Хелън Леър
Непокорната Джилиън (21)

Двадесет и първа глава

Из дневника на Джилиън:

27 юни 1779 година

Плячкосването се шири все повече и повече. Червенодрешковците вече не се задоволяват само да превземат градовете. Сега те ги изгарят и разграбват. Дори и монархистите изразяват на глас своето възмущение. И в това аз виждам искрица надежда.

Уилям докара колата отпред, както му бе наредено. Но докато чакаше Джилиън и Кати да излязат от къщата, у него се надигна нарастващо безпокойство. Инстинктивно се досещаше, че Алис Уортън няма да одобри това излизане.

Пътуването на две млади жени извън града можеше да донесе само неприятности, мислеше си Уилям, докато проверяваше дали поводите са здраво пристегнати. Но тук нямаше никой, който да разубеди младата му господарка. А той не можеше да се противопостави.

Доволен, че всичко е наред, той се върна в къщата и се запъти към кухнята.

Поли седеше на масата. Беше сложила в широкия си скут купа с пресен зелен боб. Методично го режеше на малки парчета, които пускаше в друга купа, пълна със студена вода.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори Уилям, като влезе в стаята.

Поли не вдигна очи от работата си.

— Не се разстройвай и безпокой за нещо, което не зависи от теб.

— Бих искал да можех да пиша — продължи съпругът й, без да обърне внимание на нейния съвет. — Щях веднага да изпратя писмо на мис Уортън да си дойде вкъщи.

Поли сви рамене.

— Това нямаше да ти помогне дори и да знаеше да пишеш — отбеляза тя с въздишка. — Все едно, писмото нямаше да пристигне навреме.

Джилиън влезе и Поли млъкна.

— Готова ли е колата, Уилям? — попита тя.

Той кимна загрижено. Въпреки че вече беше попитал, Уилям се чувстваше задължен да го направи отново.

— Бих искал да ми позволите да ви закарам, мис Джилиън.

— Глупости — каза тя. — Кати ще се справи добре. Няма да се бавим много.

Джилиън излезе от стаята и Уилям я последва. Тя изтича нагоре по стълбите, за да вземе Кати, а Уилям продължи навън.

— Кати, готова ли си? — попита Джилиън, влизайки в стаята й.

Кати кимна и й подаде едно боне.

— Мисля, че трябва да сложиш това.

Джилиън въздъхна.

— Струва ми се, че си права. — Седна пред тоалетката и позволи на Кати да сложи шапката върху златистата й коса.

— Сега нали разбираш какво ще направим? — Джилиън внимателно се вгледа в отражението на Кати в огледалото. Тя нямаше желание Кати да върши това, ако младата жена не беше напълно наясно в какво се забърква.

— Ще занесем съобщение и картата, която намерихте, във фермата на Клейтън — изрецитира Кати.

— И? — подсказа й Джилиън.

— Ако ни спре патрул, ще кажем, че отиваме до най-близката ферма да купим жито.

— Точно така — потвърди тя и стана.

Докато слизаха по стълбите, Джилиън провери дали картата е в джоба й. С малко повече късмет можеше въобще да не видят английски войници, след като излязат от града. Патрулите обикаляха предимно нощем; смяташе се, че хората нямат работа навън по тъмно. Освен това много от полковете в Ню Йорк бяха изпратени на юг и в Ню Ингланд и броят на патрулите значително бе намалял.

Когато Джилиън и Кати най-сетне излязоха от къщата, Уилям се намръщи при вида на усмихнатите им лица. Въпреки че не знаеше причината за това внезапно пътуване извън града, той имаше известни подозрения. Ако беше прав, нямаше място за усмивки. Подобно на работодателката си, Уилям прекрасно знаеше какво става в кръчмата. Тя се бе превърнала в свърталище на бунтовници, които бяха заразили младата му господарка с идеите си. За себе си Уилям бе възмутен, когато научи, че Алис Уортън продължаваше да разрешава на внучката си да работи там дори и след като бе разбрала какво става.

