Хелън Леър
Непокорната Джилиън (26)

Двадесет и шеста глава

Из дневника на Джилиън:

5 август 1779 година

Англичаните са разтревожени от нарастването на броя на укрепленията при Уест Пойнт, която е най-силната ни отбранителна позиция в долината на река Хъдсън. През реката бе прехвърлена масивна желязна верига, свързваща Уест Пойнт с Конститюшън Айлънд. Английските кораби не успяха да преминат през огромната бариера. Носят се слухове, че командването на този тъй важен гарнизон ще бъде възложено на един от най-способните и опитни военни: генерал Бенедикт Арнолд.

Денят беше неприятно горещ и влажен. В лятната утрин Джилиън усещаше жълтата си копринена рокля като кожено наметало. Тя търпеливо седеше пред тоалетната масичка, докато Кати вдигаше косата й на кок, но когато младата жена донесе бялото боне, Джилиън махна с ръка.

— Не, не — каза тя и се изправи. — Не си спомням миналата година да е било толкова топло. — Хвърли поглед навън. Никакъв вятър не поклащаше листата на дърветата. Въпреки че небето бе ясно, макар и потънало в мараня, Джилиън се почуди дали не се задава буря. Всичко наоколо бе застинало така, като че ли в този момент природата бе затаила дъх, преди да освободи скритите сили на някой ураган. — Може би ще вали — предположи тя и се дръпна от прозореца.

Кати леко се засмя, докато прибираше нежеланото боне в гардероба.

— Ако е така, надявам се, че Уилям е намерил време да поправи покрива. В единия ъгъл на стаята ми тече и положението става все по-лошо.

Джилиън изглеждаше изненадана. Кати не бе споменавала досега този проблем.

— Каза ли му за това?

— О, да — бързо отвърна тя. — Но не знам дали го е направил.

— Е — въздъхна Джилиън, — предполагам, че трябва да отида до къщата през един от следващите два дни и да се уверя, че всичко е в ред, преди баба да се е върнала. Наистина чакам с нетърпение да я видя отново. — Тя се отправи към вратата.

— Девет месеца са доста време — кимна Кати и се усмихна. — Но хубаво е, че сестра й се е оправила напълно. — Поколеба се, после попита: — Съобщи ли й, че си се омъжила?

Джилиън бавно поклати глава.

— Не. Знам, че трябваше да го направя — бързо добави тя, — но просто ми се стори, че е твърде важно нещо, за да бъде съобщено в писмо. А когато разбрах, че се връща, реших, че е по-добре да изчакам и да й кажа лично.

Джилиън излезе от стаята и слезе долу.

Когато влезе в трапезарията, тя се намръщи, както винаги. В нея имаше маса с осем стола и това бе почти всичко. Вратите, водещи към танцувалната зала, бяха затворени. Там нямаше изобщо нищо.

Голяма част от времето си Джилиън посвещаваше на новото обзавеждане на къщата. То вървеше отчайващо бавно. В миналото всеки кораб, който спираше в пристанището, пращеше от чуждестранни стоки. Сега се налагаше да се чака с месеци наред или нещата да се правят по поръчка.

Филип вече седеше на масата и закусваше. Джилиън се наведе напред и леко го целуна по бузата, като вътрешно се усмихна при мисълта за прекараната интимна нощ.

Тя седна и усмивката изчезна от лицето й.

— Очаквах бюфетът да е пристигнал досега — каза Джилиън, взе чашата си и отпи от горещата течност. Той не отговори и тя се почувства леко раздразнена. — Не разбирам защо не си поръчал тези неща по-рано.

Филип сви рамене.

— Мислех, че войната ще свърши след година или две. Не очаквах да продължи толкова дълго. — Той се усмихна и стисна ръката й. — После срещнах теб и…

Джилиън направи гримаса.

— Какво щеше да стане, ако се бяхме оженили по-рано? — попита тя. — Да не би да си очаквал да дойда да живея в къща без мебели?

