Хелън Леър
Непокорната Джилиън (11)

Единадесета глава

Из дневника на Джилиън:

15 ноември 1778 година

Съединени щати на Америка! Пиша тези думи и ми е и радостно, и хубаво… Сега вече те имат значение: делегати от десет новообразувани независими щата подписаха клаузите на Конфедерацията, приети на конгреса на днешния ден преди година. Те са: Кънектикът, Ню Хемпшир, Пенсилвания, Роуд Айлънд, Масачузетс, Ню Йорк, Вирджиния, Южна Каролина, Северна Каролина и Джорджия. Очакванията са скоро да бъдат последвани и от останалите…

Шейната се плъзгаше леко по заснежената улица.

Зимният ден бе ясен и свеж, с ярко слънце и чисто синьо небе. Снегът искреше заслепяващо.

Джилиън посрещна хубавото време с разочарование. Беше се надявала на обилен снеговалеж, дори виелица или поне силен леден вятър: тогава щеше да има извинение да откаже разходката с Филип.

„Все пак — утешаваше се тя — като че ли е по-добре така, отколкото да стоя затворена с него в гостната.“

Известно време се чуваше само скриптенето на снега под обкованите с железни ленти плъзгачи на шейната.

Младото момиче гледаше с тъга улиците на любимия град: колко много се различаваше днешният Ню Йорк от града на детството й! Сега, накъдето и да погледнеше, очите й попадаха или на бараки и укрепления на британската армия, или на овъглените руини от пожара, който бе погълнал в пламъците си почти четвъртина от града и бе създал тъй наречения Палатъчен град. Но особено много я измъчваше унищожението на дърветата, изсечени за огрев… А и не можеше да бъде другояче, когато една връзка дърва струваше почти десет фунта!

Затворническите кораби в Уолабаут Бей бяха капак на всичко. Вонящи и просмукани с влага, те непрекъснато напомняха за войната…

Британците бяха създали затвори и на сушата: използваха за целта складове или изоставени работилници, които сега бяха препълнени докрай. Повече от десет хиляди американски патриоти се бореха ежедневно с болести и глад с надеждата, че ще доживеят края на войната и ще се приберат при семействата си…

Филип заговори и Джилиън трепна при неочаквания звук на гласа му.

— На връщане ще минем край къщата ми — говореше той. — Сигурен съм, че ще ти бъде приятно да разгледаш новия си дом.

Джилиън се вторачи ядно в него, в топлия й маншон ръцете й неволно се свиха в юмруци, но не можа да сдържи гнева си.

— Що за човек си? Не разбираш ли колко нагло и самонадеяно беше да говориш с баба зад гърба ми, преди да се обърнеш към мене?

— Любовта върши странни неща с един мъж… — промърмори той, без да обръща внимание на нападателния й тон.

— Любов! — Изговори думата като изсъскване на котка, внезапно събудена от приятна дрямка. — Не се ли притесняваш от факта, че не изпитвам и капка любов към теб? — Джилиън разстроено се опита да се отдръпне още по-настрана от него.

Той се усмихна и я вбеси още повече.

— Имам сериозно намерение да променя това.

Протегна ръка и погали нежно бузата й. Внезапен огън се спусна по гърба й и младото момиче потрепери. Физическата й реакция бе толкова неочаквана, че тя неволно задържа дъх, докато това странно усещане не се уталожи и не изчезна. Бе различно от усещанията, които я разтърсваха при целувките му… А той дори не я бе докоснал интимно…

Филип й се усмихваше, но и той изглеждаше озадачен. „И правилно!“ — помисли си Джилиън. Самата тя бе не по-малко озадачена.

— Предполагам, наясно си, че нямам намерение да се омъжа за теб — заяви студено тя след миг.

Той повдигна предизвикателно вежда.

— Нима? Баба ти ми каза, че всичко е уредено.

— За нея, но не и за мен. — Отправи поглед напред и смекчи тона: — Една година е дълго време и докато изтече, ти ще срещнеш друга жена, по-подходяща за съпруга.

— Съмнявам се.

Джилиън се намръщи раздразнено и стисна устни. Този човек не разбираше от намеци. Сигурно я мисли за глупачка, която не умее да се ориентира в собствените си желания.

— Надявам се, ще ми кажеш защо приемаш така отрицателно идеята да се омъжиш за мен? — Гласът му звучеше студено и сухо и трябваше да измине секунда, за да схване въпроса му.

— Намирам идеята за женитба, с който и да е тори изключително отблъскваща.

Мередит въздъхна.

— Страхувам се, че по този въпрос ще спорим, докато нещата се уредят по един или друг начин. Кой знае? Възможно е американците да спечелят войната.