Двете млади жени се бяха покачили отпред на колата и се опитваха да приберат широките си поли, за да могат да седнат. Синята памучна пола на Кати се бе повдигнала леко отпред и разкриваше ослепителнобялата й фуста. Здраво стегнатият й корсет беше в по-тъмносин цвят. Облеклото на Джилиън бе в основни линии в същия стил, но бе изработено от хубава зелена коприна на яркожълти райета.

Независимо от целта на тяхното пътуване, и двете бяха в приповдигнато настроение, когато тръгнаха.

Щом колата се отправи нагоре по Броуд Уей, Джилиън осъзна, че отдавна не се е чувствала по-добре. Решително бе изхвърлила от мислите си Филип Мередит. Нощем й беше трудно да го постигне, но в този прекрасен слънчев ден с ярко греещо слънце и бърборещата до нея Кати Джилиън наистина се чувстваше щастлива.

Когато най-сетне напуснаха покрайнините на града, Кати отпусна юздите и остави коня сам да определя темпото. Що се отнасяше до нея, тази мисия беше само една лудория, една почивка от ежедневието.

Тъй като Джилиън, изглежда, бе в настроение да слуша, Кати надълго и нашироко й заразказва за Едуард и за надеждите за бъдещия им съвместен живот. Съвсем наскоро младият мъж й бе предложил женитба.

— Разбира се, и той чиракуваше като мен — обясни тя. — Но вече приключи със задължението си и сега получава заплата. — Кати изрече това с такава гордост, че Джилиън се усмихна.

— И?…

— Ами каза ми, че когато и моето време изтече, ще се оженим.

— О, Кати! — Джилиън се надвеси и я прегърна. — Това е чудесно. Кога ти направи предложение?

— Миналата седмица.

Джилиън се намръщи.

— Но договорът ти ще изтече чак след година.

— Знам го. И Едуард също. Но всичко е наред, тъй като той има намерение да използва времето да спести пари. Едуард е много пестелив и амбициозен. Надява се един ден да има собствен магазин. — Тя вирна брадичката си. — Ще бъда съпруга на търговец.

— Е — каза Джилиън със светнали очи, — мисля, че съпругата на един търговец ще трябва да е облечена подходящо.

Кати я погледна с недоумение.

Джилиън хвана ръката на придружителката си и леко я стисна.

— В деня, в който се омъжиш, ще ти подаря моя гребен от оникс. Знам, че го харесваш.

Кати я гледа известно време с изумление.

— О, не мога да приема толкова красиво нещо.

Джилиън се засмя и смехът й се смеси с чуруликането на птиците.

— Въпреки това той ще бъде твой. И аз ще съм много доволна, ако го носиш на сватбата си.

— Вероятно и ще спя с него — засмя се Кати, все още смаяна от щедростта на Джилиън.

Чу се шум от приближаващи се коне и те млъкнаха.

Малко по-късно се появиха двама войници в червени униформи. Джилиън затаи дъх, надявайки се да минат покрай тях без произшествия. Когато се приближиха обаче, единият от тях сграбчи поводите на коня и умело спря колата.

— Къде отивате?

Мъжът, който се обърна към тях, беше сержант. Той се приближи. Беше на около тридесет години, лицето му бе червено, което можеше да се дължи на естествения му цвят на кожата или бе в резултат на прекалено дълго излагане на слънце. Другарят му беше обикновен войник на не повече от двадесет години.

— До най-близката ферма да купим малко жито — бързо отвърна Кати, спомняйки си инструкциите.

— Вече сте минали покрай две — отбеляза сержантът.

Джилиън се наведе напред.

— В нито една нямаха жито за продан.

Сержантът слезе от коня и войникът бързо го последва.

— Слезте от колата — заповяда сержантът.

— Защо? — попита Джилиън.

— Защото ви казвам.

Кати и Джилиън си размениха тревожни погледи, но се подчиниха.

Сержантът започна да претърсва колата, дори погледна под нея.

