Хелън Леър
Непокорната Джилиън (12)

Дванадесета глава

Из дневника на Джилиън:

21 ноември 1778 година

Зимата дойде и войната отново замря. Само спекулантите неуморно трупат пари на наш гръб. Студът не им пречи да продават чифт ботуши за двайсет фунта или кон за двеста! Бизнесът им процъфтява и те трупат тлъстини, дремейки край топлите си камини, докато бедните ни войници треперят в снега и копнеят за поне едно прилично хранене на ден…

Съботната вечер настъпи прекалено бързо за Джилиън. Филип бе поканил и баба й на бала, организиран от губернатора, и за разлика от внучката си, възрастната дама живееше в щастливо очакване на великото събитие.

Докато се обличаше, Джилиън поглеждаше смръщено към перуката до огледалото и се питаше дали наистина е толкова тежка, колкото изглежда. Алис лично я бе донесла тази сутрин от перукера.

Беше оформена във висока и доста широка прическа „Помпадур“ с по една дръзка къдрица от двете страни и разкошни къдрици отзад.

— Ще трябва да внимавам да не навеждам глава, докато съм с нея — промърмори Джилиън на Кати. — Иначе като нищо ще се строполя по лице.

Кати се изсмя и й помогна да облече долна дреха от бял атлаз с плътно прилягащ корсаж и широка, оформена като камбана пола.

Върху нея Джилиън облече рокля от тюркоазеносиня коприна със свободна кройка. Тя се закрепваше под бюста й с черна панделка от гладко кадифе, но от тази точка надолу бе отворена и разкриваше белия атлаз отдолу. На краката си носеше бални обувчици от тюркоазена коприна.

Настъпи моментът за поставяне на перуката и Джилиън се отпусна пред огледалото, за да даде възможност на Кати да я нагласи.

— Има нужда от още нещо — промърмори Кати и се смръщи леко. Заровичка в кутията със скъпоценностите на Джилиън и измъкна гребенче от оникс. Горната му част бе оформена като ветрило и украсена с розички от тъмночервена коприна.

Джилиън с мъка сдържа усмивката си: Кати бе омаяна от това гребенче и посрещаше с разочарование отказите на младото момиче да го носи.

— О! — възкликна Кати, като се отдалечи, за да я огледа по-добре. — Великолепна си.

Джилиън стана и се погледна в огледалото, за да установи след миг с изненада, че наистина изглежда прекрасно. Раздвижи бавно глава и осъзна, че перуката й е дори по-тежка, отколкото бе предполагала. „Колко смешно — помисли си, — да се поставя коса върху глава, която има в изобилие своя собствена коса…“

— Не забравяй това. — Кати й подаде дантелено ветрило. Напрегна слух, за да различи гласовете, които се понесоха от долния етаж. — Господин Мередит, изглежда, е пристигнал. — Вдигна обточена с кожа пелерина и я постави внимателно върху раменете на господарката си. — Ще ми разкажеш ли после за бала? — попита тя с тъжна усмивка.

Джилиън се спря на прага: сети се, че Кати никога в живота си не е била на бал. Колкото и абсурдно да беше, за миг й се прииска да си разменят местата тази вечер.

— О, Кати — въздъхна тя, — ако бе възможно да отидеш на този бал вместо мен…

— Е, това ще ги накара да ударят тавана — възкликна възторжено Кати и направи няколко пируета из стаята, като повдигна грубата си пола с шеговито подчертана кокетност. — Кой според теб ще ме покани на първия танц?

Джилиън се усмихна.

— Всеки мъж от присъстващите, ако си облечена в моите дрехи — въздъхна тя и излезе от стаята.

Слезе по стълбата и видя Филип и баба си да разговарят в хола.

Алис не бе се отказала от черния цвят дори и за тържествен случай с такова голямо значение за нея. Роклята й обаче представляваше зашеметяваща черна дантела върху тежък атлаз с кремав цвят.

Филип чу стъпките на Джилиън и веднага се обърна.

— Никога не съм те виждал по-красива — възкликна той с искрено възхищение. В очите му проблеснаха искри, когато добави: — Обзалагам се, че всеки мъж от присъстващите на бала ще ми завижда.

— Благодаря — студено кимна Джилиън.

Независимо от отношението си към него, младото момиче оцени по достойнство небрежната елегантност, с която бе облечен. Сините му обувки с високи токове бяха със сребърни катарами, а раменете и гръдният му кош бяха покрити с копринен жакет от брокат със сложна кройка, Филип носеше тази премяна естествено, без най-малка следа от превзетост или несигурност.

