Хелън Леър
Непокорната Джилиън (28)

Двадесет и осма глава

Из дневника на Джилиън:

2 август 1781 година

Мъчно ми е да напиша тези думи, но победата все още е далеч. По-голямата част от Ню Ингланд, заедно с Мериленд, Делъуеър, Пенсилвания и Ню Джърси, остава в ръцете на американците. Сега англичаните владеят Каролина, Ню Йорк и значителна част от Мейн. Вирджиния, изглежда, е ключът. Ако изгубим този наш най-богат и най-голям независим щат, всичко е загубено.

Джилиън се събуди от приятното чуруликане на птиците, протегна се и се обърна да прегърне съпруга си. Ръцете й докоснаха само гладките чаршафи.

Тя се поизправи и отметна разрошената си коса от лицето, разочарована, че Филип не е тук да я целуне за добро утро, както правеше винаги. Сви коленете си, обгърна ги с ръце и остана така, наслаждавайки се на щастието си.

Беше смятала, че ще тъгува при преместването си във Вирджиния. Целия си живот бе прекарала в Ню Йорк. Но се бе заблуждавала. Обичаше Уилямсбърг, плантацията и се бе привързала много към новото си семейство. Майката на Филип я бе посрещнала с отворени обятия и беше очарована от внука си. Адам дори си имаше свой личен прислужник, но в плантациите слугите бяха значително повече от всички останали.

За изненада на Джилиън, Лайза се бе съгласила да я придружи в новия й дом. Тя бе не по-малко учудена, когато Матю отказа и предпочете да остане в Манхатън. Въпреки че договорът му изтичаше чак след два месеца, Филип благосклонно го бе освободил и му бе дал отлично препоръчително писмо.

Най-после Джилиън спусна дългите си крака на пода и стана. Изтича до прозореца, надявайки се да зърне Филип.

Топлото слънце бе обгърнало земята с мека блестяща мараня. Въздухът бе застинал и се чуваше само монотонното бръмчене на пчелите. Джилиън виждаше работниците в полето, но от Филип нямаше и следа.

Това, че Филип бе станал по-рано от нея, не я разтревожи много. Той често го правеше. Ръководенето на тютюнева плантация изискваше постоянно внимание, особено през лятото. Плевелите трябваше да се изкореняват веднага щом се появят, гъсениците старателно се отстраняваха с ръка, а очите непрекъснато наблюдаваха хоризонта и за най-незначителната опасност от задаваща се лятна буря, тъй като само за минути посевите можеха да бъдат унищожени от градушката. А Джилиън беше разбрала, че тютюнът не е обикновено растение. Стойността му бе такава, че в действителност понякога биваше използван като средство за размяна. Почти всички приемаха тютюн вместо монети.

Джилиън повика Лайза и след като облече лека памучна рокля, изпъстрена с весели виолетови цветя, слезе долу. Бе изненадана да научи, че Филип вече е излязъл.

Джилиън се усмихна на жената, седнала на масата в трапезарията.

— Добро утро, Изабел. — Тя целуна леко хладната суха буза на свекърва си.

Изабел Мередит отвърна на поздрава и махна на слугите да донесат закуската на Джилиън. Бе дребна хубава жена; на петдесет и четири години беше все още стройна, с изящни ръце и крака. Джилиън си помисли, че Изабел прилича малко на куклата, която баща й й бе изпратил преди години.

— Къде е Филип? — попита тя, отпивайки от горещото кафе, което един прислужник току-що бе налял в чашата й.

Изабел се намръщи и бавно заговори:

— Получихме сведения, че английски кораби са акостирали при Йорк Таун. Предполагам, че е отишъл да провери дали е истина.

Джилиън почувства, че пребледнява. Последните няколко седмици бяха преминали спокойно и тя се бе надявала това да продължи безкрайно. В действителност след битката при Монмут през юни 1778 година беше настъпило относително затишие; на моменти изглеждаше наистина, че и двете страни бездействат.

Сега се започваше отново. Джилиън остави чашата си и въздъхна.

* * *

Филип, заедно с Лафайет и няколко адютанта, стоеше на носа, гледащ към Йорк Таун, и проучваше положението. Той търпеливо изслуша един от рибарите, които бяха забелязали англичаните. Мъжът беше толкова развълнуван, че дърдореше, без да спира.

— Аз ги видях пръв — извика той, като дръпна Филип за ръкава. — Цялата проклета английска флота е там.

Филип погледна към събралата се войска.

— Не мисля, че има повече от осем хиляди войници на тези кораби. — Искаше думите му да прозвучат успокоително, но не постигна желания ефект.

— Господи — простена рибарят, — в града има само триста войници. Ще ни затрият.