Джилиън и Кати бяха учудени от действията му. Не можеха да проумеят какво търси мъжът. Сержантът се гордееше със своята старателност. В тези времена си заслужаваше човек да бъде внимателен. Бунтовниците биха използвали каквото им попадне като оръжие, ако бъдат притиснати, а погледът на русото момиче не му вдъхваше доверие. След няколко минути той, изглежда, се увери, че вътре няма нищо необичайно и най-после се дръпна от колата.

— Намерихте ли оръдието? — попита Кати.

Сержантът я стрелна с очи, но не отговори на сарказма й.

Прецени качеството на роклята й и реши, че е слугиня. Погледът му се премести върху Джилиън. Тази не беше слугиня. Дори не беше нужно да оглежда дрехите й, за да го разбере.

— Имате ли пропуск?

Джилиън прехапа устни. Изобщо не се бе сетила за тази подробност.

— Не знаех, че ми трябва пропуск само за да отида да купя зеленчуци. Нали разбирате… — Извади кесия от джоба на полата си. — Имам пари.

Кати стоеше на няколко крачки по-далеч и очите й се разшириха, когато видя листа хартия да пада на земята. Джилиън го измъкна от джоба си заедно с кесията.

Очите на сержанта се впериха в малката кожена торбичка и Джилиън се зачуди дали ще приеме подкупа.

Изведнъж мъжът тръгна напред. Джилиън се дръпна, уплашена, че ще я нападне. Но вместо да посегне към нея, той се наведе и вдигна парче хартия. Джилиън видя, че това е картата и стомахът й се сви.

— Какво е това? — разтреперано попита тя.

Сержантът присви очи.

— Защо ти не ми кажеш?

— Аз… нямам представа — вирна брадичката си Джилиън. — Вие го вдигнахте от земята.

Той изсумтя.

— Не си играй с мен. — Сержантът размаха картата под носа й. — Това падна от джоба ти и двамата го знаем. — Погледна другаря си. — Хайде, трябва да заведем тези двете при военачалника.

Войникът се приближи и с любопитство погледна картата, която държеше сержантът. Като я видя, очите му се разшириха.

— Това е…

— Знам какво е — сряза го сержантът. Сгъна листа хартия и го сложи в джоба си.

С ъгълчето на очите си Джилиън забеляза, че Кати се промъква към края на пътя. Тя бързо съобрази и хукна напред. Вдигнала полите си с ръце, Джилиън тичаше нагоре по пътя с всички сили, отдалечавайки се от Кати.

Както се надяваше, двамата военни се спуснаха след нея. Първи я стигна войникът и сграбчи ръката й. Джилиън замахна срещу него със свободната си ръка. Ударът се стовари безобидно върху рамото му, но беше достатъчен, за да го извади от равновесие. Той политна и я повлече долу със себе си.

Шапката й падна и когато сержантът ги настигна, той сграбчи Джилиън за косата и я изправи на крака.

Тя се обърна и огледа пътя. Кати не се виждаше.

Джилиън се подчини и позволи на войниците да я отведат обратно до колата.

— Тази не трябва да я изпускаме — изръмжа сержантът. Отиде до коня си и откачи от седлото навито въже.

Не след дълго Джилиън почувства, че завързват ръцете й на гърба.

— Не е необходимо — възмутено възкликна тя.

— Аз ще кажа дали е необходимо или не — отвърна той и стегна още по-здраво възела.

Вдигна я и я преметна през седлото с лицето надолу, после възседна коня.

Беше късно следобед, когато Кати уморено се изкачи по задните стълби на „Синия лебед“.

Тя спря пред вратата, опитвайки се да си поеме дъх. Беше бягала часове наред и всички мускули я боляха.

Видя през прозореца Едуина, която сновеше нагоре-надолу из кухнята, като от време на време изтриваше ръцете си в престилката, завързана на кръста й. Лицето й се бе зачервило от топлината на печката, която се увеличаваше и от горещината на лятната нощ. Манди беше на мивката и миеше чинии и тенджери. Докато Кати наблюдаваше, вътре влезе Клодия, сипа си чаша кафе и седна на масата, разтривайки уморено врата си.

Кати преглътна и отвори вратата. Стори й се, че изведнъж погледите на всички се насочиха към нея. Гледката приличаше на замръзнала жива картина. Никой не помръдваше. Просто я гледаха втренчено, а на лицата им се бе изписала изненада. Първа се окопити Едуина и въпросът й попадна право в целта.

