Хелън Леър
Непокорната Джилиън (13)

Тринадесета глава

Из дневника на Джилиън:

31 декември 1778 година

Годината приключи, но не и войната… Навлизаме в четвърта година на кръвопролитие и битки, които се печелят или губят, без да решат изхода на войната… Докъде ли ще ни докара всичко това?…

Джилиън въздъхна и захвърли „Ройъл Газет“ на пода. Господин Ривингтън беше такъв пламенен тори, че вестникът му създаваше впечатление на рекламна брошура, възпяваща добродетелите на британците. Според него те бяха безпогрешни като ангели небесни.

Джилиън огледа замислено гостната, като си играеше с ресните на шала, наметнат върху синята й памучна рокля на тесни жълти райета. Роклята имаше простичка кройка и беше от типа, който обикновено носеше в кръчмата. Полата беше закрепена над бедрата й с черна панделка. Както нарочно откритата фуста под нея, така и наборът над корсажа й бяха от фин ленен плат.

Слънцето на ранния следобед надничаше през прозореца в гостната, лъчите му играеха по излъсканите мебели и засилваха цветовете. В камината гореше ярък огън.

Гледката действаше потискащо на Джилиън. „Къщата изглежда толкова празна“ — помисли си тя, малко изненадана от обзелото я необяснимо чувство на тъга. От кухнята се чуваше гласът на Поли, която се сърдеше за нещо на Уилям. Отнякъде се носеше и веселото тананикане на Кати: откакто се срещна с Едуард, Кати неуморно озвучаваше работата си с весели мелодии.

Но баба й не бе вкъщи и без нея къщата й се струваше празна. Алис беше получила писмо от сестра си Берта, която си бе счупила бедрото. Тя веднага опакова багажа си и отпътува заедно с Друсила за Ноува Скоуша, въпреки че никой не я беше молил за това. Решението й бе да стои със сестра си, докато тя се възстанови напълно.

Джилиън въздъхна отново, стана, сложи дърва в огъня и пак седна.

Предната врата внезапно се отвори и някой затича по коридора.

Стресната, Джилиън стана от стола. Този, който тичаше към гостната, дори не се бе поспрял да удари чукалото на входната врата.

В стаята се втурна Едуина. Лицето й бе бяло като сняг, устните й изглеждаха синкави. Денят беше студен, но върху кафявата си вълнена рокля тя бе метнала само шал.

— Едуина! — Джилиън дори не разбра, че неволно бе изкрещяла името на сестра си, която се вкопчи в нея.

— Томас… Арестуваха го…

— О, господи… — Джилиън прегърна Едуина, която трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. — Къде го отведоха? — Тя бавно поведе обезумялата жена към стола до камината. Махна шала от раменете си и обви с него сестра си.

Едуина вдигна разплаканото си лице.

— На кораба „Джърси“ — едва успя да прошепне и отново се вкопчи с все сила в ръцете на по-малката си сестра. — Той ще умре. Ще умре, както всички други, затворени там!…

Коленете на Джилиън омекнаха и тя се отпусна на пода до стола на сестра си.

— Какво се случи?

Едуина покри лице с ръцете си.

— Не разбрах точно. В днешно време е достатъчно някой да нарисува „R“ на вратата ти…

— Това ли стана?

— Не! О, Джилиън, не знам какво всъщност се е случило.

— Затвориха ли кръчмата?

— Не. Защо да я затварят? „Синия лебед“ е една от любимите им пивници. — В гласа на Едуина трептеше горчивина.

Джилиън се изправи. Обхвана лакти с длани и се опита да мисли за възможен изход от създалото се положение. Досега никой не бе успял да избяга от затворническите кораби. Оставаше някой да се застъпи за Томас. Баба й бе посрещала и изпращала достатъчно британски офицери. Възможно е намесата й в полза на Томас да даде резултат. Но седмици бяха нужни, за да стигне пощата до Халифакс!…

Филип! Лицето й светна.

— Да — промърмори тя, без да се усети, че изразява мислите си на глас. — Филип.

Едуина вдигна с надежда глава.

— Ще помогне ли? Ще може ли?

— Да, сигурна съм, че ще помогне. — Джилиън се опита да вложи спокойствие в гласа си. Никога не бе виждала Едуина толкова развълнувана. Внезапно бяха разменили местата си: досега голямата сестра бе внасяла спокойствие и бе поемала нещата в ръцете си в случай на нужда.