Филип проследи с поглед отдалечаващия се мъж. В Йорк Таун вече нямаше войска. Заедно с голяма част от населението войниците бяха избягали в Уилямсбърг. Филип беше минал покрай тях по пътя за насам.

Той отиде до края на скалата и погледна надолу. Около шестдесет къщи бяха разпръснати покрай реката. Други двеста и петдесет се намираха на самия нос. Повечето от тях сега бяха празни. Лафайет застана до Филип. Маркизът беше толкова въодушевен, че едва се сдържаше.

— Графът е затворил себе си и хората си в бутилка — радостно заяви той. — Не могат да избягат.

Докато говореше, той се разхождаше неспокойно. Маркизът рядко се задържаше на едно място. От него се излъчваше енергия, бликаха чувства, които понякога напомняха на Филип детинска радост. Но той беше само на двадесет и три. След близо шест години война Филип чувстваше всички на своите двадесет и осем години.

— Признавам, че не мога да разбера хода му — най-после отвърна Филип.

— Ах! Негова светлост е прекалено самоуверен. Те всички са. — Маркизът заби тънкия си пръст в гърдите му. — Казвам ви, Мередит, тази битка ще сложи край на войната.

Този изблик на жизнерадост накара Филип да се усмихне. Маркизът беше от онези редки личности, които се отнасят към мъжете и жените еднакво. И което бе по-важно — влиятелната Мария Антоанета го намираше очарователен: до такава степен, че младият маркиз беше предизвикал у нея интерес към американската кауза. А онова, което интересуваше Мария Антоанета, в края на краищата интересуваше и цяла Франция. Въпреки факта, че Англия и Франция не бяха много добри приятели, Филип признаваше, че маркизът бе проявил голяма изобретателност, за да доведе на помощ френските съюзници.

Все пак Филип се отнасяше с предпазливост към идеята, че предстоящата битка ще сложи край на войната. В зависимост от това дали в сметката влизаха и хесенските наемници, осемте хиляди души на Корнуол представляваха някъде от една четвърт до една трета от вражеските сили. Това означаваше, че остават още много войници, които да продължат тази безкрайна война.

Филип отново погледна надолу и поклати глава. Не можеше да повярва, че Корнуол е постъпил толкова глупаво. Графът се беше разположил на тясна ивица земя, заобиколена от двете страни с широки реки, а зад гърба му се намираше океанът. Оттатък реката, в Глостър, английският полковник Тарлтън осигуряваше някакво подобие на подкрепа. Но ако се наложеше Корнуол да получи помощ, това можеше да стане само по море. В случай че храната и боеприпасите му свършеха, положението му щеше да стане много сериозно.

— Е, не можем да направим нищо, докато Негово превъзходителство не пристигне с Рошамбо — заключи маркизът и се качи на коня си. — Но когато това стане, ще дадем на англичаните урок, който никога няма да забравят.

Филип освободи поводите на коня си от храста, за който го бе завързал. Дотогава можеха да минат седмици, загрижено си помисли той. Ами ако Корнуол реши да действа, преди Вашингтон да стигне Уилямсбърг? Ще бъдат пометени за кратко време. Вашингтон и Рошамбо ще намерят само останки, когато влязат в града.

* * *

Същия ден по-късно Филип насочи коня си по пътя, който водеше към семейната плантация. Гледката винаги го успокояваше. Беше роден тук. И дълбоко в сърцето си се надяваше тук и да умре. Родителите му го бяха изпратили да учи в Англия, радвайки се на факта, че синът им ще стане адвокат. Беше отишъл, за да им достави удоволствие.

Вътре в себе си обаче Филип носеше кръвта на баща си; той беше плантатор, фермер и обичаше земята. Тук бяха неговите корени. Тук искаше да отгледа децата си.

Тук щеше и да остане.

Конят пристъпваше бавно. Филип не направи опит да го пришпори. Животното бе изминало четиринайсетте мили до Йорк Таун с бърз ход и се бе върнало обратно малко по-бавно.

Джилиън стоеше на пътеката пред къщата. Филип бе сигурен, че тя го чака отдавна и му стана мъчно, че я бе накарал да се безпокои.

Джилиън действително бе останала там повече от час. Беше прекарала сутринта със сина си, притиснала топлото му пухкаво телце до своето, опитвайки се да се убеди, че това е един обикновен ден. Но вътре в себе си знаеше, че не е така.

Филип слезе от коня и подаде поводите на един слуга, после се запъти към жена си. В очите й се четеше безпокойство, което караше сърцето му да се свива. Той протегна ръце и я прегърна.

— Нищо тревожно няма засега — успокои я.

— Войниците ще се върнат ли в Йорк Таун? — Знаеше, че той ще отиде с тях, ако тръгнат.