При тези думи Филип я погледна малко засрамено. Това негово изражение винаги разтапяше сърцето й.

— Е, любов моя — каза той и поднесе ръката й към устните си, — ако си спомняш, първоначално беше решено да се оженим чак след година. Помислих си, че имам достатъчно време и наистина се заех с мебелирането. Тази стая… — Филип направи неопределено движение с ръка, като че ли да й обърне внимание на факта, че в нея имаше маса и столове. — След това… — Гласът му заглъхна и се изгуби.

Джилиън въздъхна. Макар да разбираше, че Филип, поради естеството на дейността си, смяташе за необходимо да държи колкото се може по-малко слуги наоколо, тя бе изненадана да установи колко недостатъчен е персоналът в къщата. В действителност имаше само един прислужник. Матю беше едновременно камериер, иконом, шофьор и понякога готвач.

Филип привърши със закуската и тръгна за кантората си, като преди това продължително я целуна. Междувременно настроението на Джилиън се бе подобрило. „Баба със сигурност е била права, когато каза, че женитбата е средство за справяне със скуката“ — помисли си тя на излизане от трапезарията. Вече не ходеше в „Синия лебед“, освен да види Едуина и Клодия, но през последните седмици бе толкова заета, че не й оставаше време и за това.

В кухнята Джилиън накратко обсъди менюто за деня с новата готвачка, казваше се Маргарет Сийлз и не работеше нищо друго. Маргарет бе вдовица, чийто мъж беше убит при Дартмут, и трябваше да издържа три деца. Тя също бе патриотка. Джилиън се беше уверила в това, преди да я наеме.

Когато свърши с нея, тя излезе в коридора и видя Матю да идва насреща й.

— Една дама иска да ви види, мисис Мередит — усмихна се той. Радваше се, че господарят му си беше избрал съпруга, която умее да върти къщната работа. Матю нямаше нищо против своите задължения, с изключение на готвенето и миенето на чинии.

— Благодаря. — Джилиън ускори крачка. Знаеше, че Матю е поканил гостенката й в библиотеката, която беше единствената стая в момента, обзаведена както трябва. Беше сигурна, че Едуина е дошла да я види и се надяваше да е довела със себе си и децата. Не можеше да бъде Алис. Макар последното писмо от баба й да сочеше, че тя вече е на път за вкъщи, Джилиън не я очакваше по-рано от седмица.

Когато влезе в библиотеката, очите й се разшириха от изненада.

— Клодия!

Другата жена скочи от стола, на който беше седнала. Отправи нервен поглед към вратата.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

Малко учудена от въпроса, Джилиън поклати глава.

— Не.

Клодия видимо се отпусна.

— Може ли да говорим насаме? — Джилиън я погледна озадачено и тя допълни: — Имам предвид някъде, където никой няма да ни чуе.

Джилиън изведнъж осъзна, че Клодия не знае за Филип и в крайчетата на устните й затрептя лека усмивка, която тя се опита да прикрие. Прекоси стаята и тихо затвори вратата.

— Сигурна съм, че няма да ни безпокоят — увери я Джилиън и се запъти към канапето. — Ела. Седни до мен. А сега — рече тя, когато Клодия се настани — ми разкажи за какво става въпрос.

Клодия облиза устните си.

— Дойдох да се сбогуваме. Заминавам. С Франц. Вчера се оженихме. — Изпита чувство на вина и й стана неловко, че не бе казала на Джилиън за връзката си с него. Всъщност съвсем наскоро беше съобщила и на Едуина и Том и бе щастлива да получи благословията им.

Джилиън примигна.

— Хесенския наемник? — Знаеше, че Клодия харесва красивия немски лейтенант, но не можеше да си я представи като негова жена.

— Той ще дезертира — призна Клодия с тих глас и силно стисна треперещите си ръце. Беше изплашена до смърт и мислите й бяха разпокъсани. Бе открила щастието, което смяташе, че никога няма да намери, и нямаше да понесе загубата му.

