Хелън Леър
Непокорната Джилиън (10)

Десета глава

Из дневника на Джилиън:

10 ноември 1778 година

Конгресът официално отхвърли опитите на парламента за преговори и сложи край на разговорите с Великобритания. Те няма да бъдат възстановени, докато независимостта ни не бъде призната и кралят не изтегли флотата и армията си от земите ни. В това отношение досега нищо не е направено. Британците все още не могат да разберат, че Америка е нация, поела пътя към свободата, и че нищо няма да я отклони от него.

В гостната на Уортънови седяха двама души, но в този момент царуваше неловко мълчание.

Денят бе облачен и потискащ, напълно в унисон с мрачното настроение на Джилиън.

— Не мога да повярвам, че не признаваш способността ми да преценя дали едно предложение за женитба е подходящо за теб.

Алис се втренчи гневно в Джилиън, която стоеше до камината с предизвикателен блясък в очите.

— Филип Мередит е богат — продължи Алис, когато не получи отговор. — Семейството му притежава тютюнева плантация в Уилямсбург, която един ден ще бъде наследена от него. Той е на двайсет и пет години, с добро образование и е очарователен млад мъж.

Джилиън презрително изкриви устни.

— Той е британец!

Гъста червенина обля лицето и врата на Алис. Тя стана от стола си сред шумолене на коприна и се изправи пред внучката си с ръце на кръста.

— Напомням ти, че съм родена в Англия!

— Но аз не съм! Аз съм американка! — гордо тръсна глава Джилиън.

— Знам много добре къде си родена — сряза я Алис.

Младото момиче прехапа устни и съжали, че бе говорила така остро, но бе казала истината! Двете с Едуина бяха родени тук, в Манхатън. След смъртта на майка им преди три години баща им се върна в Англия, като остави Джилиън при баба й по майка — Алис. По това време Едуина бе вече омъжена за Том Кармоди и въпросът за евентуалното й напускане на колонията изобщо не бе поставян.

— Господин Мередит е роден във Вирджиния — заяви Алис с тон, който изключваше всяко допълнително обсъждане на въпроса.

— Не ме е грижа къде е роден — отвърна Джилиън. — Няма да се омъжа за него. — Тръсна глава и тръгна към вратата, но гласът на баба й я спря. В тона на възрастната жена отново прозвуча нотка на окончателно взето решение, недопускащо възражения. Джилиън се вцепени.

— Предупреждавам те да не вземаш прибързано решение. Моят съвет е да обмислиш сериозно предложението на господин Мередит. — Замълча, когато Джилиън се обърна рязко към нея.

— Тази процедура няма да ми отнеме повече от минута. — Младото момиче отиде до стола наблизо и се отпусна на него с неприятното чувство, че е притиснато в ъгъла. Мразеше това чувство на хванато в капан животно. — Нима наистина очакваш да обмислям сериозно предложение, направено от мъж, който се промъква зад гърба ми и ме поставя в неловко положение?

— Промъква се зад гърба ти? Каква глупост. Господин Мередит спази всички изисквания на приличието, като потърси мнението на настойницата ти, преди да говори с теб. Ако баща ти беше тук, знаеш много добре, че всеки джентълмен щеше да бъде длъжен първо да говори с него и едва тогава да се обърне формално към теб.

Джилиън вдигна глава и изгледа баба си през присвити очи.

— Правилно! А след това аз имам правото да приема или отхвърля предложението.

Прекалено развълнувана, за да стои на едно място, Джилиън се изправи и се заразхожда из стаята.

— Ако отхвърлиш това предложение — заяви гневно Алис, — искрено се съмнявам дали изобщо ще получиш друго.

— Но аз не го обичам — запротестира младото момиче.