Джилиън не отговори. Намираха се на Мейдън Лейн и бе пълно с червенодрешковци.

Срещу тях яздеха двама британски офицери и когато наближиха, Джилиън изтръпна: единият от тях бе генерал-майор Чарлс Грей. Младото момиче му пожела да падне от коня и да си счупи врата. След клането в Паоли всички американски патриоти мразеха генерал-майора и му желаеха смъртта.

Двамата офицери се изравниха с шейната и за ужас на Джилиън, Мередит им махна приятелски с ръка.

— Добър ден, генерале! — извика той и също бе възнаграден с приятелски поздрав.

— Мили боже — възкликна тя вбесена, — как е възможно изобщо да разговаряш с този убиец?!

Филип я погледна обезпокоено. Удари коня с юздата и стреснатото животно се спусна напред.

— Джилиън — заяви той с напрежение в гласа, — считам за необходимо да те предупредя, че след като се оженим, няма да разреша непрекъснато да ми противоречиш.

Джилиън го изгледа гневно.

— Надуто магаре — прошепна тя.

Филип стисна зъби, припляска отново с юздите и бързото им движение напред притисна младото момиче към облегалката.

„Прекрасно — помисли си тя доволно, — поне ще приключим с разходката по-бързо, отколкото се очакваше… След като се оженим! — продължаваше да беснее вътрешно Джилиън. — Тъй като този ден никога няма да дойде, стига му и един гневен поглед без коментар.“

Десетина минути по-късно шейната спря пред къщата на Уортънови и младото момиче побърза да скочи от нея, за да избегне помощта му.

— В събота ще има бал в дома на губернатора Трайън — оповести Филип, преди Джилиън да успее да се отдалечи. — Очаквам да ме придружиш.

— Сигурно ще бъде хубаво — отговори равнодушно младото момиче, въздъхна и се прибра в дома си.

Влезе в стаята си напълно изтощена и се хвърли върху леглото. Измъчваха я отблъскващи видения от бъдещето й: остава стара мома — немислимо; живее в Англия цяла година — непоносимо.

Или се омъжва за Филип Мередит.

Нито една от изброените възможности не бе приемлива за нея.

* * *

Неусетно заспа и когато се събуди, с изненада установи, че се е здрачило. Преоблече се бързо и излезе.

Навън бе започнало отново да вали и Джилиън придърпа качулката на пелерината си.

Бе извървяла половината път към „Синия лебед“, когато чу някой да я вика. Обърна се и видя Роб Клейтън да язди към нея.

Когато се приближи, спря коня и скочи от него. Беше без шапка и в косата му блестяха снежинки.

— Дойдох да си взема сбогом — каза той.

— О, Роб! — извика Джилиън. — Къде отиваш?

— Двамата с татко отиваме във войската за една година. Ще се присъединим към армията в Ню Джърси.

Джилиън стреснато пое дъх.

— Не разбирам. Кой ще те замести тук? Как ще изпращаме информация без теб? — Беше разстроена, не бе очаквала това. Като се изключат Едуина и Том, нямаше никой друг, на когото да се доверява повече, отколкото на Роб.

Младият мъж сви нетърпеливо рамене.

— Има множество хора наоколо, които могат да носят бележки като мен. — Постави ръка на раменете й. — О, Джилиън, не разбираш ли? Искам да бъда истинска част от тази историческа война. Искам да се бия за страната си. Уморих се да стоя настрана, докато другите мъже вършат истинската работа.

Джилиън прехапа устни. Той бе взел твърдо решение и тя знаеше, че не може да го промени.

— Ще ми липсваш — въздъхна тъжно момичето.

— И ти ще ми липсваш. — Пусна я и се усмихна широко. — Не разбивай прекалено много сърца, докато ме няма, лисичке. Нито един мъж не е в безопасност, когато решиш да го омаеш.

В очите й заблестяха сълзи.

— Ти винаги си бил…

Роб се засмя, но после изражението му стана сериозно, почти тъжно.

— Времето винаги ни е разделяло, Джилиън. Но ако някога имаш нужда от приятел, знаеш къде да ме намериш.

Джилиън се усмихна през сълзи. Той възседна коня си и се обърна, за да й махне с ръка.

— Роб — извика му тя, — ще се пазиш, нали?

— Не се безпокой за мен. Веднъж само да се присъединя към армията и с червенодрешковците е свършено!

Джилиън стоя сред заснежената улица, докато Роб изчезна от погледа й. После въздъхна тежко и продължи пътя си.

Общото помещение на кръчмата бе претъпкано. Пушекът от огнището и лулите на мъжете висеше като измамно небе под тавана.

Младото момиче си върза престилката и с чувство на благодарност се зае за работа: тя я отклоняваше от тъжните й мисли.