— Къде е Джилиън?

— Войниците я отведоха. — Кати пристъпи по-навътре в стаята.

— Разкажи ни какво се случи — тихо каза Едуина. Само лекото й задъхване показваше, че сърцето й се е разтупало.

Клодия не попита нищо, страхувайки се съмненията й да не се потвърдят. Не беше казала нищо на Едуина за картата, нито къде отива Джилиън. Не го бе направила умишлено, просто не искаше да създава на Едуина излишни тревоги. Всъщност бе предположила, че Джилиън ще се върне след няколко часа. Но когато преди половин час започна да се здрачава и Джилиън не дойде на работа, тя бе обзета от безпокойство.

Клодия насочи вниманието си към Кати, която обясняваше как Джилиън е била арестувана на пътя.

— За всичко съм виновна аз — извика ужасена тя, когато Кати свърши.

— Вината не е на никого — противопостави й се Едуина с твърд глас. После отново погледна към Кати. — Имаш ли някаква представа къде я отведоха?

Кати отчаяно поклати глава.

— Не знам.

Едуина се обърна, опитвайки се да събере мислите си.

Сърцето й биеше в гърдите с такава сила, че тя не можеше да си поеме дъх. Как щеше да се справи с това? — обезумяла се чудеше Едуина. Беше напълно готова да плати цената за своите действия или тези на съпруга си. Но сестра й беше нещо друго. Дали двамата с Том не бяха поставили момичето в ситуация, с която тя не можеше да се справи? Въпросът измъчваше ума на Едуина.

Най-накрая тя се обърна с лице към двете жени.

— Господин Мередит може да открие къде е Джилиън. Трябва да му съобщим.

И Клодия, и Кати погледнаха на предложението със смесени чувства на изненада и ужас.

— Той е тори — възкликна Клодия.

Едуина си пое дъх. Знаеше истината, но бе дала дума да не казва на никого.

— Няма значение — твърдо рече тя. — Те бяха сгодени и щяха да се женят. Дори и да не може да й помогне, сигурно ще разбере къде се намира.

— Аз ще отида — предложи Клодия. — Къде да го търся?

— Кантората му е на „Мейдън Лейн“ — бързо додаде Кати, щастлива да помогне с нещо. — Чух господарката Уортън да го споменава веднъж.

— И живее на улица „Чембърс“ — добави Едуина.

Клодия кимна и се запъти към вратата.

Когато тя се затвори, Едуина леко побутна Кати към един стол.

— Седни — каза й тя, едва сега забелязала състоянието на Кати. Младата жена, изглежда, бе на края на силите си. По ръцете й имаше няколко дълбоки драскотини. Едуина отиде до едно чекмедже, извади чиста кърпа, намокри я и започна да почиства раните.

Клодия се върна след час. По лицето й Едуина и Кати разбраха, че новините не бяха добри.

— Господин Мередит го нямаше. Секретарят му ми каза, че е по работа извън града и няма да се върне до следващата седмица. Отидох до дома му, за да съм сигурна, но и там го нямаше.

Едуина се отпусна на един стол, като че ли повече не можеше да се държи на краката си.

— Нека да изчакаме известно време — каза тя след малко. — Може би някой ще се свърже с нас.

Часовете бавно се нижеха. И трите жени бяха напрегнати. Мълчаливо се споразумяха да не казват нищо на Том, който все още се възстановяваше от понесените мъчения. Едуина и Клодия успяха да си намерят занимание. Кати само седеше на стола и чупеше безпомощно ръце.

Най-накрая, точно след като удари единадесет часа, Едуина дълбоко въздъхна.

— Твърде късно е, за да може да се направи нещо тази нощ. Предлагам да си лягаме. — Тя започна да гаси лампите, държейки една вдигната високо, докато Кати разчисти задната веранда и изчезна в овощната градина.

Клодия отиде в стаята си, но не се съблече. Знаеше, че тази нощ няма да заспи.