Младият мъж отвори вратата за дамите и ги придружи до очакващата ги карета.

Докато пътуваха по заснежените улици към къщата на губернатора, Алис и Филип оживено разговаряха, но опитите им да включат в разговора си и Джилиън останаха напразни. Тя кимаше от време на време, но не каза нито дума. Беше потисната от мисълта, че й предстояха часове наред в омразната компания на нашественици и местни предатели. Как копнееше за края на вечерта!…

Малко преди да пристигнат, Алис вдигна ветрилото пред устата си и прошепна:

— Джилиън, да не съм те чула да правиш бунтарски забележки тази вечер. Моля те, опитай се да се държиш прилично и да не излагаш мен и бъдещия си съпруг.

Джилиън въздъхна примирено.

— Добре, бабо. — „Но — помисли си тя, като гледаше през прозореца — това не означава, че не трябва и да слушам.“ Тази мисъл я ободри. Може би вечерта няма да бъде съвсем изгубена: възможно бе да дочуе интересна информация!

Спряха пред голяма триетажна сграда, грейнала в светлини.

Имението бе едно от най-големите в Манхатън. Отзад се намираха конюшните и помещенията за карети. Докато по-голяма част от нюйоркчани бяха осъдени на полугладно съществуване, в тази къща, която генерал Трайън, кралският губернатор, бе присвоил за собствените си нужди, човек виждаше само изобилие и богатство. Слугите почти се спъваха един в друг, докато бързаха да обслужат гостите.

Джилиън бе впечатлена въпреки желанието си. Като дете често бе слушала разказите на баща си за разкоша на кралския двор. Сега вече знаеше какво е имал предвид.

Балната зала беше огромна, с под, покрит с розови и сиви плочки. Високи мраморни колони очертаваха дансинга. Около него бяха разположени столове, тапицирани с тъмночервено гладко кадифе, и позлатени облегалки, украсени с дърворезба.

Оркестър от двайсет и пет души бе разположен на подиум в отдалечения край на залата. Музикантите бяха натруфени като гостите. На противоположната страна бяха поставени дълги маси, отрупани с разнообразие от храни, някои от които Джилиън виждаше за пръв път. Цяла една маса бе отделена за сладкиши, кейкове и пасти. Върху друга имаше само риба, върху трета — дивеч, а върху четвърта — напитки. Зад всяка маса стояха слуги в ливреи, готови да обслужат гостите.

Алис забеляза Флорънс Картрайт и забърза да се присъедини към приятелката си.

Джилиън и Филип се движеха бавно сред гостите. Филип, изглежда, познаваше всички присъстващи, включително и кралския губернатор Уилям Трайън, който бе едновременно губернатор на Ню Йорк и армейски генерал. Той бе висок слаб мъж с тясно, постоянно смръщено лице. Джилиън го ненавиждаше почти толкова, колкото ненавиждаше генерал Грей.

Бяха се изправили пред бюфета и Джилиън слушаше с половин ухо разговора между Филип и Трайън.

— Според генерал Клинтън Вашингтон ще остане при Елизабеттаун още няколко месеца — говореше Трайън.

Мередит се намръщи.

— Може би не е много разумно от страна на генерала да прави такива предположения. Помнете какво се случи при Трентън.

Кралският губернатор се изсмя мрачно.

— И да искаме, няма как да забравим, но, мили боже, нецивилизовано е за един генерал да организира нападение навръх Коледа. Поначало е нецивилизовано да се воюва посред зима. Разбира се, основната вина е на наемниците. За тях Коледа е празник и не е било трудно да се предположи, че ще прекарат вечерта в ядене и пиене.

Джилиън опитваше разсеяно храната в чинията си и беснееше вътрешно срещу Трайън, който се осмеляваше да нарича Вашингтон нецивилизован. Обърна се с отврата от двамата мъже.

„Може би — мислеше си тя, вгледана в елегантно облечените хора наоколо — ние наистина се борим за предварително осъдена кауза.“ Нима е възможно да се победи страна като Великобритания? Как е възможно обикновени, неопитни хора като нея да победят една империя, градена с години? Техни бяха оръжията, войниците, добре организираната, непобедима флота…

„А какво имаме ние? — питаше се тя. — Армия от доброволци, окъсани, лошо въоръжени, недохранени, слабо платени… И обещание за по-добро бъдеще…“

Младото момиче остави чинията на масата. Скъпата храна изведнъж й се стори по-отблъскваща и от улични отпадъци.

Струваше ли си усилията борбата им? Животът в напрежение и лишения?

Само една светлинка озаряваше края на тъмния тунел, в който се намираха — свободата!

