Хелън Леър
Непокорната Джилиън (4)

Четвърта глава

Из дневника на Джилиън:

2 ноември 1777 година

Войната става все по-страшна и по-страшна. Преди по-малко от два месеца се случи нещо толкова жестоко, че още не мога да повярвам как е възможно цивилизовани хора да се държат по този начин. През нощта на 20-и септември полк наемници под командата на британския генерал Чарлс Грей нападнали американския лагер при Паоли. Много по-малко на брой и изненадани от внезапната атака, американците хвърляли оръжие и вдигали ръце. Но генерал Грей затворил очи пред пълната им беззащитност, войниците му се отдали на клане и избили жестоко повече от 300 американци…

„Синия лебед“ бе изпълнен докрай. Работата беше се увеличила чувствително и Томас се принуди да наеме още две барманки. Една от добрите черти на британците беше, че плащаха с монети, докато Конгресът бе започнал да печата банкноти, наречени „континентални“: те нямаха солидно покритие и дори патриотите отказваха да ги вземат. Но в превзетия от британците Манхатън почти нямаше такива банкноти, а и когато случайно се появяваха отнякъде, ги късаха и захвърляха с презрение.

Джилиън отиде до бара и предаде поръчката на Том. Вече осемнайсетгодишна, със стройно тяло с добре закръглени форми, тя се бе превърнала неусетно в жена, която мъжете веднага забелязваха. Помагаше в общото помещение на кръчмата само привечер, когато имаше много хора. През останалото време Клодия се справяше с работата, подпомогната от двете нови барманки Дилия и Частити.

— Готово, Джилиън. — Том постави две големи калаени чаши на таблата й.

Младото момиче отнесе таблата до маса, заета от трима мъже, двама от които бяха офицери. Полковник Харкрофт и капитан Беникот бяха редовни посетители, но цивилният с тях идваше за пръв път тук. Бе красив млад мъж с бяла напудрена перука. „Ако се съди от цвета на веждите му — помисли Джилиън, — косата му сигурно е тъмна.“ Бе облечен доста превзето, синият му жакет от брокат бе избродиран по ръбовете със сребърен конец. Когато се приближи, полковник Харкрофт говореше на цивилния:

— А вие, господин Мередит? Бяхте ли тук по време на окупацията?

Събеседникът му вдигна ръка, сякаш с желание да отблъсне дори мисълта за такава възможност.

— Не. Не стъпих в Ню Йорк, докато не прогонихте бунтовниците. А ако се върнат, отново ще си отида — добави той с мрачно изражение.

— Не се тревожете за това — побърза да го успокои полковникът. — Само при вида на нашата кавалерия бунтовниците изпадат в такава луда паника, че се пребиват един друг в стремежа си да избягат. — Докато говореше, поглаждаше с палец добре оформените мустачки над горната си устна. — Повярвайте ми, няма начин шепа лошо въоръжено опълчение да победи Британската империя.

— Искрено се надявам, че ще се окажете прав — въздъхна Мередит. Вдигна чашата, поставена от Джилиън пред него, и отпи солидна глътка.

— Бъдете сигурен, че войските на Негово величество дойдоха тук, за да останат. — Полковникът погледна младото момиче. — А… госпожице Уинтроп! Вие сте истинска радост за старите ми очи. — Вдигна чаша. — Пия за най-красивата барманка в колониите.

Джилиън се усмихна дръзко.

— Обзалагам се, че казвате това на всяка барманка. — Обърна се към Мередит и усмивката й изчезна, когато забеляза нахалния му поглед, с който я оглеждаше от глава до пети.

— За пръв път ви виждам тук — осмели се да подхвърли тя без усмивка.

Мередит се облегна назад и я погледна с повдигната вежда, като че ли забележката й бе израз на невъобразимо нахалство. Вторачи се в нея и без да бърза, я огледа отново безочливо. Устните на Джилиън бяха сочни и чувствени, очите й — сиви, защитени от тежки мигли; тези очи, открити и интелигентни, искряха с вътрешна сила и одухотворяваха лицето й.