Заразхожда се напред-назад, като проклинаше себе си, войната, англичаните и майор Уинтърс, и по-специално пиянското му самохвалство.

„О, господи! — мислеше си тя, усещайки, че главата й започва да пулсира. — Къде ли е Джилиън?“

* * *

Джилиън се намираше в канцеларията на военачалника. Това в действителност беше къща, недалеч от жилището на губернатора.

Седеше от часове на един нетапициран стол в коридора и чакаше, без да знае за какво. Никой не й каза нищо и въпросите, които се бе опитала да зададе, бяха останали без отговор. Беше гладна, но никой не й предложи храна.

Недалеч от мястото, където седеше, мълчаливо се беше изправил сержантът, който я бе довел тук, и внимателно я наблюдаваше.

Тя разтърка китките си. И двете бяха ожулени от въжето, с което я бяха вързали по време на пътуването. За щастие, когато влязоха в къщата, го свалиха от ръцете й.

Безпокойството й нарасна и тя се размърда, което накара сержанта да се намръщи.

Като че ли мога да избягам някъде, презрително си помисли Джилиън, без да му обръща внимание. Входната врата беше не само заключена, но и се охраняваше от двама въоръжени войници.

— Колко дълго ще седя тук? — най-накрая попита тя, като гледаше с ненавист мъжа, който я бе пленил.

— Докато военачалникът намери време за теб. Не бъди толкова нетърпелива. Може би те чака бесилка.

Тази зловеща перспектива направо сломи Джилиън.

— Или пък — продължи той, като, изглежда, се забавляваше — можеш просто да отидеш в затвора за дълго, дълго време.

— На какво основание? — отвърна тя наперено, макар че в действителност не се чувстваше така. — Не съм направила нищо.

Сержантът се почеса по ухото.

— Е, това не го решавам аз. — Една врата на отсрещната страна на коридора се отвори и той млъкна.

— Сержант, доведете жената вътре.

Като чу заповедта, войникът веднага стана сериозен.

— Ела — рязко каза той и избута Джилиън пред себе си в канцеларията.

Вътре Джилиън забеляза един мъж да стои до прозореца с гръб към нея.

Той бавно се обърна и я погледна. Джилиън почувства слабост и прехапа езика си, за да се съвземе. Проклета да е, ако покаже някаква слабост или още по-малко страх.

Мъжът пред нея беше Уилям Кънингам, военачалник на Ню Йорк. С изключение на генерал Грей, този човек бе най-омразният и най-страшният от всички английски офицери. Той беше отговорен за плачевните условия на затворническите кораби, както и за заводите за захар, складовете и дори за църквите, превърнати в затвори. На него се приписваше и съмнителната заслуга за смъртта на повече затворници от броя на всички загинали войници от началото на войната.

И външният му вид говореше за това. Лицето му беше строго, заплашително, непрощаващо. Студените му очи с цвета на развълнувано от вятъра море я гледаха безмилостно.

— Как се казваш? — попита той.

— Джилиън Уинтроп.

— И къде живееш?

Джилиън понечи да отговори, но размисли. Не смяташе да замесва в това и баба си.

Той почака малко, но не повтори въпроса си. Вместо това каза:

— Наказанието за престъплението, което сте извършили, е смърт чрез обесване.

Джилиън се стресна, но бързо се овладя.

— Не съм направила нищо — отвърна, благодарна, че гласът й не трепереше. Сви устни, но брадичката й не я слушаше. Джилиън се закле, че ако трябваше да умре, щеше да го направи смело, както подобава на един патриот.

Той отиде до бюрото си, съпровождан от тропота на ботушите си. Вдигна картата и я погледна, като че ли я виждаше за първи път.

— Откъде взехте това?

— Не е мое — бързо отвърна Джилиън.

— А на кого е? — мрачно и заплашително прозвуча гласът му.

Джилиън махна с ръка към сержанта.

— Той го намери. Защо не попитате него?

— Направих го — сухо каза Кънингам. — Сержантът ме уверява, че тази карта е била у вас.

— Карта? Това карта ли е?

Военачалникът сви устни и отново остави листа на бюрото.

