Хелън Леър
Непокорната Джилиън (18)

Осемнадесета глава

Из дневника на Джилиън:

5 април 1779 година

Най-сетне генерал Вашингтон успя да издебне удобен момент и да нанесе решителен удар на Джоузеф Брант и ужасните му диваци. Четири хиляди души под командването на генерал Джон Съливан бяха изпратени на територията на ирокезите да сложат край на непрестанното им унищожаване.

— Помня деня, в който се роди — усмихна се Поли на Джилиън и поклати глава. — Трудно ми е да повярвам, че оттогава са минали двадесет години.

Двете седяха на масата в кухнята. Джилиън не обичаше да седи сама в трапезарията, потънала в собствените си мисли. Тя въздъхна при забележката на Поли.

— Хубав рожден ден, няма що! — каза мрачно. — Грам не е тук, Том не е тук и… — Джилиън прехапа устните си. Не искаше дори да споменава името му.

— Е — философски рече Поли, като се изправи, — рождените дни идват, независимо дали ги празнуваме или не. — Започна да разчиства масата.

В този момент Джилиън погледна през прозореца и видя Клодия, хванала полите си с две ръце, да тича с всички сили през градината.

Джилиън бързо стана и излезе навън.

— Какво има? — извика, когато Клодия се приближи.

— Едуина! — отговори на пресекулки тя. — Времето й дойде.

Джилиън сложи ръка на устните си. Бебето трябваше да се появи след две седмици.

— Изпрати ли някого за акушерката? — попита, докато се връщаха обратно през градината.

Клодия кимна, все още задъхана от усилието си.

— Тръгнала е.

— Кога започна?

— Не съм сигурна. Трябва да е било през нощта. — Клодия ядосано тръсна глава, когато влязоха в „Синия лебед“. — Познаваш Едуина; никога не се оплаква. Манди дойде да ме вземе преди около половин час. Доколкото мога да преценя, започнало е отдавна.

Джилиън изкачи забързано стълбите.

Акушерката, червендалеста жена на име Мег Кърси, беше вече в стаята.

— Едуина! — ахна Джилиън, като чу пронизителния вик на сестра си.

— Хайде, не се безпокой — успокоително я потупа Мег по рамото. — С второто е винаги по-лесно. — Тя кимна на Клодия. — Мисля, че и двете трябва да изчакате отвън. Няма да продължи дълго — добави Мег, когато Едуина отново извика.

— Не! — Джилиън отиде до леглото и хвана ръката на Едуина. — Ще остана с нея.

Мег сви рамене. Нямаше време да спори. Главичката на бебето вече се виждаше. Тя сложи ръка върху подутия корем на Едуина и се усмихна окуражително.

— Напъни се силно. Още веднъж и готово.

Едуина се напрегна и малкото й тяло се повдигна и изви; после тя се отпусна, почувствала огромно облекчение, когато детето излезе.

— Момче е, мисис Кармоди! — възкликна Мег, широко усмихната. — Прекрасно момченце!

Акушерката започна да мие бебето, а Клодия я наблюдаваше със смесени чувства на радост и тъга. В гърлото си усещаше буца, голяма колкото ябълка. Предполагаше, че всички бебета изглеждат еднакви при раждането си, но малкото извиващо се създание толкова приличаше на собствения й син, че за нея беше твърде болезнено да го гледа. По някакво съвпадение мъжът й Чарлс имаше също кестенява коса и червеникаво-кафявият мъх по детската главичка караше сърцето й да се къса.

Клодия тръгна към вратата и тихо излезе, не желаейки да показва чувствата си пред щастливите обитатели на стаята.

Бавно слезе по стълбите. В душата й бе пусто и празно. Влезе в кухнята и отвори вратата към задния двор. Лекият и привлекателен сладостен мирис на пролетта я погълна. Усещаше се лятото; разбира се, можеше да се долови и идващата след него есен, а след това и зима. Но човек трябваше да почувства пролетта. Тя завладяваше сетивата като любовта. През този сезон хората не биваше да са сами.

А Клодия беше сама.

От дълбините на сърцето й се изтръгна въздишка и тя напусна верандата, усетила нужда да се отдалечи от щастието, споходило къщата зад гърба й. Не завиждаше никому за щастието, не и на жената, която бе проявила към нея само любезност.

Като излезе на улицата, Клодия зави наляво и се запъти към центъра. Там, както винаги, беше претъпкано. Гледаше хората, които я заобикаляха, с известно учудване. Дали имаха семейства? Любими хора?

Клодия се усети сама и се почуди тя ли беше единствената толкова онеправдана в цялото това гъмжило.

— Радвам се да те срещна така неочаквано.

Клодия си пое дъх изненадана, обърна се и видя Франц до себе си. Той пъхна в ръцете й един голям зюмбюл.