— О, Клодия! — Джилиън прегърна приятелката си. След Едуина и баба й, Клодия беше най-скъпата жена на сърцето й. — Толкова се радвам. Желая ти всичкото щастие. — Джилиън внимателно я погледна. Въпреки горещината навън, тя изглеждаше премръзнала в копринената си рокля. Джилиън се почуди как бе възможно това в ден като този. Рядко красивото лице на Клодия бе озарено от сияние, което го правеше да изглежда екзотично.

Джилиън се намръщи, когато осъзна смисъла на думите й.

— Какво смятате да правите? — тихо попита тя. — Франц говори отлично английски, но акцентът му се усеща — изтъкна Джилиън. — Ако го познаят… Тя поклати глава. — О, боже, списъкът е безкраен — англичани, хесенски наемници, тори. Всички те представляват опасност за вас.

Клодия бавно кимна.

— И двамата съзнаваме риска. Има само едно сигурно място. — Тя се засмя леко. — Ако може да бъде наречено така. — Клодия погледна Джилиън. — Франц ще трябва да се присъедини към американците. Няма да е първият хесенски наемник, който го прави.

Джилиън разбра, че това е мъдро решение. Прехапа устни.

— Само ако можете да стигнете там невредими — тихо каза тя повече на себе си, отколкото на Клодия.

С всеки изминат ден ставаше все по-опасно да се напуска градът. Патрулите бяха увеличени. Ако хванеха пътници без пропуск, те биваха хвърляни в затвора без всякакви въпроси. Изведнъж Джилиън се оживи. Имаше един човек, който можеше да осигури безопасност на Франц и Клодия, а така също и да гарантира за Франц. Джилиън беше сигурна, че Филип ще го направи, след като се запознае с Франц и се увери в добрите му намерения.

— Къде е сега Франц? — попита тя Клодия.

— Чака в стаята ми. Вече сме се приготвили, но решихме, че е по-добре да тръгнем, когато се стъмни.

Джилиън хвана тънката ръка на Клодия и каза:

— Искам двамата да дойдете тук довечера. Вземете нещата си с вас. — Замълча при вида на слисаното й изражение. — Моля те — прошепна Джилиън и стисна ръката на Клодия. — Довери ми се.

— А съпругът ти?

Тя се засмя.

— Клодия, ти ми каза, че има нещо измамно във Филип. Е, беше права. Той е толкова тори, колкото съм и аз. — Джилиън стана. — Ще накарам Матю да те откара до „Синия лебед“ и да ви доведе двамата обратно тук. Много малко са англичаните, които не познават каретата на Филип Мередит и кочияша му. Със сигурност няма да ви спрат. После, когато се стъмни, Филип ще ви отведе в лагера на американците.

Клодия се изправи, малко замаяна. По гърба й пробягна ледената тръпка на съмнението. Тя вярваше на Джилиън. Но Филип Мередит? Ами ако я е заблудил и се е представил пред нея за такъв, какъвто не е?

Джилиън забеляза и разпозна по лицето на Клодия борещите се в нея чувства.

— Спомняш ли си, когато отидох в Елизабеттаун да видя генерал Вашингтон?

Клодия кимна. Всъщност Джилиън не бе казала много за пътуването — само, че се е срещнала е генерала и той й е направил силно впечатление.

— Е, някой беше отишъл там и бе занесъл съобщението преди мен. В действителност той беше в кабинета на генерала, когато пристигнах.

Устните на Клодия се разтвориха.

— Мистър Мередит? — Мина известно време, докато тя осъзнае новината. Изглеждаше объркана. — Но тогава защо развалихте годежа?

Джилиън се изчерви.

— Е, това няма нищо общо е политиката. — Тя хвана ръката на Клодия. — Ела. Ще повикам Матю.

* * *

Малко по-късно Клодия пристигна обратно в „Синия лебед“. Тя влезе в стаята си, съзнавайки, че каретата чака отвън.

Макар че и двамата искаха да тръгнат час по-скоро, времето беше неподходящо. Франц искаше да се увери преди това, че наоколо е спокойно, за да спечелят по-голяма преднина.