— Любов? — Алис като че ли не можеше да повярва на ушите си. Посивелите като косата й вежди се смръщиха осъдително. — Любовта е състояние, до което мъжът и жената достигат след брака. Неприлично е дори да се мисли за такива неща преди венчило. Ние говорим за брак, свързване с подходящ мъж, който поема ангажимента да се грижи за теб до края на живота ти. Обръщам ти внимание, че баща ти е информиран за предприетото от мен в тази насока. При разговор с господин Мередит преди няколко месеца аз му отговорих, че макар и лично възхитена от неговото предложение, се чувствам задължена да съобщя на баща ти и да изчакам неговото мнение. — Измъкна плик от джоба си. — Това писмо е за теб. Беше в плика, адресиран до мен. Както ще видиш сама, той не само че дава съгласието си, но е и изключително доволен и впечатлен от моите сведения за характера на господин Мередит.

Джилиън пое механично писмото, но не го отвори. Гледаше втренчено баба си и не можеше да повярва, че не сънува.

Изправи сковано гръб с опънати назад рамене.

— Ако ме принудиш да се омъжа за този мъж, никога няма да ти простя.

— Може би един ден ще ми благодариш — промърмори Алис, без да се трогне от заплахата й. — Скъпа моя — продължи тя с внезапно оживление, — не съм имала ни най-малко намерение да ти откажа правото на глас по този въпрос. Ако имаше други ухажори — имам предвид подходящи ухажори, — нямаше да предприема подобно действие.

— Други ухажори! — почти извика Джилиън. Вдигна отчаяно и двете си ръце и ги отпусна в скута си. — През последните две години не съм срещнала мъж в тази къща, който да не е британец.

— Както и да е — отговори спокойно баба й, — факт е, че ти нямаш друга перспектива за съпруг, а е време да се омъжиш. На твоята възраст ти не си в позиция да отхвърляш предложение за женитба, без да се замисляш: особено от мъж с ранга на господин Мередит. — Махна раздразнено. — Не трябваше да ти разрешавам да работиш в кръчмата!

— Но ми разреши — побърза да й напомни Джилиън. — И нямаш право да престъпиш думата си. Ако не работех там, щях да се поболея от скука.

Баба й присви очи.

— Още една причина, поради която трябва да се омъжиш. След като веднъж върху ръцете ти легнат грижите за собствен дом и семейство, няма да имаш нужда да търсиш външни ангажименти за спасяване от скуката. — Пристъпи към внучката си и в гласа й звънна метална нотка. — Нима наистина си мислиш, че не знам какво правите там?

Джилиън примига учудено: нямаше представа за какво говори Алис.

— Събирате и предавате тайно информация на бунтовниците!

Младото момиче стисна устни. „Дяволите да го вземат Филип Мередит!“ — скръцна едва чуто със зъби. Знаеше от самото начало, че с този човек трябва да се внимава. Спомни си сърдития блясък в тъмните му очи, докато измъкваше информация от капитан Беникот.

— Ако си знаела това, защо ми разреши да работя в кръчмата?

— Джилиън, стара съм, но още не съм изглупяла. Ако те бях отстранила от кръчмата, щях ли да имам гаранция, че ще спреш дейността си? Има много начини за събиране на информация: на пазара, на парти, на улицата… Действията на сестра ти и съпруга й нямат отношение към мен: в никакъв случай не бих желала да се намесвам в работите на господин Кармоди. Но ти, Джилиън, си мое задължение. Баща ти те остави на мен и аз съм отговорна за теб… От друга страна обаче, не мога да променя разбиранията ти, колкото и пагубни да са те. Не си вече дете и няма как да те държа под ключ в стаята ти.

Тя вървеше напред-назад из гостната, едновременно вбесена и разстроена.

— Отдавна е време да се омъжиш. — Алис спря пред внучката си и я изгледа строго. — Когато имаш съпруг и семейство, глупавите ти разбирания ще отмрат от само себе си. — Забеляза упорито стиснатите устни на момичето и изгуби самообладание. — Господи, дете! — възкликна тя, истински изплашена. — Нима не разбираш, че ще те обесят, ако те хванат?

