Хелън Леър
Непокорната Джилиън (14)

Четиринадесета глава

Из дневника на Джилиън:

13 януари 1779 година

Индианците нападат все по-често и разправата им със заселниците става все по-жестока. Последната им жертва бе Чери Вали, селище на около сто километра от Олбани. Заселниците от цялото село били подкарани като стадо животни към огромен огън, където умрели в ужасна агония. Тези дивашки нападения се окуражават и поддържат с британско злато и ром. Дори Ню Йорк не е в безопасност…

Самотният ездач влезе в лагера при Мористаун и спря коня си. Огражденията бяха вече покрити със сняг, който не преставаше да се сипе от смръщеното небе. Духаше упорит студен вятър, който още повече увеличаваше страданията на зле облечените хора.

„Господи, какъв студ…“ — помисли си той и смушка коня си.

Видя войнишките палатки и го преряза болка за нещастните войници, които зъзнеха в тях, докато британците се радваха на топлината край разпалени камини…

Пред ездача застана войник с износено одеяло върху раменете и той бързо дръпна юздите. Но войникът изобщо не го погледна и като че ли дори не забеляза нито него, нито коня му.

Конникът продължи пътя си и се спря пред единствената къща в околността. Слезе, завърза коня си и бързо влезе.

Вътре бе малко по-топло. Неуморимият вятър проникваше през прозорците и сипеше около тях бял снежен прашец…

Влезе в стаята, към която се бе насочил, и се усмихна на младия човек, седнал зад писалището. Приближи и се наведе над него, за да поеме протегнатата му ръка.

— Алекс…

— Лейтенант! Седни! — Александър Хамилтън, главният адютант на Вашингтон, посочи на госта си най-близкия до писалището стол. Той беше на двайсет и две години, слаб и висок, с фигура, която му придаваше благороднически вид. Обилно напудрената му кестенява коса бе опъната назад и вързана на тила. Въпреки че се обличаше и държеше като аристократ, той всъщност бе незаконен син на французойка и шотландец, амбулантен търговец. Хамилтън бе блестящ и твърд поддръжник на каузата.

— Генералът тук ли е? — запита лейтенантът и се отпусна с благодарност на посочения стол.

— Не — отговори Хамилтън. — Замина за Уест Пойнт. Мога ли да ти помогна?

Лейтенантът потърка уморено брадичка.

— Надявам се. — Съобщи накратко за арестуването на Томас Кармоди.

— Кармоди… — Хамилтън смръщи замислено чело. — Собственикът на кръчмата, който толкова много ни помагаше?

Лейтенантът го погледна стреснато.

— Познаваш ли го?

Хамилтън поклати глава.

— Никога не съм го срещал, но той ни изпраща информация и пари доста време. Приятел ли ти е?

— Не съвсем. Казаха ми за нещастието с него и ме помолиха да помогна. Не знаех за дейността му в наша подкрепа.

— И така трябва да бъде. Нашите симпатизанти внимават много да не се набиват в очи — особено в Ню Йорк и Филаделфия. Както знаеш, имат достатъчно сериозна причина.

— Очевидно Кармоди е бил разкрит. Истинско чудо е, че не е обесен веднага.

Хамилтън кимна, замисли се отново и добави:

— Няма да изоставим патриот като господин Кармоди. Ще се опитаме да осъществим размяна на затворници. Ще видя какво може да се направи в това отношение. Но няма да стане скоро. Знаеш ли къде са го затворили?

— На „Джърси“.

— Господ да му е на помощ. — Синьо-сивите очи на Хамилтън потъмняха. — Тези затворнически кораби отнеха живота на повече от четири хиляди от смелите ни сънародници… А от получените сведения знам, че на „Джърси“ е най-тежко.

* * *

В този момент Томас Кармоди би се съгласил от все сърце с младия адютант. Както всеки друг, и той бе чувал ужасяващи разкази за условията на тези кораби, но действителността се оказа още по-страховита. Вонята бе задушаваща, храната — недостатъчна дори за дете…

Бе тук вече от две седмици и през този сравнително кратък срок бяха умрели единайсет души.

„Господи — мислеше си той, — как допуснах такава небрежност?“

В кръчмата се беше отбил червенодрешковец, който не идваше за пръв път в „Синия лебед“, и Том знаеше, че е куриер. Изпи по стар навик голямо количество ябълкова ракия и се отпусна върху масата. Том реши, че е заспал и под претекст, че взема мерки да не падне, бе пребъркал джобовете му. Оказа се обаче, че мъжът не е заспал достатъчно дълбоко… Скочи и обвини Том в предателство. Арестуваха го веднага.