Въпреки че седеше близо до огъня, тялото на младата жена бе разтърсвано от внезапни, неконтролируеми спазми. Джилиън знаеше, че сестра й трепери от мъка и страх, не от студ. Отиде до салонния бюфет в стаята за хранене, наля малко ликьор в стъклена чаша и я отнесе на сестра си.

— Изпий го! — нареди й спокойно тя. — И моля те, опитай се да се успокоиш.

Гледаше я с тревожни очи, докато тя послушно изпи къпиновия ликьор. Едуина беше бременна в петия месец и тази неочаквана тревога едва ли щеше да се отрази добре на състоянието й.

Младото момиче взе празната чаша от сестра си, която като че ли се бе поуспокоила. Джилиън въздъхна с облекчение.

— Постой тук още няколко минути. Ще изпратя Кати с пелерина и ще й наредя да те придружи до кръчмата. Опитай се да полегнеш и да се успокоиш. Знам, че не ти е лесно, но трябва да мислиш за бебето.

Едуина кимна разсеяно — мисълта й беше ангажирана с нещо много по-важно. Погледна Джилиън.

— Знаеш ли къде живее господин Мередит?

— Да. Не е далеч оттук. Къщата му е на Чембърс Стрийт. Показа ми я веднъж, когато бяхме излезли на разходка.

— Ще ми съобщиш ли веднага какво е казал? — Кафявите очи на Едуина я гледаха с молба.

— Да, обещавам. — Джилиън я погледна внимателно, за да се увери, че се е пооправила. После бързо излезе от стаята.

На горния етаж даде на Кати няколко нареждания. Нямаше време да сменя роклята си. Метна върху нея пелерина и бързо изтича на долния етаж, за да потърси Уилям.

* * *

Малко по-късно каретата й спря пред къщата на Филип.

Вратата й отвори висок слаб негър. Бялата риза и чорапите контрастираха силно с черния му жакет и бричовете.

Джилиън разпозна в него кочияша на Филип, дори се сети, че се казва Матю. Не се изненада, че той изпълнява и задълженията на иконом — Уилям вършеше същото.

— Искам да говоря с господин Мередит. Вкъщи ли е?

— Не мадам — отговори Матю и в гласа му прозвуча съжаление. И той беше познал Джилиън и знаеше, че господарят му ще се радва да я види. — Но той скоро ще се върне. Не желаете ли да го почакате? — Матю гостоприемно отвори вратата още по-широко.

Джилиън въздъхна: не искаше да влиза, но знаеше, че няма избор. Пристъпи прага и влезе в коридора. Матю я поведе с тържествена стъпка към библиотеката. В камината гореше весел огън, стаята бе топла и приятна.

Младото момиче се освободи от пелерината си и Матю веднага пристъпи към нея, за да я поеме. Постави маншона си върху масата до едното от двете канапета пред камината.

— Кога ще се върне господин Мередит? — запита тя, като се отпусна на едно от канапетата.

— Би трябвало да се върне скоро — окуражи я Матю, после кимна учтиво и излезе.

„Скоро — помисли си Джилиън и лицето и се сгърчи в нетърпелива гримаса. — Това може да означава пет минути или цял час!“

Огледа се. Стаята бе дълга; стената на най-отдалечения край беше облицована с дърво и покрита с полици от пода до тавана. На тях обаче нямаше книги — Филип, изглежда, не обичаше да чете.

Скъпите мебели бяха богато тапицирани с кадифе и дамаска. Пред камината бе опънат квадратен персийски килим с ярки цветове: върху него се намираха двете канапета и няколко масички. Останалата част от пода беше гола. Стаята беше с два прозореца, закрити с тежки завеси от брокат, които изолираха допълнително студа.

Джилиън почака малко, но скоро бе обхваната от безпокойство, стана и тръгна към вратата. В този момент се появи Матю с поднос в ръка и Джилиън се върна на канапето.

Още не беше седнала, когато дочу тропот на конски копита.

— Това е господин Мередит — обяви Матю, наля чай в две чаши, постави ги на ниска масичка до порцелановия чайник. После излезе да се погрижи за коня на Филип. Джилиън се втренчи във вдигащата пара чаша пред себе си и въздъхна примирено. Чай. Не бе виждала Филип да пие нещо друго — ако не се смята алкохолът.