— Не знаете ли, че това е карта на склада, на която е отбелязано подробно количеството на оръжията и боеприпасите ни?

Джилиън вирна брадичката си.

— Разбира се, че не!

Кънингам седна и безцелно забарабани с пръсти по бюрото. Явно беше, че момичето е виновно, мислеше си той, раздразнен, че тя се опитва да го измами. Щеше да бъде напълно в правото си да я обеси. Не публично, разбира се. Американците бяха прекалено чувствителни, когато ставаше въпрос за екзекуция на жена. Такова нещо никога не можеше да се случи в Лондон. Там жените ги бесеха също толкова лесно, колкото и мъжете, и тълпата възприемаше такова събитие като повод за празнуване. Дори и във Франция — макар французите да бяха варвари — една жена можеше да бъде екзекутирана публично и хората щяха само да се забавляват със зрелището.

Но тук, в колониите… Кънингам замислено потърка брадичката си. Е, имаше и други начини. Докато той беше военачалник, бунтовниците щяха да плащат за предателството си, били те мъже или жени.

Погледът му отново се насочи към Джилиън.

— Законът изисква да ти дам възможност да заявиш своята преданост към Негово величество крал Джордж.

Джилиън се изненада от внезапната смяна на темата.

— И ако го направя? — колебливо попита тя.

— Тогава ще бъдеш освободена. Трябва само да се закълнеш, че сега си предана на Короната и никога няма да й измениш.

Тя облиза устните си.

— А ако откажа?

По тънките му устни пробягна усмивка.

— Мисля, че вече знаеш отговора. Можеш да си помислиш. Ние не си служим с принуда. Клетвата за вярност трябва да е резултат от личната убеденост на човека. По благоволение на Негово величество тази възможност се дава на всички затворници.

„Всички затворници“ — замисли се Джилиън, представяйки си стотиците хиляди пленници. Те сигурно до един бяха отказали. Дори и Том.

Кънингам извади от едно чекмедже Библия. Постави я върху бюрото и я бутна към нея, така че тя да може да я стигне.

— Процедурата е много проста — осведоми я той.

Джилиън сложи ръце зад гърба си. Няма да се закълне в нещо, в което не вярва, дори и за да спаси живота си.

— Аз съм вярна на отечеството си — най-накрая промълви тя.

— Наистина ли? — Изглежда, това му беше забавно. — Интересно извъртане. Би ли ми казала коя е тази предпочитана от теб страна?

Джилиън наведе глава, но не отговори.

— Е, няма значение. Клетвата се полага пред краля, а не пред страната. — Той почака малко, после добави: — Трябва да те предупредя, че мълчанието ти ще бъде прието за отказ.

Сержантът, който до този момент бе останал невъзмутим, пристъпи от единия си крак на другия. Бе започнал да се чувства неловко от играта на котка и мишка. Беше служил при Кънингам достатъчно дълго и познаваше безмилостния му нрав. Искрено се надяваше, ако началникът му решеше жената да бъде обесена, той да възложи изпълнението на присъдата на друг, а не на него. Заповед или не, съмняваше се, че може да убие жена.

Точно тогава Кънингам вдигна очи и впери в него поглед, който смрази кръвта в жилите му. Сержантът изобщо нямаше да се изненада, ако той бе прочел мислите му.

— Отведи я в склада на Уотър Стрийт — нареди военачалникът. — За нея няма да има специални привилегии.

Сержантът кимна, наполовина успокоен и наполовина разтревожен. В склада не беше много удобно и храната бе малко.

Изведоха Джилиън навън. За неин голям ужас, вързаха ръцете й отново. Сержантът я настани в една каруца малко по-внимателно, отколкото бе очаквала.

По това време улиците бяха почти пусти. Конският тропот отекваше силно в тишината, докато колата скърцаше по паветата. Зад затворените врати и спуснатите капаци на прозорците не се виждаше никаква светлина.

Сержантът пусна коня да се движи свободно. Изглежда, не бързаше да отведе затворничката до определеното място.