Джилиън се усмихна и изправи рамене. Нима бе възможно да се изостави примамливата сила на свободата?

Когато Филип се обърна към нея, за да я покани на танц, по устните й все още играеше усмивка.

— Радвам се, че си толкова щастлива — забеляза той, докато следваше стъпките на менуета. — Не виждам често лъчезарната ти усмивка. Да приема ли, че тази очарователна демонстрация на радост се дължи на моята компания?

Джилиън му отговори със смях, но се сдържа да не тръсне подигравателно глава.

— Мислете каквото си искате, господин Мередит.

Въпреки че се дразнеше от отказа й да се обръща към него с малкото му име, Филип се сдържа.

— В такъв случай решавам да си мисля, че аз съм причината, госпожице Уинтроп.

Танцът свърши и към тях се приближиха Мелани Картрайт и капитан Беникот.

Мелани прегърна импулсивно Джилиън.

— Баба ти ни каза чудесната новина — развълнувано започна тя.

Джилиън запримига, учудена какво, за бога, има предвид.

— Кога ще бъде сватбата? — продължи Мелани и стисна ръката й така, като че ли бяха най-близки приятелки.

Джилиън потисна въздишка. „О — помисли си тя, — ето каква била новината!“

— След година. — Гърлото й се стегна и тя освободи ръката си.

Мелани се нацупи очарователно.

— Не е кой знае колко далеко. Надявам се искрено, че не смяташ да се омъжиш преди мен. Ще ме разстроиш ужасно, ако ме изпревариш пред олтара.

Джилиън се засмя.

— Уверявам те, няма такава опасност.

— Признавам си, че се изненадах, когато баба ти ни каза за годежа — довери се Мелани, когато тръгнаха обратно към бюфета с Беникот и Филип зад тях. — Бях започнала да се отчайвам, че ще си намериш поклонник, да не говорим за съпруг.

— Може ли да запитам защо? — Мелани бе успяла да я ядоса.

— Ти рядко ходиш на приеми, а когато го правиш, се държиш резервирано. Мъжете не харесват подобно поведение.

— Досега не знаех, че си такава специалистка по мъжките характери и вкусове — измърмори ядосано Джилиън на себе си, докато се отдалечаваше от Мелани.

Филип незабавно я последва.

— Госпожица Картрайт, изглежда, беше изненадана, че най-сетне си успяла да хванеш в мрежите си мъж — подразни я той, когато се отдалечиха достатъчно от другата двойка.

Младото момиче го изгледа гневно.

— Мелани Картрайт е злобна малка вещица без капка мозък в главата.

— Какво нелюбезно изказване! — измърмори Филип, развеселен.

— Но е истина — изсумтя Джилиън.

Филип я хвана за лакътя и я поведе към уединена ниша зад висока малахитова ваза. Обгърна я е ръце и я притегли към себе си.

— Признавам, че плени сърцето ми — прошепна той.

Целуна я силно, без да обръща внимание на нервния поглед, който Джилиън хвърли към залата.

— Луд ли си? — изсъска тя, когато той най-сетне я освободи. — Хората ще ни видят.

— Тогава поне със сигурност ще знаят, че наистина си пленила един мъж — отбеляза той с усмивка и я поведе към дансинга.

Джилиън трябваше да си признае, че прекара чудесно на бала в къщата на губернатора Трайън. За съжаление не успя да чуе нищо интересно. Но бе достатъчно млада, за да бъде впечатлена от великолепните рокли на жените, изключителната храна и музиката.

* * *

Неделното утро бе сиво и студено. Бяха се прибрали вкъщи след три часа сутринта, но Алис настоя да не пропускат неделната проповед.

Джилиън едва не заспа по време на службата и с огромно облекчение посрещна края й.

Когато каретата им зави по тяхната улица, Джилиън погледна през прозореца и извика на Уилям да спре.

— Къде отиваш? — запита тя Клодия, която вървеше бавно по улицата.

— На разходка — отговори Клодия, като се приближи до каретата. — Ще дойдеш ли с мен?

Джилиън простена и поклати със съжаление глава.

— Имам сили само да се довлека до леглото си… Умирам за сън.

Клодия се усмихна и проследи с поглед отдалечаващата се карета. После с удоволствие пое дълбоко глътка свеж въздух.

Известно време вървя безцелно, като се наслаждаваше на спокойствието и тишината на неделния следобед. Но след около десетина минути погледът й попадна на синята куртка на Франц Хайдеман, наемника от ъгловата маса в кръчмата, и ритъмът на стъпките й се смени.

Побърза да пресече улицата с надеждата, че е останала незабелязана за него и ще успее да се скрие.