Бяха подготвили всичко, доколкото бе възможно при дадените обстоятелства.

Джилиън бе предложила помощта си и ако планът успееше, щеше да е повече от добре дошло.

В противен случай бяха загубени.

Задъхано, което не беше свойствено за нея, Клодия разказа на Франц за разговора си с Джилиън.

Той мълча известно време, докато обмисляше възможностите.

— Имаш ли й доверие? — най-накрая попита Франц.

— Живота си залагам — отвърна Клодия, без да се поколебае. — Но съпругът й…

— Не всички сме такива, каквито изглеждаме — припомни й той с усмивка.

— О, Франц! — Тя го прегърна и той усети забързаните удари на сърцето й до гърдите си. — Просто не съм сигурна. — В гласа й прозвуча ридание.

— Любов моя — Франц нежно погали гърба й, за да я успокои, — мислиш ли, че една жена може да живее с един мъж и да не знае какъв е в действителност?

Клодия вдигна поглед към него и той й се усмихна. Отдръпна я от себе си и се взря в дълбините на очите й.

— Не е за вярване, нали?

Тя въздъхна отчаяно. Никога не бе познавала по-доверчив мъж. Франц беше като дете. Пет години. Ето колко време бе продължило. Пет години! Имаше ли наистина значение кой беше за и кой против? Къде можеха да се скрият? Къде можеха да живеят спокойно?

— Ако не се получи — бавно каза тя, — ще може ли да живеем в Хановър?

Франц я стисна по-здраво и рече сурово:

— Всичко ще е наред. И ние ще живеем тук, в Америка.

Клодия се отпусна.

— Докато ме обичаш, нищо друго не е от значение.

— О, какъв живот ще имаме само! — Той я повдигна от земята. — И нашите деца ще се радват на постигнатото. — Обгърнал е ръце талията й, Франц отпусна тялото й, което се плъзна по неговото и краката й отново докоснаха пода.

— Нашите деца… — Зелените очи на Клодия се замъглиха при тази мисъл.

Той се засмя доволно.

— И нашите внуци. Не бива да ги забравяме.

Целувката му сложи край на разговора. Клодия и без това нямаше желание да продължат обсъждането.

* * *

Когато се върнаха отново в къщата на Мередит, небето се бе покрило с черни облаци. Клодия и Франц едва успяха да влязат вътре, преди да завали проливен дъжд.

— Ако продължава така — каза Джилиън, като погледна лошото време навън, — тази нощ няма да ходите никъде.

— Вали или не, ние не можем да отлагаме заминаването си — твърдо рече Франц. — До сутринта отсъствието ми ще бъде забелязано.

Джилиън кимна и тръгна към стълбите.

— Ще кажа на Кати да ви приготви стая за всеки случай. — Тя ги поведе нагоре. — Ще ядем след около час. Дотогава Филип ще се е върнал.

— Говори ли вече е него? — попита Клодия с безпокойство.

— Не — отвърна Джилиън. Забеляза разтревоженото изражение на Клодия и обгърна с ръка слабите й рамене. — Не се вълнувай. Всичко ще бъде наред.

Джилиън слезе долу и лицето й светна, като видя Филип да подава шапката си на Матю.

— Мислех, че ще изпреваря дъжда — каза й той и се наведе напред, за да го целуне тя, — но не успях.

Матю помогна на Филип да свали сакото си, цъкайки с език при вида на подгизналите рамене и ръкави. После погледна ризата му.

— Суха е — увери го Филип. — Не успя да се намокри. Мистър Бисъл беше в кантората ми днес и бе така любезен да ме докара вкъщи. — Обгърна с ръка талията на Джилиън и те влязоха в библиотеката. — Е, мисис Мередит, какво прави цял ден?

Тя му се усмихна, мислейки си колко много го обича.