— Не се притеснявай, хубаво момиче — заяви той накрая нарочно проточено. — Отсега нататък сигурно ще ме виждаш често. След като вече знам какъв прекрасен десерт се предлага в „Синия лебед“, няма начин да не дойда пак.

Дяволита усмивка заигра по устните му и той й хвърли поглед, който още повече я вбеси. Изражението й съвсем ясно показваше, че съвсем не е очарована от думите и държането му. Ако бе от червенодрешковците, щеше да се постарае да прикрие гнева си — никой не стига до ценна информация със сръдня. Но този мъж бе цивилен — и при това нахален.

— Още по-сигурно е, че вероятно ще ви заседна на гърлото — отвърна тя дръзко.

Той се наведе напред и щипна шеговито бузата й.

— С радост ще рискувам, малка красавице.

Капитан Беникот, мъж към трийсетте, весело се засмя.

— Скъпа Джилиън, съветвам те да не влизаш в спор с Филип Мередит. — Потупа ласкаво ръката й, но бащинският му маниер не подлъга младото момиче нито за миг. — Той скоро се върна от Англия с диплома за адвокат от Оксфорд и бързо се наложи като един от водещите адвокати в Ню Йорк.

— Нима? — отвърна Джилиън, очевидно невпечатлена. — А правото му да работи като адвокат включва ли и право да бъде арогантен?

Беникот отметна глава назад и се разсмя.

— За пръв път чувам да те описват така, Филип. — Усмихна се на Джилиън. — По-голяма част от дамите смятат, че господин Мередит е очарователен мъж.

Младото момиче повдигна предизвикателно вежда.

— Някои жени не са достатъчно взискателни, капитан Беникот — отбеляза студено тя и тръгна към бара.

Вцепени се за миг, когато ги чу да избухват в гръмогласен смях зад гърба й. Джилиън не се съмняваше ни най-малко, че се смеят на нея и още повече се вбеси.

През следващия час се постара да не обръща внимание на Филип Мередит. Не можеше да си отговори точно защо прави това — знаеше само, че се чувства неловко край него. Тъмните му очи като че ли я разсъбличаха всеки път, когато се спираха на нея.

Тълпата посетители за вечеря започна постепенно да се разрежда. Останаха само сериозните пиячи, решени да стоят до затварянето на кръчмата.

Джилиън свали уморено престилката си. Забеляза, че Клодия говори оживено с британски офицер, хубавото й лице бе сгърчено в усмивка, която — Джилиън знаеше добре това — бе само лъжлива фасада.

Сгъна престилката си с въздишка. Клодия не бе се отказала от решението си, както бе предположила сестра й. Тя предлагаше тялото си срещу информация и се оказа много добра в това отношение. Колкото и да не й се искаше, Джилиън трябваше да признае факта, че почти цялата стойностна информация стигаше до тях чрез Клодия. Освен това тя с презрение пускаше всяка получена монета в торбичката с парите за войската, която Том държеше в кухненския бюфет.

„Клодия — мислеше си Джилиън на излизане от общото помещение, — изглежда, притежава някакъв странен усет: как успява да се хване за необходимия човек в точния момент?“ Седмици, дори месеци минаваха, преди да приеме някой офицер в стаята си. Много от тях й бяха предлагали постоянна връзка, но Клодия упорито отказваше, без отказът да влоши отношенията й с тях, нещо наистина странно. Клодия притежаваше непреодолимо обаяние, което я различаваше от другите жени. И независимо от това, което вършеше, мъжете се отнасяха към нея с неочаквано уважение. Само един поглед на изумрудените й очи бе достатъчен да омае по-голяма част от мъжете около нея.

Джилиън реши да поговори със сестра си на горния етаж, преди да се върне вкъщи. Едуина рядко слизаше в общото помещение на кръчмата; разделяше времето си между кухнята и грижите за двумесечната си дъщеря.

Завари я да кърми бебето в спалнята пред запалената камина: стаята се осветяваше само от огъня в нея.

— Надявах се, че ще е будна — усмихна се момичето веднага щом влезе в стаята.