— Господин Мередит ли ти каза всичко това? — запита Джилиън с искреното желание да му извие врата. Стисна ръце в юмруци, представяйки си с удоволствие как върши точно това.

Алис я погледна изненадано.

— Господин Мередит? От къде на къде? — Изсумтя презрително. — Надявам се от сърце, че той няма представа с какво се занимаваш.

Джилиън се обърка.

— Но как разбра тогава?

— Слугите, скъпа моя — отговори сухо Алис. — Обичат да клюкарстват помежду си, а Поли се сближи с младата негърка от кръчмата — Менди. — Алис махна неопределено с ръка.

Джилиън се отпусна разочаровано на стола: фактът, че Филип не я беше предал, й отнемаше логическата причина за все още кипящия в нея гняв. Погледна баба си през спуснати мигли. Обичаше я много, но не чак толкова много, че да й отстъпи. Как смееше този мъж да влиза без предупреждение в живота й и да се опитва да си осигури пълен контрол над нея? Той дори не я бе ухажвал! Не че това щеше да има някакво значение… — побърза да си признае тя, но реши, че гневът й е напълно оправдан.

Алис забеляза изражението й и каза остро:

— Не бъди дете. Светът няма нужда от стари моми.

— Но аз съм само на деветнайсет! — запротестира Джилиън.

Алис вдигна вежда.

— Скоро ще станеш на двайсет — уточни тя язвително. — Сестра ти се омъжи на седемнайсет, а аз — на шестнайсет.

— Няма да се омъжа за него — заяви твърдо Джилиън. Нямаше да разреши да я плашат!

Алис пое дълбоко дъх.

— Чуй ме, Джилиън! Няма да повтарям втори път: или ще се омъжиш за господин Мередит, или ще бъда принудена да те изпратя в Англия, за да живееш с баща си, докато ти дойде умът в главата!

Джилиън се вгледа в лицето на баба си, опитвайки се да прецени доколко е сериозна. Видя само твърда непреклонност, но пак не можеше да повярва на очите си.

— Няма да направиш това! — извика тя.

— Грешиш. Ще го направя. — Алис скръсти ръце на гърди с доволен вид.

Джилиън пребледня.

— Наистина ли ще ме прогониш оттук, бабо? — Затаи дъх: сигурно сънуваше кошмар, не бе възможно това да се случва в действителност!

— Да — потвърди баба й. — Патриотичната глупост, с която е изпълнена главата ти и която те подтиква към бунтарска дейност, е опасна не само за теб, но и за цялото ни семейство!

Джилиън пристъпи вцепенено към прозореца и се загледа с невиждащ поглед навън. Гостната отново потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника върху полицата над камината. Умът на Джилиън работеше трескаво: спасението е във времето, тя имаше нужда от време!

— Джилиън, господин Мередит ще дойде в четири часа, за да чуе решението ти.

Джилиън навлажни устни, обърна се и се вгледа продължително в баба си, преди да заговори.

— Много добре — каза тя накрая. Приближи се до възрастната жена и постави ръка върху нейната, сякаш за да привлече напълно вниманието й. — Но при едно условие.

Алис се намръщи, но зачака.

— Сватбата да стане не по-рано от година.

— Не!

— Една година! Настоявам за това. — Забеляза признаци на колебание и побърза да атакува: — Бабо, сигурно няма да отречеш, че е разумно да се опознаем, преди да предприема такава сериозна стъпка. Говорила съм с господин Мередит само в присъствие на други хора. — Прехапа устни, но знаеше, че бе изрекла една необходима лъжа.

Алис я погледна подозрително, но видя само девическа несигурност и смут. Тя се отпусна и доброто й настроение се върна.

— Ако господин Мередит не възразява…

Чукалото на входната врата удари и Джилиън събра сили за срещата с Филип Мередит, който след миг влезе в гостната.