— Ами поръчах друг плат за завесите в гостната. Зеленият беше прекалено тъмен. Избрах нов килим за библиотеката, тъй като персийският е твърде ярък… и имаме гости. — Филип я погледна изненадано и Джилиън побърза да му обясни. Изненадата му се замени от съмнение и тя постави ръката си върху неговата. — О, Филип, трябва да им помогнеш.

— Колко добре познаваш този мъж? — предпазливо попита той.

Джилиън долови нотката на недоверие в гласа му.

— Скъпи, ако не беше Франц, Том може би щеше да умре. Той се грижеше Том да получава допълнително храна и дрехи. Убедена съм, че Клодия никога нямаше да се омъжи за него, ако не вярваше в искреността му.

Филип погледна красивото лице на жена си и се усмихна печално, знаейки, че нищо не може да й откаже.

— Много добре — каза той. — Ще говоря с него.

Тя излезе забързано от стаята и Филип поклати глава. „Сега — помисли си той с въздишка — ни остава само да се надяваме, че този хесенски наемник наистина е искрен.“

Матю влезе, носейки със себе си друго сако, и помогна на Филип да го облече.

Няколко минути по-късно Джилиън се върна, последвана от Клодия и Франц.

Като влезе в стаята, Клодия спря и погледна мъжа, когото винаги бе смятала за тори. Нищо във външния му вид не я накара да промени мнението си. Той носеше сако от тъмносива тафта, украсено със сребърни ширити. Светлосива сатенена жилетка скриваше отчасти бялата му ленена риза. Прилепнали бричове от син сатен, бели копринени чорапи и черни кожени обувки със сребърни катарами допълваха облеклото му. Беше красив, Клодия не можеше да отрече и никога не го бе правила.

Въпреки това сърцето й се сви. Положително преценката на Джилиън бе замъглена от любовта й. Мъжът изглеждаше така, като че ли бе уважаван посетител в двореца на крал Джордж.

— Спомняш ли си Клодия? — попита Джилиън Филип, за да разсее настъпилата неловка тишина. Той кимна и тя добави: — А това е Франц Хайдеман.

Филип отново кимна. Никой от двамата мъже не направи опит да се здрависа с другия.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, мистър Хайдеман? — попита Филип й се запъти към гарафата на масата.

— Франц, моля. Да, бих изпил чаша коняк, ако имате.

Филип напълни две чаши. Джилиън и Клодия наведоха глави. Двете жени седнаха една до друга на канапето. Франц и Филип останаха прави.

— Надявам се, че сте пристигнали, преди да завали — рече Филип и постави отново запушалката на гарафата.

— Тъкмо започваше, когато пристигнахме — отвърна Франц. — Трябва да призная, че дъждът е добре дошъл. Вероятно времето ще се захлади, щом отмине бурята.

— Лятото беше прекалено горещо — съгласи се Филип, като внимателно погледна изпод вежди госта си. Мъжът имаше вид на преуспяващ търговец. Не носеше сако. Богато украсена жилетка с перлени копчета покриваше батистената му риза. Сатенените му бричове бяха пристегнати от външната страна на коляното с черна кадифена панделка.

Джилиън и Клодия се размениха тревожни погледи, озадачени от разговора на мъжете си. Защо заобикаляха въпроса?

Филип не искаше да рискува. Нямаше намерение да изпрати в лагера на американците шпионин, представящ се за дезертьор. Разбира се, не можеше да бъде напълно сигурен. Все пак той вярваше на интуицията си и на способността си да преценява хората.

— Отдавна ли сте в Ню Йорк? — попита Филип и подаде на Франц чашата с неговото питие.

— Достатъчно дълго, за да разбера, че искам да остана тук.

— Ако англичаните спечелят, това ще се окаже трудно — отбеляза Филип и пресуши чашата си.

Франц бе отпил съвсем малко от коняка си и сега остави чашата на близката маса. Започваше да се чуди дали Клодия не бе права да се съмнява във Филип Мередит.