Безпокойството й се превърна в нервност. Бе успяла да убеди Едуина, че Филип ще помогне на Томас. Но какво, ако той не го направи? Ако не може? Ако не иска?…

Няколко минути по-късно Филип влезе в стаята с порозовели от студа страни. Тъмната му коса бе опъната назад и вързана на тила. Беше се съблякъл по бяла риза, която пробляскваше над тъмнозелените му бричове.

— Джилиън! — възкликна той радостно. — Каква приятна изненада. — Спря се пред огъня, за да затопли ръцете си. — Ако знаех, че си тук, щях да се върна по-скоро…

— Моля те — прекъсна го тя и той едва сега забеляза неестествено бледото й лице.

— Какво се е случило? — Филип се стегна вътрешно, но гласът му беше спокоен.

— Случи се нещо ужасно. — Очите й неочаквано се изпълниха със сълзи и тя гневно ги избърса, подразнена от слабостта си. — Имам… нужда от помощта ти.

— Разкажа ми какво точно се е случило.

Той отиде до вратата и я затвори плътно.

— Съпругът на сестра ми, Томас Кармоди, е арестуван. Несправедливо — добави тя бързо. — Кълна ти се, арестуван е по погрешка.

Филип не реагира и Джилиън неволно повиши глас:

— Говори се, че ще бъде откаран в „Джърси“.

Без да седне, Филип вдигна една от чашите и разсеяно отпи от нея.

— Това е много неприятно.

— Неприятно? — Джилиън скочи на крака. — Това е равностойно на смъртна присъда! — Пое дъх и се помъчи да говори спокойно. — Знам, че се познаваш с много британски офицери и дори със самия генерал Клинтън. — Силите й стигнаха дотук и тя отново загуби самообладание. — О, моля те… моля те, виж какво можеш да направиш!…

— Защо е арестуван? — Той постави чашата си обратно на масата.

— Нима те имат нужда от причина? — Отново бе повишила глас. — Не знам — каза тя по-спокойно. — Очевидно са с погрешното впечатление, че Томас е бунтовник. Знаеш, че е глупаво, груба грешка. Сестра ми очаква второ дете. Тревогата по Томас ще й се отрази много зле…

— Успокой се. — Филип я потупа несръчно по рамото. — Разбира се, ще се опитам да направя нещо. Британците са много разумни хора.

Джилиън не повярва на ушите си. Лично тя можеше да използва много думи, за да опише червенодрешковците, но думата „разумен“ не беше между тях!

— За бога! — извика. Външното му безразличие опъна нервите й докрай. — Знаеш, че Томас ще умре на този кораб!…

— Да, да. Не подценявам опасността. Искам да кажа само, че той ще бъде освободен веднага щом британците научат истината. — Филип се втренчи напрегнато в нея. — Каква е истината?

— Казах ти, не знам! — Джилиън пристъпи към него. — Филип… — прошепна името му за пръв път, — ще бъда много благодарна…

Той я обгърна със силните си ръце и тя отпусна глава върху гърдите му. В този момент Джилиън почувства почти привързаност към него. Той дълго я държа така, докато тя най-сетне се поуспокои.

— Джилиън? — прошепна той дрезгаво. Близостта й му се отразяваше прекалено недвусмислено…

Младото момиче вдигна глава и се вгледа в смръщеното му от напрежение лице. Видя желанието в тъмните му очи и разтреперано пое дъх, когато ръката му погали нежната извивка на врата й. Той наведе глава и я целуна.

Джилиън несъзнателно го обгърна с ръце. Не бе искала това, но в този момент бе безпомощна да потисне внезапно пламналия огън в тялото си.