Опита се да го огледа по-внимателно, отколкото бе правила това досега. Но усилията й останаха напразни. Очите й се спираха на устните му и като че ли замръзваха там. Преценяваше един мъж по устните му, по целувките му! Колко глупава може да бъде една жена?!…

Алис се отправи към масата е гарафа вино.

— Ще ми разрешите ли да ви предложа малко вино, Филип?

— Благодаря — каза той и се обърна към Джилиън.

Тя стоеше пред него, гордо изправена в роклята си от кехлибарена коприна, напръскана е тъмночервени бродирани рози. Ръкавите й стигаха до лактите и завършваха в пяна от дантела с цвят на слонова кост. Квадратното деколте бе изрязано ниско, но кремаво оцветена дантела прикриваше извивката на гърдите й.

— Колко си хубава! — каза той с възхита и се обърна да приеме чаша вино от Алис, която вдигна своята чаша за тост.

— Всичко е уредено — заяви тя с широка усмивка. — Джилиън прие предложението ви.

— Много съм поласкан. — Мередит погледна Джилиън с усмивка.

— Обаче — продължи Алис — внучката ми настоява сватбата да стане след година. Имате ли някакви възражения?

Мередит се обърна към Джилиън и кимна.

— Никакви — отговори той спокойно. — Съгласен съм на годеж една година, ако това е желанието на Джилиън.

Алис се усмихна с облекчение.

— Разбрах, че сте чувствителен човек още когато ви срещнах за пръв път.

Джилиън едва успя да потисне усмивка на задоволство. Всичко можеше да се случи за една година. Ако не успееше да се измъкне от невъзможното положение до края на тази година, можеше винаги да отиде да живее с баща си, докато стане на двайсет и една. А после ще бъде свободна! Почувства се по-добре. Знаеше със сигурност само едно нещо: никога нямаше да се омъжи за Филип Мередит!

Филип изпи виното и извади часовник от джоба на жилетката си.

— Надявам се, че ще ме извините — обърна се той към Алис. — Имам среща и не мога да остана по-дълго.

— Извинен сте, разбира се — отговори му любезно Алис.

Той погледна Джилиън.

— Може ли да ви поканя на разходка с карета в неделя?

Младото момиче се поколеба, но смръщването на баба й й подсказа какъв трябва да бъде отговорът.

— Ще бъда възхитена — промърмори тя и наведе престорено скромно очи.

* * *

Филип си замина и Джилиън се качи в спалнята си на горния етаж. Кати събираше с лопатка пепелта от камината и я пълнеше в кофа. Когато Джилиън влезе, спря работата си и я погледна съчувствено: бе чула повишените гласове в гостната.

— Всичко е уредено, така ли? — запита тя. Знаеше, че Джилиън няма да се разсърди на въпроса й.

— Те си мислят така — измърмори момичето.

Кати досъбра пепелта, изправи се и избърса ръце в престилката си.

— Кога ще бъде?

— След година. — Едва не се изтърва да каже „никога“. Отпусна се на края на леглото, потисната и унила.

Кати разбра, че господарката й не е в настроение за разговор и тихо излезе от стаята. След няколко минути Джилиън извади писмото на баща си, разположи се по-удобно и го разтвори.

Скъпа дъще,

Получих писмото ти. Щастлив съм, че двете със сестра си сте се зарадвали на подаръците ми.

Баба ти ми писа за предстоящата ти женитба. Когато разбрах, че господин Мередит е бил в Оксфорд, си разреших да разговарям с неговите преподаватели там. Всички се изказаха много благоприятно за него и потвърдиха добрите впечатления на баба ти от този фин млад човек. Давам с леко сърце бащината си благословия за тази женитба. Тя облекчава притеснението, с което те оставих в колониите. Знаех, че желанието ти е да останеш при баба си и сестра си, но признавам, че предпочитах да се върнеш в Англия с мен. Радвам се, че в това време на конфликт си в Ню Йорк: знам, че британците никога няма да предадат тази своя крепост на бунтовниците.