Том въздъхна и се опита да се намести по-удобно. До слуха му достигна неприятен стържещ звук: наместваха решетката върху люка.

Въздухът долу беше толкова лош, че той несъзнателно се мъчеше да диша леко в напразен опит да намали поемането на отвратителните изпарения, които сякаш проникваха през дъските на палубата. Погледна с копнеж към отдушниците — истински късмет беше да се намери място до някой от тях. Но между натъпканите един до друг мъже нямаше дори сантиметър свободно място…

Настани се малко по-удобно и примирено заклюма в мъчителна дрямка.

Неясна сива светлина оповести началото на още един тежък ден.

Том седна с болки в цялото си тяло, причинени от твърдата повърхност, на която бе спал. Запита се по навик колко ли е часът: знаеше, че пазачите отварят капака на люка едва в осем.

По-голяма част от мъжете започнаха да се раздвижват, но имаше някои, които никога повече нямаше да помръднат… Труповете се вдигаха само веднъж на ден, обикновено сутрин. Ако някой от затворниците предадеше богу дух следобед, оставаше на мястото си до сутринта на следващия ден. Разбира се, умрелите просто се хвърляха в залива без какъвто и да било опит за погребална церемония.

Колкото и да страдаше, Том намираше сили в себе си да съчувства на нещастните си съкилийници. Дрехите им се бяха превърнали на парцали и едва покриваха измършавелите тела. Всички изглеждаха сбръчкани и болезнено бледи: Том знаеше, че много скоро ще заприлича на тях…

За бягство не можеше да става и дума. Никой не бе избягал от „Джърси“.

Светлината се усили с напредването на сутринта.

Том забеляза, че има поне два нови случая на дребна шарка и се запита притеснено колко ли време ще измине, преди тя да атакува и него.

— Боледувал ли си от тази болест?

Дрезгавият глас на човека до него прекъсна мрачните му разсъждения. Казваше се Сайлъс Пийбоди и притежаваше аптека във Филаделфия. Беше тук повече от шест месеца: бяха го пленили при битката край Бътс Хил в Роуд Айлънд.

— Имам предвид дребната шарка — поясни Сайлъс, когато Том го погледна въпросително.

Том поклати глава.

— В такъв случай трябва да вземеш някакви мерки. — Той затърси нещо в джоба на ризата си с ръка, която видимо трепереше. Най-сетне измъкна обикновена топлийка и я подаде на Том. — Ще трябва сам да се имунизираш. Тук няма лекари, за да направят това вместо теб. — Забеляза озадачения поглед на младия мъж и посочи малка рана на гърба на ръката си. — Виждаш ли я? Благодарение на нея останах жив тук толкова месеци. — Огледа се. — Този е подходящ. — Посочи някакъв нещастник недалеко от тях. — Язвите му започват да се пукат. Нужно е да вземеш съвсем малко от тях, за да има резултат. — Той кимна към топлийката, която Том държеше несигурно между палеца и показалеца си. — Направи си достатъчно дълбока драскотина: трябва да потече кръв. Постави малко от разтворените му язви в раната си и я превържи с кърпичка, ако имаш такава.

Там направи гримаса на отвращение.

— Това дава ли резултат?

— Ще разбереш до утре. Ако раната ти забере, всичко е наред.

— Но ако се заразя?

Сайлъс сви рамене.

— И без това ще се заразиш — отговори той философски.

Том преодоля погнусата си от покрития с язви нещастник и последва съвета на Сайлъс. Нямаше кърпичка, но откъсна ивица плат от ризата си и внимателно превърза раната.

Междувременно капаците най-сетне бяха вдигнати и той с благодарност тръгна заедно с другите нагоре към палубата за жадуваната глътка свеж въздух.

— Стой! — извика пазачът. По стълбите слизаха двама моряци. — Рибите трябва да бъдат нахранени преди вас, проклети бунтовници! — Изсмя се гръмогласно и проследи с поглед моряците, които трябваше да отстранят умрелите през нощта. Днес имаше само един мъртвец, задачата бе приключена бързо и на затворниците, петдесет на брой, им беше разрешено да излязат на палубата, за да получат първата от двете оскъдни дажби за деня.