Джилиън усещаше напрежение в мускулите си, породено от нервен страх. Завързаните на гърба й ръце я караха да се чувства уязвима. Беше посред нощ, а тя бе сама с един англичанин, на когото не вярваше. Ако мъжът се опита да я нападне, как щеше да се защити? Споменът за състоянието, в което бе намерила Клодия преди време, я накара да потрепери в горещия и влажен въздух, идващ от реката.

Никога през живота си Джилиън не се бе чувствала толкова сама и безпомощна, както в този момент. Разстоянието, колкото и късо да бе, й се стори безкрайно.

Най-сетне каруцата зави по Уотър Стрийт, намираща се срещу Ийст Ривър. Въпреки че не можеше да види зад завоя Уолабаут Бей, Джилиън знаеше, че затворническите кораби се намират там и това я накара да потрепери. „В склада“ — беше казал военачалникът. Поне нямаше да я затворят на борда на един от тези кораби.

Най-накрая каруцата излезе от улицата. Джилиън видя пред себе си склада. На пръв поглед обширната четвъртита сграда изглеждаше пуста. После тя забеляза въоръжените войници.

Вътре я предадоха на един пазач. Мъжът развърза въжето, с което беше вързана, и Джилиън въздъхна облекчено. Разтърка китките си и усети боцкане нагоре по изтръпналите си ръце. В коридора нямаше прозорци. Газови лампи бяха окачени на разстояние една от друга, но не достатъчно близко и светлината не се застъпваше, в резултат на което на всеки няколко крачки се получаваше неосветено пространство.

На едно място пазачът се спря, взе от една маса канче с вода и го подаде на Джилиън. Забеляза, че чертите на лицето му са груби, а кожата сипаничава.

Като продължиха нататък, Джилиън погледна водата и се почуди дали ще й дадат храна. Не беше яла от сутринта и празният й стомах започваше да протестира.

Минаха покрай много врати. Джилиън предположи, че зад всяка една от тях има затворници. Повечето време беше тихо, но от време на време се чуваха викове, стенания и проклятия. Някой се молеше за вода; друг искаше храна. Пазачът се движеше покрай тях, без да им обръща внимание. Джилиън се почуди дали той не чуваше добре или беше невероятно коравосърдечен.

Пазачът спря пред една врата, отключи я и махна на Джилиън да влезе вътре, очевидно отегчен от цялата процедура.

Тя въздъхна и пристъпи напред. Предположи, че липсата на храна за известно време няма да й навреди. На светлината от коридора видя, че в стаята има трима мъже, които деляха не повече от три квадратни метра. Всичко й изглеждаше като насън.

После вратата се затвори. Първоначално й се стори, че я обгражда непрогледен мрак. Стоеше неподвижна, боейки се да помръдне, за да не стъпи върху някого. Не можеше да се ориентира в тъмнината и се опита да потисне внезапно обзелото я чувство на ужас.

След няколко минути очите й започнаха да свикват. Тънка ивица светлина се прокрадваше под вратата и разпръсваше мрака. В стаята нямаше дюшеци, нито каквато и да била мебелировка. Имаше един прозорец, но той беше закован с дъски.

Джилиън бавно се придвижи напред. Намери незаето място и внимателно седна долу, страхувайки се да не вдигне шум и да привлече вниманието върху себе си. Нямаше нужда да се безпокои; никой не помръдна. Ако не беше дълбокото им дишане и похъркването, тя би се усъмнила, че мъжете са живи.

Беше горещо и задушно и Джилиън започна обилно да се поти. Дори и косата й бе мокра. Макар да беше гладна, растящата жажда се оказа най-неотложната нужда. Джилиън поднесе към устните си канчето с вода и жадно отпи. Дори и водата бе топла. Сложи съда на пода до себе си.

Опита се, доколкото й позволяваше слабата светлина, да разгледа другите затворници. Виждаха се само неясни очертания.

Джилиън придърпа коленете си, скръсти ръце отгоре им и опря чело в тях. Как беше издържал Том всичките тези месеци? Дали човек имаше скрити сили, които се проявяваха при нужда?

Силната умора надделя и Джилиън най-после заспа.