Съпругата ми Евлин очаква първото ни дете. Сигурен съм, че ще се радваш заедно с нас на щастието ни.

Моята любов и мислите ми винаги ще бъдат с теб.

Твоят любящ баща

Джилиън стана от леглото и гневно смачка писмото на баща си. Не е ли прекрасно, че всички са толкова единодушни по въпроса какво е най-добро за нея и какво точно трябва да бъде бъдещето й?

Нищо чудно, че Филип Мередит бе идвал тук почти всеки съботен следобед — да играе карти с баба й! Трябваше да се досети, че зад тези посещения всъщност се крие нещо друго…

Джилиън хвърли смачканото писмо върху писалището. Колко учтив бе само през тези последни месеци: никакви целувки, никакви нежелани опити за разговор…

Какъв подлец само!

Джилиън въздъхна дълбоко, изглади писмото и го постави в чекмеджето. После бързо излезе от къщата и се отправи към кръчмата: нямаше търпение да говори с Едуина.

Разказа новините от писмото на баща си и накрая й съобщи за внезапния годеж.

Ако бе очаквала съчувствие от Едуина, бе сгрешила. Сестра й беше отново бременна и гледаше на света през розови очила.

— Господин Мередит? — засмя се тя. — Бях сигурна, че не идва толкова често само заради баба. Изглежда добър човек.

— Няма такова нещо като добър тори — сряза я младото момиче. — Няма да се омъжа за него.

Едуина я погледна.

— Джилиън, ако беше червенодрешковец, веднага щях да отида с теб при баба, за да се опитам да променя решението й. Но сега го приветствам.

— Едуина!

— Така е — упорстваше сестра й. — Достатъчно често се срещах с господин Мередит и знам, че е джентълмен и хубав мъж. И сигурно е богат — готова съм да се обзаложа, че баба е направила нужните справки.

Джилиън отпусна рамене и погледна обвинително сестра си.

— Обичаше ли Том, когато се омъжи за него?

Едуина изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разбира се, не. Почти не го познавах.

Джилиън изскърца със зъби.

— Не ти вярвам. Познавам те прекалено добре, за да приема, че си поверила бъдещето си на мъж, за когото не те е било грижа.

— О! — Кафявите очи на Едуина се разшириха. — Ти не ме попита дали ме е било грижа за него или не. Попита ме дали съм го обичала.

— Едуина! — Джилиън бе вбесена.

— Това не е едно и също нещо — настоя сестра й. — Повярвай ми, Джилиън. — Погледна я хитро. — Струва ми се, че Роб Клейтън не ти е безразличен.

Младото момиче бе озадачено.

— Да… така е. Ние сме приятели.

— Разбира се, че сте. Той е хубав човек. Но това е всичко, нали?

— Едуина, какво искаш да кажеш? Нищо не разбирам.

— Добре, чакай малко да си събера мислите.

Джилиън мълча известно време, но не можа да издържи.

— Хубаво, ти всъщност ясно каза, че става въпрос за две различни неща. Прекрасно! Каза също, че не си била безразлична към Том. По-нататък?…

— Не бях влюбена в никого — започна меко сестра й. — Омъжих се за внимателен, чувствителен мъж и след време се влюбих в него.

— А ако не беше се влюбила? — попита рязко Джилиън.

Сестра й се усмихна.

— О, тогава щях да бъда омъжена за мъж, към когото не съм безразлична, който има значение за мене — който ми е приятел. В никакъв случай непоносимо положение, нали?

Джилиън обаче мислеше, че е.

Едуина забеляза изражението й и разбра.

— Джилиън, какво очакваш от един брак? — Сестра й замълча и тя продължи: — Бракът е отговорност, която двама души поемат един към друг. Обвързване, което включва не само верността, но и обещанието всеки един от двамата да бъде на първо място в мислите на другия. Имаш ли основания да заявиш честно тук, в този момент, че не съм на първо място в мислите на съпруга си?