Неподготвена, Клодия го прие.

— Откъде взе това? — попита тя.

— Откраднах го — радостно призна Франц, като сложи ръцете си зад гърба. Беше я видял да върви пред него и съвсем невъзмутимо бе откъснал цветето от най-близката градина.

— Красиво е — каза Клодия, разглеждайки нежното цвете.

— Всички цветя са красиви — отбеляза Франц.

Клодия го погледна с потъмнели от скръб очи. Въпреки това простият жест я развълнува. Стисна устни и продължи напред.

Франц я последва.

— Предпочиташ ли да не говоря? — Въпросът беше поставен със сериозност, която я накара да почувства болка.

Клодия се засмя, но смехът й приличаше по-скоро на плач.

— Бих желала — каза тя, като преглътна сълзите си — да говориш за всичко, което ти харесва.

Той го стори, но Клодия не го слушаше. Стиснала здраво зюмбюла, вървеше до него и си мислеше за бебета, съпрузи, за живота, който бе имала и който й бе отнет от безмилостната ръка на съдбата.

* * *

В спалнята Джилиън се усмихваше през сълзи и прегръщаше сестра си.

— О, Едуина — тихо проплака тя, — едва ли някога ще имам по-хубав подарък за рождения си ден от този.

След като изкъпа и пови детето, Мег го сложи на гърдите на майка му.

— Томас — прошепна Едуина, гледайки сина си. — Това ще бъде името ти. — Тя вдигна очи към Джилиън. — Том ще бъде толкова горд, когато се върне вкъщи.

— Сигурна съм, че ще се прибере след седмица или две — бързо каза Джилиън, като се молеше да е права.

* * *

Времето стана по-топло, април се изниза и дойде май, но Едуина не губеше вяра. Когато и май започна да отминава без никаква вест, духът й се сломи до такава степен, че Джилиън започна да се страхува за здравето на сестра си.

— Англичаните никога няма да го освободят — заплака Едуина. — Никога вече няма да го видя. Синът ми няма да познава баща си.

Джилиън се взря загрижено в сестра си. Едуина прекарваше все повече и повече време в леглото. Едва докосваше храната си, макар Джилиън постоянно да й напомняше, че кърми.

Отчаяна, Джилиън преглътна гордостта си и отиде да види Филип на работното му място.

Когато пристигна, чиновникът записа името й и я въведе в някаква канцелария.

— В момента мистър Мередит има консултация с клиент. Но няма да се бави дълго — осведоми я младежът.

Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Джилиън седна и търпеливо зачака. Петнадесет минути по-късно Филип се появи.

Остави документите, които носеше, на бюрото и се обърна към нея.

— По правен въпрос ли сте дошли, госпожице Уинтроп? — хладно попита Филип, като седна.

Джилиън стисна зъби, за да заглуши внезапно обзелия я гняв. Когато човек се надява да му направят услуга, той не се нахвърля върху този, от когото очаква да я получи.

— Не — тихо отвърна тя. — Тук съм по личен въпрос. Искам да знам дали имаш новини за Том. Напрежението от безкрайното чакане започва зле да влияе на сестра ми. Много се безпокоя за нея.

Филип сви устни и въздъхна.

— Надявах се, че случаят ще се разреши досега — призна той. — Ако мистър Кармоди беше офицер, вярвам, че нещата вече щяха да са се уредили. Сигурен съм, разбираш, че американците трябва да обърнат внимание най-напред на собствените си офицери.

— Не, не мога да го разбера — каза Джилиън. — Всеки ден, всеки изминат час поставя живота на Том в опасност. Колко време според теб ще може да издържи?

Филип се изправи.

— Не аз вземам решенията — отвърна й той. — Но все пак ще говоря отново с хората, от които зависи.

Джилиън бавно се изправи. В действителност те можеха да бъдат двама непознати, които обсъждаха въпрос от взаимен интерес.

— Кога се връща баба ти? — попита Филип, докато я изпращаше до вратата. Лек мирис на рози подразни обонянието му и брадичката му се изопна. Това беше, вече бе разбрал, нейният любим парфюм.

— Не знам.

— Липсва ми — усмихна се той, но изразът на очите му остана непроменен.

— Сигурна съм — кисело отвърна Джилиън. Не можа да се сдържи и добави: — Може би трябваше да направиш предложение на нея.

Филип дълго я гледа втренчено, преди да проговори.

— Нещата можеха да се наредят по-добре, ако го бях сторил. — Той отвори вратата.

Джилиън облиза устните си. „Никакви сълзи!“ — строго си заповяда тя. Изправи рамене и го погледна с непоколебими очи.

— Доколкото виждам, нещата се подредиха съвсем добре.

Джилиън събра полите си и мина покрай него с вирната брадичка.