Том уморено се повлече с другите към двете познати вече огромни медни тенджери: едната от тях съдържаше разредена овесена каша със странна добавка от грах — закуската, а в другата се плакнеха късове варено месо — вечерята…

Том погледна с копнеж тенджерата с месото, но не смееше да го яде дори когато им го сервираха: варяха кашата с прясна вода, но за месото вадеха с кофи от морската вода край кораба и солта й отдавна бе корозирала медта.

— Жива отрова — бе го предупредил Сайлъс още първата вечер.

В края на деня двамата се задоволяваха само с парче сухар, полято с малко олио, и с около половин литър прясна вода, която се полагаше на всеки един по това време.

Взеха си паниците с каша и по тенекиена чаша чай и потърсиха свободно място на палубата, за да изядат в относително спокойствие оскъдната си закуска.

Наоколо бяха закотвени три от т.нар. „болнични“ кораби: „Скорпион“, „Хънтър“ и „Стромболоу“. И трите бяха използвани за същите цели, както и „Джърси“…

До техния кораб доплува малка лодка и отгоре спуснаха към нея въжена стълба. Докарваха още затворници. Когато се изкачиха на палубата, към тях се доближи британски офицер и им заговори нещо със сериозно изражение. Том знаеше за какво става въпрос: бе преминал през същата процедура, когато стъпи за пръв път на палубата на „Джърси“. Офицерът предлагаше на новодошлите да се закълнат във вярност към краля: освобождаваха веднага този, който се закълне.

Младият мъж се усмихна мрачно, когато видя как всички новодошли твърдо поклатиха глави.

След закуска бяха натикани отново долу, където трябваше да прекарат дълги мъчителни часове до шест вечерта, когато пак ги изкарваха на палубата, за да им раздадат „живата отрова“…

* * *

Когато Франц влезе в общото помещение тази вечер, Клодия веднага се спусна към него, за пръв път радостна, че го вижда.

— Имате ли новини за Том? — запита тя бързо, преди той да успее да си отвори устата.

Франц махна шапката си и се отпусна тежко на стола.

— Наистина е на „Джърси“.

Клодия седна на масата срещу него, без да я е грижа, че е единствената келнерка в момента: Джилиън бе на горния етаж при Едуина, а двете момичета бяха напуснали веднага след ареста на Том. Клодия не ги осъждаше: офицерите, които все още идваха в кръчмата, се държаха студено и ги гледаха много подозрително.

— Има ли начин да бъде освободен? — запита тя.

— Направих запитвания, говорих и със старши лейтенанта. Честно казано, ще мине време, докато се направи нещо — ако изобщо има такава възможност.

Клодия отпусна отчаяно рамене: знаеше, че трябва да предаде тази обезсърчителна новина на Едуина.

— Колко време издържат хората на тези кораби?

— Не знам — тихо каза той. — Някои мъже са по-издръжливи от други.

— Смятате ли, че е възможно организиране на бягство? Корабите са закотвени само на около три километра от брега. — Знаеше, че рискува много, като говори така пред един наемник, но положението бе достатъчно сериозно, за да оправдае подобно безразсъдство. — Може би е възможно през нощта да се промъкне достатъчно близо малка лодка, без да бъде забелязана. И ако някой съобщи на Том да скочи от кораба в определено време…

Франц бе започнал да поклаща отрицателно глава, преди Клодия да бе изложила и половината от плана си за бягство от „Джърси“.

— Пазачите стрелят по всичко, което се движи. По-голяма част от тях са наемници — добави той с въздишка. — Доколкото знам, още никой не е избягал от тези кораби. Дори и някой да успее да скочи в морето, има достатъчно верноподаници, които го връщат веднага щом стигне до брега. А след няколко седмици, прекарани на борда на тези затворнически кораби, много е съмнително дали някой мъж, колкото и добър плувец да е, ще има достатъчно сила да преплува разстоянието до брега…

— Искате да кажете, че ги хранят лошо? — Очите й го молеха да отрече и Франц бе силно изкушен да излъже.

— Хранят ги, колкото да не умрат — призна истината той и се смръщи замислено. — Има нещо, което мога да направя. Обещавам да се опитам да му занеса храна.

— Ще ви бъдем много благодарни — възкликна Клодия, изненадана от предложението му.

Той я гледаше по своя странен, напрегнат начин, който винаги я бе карал да се чувства неловко. Кой знае защо, беше й невъзможно да срещне директно тези пронизващи сини очи. Навлажни устни и се поддаде на изкушението да зададе въпрос, който знаеше, че би трябвало да задържи за себе си.

— Веднъж заявихте, че не съм това, което претендирам да съм. Какво всъщност искахте да кажете?