— Ако те спечелят, ще бъде невъзможно — каза най-накрая той. — Но не мисля, че това ще се случи. Англичаните пренебрегнаха глупаво всички предоставени им възможности да се сложи край на войната. Бях тук, когато генерал Хау разгроми и изгони американците от Манхатън. Точно тогава те можеха да бъдат победени и бунтът да бъде смазан. Никога не съм смятал англичаните за страхливци, ето защо оценявам техните действия като глупави. — Франц забеляза спокойния поглед на домакина, отправен към него, и се отпусна. Един истински лоялист нямаше да отмине предизвикателството.

Филип леко се усмихна.

— Бих искал да съм толкова сигурен в това, колкото сте и вие. Има реална възможност американците да загубят тази война.

Франц се приближи и заговори убедено:

— Америка не може да загуби тази война, не сега, не когато френската армия е на нейна страна. Англичаните го знаят. И както подозирам — не от скоро.

Навън вятърът се усили, дъждът валеше като из ведро.

Филип скръсти ръце зад гърба си и отиде до прозореца, гледайки замислено влошаващото се време.

— Искаш да дезертираш? — най-после попита той, без да се обръща.

— Да — просто отвърна Франц.

Филип бавно се завъртя и го погледна открито.

— Защо?

Франц се усмихна на откровения въпрос. Не му трябваше много време, за да отговори; направи го с лекота и убеденост:

— Защото когато всичко свърши, в тази страна човек ще може да бъде такъв, какъвто пожелае. Целите, които си е поставил, ще зависят единствено от уменията му и неговата решимост.

При тези думи на съпруга си Клодия седна по-изправено. Очите й бяха влажни, но върху устните й се бе появила лека усмивка.

Филип също се усмихна и се приближи към Франц.

— Прав си в едно нещо. Америка не може да загуби. Не и когато хора като теб идват да се бият на наша страна.

Франц стисна здраво подадената му ръка.

— Надявам се в бъдеще не само да се бия на ваша страна, но и да стана истински американец.

Матю се появи на вратата, като изчака дискретно Джилиън да го забележи; после съобщи, че вечерята е сервирана.

Джилиън стана и поведе останалите към трапезарията.

Както Джилиън бе предположила в началото на деня, бурята, разразила се над Манхатън, беше силна. До полунощ тя вече бе стихнала. Все още валеше, но дъждът падаше равномерно и монотонно, изгубил първоначалната си ярост.

Малко преди един часа Филип реши, че е време да тръгват. Докато Франц се преобличаше в по-подходящи за пътуването дрехи, Филип внимателно наблюдаваше продълговатото лице на Клодия. Някога бе смятал, че красотата й е студена, като на картина или статуя; сега разбираше колко е грешал.

Филип знаеше, че онова, което ще каже, няма да е много уместно, но имаше чувството, че ако не го направи, ще съжалява, затова се обърна към Клодия:

— Може би ще е по-разумно да останеш тук. Винаги ще можеш…

Той замълча. Клодия рязко вдигна глава и го погледна изненадано, като че ли й бе предложил да полети.

— Изключено е — отвърна тя и се усмихна, за да смекчи неволно резкия си тон. — В края на краищата Моли Питчър последва съпруга си в боя и дори стреля с оръдието, когато той бе ранен. Щом тя е могла да го направи, значи ще мога и аз.

Филип не можа да измисли какво да й отговори и изобщо не се и опита.

Докато Джилиън и Клодия търсеха думи за сбогуване, Матю стегна на вързопи малкото багаж, който имаха Франц и Клодия, и го метна на конете.

— Време е — каза най-после Филип. Облечен в кожени дрехи, покрил с наметало широките си рамене, той се запъти към вратата.

Клодия и Джилиън се прегърнаха разплакани.

— Пиши ми — прошепна Джилиън, когато най-сетне се откъснаха една от друга.

Клодия не можа да каже нищо, но успя да кимне и се отправи забързано навън.

Джилиън застана на прозореца и ги наблюдава, докато се скриха от погледа й, молейки се за тяхната безопасност. Чудеше се дали някога отново ще види Клодия.