Навън, след като се настани в каретата, силите я напуснаха. Раменете й хлътнаха, а очите й неприятно запариха.

Някога Филип Мередит й се бе заклел във вечна любов. Е, сигурно беше случайност, че откри колко нетрайни бяха чувствата му, каза си Джилиън.

Това не променяше нищо за нея; тя бе приключила напълно с тази история. Не можеше да си представи да прекара живота си с мъж, който толкова я дразнеше.

Джилиън извади кърпичка и попи очите си.

Когато стигнаха „Синия лебед“, тя беше възвърнала самообладанието си.

Качи се горе и като видя Едуина, се намръщи. Отдавна бе минало обяд, а тя все още лежеше, вперила безразличен поглед в тавана.

Джилиън дръпна един стол близо до леглото. Седна и взе ръката на Едуина в своята. После с тих глас й разказа за разговора си е Филип.

Едуина дълго и внимателно наблюдава лицето на Джилиън, без да може напълно да повярва.

— Каква ирония — най-после прошепна тя. — Един хесенски наемник и един тори помагат на Том.

— Казах ти — тихо рече Джилиън, — Филип не е тори. Не трябва да споменаваш на никого за това. На никого! — наблегна тя и се почувства неудобно, спомняйки си какво беше мнението на Филип за споделените тайни. Все пак той беше прав, унило си помисли Джилиън. В известен смисъл, макар подбудите й да бяха благородни, тя го бе предала.

* * *

Беше втората неделя от юни, Джилиън и Едуина седяха на задната веранда и се наслаждаваха на топлия летен ден. Недалеч Констанс, която бе станала почти на две, съсредоточено разглеждаше някаква пеперуда, кръжаща над нежните листенца на една роза.

Известно време Джилиън наблюдава сестра си, прегърнала бебето в скута си. Едуина бе възвърнала най-сетне спокойствието и доброто си настроение.

— Наистина трябва да помислиш за кръщаването на малкия Том — измърмори Джилиън.

— Не! — светкавично се противопостави тя. — Няма да бъде кръстен, докато баща му не се върне вкъщи, за да може да присъства на церемонията. А той ще се върне — заяви Едуина, хвърляйки гневен поглед на Джилиън, като че ли тя беше склонна да приеме обратното. — Не ще си позволя да изгубя надежда.

— Разбира се, че ще се върне — бързо се съгласи Джилиън. — Няма съмнение. — „Но кога? — ядосано си помисли тя. — Кога?“

Известно време останаха мълчаливи. Констанс непрекъснато се опитваше да хване пеперудата, но тя все й се изплъзваше.

Едуина нежно се усмихна, мислейки си, че името на дъщеря й напълно й подхождаше. Тя беше за нея постоянен извор на радост, винаги весела и в добро настроение.

Най-накрая Едуина се обърна към Джилиън, която, изглежда, бе потънала в собствените си мисли.

— Какво мислиш за хесенския наемник? — попита тя.

Джилиън не можа да каже веднага, което се стори странно дори и на нея. Само преди малко щеше да отговори бързо и точно.

„Не е честно“ — ядосано си помисли тя. Хората, които мразеше, изведнъж се оказваха не такива, за каквито ги смяташе. Нищо не беше както трябва. Светът се бе обърнал с главата надолу.

— Е, изглежда, Клодия му вярва — най-сетне рече Джилиън.

Едуина се усмихна.

— Много повече от това. Но струва ми се, все още не го е разбрала.

— Клодия никога няма да се увлече по един хесенски наемник. — Джилиън избегна косия поглед, който й бе хвърлен.

— Тя не е увлечена по хесенски наемник — тихо отбеляза Едуина. — Нито по тори. Говоря за мъжа.

— О, Едуина! — Джилиън се размърда в стола си възбудена. — Знаем, разбира се, че той е мъж. Глупаво е да се говори така.

Едуина въздъхна.

— Защо не искаш да ми кажеш какво се случи между теб и мистър Мередит? Някога си споделяхме всичко.

— Вече ти казах — бързо отвърна Джилиън. — Филип накрая разбра, че не искам да се омъжа за него.

Едуина не й повярва.

— Не си наранила гордостта му по някакъв начин, нали?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ами… — Едуина пое дълбоко дъх. — Струва ми се, че мистър Мередит е много горд човек и просто си помислих, че може несъзнателно да си казала нещо, което да го е наранило. — Като видя мрачното изражение на лицето на Джилиън, Едуина бързо добави: — Понякога наистина имаш остър език, а знам, че в началото ти съвсем ясно показа, че нямаш намерение да се омъжваш за него. И ако си сглупила да му кажеш тези неща, струва ми се, че мъж като него трудно би ги преглътнал.