— Полубудна е. — Едуина погледна дъщеря си с искрена гордост. Бяха я кръстили Констанс.

— С всеки изминат ден все повече и повече заприличва на Том — отбеляза Джилиън.

Сестра й се засмя тихичко.

— Така казва и баба. — Избърса капчица мляко от ъгъла на малките розови устнички и я подаде на Джилиън. — Пак заспа.

Джилиън залюля племенничката си на ръце под ласкавия поглед на сестра си, която закопчаваше корсажа си.

— Правиш това много добре — подхвърли й Едуина. — Трябва да се омъжиш и да си родиш няколко дечица. — Взе бебето от ръцете й, пресече стаята и го постави внимателно в дървената му люлка.

— Едва ли ще се омъжа някога — заяви мрачно Джилиън и зарови с ръжена в огъня. Лумнаха буйни пламъци.

Едуина грижливо подпъхна одеялата под дъщеричката си.

— Мелани Картрайт и майка й те каниха на безброй приеми — обади се тя. — А ти отклоняваш поканите им. Сигурна съм, че ако беше отишла, щеше да се срещнеш с някой симпатичен младеж.

— Говориш като баба — оплака се Джилиън и опря ръжена до камината. — Къщата на Картрайтови се пълни с червенодрешковци и тори също като нашата — добави тя кисело. — Достатъчно е, че се налага да ги гледам тук всеки божи ден… — Замълча за миг и изплака: — О, Едуина, кога ще свърши най-сетне тази война?

Едуина седна отново пред камината и изгледа мълчаливо сестра си, преди да заговори.

— А какво, ако британците спечелят?

Младото момиче потрепери.

— Не смей дори да мислиш така! — Наведе се, целуна я по челото и въздъхна. — А сега трябва да си ходя вкъщи.

Слезе на долния етаж и се канеше да си тръгне, когато внезапно се върна в общото помещение, без да може да обясни защо. „Може би — опита се тя да оправдае импулсивното си действие — там отново се е събрала тълпа от хора и Том се нуждае от помощта ми.“

Масата на полковник Харкрофт и приятелите му бе празна.

„Радвам се, че си е отишъл“ — каза си Джилиън, докато намяташе пелерината си. Имаше достатъчно проблеми с отблъскващите червенодрешковци, за да усложнява живота си с някакъв нахакан тори.

Излезе навън и усети студените целувки на падащите снежинки, завъртени в лудешки танц от вятъра. Момичето загърна плътно пелерината около себе си и ускори крачка.

Малко по-късно, вече в стаята си, Джилиън разреши на Кати да й помогне да се съблече. Облече памучната си нощница и се отправи към писалището.

Кати внимателно сгъна дрехите на господарката си и ги прибра в гардероба. Погледна я, вече надвесена над дневника си, и въздъхна съжалително. „Какво ли драска в този дневник всяка вечер? — зачуди се тя. — Нито един младеж не я търси, отива на приеми само когато баба й я завлече насила. А е толкова хубава със сивите си очи и дългата си руса коса… Крайно време е да си потърси съпруг, вместо да хаби силите и младостта си за «каузата», както я нарича тя. Само вбесява баба си, която пък толкова пламенно поддържа британците.“ Кати поклати объркано глава. За нея лично нямаше значение кой ще спечели войната — беше й все едно.

— Ще имаш ли нужда от мен? — запита тя, преди да се отправи към вратата.

Джилиън само поклати глава и дори не забеляза кога Кати излезе от стаята. Измина доста време, преди да затвори дневника и да го прибере в чекмеджето.

Сгуши се в леглото, но лежа дълго с отворени очи, вслушана във воя на снежната буря навън: тя виеше около ъглите на сградите като ранено животно и блъскаше безжалостно голите клони на дърветата, които стенеха и се гърчеха в бесен танц.

Бурята вилня в Манхатън през цялата нощ, но до сутринта отмина, оставяйки зад себе си дълбоки преспи, бледосиньо зимно небе и безброй ледени висулки, които хвърляха фойерверки от искри под лъчите на студено слънце.