Хелън Леър
Непокорната Джилиън (24)

Двадесет и четвърта глава

Джилиън тихо изстена. Всички части на тялото й я боляха от седенето в едно положение през цялата нощ. Роб се беше изтегнал с глава в скута й и от тежестта на тялото му горната част на краката й беше изтръпнала.

Предполагаше, че вече е съмнало. Хвърли бърз поглед на закования прозорец, за да се увери. Светлината, проникваща през цепнатините, бе рехава. Не беше на зазоряване. Прекалено много време бе минало. Ето защо реши, че денят е облачен. Все още не беше станало осем, защото не бяха донесли закуската.

Когато вратата най-после се отвори, Джилиън вдигна очи без особен интерес. Малко се изненада, като видя, че пазачът не носи храна.

— Ти! — рязко я посочи той. — Ела с мен.

Джилиън не стана веднага. Наведе глава и погледна Роб. После нежно отстрани косата от челото му. Лицето му вече не гореше от треската. Беше студено от часове. Тя бе спряла да плаче и сега очите й бяха сухи. В гласа й прозвуча равнодушие, когато промълви:

— Той е мъртъв.

Пазачът се намръщи.

— Ще пратя някой да го прибере. Хайде!

Нетърпеливостта му се бе възвърнала. Той не беше човек, способен да подложи на съмнение решенията на началниците си, но бе убеден, че жените не бива да бъдат пращани в затвора, поне не в този, в който той работеше. Жените бяха прекалено разрушителни, странна смесица от слабост и сила, която можеше да подлуди човек.

Когато Джилиън пак не помръдна, пазачът отиде при нея, изблъска мъжа от скута й и я дръпна да се изправи. Краката й се огънаха и тя се свлече на пода, но той грубо я вдигна отново.

— Остави я на мира — каза през зъби Лукас.

Пазачът се обърна и му изръмжа:

— Не ми казвай какво да правя, бунтовнико. Ако ти е мил животът, дръж си езика.

Лукас наведе глава. Искаше да се притече на помощ на Джилиън, както бе обещал, но не беше достатъчно силен. Седна нещастен, надявайки се тя да не забележи срама му.

Като разбра, че повече няма да му се месят, Блейк отново се обърна към Джилиън и здраво сграбчи ръката й.

Тя тръгна напред, препъвайки се. С всяка крачка по краката й нагоре се разнасяха остри, режещи болки, схванатите й мускули започваха да се съживяват.

В коридора мъжът я пусна, за да заключи вратата. Газените лампи проблясваха, светлините се сменяха със сенки и разпръскваха по стените изкривени фигури. В тази част на сградата, изглежда, нощта не свършваше.

Джилиън се олюля, но успя да се задържи на крака. Не беше любопитна къде я водят. Умът й отказваше да се съсредоточи върху нещо по-далечно от настоящия момент. Предполагаше, че тази реакция най-вероятно се дължи на безсънието. През по-голямата част от времето, откакто бе попаднала на това място, почивката й убягваше, а през последните близо тридесет часа изобщо не бе спала.

— Продължавай — изръмжа пазачът.

Джилиън покорно тръгна. Точно сега, изглежда, имаше нужда да се съсредоточи дори върху ходенето.

Преведоха я през цял лабиринт от коридори до една стая, която беше пригодена за кухня. Стените бяха варосани наскоро и създаваха измамна илюзия за чистота, опровергавана от немития и непометен под. Две големи печки, в които горяха дърва, правеха помещението неприятно топло. От тенджерите се носеше станалата й вече противна миризма на каша.

Сложиха я да седне на стол до единствената маса, подпряна върху дървено магаре. Останалите пазачи бяха в стаята, някои пиеха чай, други просто стояха и разговаряха. Те я погледнаха бегло.

Сипаничавият пазач сложи пред нея чаша чай и купа с омразната каша. Тя само я погледна и се извърна.

— Не съм гладна — каза Джилиън. Умът й бе толкова изтощен, толкова зает с други неща, че тя изобщо не се запита защо я бяха довели тук да изяде закуската си.

Блейк се намръщи.

— Заповядвам ти да ядеш, преди да тръгнем.