Джилиън едва не се разсмя. Нечия гордост наистина бе наранена, мрачно си помисли тя. Но не неговата, а нейната. Джилиън неспокойно се размърда на стола, внезапно осъзнала, че Едуина е попаднала право в целта. Чрез думи и действия тя бе показала на Филип Мередит по много начини, че не иска да се омъжи за него. Беше само въпрос на време да й повярва.

И когато като по ирония Джилиън разбра, че наистина иска да се омъжи за него, беше твърде късно.

Бебето заспа. Едуина го загърна по-плътно с лекото одеяло.

— Констанс — извика тя, — ела тук. Време е за обяд.

Малкото момиченце вдигна очи и направи физиономия.

Красивата пеперуда все още кръжеше, без то да може да я улови.

Едуина тъкмо се готвеше да повтори командата си, когато видя да се приближава висок, елегантно облечен мъж. Той спря за момент и се усмихна на Констанс, после кимна любезно на двете жени.

Джилиън почувства, че дъхът й спря.

— Добър ден — поздрави Филип, като свали шапката си.

— Господин Мередит! Радвам се да ви видя. — Едуина хвърли бърз поглед на Джилиън, продължавайки да люлее сина си, и се накани да влезе вътре.

— Моля ви… — спря я гласът на Филип. — Дошъл съм при вас, мисис Кармоди.

Джилиън видя как ръцете й се сключиха в скута.

— Имам новини за съпруга ви — каза той.

Чули това, двете жени впериха погледи в него. Джилиън се изправи.

— По всичко личи, че ще го освободят до края на седмицата. Съжалявам, че не мога да ви съобщя точно кой ден. Нали разбирате, правят размяна и зависи от това колко време ще отнеме да прехвърлят обратно тук някой английски офицер. Ако всичко върви добре, не трябва да продължи повече от три дни. Но не се притеснявайте, в случай че се забави малко.

Едуина не можа да сдържи радостта си и започна да плаче.

Джилиън прегърна сестра си и погледна Филип.

Беше забравила колко е красив. Кожата му бе загоряла от слънцето. Въпреки че бе сложил единия си крак на долното стъпало, той не продължи нататък. Ръката, в която държеше шапката си, сега почиваше на вдигнатото му бедро. Модерните му бричове бяха опънати по тялото, както и белите му три-четвърти чорапи, и Джилиън можеше да проследи очертанията на всеки мускул. Познато вълнение накара дишането й да се учести и тя сведе очи, сигурна, че той ще забележи внезапния нежелан копнеж, който изпълни сивите им дълбини.

— Много мило от твоя страна, че дойде да ни го съобщиш — най-сетне каза Джилиън.

— Не обичам да оставям нещата недовършени — рязко отвърна той.

Едуина се съвзе, благодари му, а после каза:

— Трябва да свърша някои неща сега. Ще ви оставя двамата сами.

— Не е необходимо, мисис Кармоди — каза Филип и се обърна да си върви. — Мисля, че госпожица Уинтроп и аз сме си казали всичко, което е било необходимо. — Той си сложи шапката. — Довиждане.

Джилиън се разтрепери, като го видя да си тръгва. Слезе едно стъпало по стълбите на верандата, но спря. Филип се качи в каретата си и махна на кочияша да потегля. Доколкото Джилиън можа да забележи, той изобщо не погледна назад.

Тя сви устни, когато каретата тръгна нагоре по улицата. Проклета да е, ако хукне да тича след него.

— Изобщо не ми е притрябвал — измърмори Джилиън.

И макар сърцето й да проплака при тази лъжа, тя отказа да го чуе.

Едуина тактично не каза нищо, когато влязоха обратно вътре. Във всеки случай тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че съпругът й най-после щеше да бъде освободен.

Три дни по-късно докараха Том вкъщи с каруца, като че ли доставяха товар с дърва за огрев. Обикновено не си правеха този труд. Том обаче беше разменен за офицер с висок чин, ето защо условностите трябваше да се спазят.

Том беше ужасно променен. Не беше пълен, но сега костите му съвсем ясно прозираха през онова, което бе останало от плътта му. Въпреки че Франц бе успял да му занесе храна още два пъти, Том бе отслабнал повече от двадесет килограма. За един пълен човек това не би представлявало голям проблем. Но тялото на Том така се бе стопило, че той бе заприличал на скелет. Зъбите го боляха, а някои от тях се клатеха.

Само Едуина успя да събере сили и да се усмихне ведро. Джилиън се обърна разплакана и Клодия отиде да помогне на Едуина да свалят мъжа й от каруцата.

— Всичко е наред, любов моя — рече напевно Едуина, докато тя и Клодия го подкрепяха нагоре по стълбите. — Скоро силата ти ще се възвърне и всичко това ще остане зад гърба ти.

Том не каза нищо. Никога нямаше да забрави; унижението, мизерията, отвратителната миризма на затворените мъже винаги щяха да го преследват.