— Моля те…

Викът й бе молба да спре или да продължи? Дори самата тя не би могла да отговори на този въпрос. Единственото, което знаеше, беше, че напрежението вътре в нея ставаше непоносимо. Пръстите му трескаво разкопчаваха копчета и развързваха панделки… Роклята й се превърна в смачкана купчинка на пода и бе бързо последвана от бельото й. Този път нямаше връщане назад, а и Джилиън не искаше…

Едва чуваше нежните му думи през бесните удари на сърцето си, които гърмяха в ушите й. Устните му прокараха огнена пътечка по голата й плът и младото момиче бе разтърсено от непознати, но приятни усещания, които накараха всеки нерв в тялото й да трепти в очакване…

— Знаех, че си хубава, любов моя — шепнеше той, — но нямах представа колко си прекрасна… — Очите му жадно поглъщаха младата й плът. Светлината от камината прибягваше по златистото голо тяло, оформяше примамливи сенки под стегнатите й сочни гърди. Джилиън почти не разбра кога дрехите на Филип се оказаха до нейните на пода. Когато голото му тяло се отпусна върху нейното, очите й се разтвориха широко и тя потръпна от внезапния контакт.

Той нежно разтвори бедрата й, разположи се между вълнуващата им мекота, пръстите му я загалиха. Краката на Джилиън инстинктивно се повдигнаха и кръстосаха над стегнатите му бедра. Тя простена и се притисна към него. Филип усети мълчаливата й молба и се поддаде на неуловимата омая, която се излъчваше от нея.

Филип проникна бавно във възбуждащото кадифе между краката й, готов за преградата, която знаеше, че ще срещне… Искаше му се да й спести болката, доколкото бе възможно, и се мъчеше да задържи собствената си остра нужда и нетърпение, които заплашваха да победят доброто му намерение… Но краката на Джилиън се затегнаха около него, тя изви тяло нагоре.

Залюля я мощна вълна от възбуда, тя я издигаше все по-високо и по-високо и в ушите й отекнаха собствените й възторжени викове…

Усети неясно болката, с която се раздели завинаги с моминството си. А после бе отнесена още по-високо на гребена на огнена вълна от непознато удоволствие, което разтърсваше тялото й. Джилиън достигна върха и в нея избухна фойерверк от искри, те я разлюляха, отнеха й дъха и я оставиха задъхана и разтреперана, вкопчена във Филип.

Той зарови устни в косата й и я задържа в ръцете си, докато тя се успокои. Знаеше колко е жизнена и буйна, бе предполагал, че е чувствена, но силата на страстта й го завари неподготвен и го изпълни с възхита.

По някое време се отдръпна, отстрани нежно златиста къдрица от влажното й чело и я покри с ризата си.

— Отдъхни малко — прошепна той.

Започна да се облича и Джилиън затвори очи. Чу го да излиза от стаята и да затваря вратата зад себе си. Въздъхна дълбоко, изпълнена с непонятна, но приятна лекота, и неусетно задряма.

Събуди се малко по-късно и видя Филип, наведен над нея с влажно парче мек плат в ръка. Той бе донесъл леген с топла вода и нежно и внимателно миеше тялото й.

Кой знае защо, тази процедура и се стори много по-интимна от любовния акт, извършен само преди минути. Заля я внезапно смущение и тя се опита да се покрие с ръце.

В тъмните му очи заблестяха весели искрици.

— Не разбирам какво искаш да скриеш от мен сега — подхвърли той, като напразно се опитваше да потисне усмивката Джилиън седна с прибрани крака и ръце, кръстосани пред гърдите като се опитваше да си придаде горд и независим вид. Бе истински шокирана от безотговорното си поведение. — Би ли се… обърнал, докато се облека?

— Разбира се — заяви той със сериозен тон, както се надяваше. Подаде й дрехите и се отдалечи към единия от прозорците. Разтвори завесите и вторачи поглед в познатия до болка пейзаж пред него.

Обърна се, когато прецени, че й е дал достатъчно време. Напълно облечена, тя се опитваше да оправи в ред косата си с ръце.

Срещна погледа му и бузите и пламнаха при яркия спомен за току-що споделената интимност. „Какво ли си мисли за мен?“

— Трябва да си тръгвам. — Говореше с труд, устата и като че ли бе внезапно пресъхнала. — Едуина… — Пое рязко дъх. Томас! Как можа да го забрави? — Ще направиш каквото можеш, нали?

— Да — увери я Филип. — Ще направя всичко, каквото мога.

— Хвана я за ръка и я поведе към вратата, където я чакаше Матюс пелерината й.

Джилиън се отпусна в каретата и нареди на Уилям да кара към „Синия лебед“: знаеше с какво нетърпение и напрежение я очаква сестра й.

С горчивина си помисли колко малко можеше да й каже — поне засега.