— Не. Не можем да направим нищо, докато генерал Вашингтон не пристигне.

Обгърнал раменете й с ръка, Филип я поведе към къщата.

* * *

Августовските дни преминаваха в непоносима жега. Джилиън се опитваше да се занимава с нещо. Като много други жени в града, тя печеше хляб и готвеше, опитвайки се да нахрани непрекъснато пристигащите мъже, които увеличаваха населението всеки ден.

Джилиън беше удивена и същевременно изпълнена с гордост, виждайки малки групи да пристигат непрекъснато от Мериленд и всички части на Вирджиния, когато в околността се разнесе вестта за надвисналата английска заплаха.

Като всички други семейства наоколо, Изабел приветстваше новодошлите в дома й и двете с Джилиън прекарваха по-голямата част от времето си в готвене, стараейки се да нахранят мъжете добре.

Дните станаха еднообразни. Щом се зазореше, Джилиън ставаше, за да помага в кухнята.

* * *

— Господи — възкликна тя, когато дойде септември, — чудя се колко ли хляба съм изпекла през последните седмици!

Изабел са засмя и избърса ръцете си в престилката.

— Доста, бих казала. Добре че поне времето се захлади.

— Цяло щастие е — съгласи се Джилиън. Седна на масата, сложи купата в скута си и започна да чупи зеления боб, който Изабел току-що бе измила.

Двете жени се сепнаха, когато няколко минути по-късно Филип се втурна в кухнята с новината, че френската флота под командването на граф Дьо Грас се е установила в Чесапийк. С френския адмирал бяха дошли повече от три хиляди моряци.

— Корнуол не ще може да избяга — продължи той въодушевено. Наля си чаша с мляко и я изпи, после продължи: — Позицията на Дьо Грас му отрязва пътя назад, а ако очаква подкрепления от Ню Йорк, те няма да успеят да пробият френската блокада. Той е в капан!

Джилиън остави купата на масата, стана и прегърна съпруга си, не по-малко въодушевена от новината. Най-сетне тя се отдръпна.

— Но кога ще пристигне Вашингтон? — попита Джилиън, знаейки, че нищо не може да се направи до пристигането на американската армия.

— Много скоро — увери я Филип. Грабна парче току-що изпечен кейк и забързано излезе от стаята, нетърпелив да разкаже на всички за последното събитие.

* * *

Въпреки уверенията на Филип, Вашингтон пристигна със своите войници — облечени, както винаги, зле — чак на 14 септември. Следваше ги граф Дьо Рошамбо, командващ френската армия.

Целият град излезе да ги посрещне.

Джилиън беше много впечатлена от френските войници. Никога преди не бе виждала отблизо техните съюзници. Свикнала с окаяния външен вид на американците, тя бе поразена от великолепието на французите. Техните жилетки и гамаши бяха снежнобели. Куртките им също бяха бели, но реверите и яките представляваха изобилие от ярки цветове. Всеки полк си имаше свой цвят, който беше тъмночервен, жълт, син или зелен. Сержантите бяха закичили в шапките си бели пера; гренадирите — червени; пехотинците — зелени.

Четири дни след като Вашингтон и Рошамбо се срещнаха с Дьо Грас на борда на неговия огромен трипалубен флагмански кораб „Вил дьо Пари“, Филип получи съобщение, че главнокомандващият иска да го види. Той се приготви да тръгне веднага и да се срещне с Вашингтон, който беше отседнал, заедно с Лафайет, в къщата на една виеща се покрай реката плантация.

Когато пристигна, Филип бе въведен веднага в гостната.

— Радвам се да те видя отново, приятелю — рече топло Вашингтон. — Искам да те поздравя за добре свършената работа. И — добави той с блеснали очи — да те повиша в чин капитан. — Генералът махна с ръка, когато Филип тихо му благодари. — Ти го заслужаваш. Съзнавам колко ни помогна през тези трудни години. Благодарение на хора като теб Клинтън повярва, че ще нападнем Ню Йорк. Така спечелихме необходимото ни време, а Дьо Грас успя да разположи корабите си.

— Тогава сигурно скоро ще нападнем Корнуол? — попита Филип.

Вашингтон бавно кимна.

— Трябва да стане скоро. Дьо Грас иска да се върне на Антилските острови до средата на ноември.

Филип се намръщи.

— Това означава, че той трябва да тръгне до средата на октомври.

— Да. Макар да ни загатна, че може да ни даде още една или две седмици отсрочка.

Филип беше разтревожен. Те се нуждаеха страшно много от корабите на Дьо Грас не само за да попречат на Корнуол да избяга, но и да са сигурни, че никакви подкрепления не могат да стигнат до него по море.

