Джилиън — прошепна той и ръцете му се обвиха около тънката й талия. — Никой няма да ти устои, изкусителке чаровна…

Пълните й устни се разтвориха и той нямаше нужда от допълнителна покана. Целувката му бе нежна, нищо повече от леко докосване на устни. Джилиън зачака горещата вълна на възбуда, която бе познала от целувките на Филип, но нищо такова не се получи…

Отдръпна се от него с неопределено чувство на разочарование.

— Мисля, че вече наистина си жена. — Роби я гледаше замислено и някак тъжно. Разбираше, че дните на приятелство с това чаровно, жизнено момиче бяха приключили. Докосна брадичката й с пръст. — Но внимавай, лисано. Не всеки мъж ще се задоволи само с една целувка…

Джилиън силно се изчерви, засрамена, че действията й са били толкова очевадни.

Роби й махна с ръка, качи се на фургона си, плесна с юздите и потегли.

Джилиън замислено го проследи с поглед. „Може би — мислеше си тя — целувката между приятели не е възможно да бъде същата като целувка между… Между какви?“ — запита се тя и се запъти към къщата на баба си, съвсем объркана.

Канеше се веднага да се прибере в стаята си на горния етаж, когато баба й я извика.

— Джилиън? Ела при мен, скъпа. Точно смятах да пия чай.

Джилиън влезе при нея, но отказа чая.

— Току-що получих писмо от баща ти. — Алис се настани удобно и сложи очилата си. — Не знам как двете с Едуина ще приемете новината… Баща ви се кани да се жени. Всъщност сигурно вече се е оженил — това писмо е отпреди три месеца.

— Оженил? Но как е възможно? — Джилиън изненадано вторачи широко разтворени очи в баба си.

— О, скъпа моя! — Алис се разсмя, като забеляза изражението на внучката си. — Баща ти е все още сравнително млад човек — той дори няма петдесет години. Много обичаше дъщеря ми и я направи щастлива, знам това. — Извади от плика лист хартия с печати и подписи. — С този документ ме определя за твоя настойница, докато навършиш двайсет и една години или се омъжиш.

Джилиън кимна разсеяно, трудно се съвземаше от неочакваната новина за женитбата на баща си.

— Това означава, че той няма да се върне.

— Да, сигурно ще остане в Лондон — съгласи се Алис. Усмивка озари лицето й. — Той ти изпраща подарък. — Излезе от стаята и се върна с кутия в ръка.

— О! — възкликна възхитена Джилиън. — Модно облечена кукла!

— Има една и за Едуина. Трябва да му пишеш и да му благодариш. Вдигна въпросително очи към Уилям, който в този момент влезе в стаята.

— Господин Мередит е тук с някакви документи, които трябва да подпишете.

— Превъзходно. — Алис тръгна към вратата, за да посрещне госта си. — Заповядайте — усмихна се тя на Филип.

Филип влезе и кимна на Джилиън.

— Госпожице Уинтроп, колко е приятно да ви види човек, когато сте добре.

Бузите на Джилиън пламнаха от подигравателната нотка в гласа му.

— Ще отнеса подаръка на Едуина. — Грабна куклите и стана.

— Много хубаво, скъпа — одобри Алис. — Предай на сестра си поздравите ми и й кажи да води по-често Констанс тук. — Обърна се към Филип: — Господин Мередит, чаят е все още горещ. Ще ми правите ли компания?

— С удоволствие, госпожо Уинтроп — отговори Филип с усмивка. — Ако имате време, бих желал да говоря с вас по един много важен въпрос.