— Но това е нещо съвсем различно — запротестира младото момиче. — Том те обича.

— Разбира се, че ме обича. Не би се обърнал към татко тогава, ако не ме обичаше — както и господин Мередит нямаше да говори с баба сега…

Джилиън присви очи и погледна сестра си право в очите.

— Едуина, ако не възприемаше Том като внимателен и чувствителен мъж и не бе привлечена към него поради тези негови качества, как щеше да реагираш на предложението му?

Едуина отговори веднага.

— Никога не бих се съгласила. — Пое дъх и погледна смутено сестра си. — Скъпа…

Джилиън се изправи.

— Отговори на въпроса ми — заяви тя остро — тон, с който никога досега не бе говорила на сестра си. — Ти никога няма да отговориш с „да“ на един предател. Защо аз трябва да го правя?

— След войната няма да има тори и бунтовници — каза спокойно Едуина, — а хора, обединени в единна нация. — Забеляза непреклонното изражение на Джилиън и прехапа устни. — О, Джилиън, наистина ли си толкова настроена срещу този човек?

— Да.

По-голямата сестра се усмихна тъжно и примирено.

— В такъв случай придържай се към убежденията си, скъпа. — Протегна ръце и притисна Джилиън към себе си. — Не слушай никого, който смята, че знае по-добре от това, което шепне сърцето ти. — Тя я освободи от прегръдката си. — Включително и мен.

Джилиън тръгна към вратата, но гласът на сестра й я спря.

— Трябва да бъдеш сигурна обаче, че няма да предадеш сърцето си.

Джилиън унило слезе в кухнята, за да хапне нещо, преди да започне работа в общото помещение на кръчмата. Завари Клодия да довършва вечерята си. Джилиън се отпусна на стола срещу нея, без дори да я поздрави.

След няколко минути Клодия наруши неловкото мълчание.

— Искаш ли да поговориш с мен за проблема, който те измъчва?

Младото момиче направи гримаса на отвращение и разказа на приятелката си за предстоящата женитба.

— Има нещо около този мъж. — Прехапа устни и присви замислено очи.

Джилиън я погледна озадачено: бе наясно, че Клодия няма предвид политическите симпатии на Филип.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя.

Клодия тръсна рязко глава.

— Около този мъж има нещо измамно, нещо, което не мога да определя.

Младото момиче се изсмя безрадостно.

— Напълно съм съгласна. Промъкна се зад гърба ми и говори с баба ми, без дори да му дойде наум, че трябва да се съобрази с чувствата ми.

— А какви са чувствата ти? — запита Клодия и се изправи. Взе си чинията и я отнесе до умивалника.

Джилиън примигна. Имаше вид, като че ли не бе очаквала този въпрос и той я бе заварил неподготвена.

— Ами… — Махна неопределено с ръка, после стисна устни. — Знаеш какви са чувствата ми към торите. Свинете са ми по-приятни от тях.

Клодия сви устни, за да не се разсмее. Тя също бе поставила торите в определена категория, но отрицателните й чувства към тях в никакъв случай не бяха равни по сила на отвращението й към британците.

— Да приемем, че господин Мередит е патриот — подхвърли тя накрая. — Това би ли променило чувствата ти към него?

Джилиън изсумтя, раздразнена от предположението.

— Много се съмнявам. Досега не съм срещала мъж, който да ме вбесява така. Освен това — прибави тя с въздишка — той е верноподаник и аз нямам намерение да се омъжвам за такива като него.

Клодия излезе от кухнята с неопределена усмивка на уста. Джилиън я проследи озадачено с поглед. Беше сигурна, че от всички хора на света! — Клодия би трябвало най-силно да й съчувства…

* * *

Веднага щом влезе в общото помещение на кръчмата, Клодия забеляза наемника, който току-що влизаше. Тази вечер бе позакъснял. Отправи се към ъгловата маса, както винаги.