— Не е възможно работата му да е толкова належаща, че да не може да остане, ако се наложи.

Вашингтон въздъхна, но рече меко:

— Френският адмирал си има своите задължения, флотата му трябва да придружи важен конвой от Антилските острови обратно до Франция.

Малко по-късно Филип напусна къщата и се качи на коня си. Пътищата бяха задръстени от войници. Жребецът под него бе обхванат от нервна възбуда поради необичайното раздвижване. Филип потупа врата на животното и успя да го успокои с няколко мили думи.

Докато яздеше към къщи, му дойде наум, че Корнуол сигурно е научил досега, че скоро ще бъде нападнат. Вероятно знаеше и че противникът му е доста по-многочислен. Очевидно графът се надяваше на обещаните от Клинтън подкрепления.

Филип се почуди дали щяха да дойдат навреме.

* * *

Беше 28 септември. Джилиън наблюдаваше съпруга си, докато той обличаше униформата си, и имаше чувството, че вътрешностите й се преобръщат. Най-после всичко бе готово за нападението. Американската армия беше нараснала от девет хиляди души на тридесет и една хиляди, след като френските войници и моряци се бяха присъединили към нея. Въпреки че се бе борила за каузата повече от пет години и все още пламенно вярваше в нейните цели и идеали, Джилиън не можеше да си представи Филип, изложен на стрелбата от оръдията и пушките. Ако имаше някакъв начин да предложи собственото си тяло, то тя би го сторила с радост.

— Не отивай.

Тихата молба беше изречена, преди Джилиън да го осъзнае.

Филип спря и дълго се взира в нея, което я накара да се хвърли в обятията му.

— Достатъчно направи — извика тя приглушено, притиснала лице в широките му гърди.

Той не отговори веднага, а просто продължи да я държи в прегръдките си. Тялото й не можеше да спре да трепери. Тресеше се така, че чак зъбите й тракаха.

Облекчаващите сълзи не идваха. Джилиън бе обгърната от страх и ужас, които я смразяваха. Почувства ръката на Филип да гали косата й утешително, но това не я успокои.

Най-накрая той нежно я отдръпна от себе си. Хвана раменете й и се взря в сивите й очи, които толкова дълго време го бяха държали в плен.

— Знаеш, че трябва да отида — изрече тихо.

Джилиън наистина го знаеше. Подозираше също, че предстоящата битка при Йорк Таун щеше да бъде едно последно усилие. И двете страни бяха уморени. Войната, която трябваше да бъде решена с една или две схватки, продължаваше шеста година. В нея бяха въвлечени три страни, а Испания и Холандия се готвеха да се присъединят. Много смели мъже се бяха били и бяха загинали.

— Не… — простена Джилиън. — Не и този път. — Очите й се напълниха със сълзи, които покапаха. В този момент тя бе съгласна да се върне в Англия, ако Филип я помоли.

— Този път повече от всякога — противопостави се той. — Този път трябва и ще спечелим! Сега имаме повече хора от когато и да било. Рошамбо е тук с войниците си. Както и Лафайет. Не може да не успеем.

Сълзите тихо закапаха от очите й, без да може да ги спре. Дълбоко в себе си Джилиън знаеше, че щеше да го презира, ако беше решил да се скрие, докато всичко свърши. Това не намали страха й, че може да бъде убит. Разкъсвана между онова, което знаеше, че е правилно, и онова, което егоистично желаеше сърцето й, тя покри лицето си с ръце и се разплака на глас.

Внезапно Филип я пусна.

— Би ли искала да остана вкъщи? — тихо попита той. — Давам ти възможност ти да решиш.

Джилиън свали ръцете си от лицето и се вторачи в него изненадана. По изражението му разбра, че говори истината. Можеше да го задържи, да го запази. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че ще удържи на думата си.

Измина доста време. Бебето се разплака и скоро бе утешено от една прислужничка, която го вдигна на ръце и го залюля. След малко къщата отново притихна.

Джилиън се обърна, неспособна да разсъждава, усещайки погледа му върху себе си.

Филип ще бъде в безопасност тук. Тя също. Както и синът им.

И как щяха да живеят? Свободно или под господството на една далечна страна със закони, провокирани от хора, които никога не са били по тези земи и не познават истинската свобода?

Най-после Джилиън се обърна.

— Върви — просто каза тя.

Върху слабото му лице се изписа усмивка.

— Обичам те, Джилиън. Винаги ще те обичам.

Той тръгна и тя си помисли, че би желала думите му да й бяха донесли по-голямо спокойствие. Джилиън не направи опит да го изпрати; нямаше сили. Знаеше, че ако го съпроводи навън, дори до пътеката отпред, ще се предаде.