— Вие се представяте като лека жена — отговори той без ни най-малко смущение. — Но не сте такава.

Тя почервеня.

— Глупав извод — отвърна, видимо спокойна. — Аз съм точно това, което виждате.

Той замълча за миг, без да отмести поглед от нея.

— Мисля, че не е така.

Клодия бързо скочи на крака, вече съжалила за импулсивно зададения въпрос.

* * *

Януарските дни ставаха все по-студени, докато отминаваха един след друг под сивото зимно небе. По реката се появи лед, езерата почти напълно замръзнаха. През тези седмици Джилиън се срещаше редовно с Филип, но без опити за интимност: младото момиче внимаваше случаят в дома му да не се повтори. Беше нервна, напрегната, тревожна. Едуина изглеждаше добре на вид, но Джилиън не знаеше колко още ще може да издържи. Ден след ден изслушваше с престорено спокойствие неясните уверения на Филип, че всичко ще се оправи.

Но нищо не се случваше.

Загуби търпение в края на първата седмица от февруари. Филип пристигна в дома на баба й рано следобед. На въпросите на Джилиън отговаряше по същия неясен начин, както беше отговарял през последните няколко седмици.

— Но вече измина цял месец! — извика тя.

— За тези неща се изисква време.

— Време! — Младото момиче почти изкрещя думата. — Том страда на този вонящ кораб, а ти ми говориш за време! Сигурно влиянието ти пред британските ти приятели не е толкова силно, колкото си мислиш! — обвини го тя язвително.

— Човекът, с когото говорих, ме уверява, че Томас скоро ще бъде освободен.

— С кого си говорил?

— Предпочитам да не споменавам името му — отговори уклончиво Филип. — Направих всичко по силите ми.

— Оказва се, че то е недостатъчно. — Джилиън постави ръце на кръста си и го изгледа презрително. — Упоритото ти пълзене пред тези хора би трябвало да ти осигури нещо по-конкретно от неясни предположения.

— Получих уверение… — започна той, но тя го прекъсна гневно:

— Не проумяваш ли, че това са хора, на които не може да се разчита? Наистина не мога да разбера твоя начин на мислене.

Филип протегна ръка към нея, за да я успокои, но тя така буйно се дръпна, че го стресна.

— Престани — извика вбесена. — Това е твоето разрешение на всеки проблем, нали?

Младият мъж замълча и дълго време не отмести поглед от нея.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако заявя пред теб, че поддържам каузата?

Джилиън гневно смръщи вежди.

— Кого се опитваш да заблудиш? Вълкът козината си не мени! Ти си точно това, което винаги си бил — предател! — Той пак протегна ръка, но тя ядосано я перна. — Ако си за каузата, защо не си в армията? Не искаш да омърсиш чистите си ръце!

Изразът на лицето му й подсказа, че бе отишла твърде далеко, но гневът като че ли я бе лишил от разсъдък и тя повдигна предизвикателно брадичка. Беше хвърлила ръкавицата в лицето му. Сега бе негов ред да я поеме.

И той я пое по съвсем неочакван за Джилиън начин.

— Всъщност ти не искаш да се омъжиш за мен, нали? — каза той замислено. Гледаше я, като че ли я вижда за пръв път.

Неочакваната промяна на темата я изненада толкова много, че не отговори веднага.

Филип прие мълчанието й за потвърждение.

— Онзи ден, когато дойде в къщата ми, не си искала това, което се случи между нас, така ли е? — Той я сграбчи за раменете и гневно я разтърси. — Направи го само за да осигуриш помощта ми за Томас. — Пусна я внезапно и грабна шапката си. — Много добре. Честно ти предложих женитба — продължи той тихо. — Разбирам, че съм сбъркал. Не съм човек, който повтаря грешките си. — Отправи се към вратата. — Когато баба ти се върне, ще й представя обясненията си. — Бе изненадан от болката, която го разкъсваше отвътре. „Но защо?“ — запита се той с горчивина. От самото начало бе ясно, че Джилиън не желае да се омъжи за него. Извинението й беше, че е тори. Но Филип знаеше много добре, че има и нещо друго…

Джилиън го наблюдаваше да излиза от стаята и от живота й със смесени чувства. От една страна, изпитваше облекчение. Но, от друга…

Стисна юмруци и удари с все сила по масата, като посрещна почти с радост острата болка, която я преряза. От всички мъже в Ню Йорк — в колониите — в света! — защо трябваше да бъде привлечена точно към този мъж?

Тялото й можеше да приеме предател. Но тя самата не можеше.