Клодия излезе от кухнята с поднос, натрупан с чинии с храна. Видя пехотинеца, когато ги подреди на помощната масичка. Пое рязко дъх и пребледня. Беше си мислила, че никога няма да разпознае нито един от войниците, които я бяха нападнали в нощта на пожара. Сега обаче гледаше в лицето единия от тях. Споменът за изкривеното от похот лице над нейното се блъсна с неочаквана сила в нея, стомахът й се сви на топка, прилоша й.

Краката й се подгънаха и тя се облегна на плота на бара. Нямаше сили да се помръдне, беше като парализирана.

— Клодия? — Джилиън шепнеше, но се бе стегнала от тревога, когато забеляза състоянието на приятелката си.

Клодия се обърна бавно към нея. Приличаше на бяла мраморна статуя.

— Това е… той! Единият от тях… — уточни тя и се разтрепери.

— Сигурна ли си? — попита Джилиън и веднага разбра какво иска да каже Клодия. — Ти каза…

— Знам какво съм казала — отвърна Клодия с дрезгав шепот — Но като че ли… тогава исках да ги изтрия от паметта си. Той е този, който ми помогна да се отдалеча от пожара. „Ела с мен — говореше ми. — Ще бъдеш в безопасност далеко оттук.“

Джилиън погледна пехотинеца. Приблизително към трийсет години. Не бе възможно да се прецени колко е висок, защото беше седнал, но се виждаше, че е силен мъж с широк гръден кош и мускулести ръце. Носът му бе странно изкривен — вероятно някога е бил чупен.

Пръстите на Клодия се свиха около дръжката на ножа върху една от чиниите, но Джилиън бързо стисна ръката й.

— Не! Няма да успееш — изсъска тя. — Само ще те извлекат навън и ще те обесят.

— Какво от това?

— Не! — Джилиън с усилие измъкна ножа от пръстите й. Обърна се и изгледа мъжа още веднъж. Беше пиян, но се държеше. Още няколко чаши обаче сигурно щяха да го довършат. Младото момиче бързо напълни чаша с ром и я подаде на Клодия. — Постави я пред него. Когато я изпие, веднага му дай друга.

— Какво…?

— Хайде, върви! — Обърна се и тръгна да търси Том. Той я изслуша със стиснати челюсти и кимна рязко.

Пехотинецът се отпусна върху масата едва след още три пълни чаши с ром. Оставиха го там, докато кръчмата напълно опустя.

— Какво ще правите с него? — запита Клодия, когато Том и Джилиън затеглиха тежкото му тяло към кухнята. Искаше да им помогне, но знаеше, че ако го докосне, ще го убие.

Едуина беше в кухнята и веднага освободи прислугата, когато ги видя. Томас й обясни ситуацията с няколко думи. Едуина кимна и бързо излезе от стаята. Върна се след няколко минути и подаде на Том лист хартия.

— Това ще свърши работа — заяви тя.

Томас прочете на глас написаното от жена му: „Британските войски се придвижват към Савана. Планът е да атакуват града от всички страни.“

— Добре е. — Том сгъна листа и го напъха в обувката на войника: патрулите първо търсеха там. — Не казваме на британците нищо ново. Но когато открият този лист в обувката му, ще го завлекат до най-близкото бесило, без да задават въпроси.

С помощта на трите жени Том съблече униформата на пехотинеца и го облече със стара риза и чифт износени бричове. Отнесоха го навън и го поставиха внимателно във фургона. Той простена един-два пъти, но не дойде на себе си.

— Ще се върна веднага. — Том целуна Едуина набързо и потегли.

Когато трите жени се върнаха в кухнята, в очите на Клодия блестяха сълзи.

— Ако нещо се случи на Том, аз ще съм виновна.

— Нищо няма да се случи — заяви твърдо Едуина въпреки вътрешното напрежение, което беше стегнало сърцето й. Въздъхна и продължи: — Знаеш, че Том рискува живота си от началото на тази война.

— А ти? — Клодия се вгледа напрегнато в нея. — Аз нямам нищо за губене, но ти…

— … имаш какво да губиш — довърши изречението й Едуина и се усмихна. — И искам да го запазя непокътнато за децата си. Непростимо е да им отказваме правото на бъдеще.

Тази нощ нито една от тях не мигна. Джилиън се прибра вкъщи, за да не буди излишни подозрения у баба си, но не си легна. Стоя до прозореца, докато не видя фургона на Том да завива към кръчмата след около четирийсет минути. Отпусна се и заспа едва тогава.

На следващия ден разбраха, че планът им се бе осъществил с малко неочаквана развръзка. Пехотинецът много войнствено се опитвал да увери патрула в невинността си и бил застрелян на място.