* * *

Арестът на Том разтревожи Клодия колкото Едуина и Джилиън. Харесваше Том, уважаваше го като добър човек и приятел. Случи се в общото помещение по време на ареста му, но не разбра какво точно стана. Някакъв пехотинец, отпуснат върху масата си, внезапно бе скочил и бе обвинил Том в бунт срещу краля. Струпаните на бара войници не си дадоха зор да задават въпроси: незабавно го грабнаха и го извлякоха навън. Успя да разбере къде са го завлекли само благодарение на познанството си с единия от тях.

Сега младата жена стоеше до бара и зелените й очи внимателно оглеждаха масите.

Без да си дава сметка, Клодия несъзнателно поглеждаше към ъгловата маса всеки път, щом влезеше в стаята. Той и сега беше там, седеше и спокойно пиеше бирата си. От деня, в който бе отхвърлила поканата му за вечеря, Франц се отнасяше към нея с учтивост, която нарушаваше вътрешното й равновесие.

Той вдигна случайно поглед, видя я и приятна усмивка освети лицето му. Винаги когато погледът му попадаше на нея, му се струваше, че я вижда за пръв път. Бе облечена в обикновена муселинена рокля на цветя, която й стоеше така, като че ли бе ушита от най-фина коприна. Той я повика с ръка на масата си.

Тази вечер Клодия бе толкова разстроена, че прие поканата му да седне до него, без дори да се замисли.

Общото помещение на кръчмата бе почти празно. Клодия не знаеше дали причината е в ареста на Том или в усилените военни действия напоследък.

По някое време младата жена разбра, че Франц й говори вече от няколко минути, без нито една от думите му да стигне до съзнанието й. Направи опит да се съсредоточи с надеждата, че така ще облекчи поне малко тревогата си.

— … и тъй като сме четирима, най-разумното нещо, което ми оставаше да направя, беше да отида в армията.

Погледна го.

— Четирима? — повтори тя разсеяно.

— Да. Братята ми. Както казах преди малко, баща ми притежава пекарница в Хановър. Ние сме четирима братя и аз съм най-малкият. Не мога да се надявам на дял от бизнеса на баща си.

Клодия наклони глава, за да го огледа по-добре.

— Не сте ли от Хесен?

Той се засмя и поклати глава.

— Не. В техния полк съм и затова съм с тяхната униформа, но съм от Хановър.

Клодия кимна. „Защо седя тук и разговарям с този наемник. Трябва да стана и да се махна.“ Но остана на мястото си.

— Не приличате на пекар — измърмори тя разсеяно, без да го погледне. Мисълта й бе заета с други, много по-сериозни и тежки въпроси.

Сините му очи весело заискриха, но Клодия не забеляза.

— Трудно е да се каже от пръв поглед какво представлява един човек и какво върши за прехраната си. — Франц я изгледа замислено. — Например вие — започна той бавно. — Знам, че не сте това, за което се представяте, че сте.

Думите му привлякоха вниманието й.

— Кое ви кара да мислите, че знаете толкова много за мен?

— Защо това ви тревожи? — отговори той тихо на въпроса й с въпрос. Довърши бирата си и бутна халбата настрана.

— Не желая да разговарям на тази тема. — В изумрудените й очи засвяткаха зелени искри.

Замълчаха, после Франц запита:

— Къде е господин Кармоди? Не съм го виждал от няколко дни. Болен ли е?

— Арестуван е. Намира се на „Джърси“. — Дълбока бръчка проряза челото му и той въздъхна така съчувствено, че Клодия го погледна с възобновен интерес и неочаквана надежда. — Мислите ли, че… можете ли да му помогнете?

— Поне бих могъл да се опитам — отвърна той, после се намръщи. — Господин Кармоди… приятел ли ви е? — Постара се да зададе въпроса някак между другото, но си личеше колко го боли.

— Много добър приятел — побърза да потвърди Клодия. — Както и съпругата му. Те ми предложиха помощ и подслон тогава, когато имах най-голяма нужда.

Той я дари с бавната си, разбираща усмивка.

— Достатъчна причина за мен да направя каквото е по силите ми.

— Благодаря ви, лейтенант.

— Франц — опита се да я поправи той. Протегна ръка към нейната, но тя бързо я дръпна настрана.

— Лейтенант — повтори Клодия твърдо.