Но той я бе видял и незабавно се отправи към нея. Докосна учтиво периферията на шапката си и пригоди крачката си към нейната. Клодия не отговори на поздрава му и забърза. Франц продължи да върви невъзмутимо с нея.

— Защо компанията ми ви тревожи? — запита озадачено той.

Клодия дори не се опита да му отговори: истината беше, че и тя самата не разбираше защо.

— Ако съм казал или направил нещо обидно за вас, моля да ми разрешите да се извиня.

Учтивостта му й играеше по нервите поради неизвестни на самата нея причини. Много по-лесно щеше да се справи с него, ако беше някой грубиян.

— Не сте направили нищо обидно — отговори тя рязко и се раздразни, когато забеляза как лицето му светна при тези думи. — Но имам толкова малко време за себе си — всяка минута уединение е ценна за мен.

Той кимна замислено.

— Позната ми е нуждата от самота.

Тя се спря в очакване да я остави на мира, но той също спря с весели искрици в очите.

— Надявам се, ще извините упорството ми. Сама жена без придружител по тези улици е открита покана за неприятности. Ако ми разрешите да вървя с вас, обещавам да не се натрапвам на мислите ви.

Клодия го погледна студено.

— А откъде да съм сигурна, че точно вие няма да ми причините неприятности?

— Давам честната си дума — заяви той веднага напълно сериозно.

Клодия въздъхна примирено и продължи разходката си. Нямаше намерение да пропилява ценното си свободно време в тъпи разговори с непознат мъж. Франц вървеше до нея достатъчно близко, за да стане ясно на всеки случаен минувач, че са заедно.

Верен на думата си, той не направи нов опит да разговаря с нея: дори не я поглеждаше.

Клодия обаче не се сдържа да не погледне крадешком няколко пъти самозвания си придружител. Не разбираше какво иска от нея. Беше странен човек, различен от другите. Дори речта му понякога звучеше странно и някак сковано. Разумът й подсказваше, че той говори така, защото първо оформя мислите си на немски, преди да ги изрази на английски. Не го разбираше. Беше винаги сам — нещо много необичайно за наемниците. Те се движиха обикновено на групи — като овце.

Някакво движение отстрани й привлече вниманието й. Клодия се обърна и видя група хора, които се пързаляха наблизо с кънки. Обърна се и тръгна към тях. Изкуственото езеро, покрито с дебел лед, не бе голямо, едва ли имаше повече от метър в най-дълбоката си част. Стройни тополи растяха на най-отдалечения му бряг. Другите три страни бяха сравнително равни, с разпръснати тук-там ниски храсти.

Гъмжеше от кънкьори. По-голяма част от тях бяха деца, но имаше и възрастни. Жена с пухкава кожена пелерина и ръкавици с един пръст се пързаляше, като се държеше за облегалката на стол, който тикаше пред себе си.

— Изглежда, истинско удоволствие е, нали? — неволно възкликна Клодия, като проследи известно време жената с кожената пелерина.

— Да, така е — потвърди Франц и наруши за пръв път самоналоженото си мълчание. — Никога ли не сте се пързаляли с кънки?

Клодия сви рамене.

— Само веднъж като дете и опитът ми не беше много сполучлив.

— Ако имате желание, с удоволствие бих ви научил да се пързаляте. В моята страна започваме да се пързаляме с кънки, щом проходим.

Клодия го погледна с чувство на неудобство от обрата на разговора.

— Нямам време за такива занимания.

— Човек винаги намира време за нещата от значение за него — забеляза той.

— Е, пързалянето с кънки не е от особено голямо значение за мен — сухо отговори тя и се отправи към улицата.

Мълчаха, докато стигнаха до „Синия лебед“.

— Ще ми разрешите ли да помоля за привилегията да ви поканя на вечеря? — запита той.

Клодия го погледна раздразнено.

— Не — отговори тя кратко, без да обръща внимание на болката, която замъгли веднага сините му очи.

Младата жена влезе бързо в кръчмата, за да не му даде възможност да настоява.

Затръшна демонстративно вратата зад себе си и направи крачка напред, но после се поколеба, обърна се бавно, приближи се до прозореца и надзърна през него, като внимаваше да не издаде присъствието си.

Франц стоеше на улицата, вторачен в краката си, като че ли беше загубил нещо много ценно в снега…

„Какво ме е грижа, че той виси така на студа?“ — помисли си Клодия раздразнено и се отдалечи от прозореца.

„Глупави човече — продължи мисълта си тя, вгледана в затворената врата. — Аз нямам нищо, което да ти дам…“