Младата жена се огледа. И двете момичета бяха заети. Въздъхна, отправи се към бара и наля чаша бира.

Мъжът й се усмихна, но Клодия не счете за нужно да направи същото.

— Имаше много хора по-рано тази вечер — каза й той, когато тя застана до масата му. — Реших да поизчакам малко.

Младата жена се вгледа за миг в него. „Нима наистина си мисли, че това ме интересува?“ — запита се тя.

Той продължи несмутимо да я информира за себе си.

— Засега се намирам в Манхатън. Работя по снабдяването.

Без да иска, младата жена го изгледа с любопитство. Бе хубав, почти красив мъж. Чертите му бяха мъжествени, носът — орлов, а кожата — гладка. Но най-забележителната му особеност бяха очите: Клодия никога не бе виждала такъв пронизващ, девствено чист нюанс на синия цвят.

— Говорите английски много добре — каза тя накрая.

— Намирам се в тази страна повече от две години — отговори той. — Стори ми се глупаво да не науча езика.

— Вашите сънародници не са на същото мнение — студено отбеляза Клодия. Постави чашата на масата и се обърна, но той я хвана за китката и я спря.

— Не съдете за мене по моите сънародници. — Задържа китката й за миг, учуден от крехкостта й. После я пусна и продължи: — Каня ви да изпиете една чаша с мен.

— Не ми е разрешено да го правя.

— А какво ще кажете за късна вечеря някъде?

— Не.

— Моля ви. Искам само да поговоря с вас.

— Какво точно искате от мен? — попита студено Клодия.

Сърдечната му усмивка разкри бели равни зъби.

— Не мисля, че един мъж се нуждае от някаква специална причина, за да говори с хубава жена.

Клодия се обърна рязко, забеляза, че през две маси й маха клиент и забърза с облекчение към него.

Зад нея немският лейтенант се загледа мрачно в чашата си. Пиеше само толкова, колкото бе необходимо да запази мястото си на избраната от него маса: тя не бе така ярко осветена, както другите — попадаше в сянка, което му разрешаваше да наблюдава незабелязано хората в кръчмата.

„Защо се промениха така рязко представите, чувствата, целите ми? — питаше се той. — Преди няколко години животът изглеждаше толкова прост. Но сега вече не е така…“

Може би причината бе в годините, които оставаха зад гърба му. Скоро щеше да навърши трийсет. Вярно, не е кой знае колко, но на тази възраст се приема, че животът на един мъж е вече уреден.

Неговият не беше.

Дългите му пръсти зашариха безцелно по масата, а странните му сини очи отново потърсиха Клодия.

Тя усещаше погледа му, макар да се стремеше да бъде с гръб към него. Гласът й потрепери леко, когато повтори приетата поръчка на Том, и той я изгледа внимателно.

— Добре ли си?

Клодия кимна.

— Тревожи ме онзи наемник.

Том погледна лейтенанта с присвити очи.

— Бих го сритал с удоволствие по синьото дъно на бричовете му, ако имах повод. Но никога не прави нищо. Седи си там, вечеря, изпива една-две чаши бира…

— … и ме наблюдава — довърши вместо него Клодия с безизразен глас.

— Да, права си. — Том изглеждаше обезпокоен. — Виж какво, Клодия, може би ще бъде по-разумно да се преместиш в нашите стаи за известно време. Сигурен съм, че Едуина…

— Не. Благодаря ти, Том. Благодаря за всичко, което двамата с Едуина правите за мен. Аз трябва да се справя сама. Над мен виси неизплатен дълг, който само аз мога да уредя.

Том постави поръчката върху таблата й.

— Дълг, Клодия, или отмъщение?

Тя забележимо трепна.

— Може би това е едно и също нещо.