„Да тръгнем? Да тръгнем къде?“ — учуди се Джилиън. Мисълта се мерна и изчезна от съзнанието й, без да получи някакво логично обяснение. Това не я интересуваше.

Въздъхна дълбоко, опря лакът на масата и подпря брадичката си с ръка. Толкова много се стара, но всичките й усилия бяха напразни. Роб почти се бе оправил. Беше се съвзел и изглеждаше по-добре. Преди два дни състоянието му се бе влошило. Миналата нощ бе изпаднал отново в безсъзнание и беше умрял в ръцете й. Беше си отишъл спокойно от този свят; поне за това Джилиън бе благодарна.

Тя се сепна, когато пазачът сложи тежката си ръка върху рамото й и грубо я разтърси.

— Какво ти става? — попита той. После посочи купата. — Яж!

Джилиън взе лъжицата с безразличие.

Доволен, че заповедите му се изпълняват, мъжът се отдалечи и отиде да разговаря с другарите си.

Въпреки настоятелните подкани на пазача, той, изглежда, заникъде не бързаше. Времето минаваше, а Джилиън все още седеше на масата, наполовина изядената каша отдавна бе изстинала и се бе втвърдила.

Най-накрая, когато според нея сутринта бе превалила, в стаята влезе английски сержант. Той и пазачът приказваха много тихо и Джилиън не можеше да ги чуе, но забеляза, че двамата мъже я поглеждаха няколко пъти по време на разговора си.

После пазачът се приближи към нея.

— Трябва да тръгнеш със сержанта — каза той.

Джилиън се изправи, малко изненадана от спокойствието си. Хрумна й, че може да отива на собствената си екзекуция. Странно, но не изпитваше страх.

Сержантът не понечи да я хване, но внимателно я наблюдаваше, докато тя се качи в чакащата карета. Бдителността му малко намаля, когато се настани до нея.

Денят наистина беше облачен, слънцето се бе скрило зад един дебел облак, който затъмняваше цялото небе.

Джилиън не направи опит да се съпротивлява. Просто си седеше, докато колата трополеше, чудейки се къде я водят. „Едуина сигурно много се е разтревожила“ — помисли си тя с въздишка. Обърна глава и погледна войника до себе си. Той улови погледа й и леко й се усмихна.

Окуражена от това, Джилиън се осмели да попита:

— Възможно ли е да изпратя съобщение на сестра ми, че съм добре?

Сержантът бавно поклати глава.

— Съжалявам, но не ми е позволено да предавам съобщения от вас. Или от който и да било друг затворник — добави той, като се опита да смекчи отказа си.

Каретата най-после спря. Джилиън познаваше къщата и не можеше да си представи защо я водят тук. Сержантът слезе, после се обърна да й помогне, подавайки й ръка.

Тя пренебрегна оказаната й вежливост. Събра всичката останала някъде дълбоко в нея сила, сигурна, че ще й бъде необходима, за да посрещне онова, което я очакваше. Без съмнение щяха отново да я разпитват. „Е, добре! Няма да им кажа нищо.“

Джилиън изправи рамене, вирна брадичката си и така влезе в къщата на главнокомандващия английската армия.

Вътре беше значително по-хладно. Фоайето представляваше обширно помещение, покрито с бели и черни плочки, разположени шахматно. На известно разстояние една от друга бяха поставени малки масички от черешово дърво, върху всяка от които бе поставена изящна порцеланова статуетка. Към втория етаж водеше величествено широка, застлана с килим стълба.

По средата на фоайето Джилиън спря, забелязала отражението си в някакво огледало. Косата й бе оплетена и разбъркана; разрошена и несресана, нейната обичайна лъскавина почти не личеше. Ръцете й се спряха на корсажа. Макар да се виждаше само от кръста нагоре, Джилиън бе поразена от това колко изцапана и мръсна изглежда.

Тя се извърна и забеляза, че сержантът я наблюдава. Мъжът не направи опит да я сръчка да продължи нататък и се задоволи да изчака, докато Джилиън свърши с оглеждането си.

Видяното й бе достатъчно. Тя го последва към отворената врата. Сержантът спря и й направи знак да влезе.

Когато прекрачи прага на стаята, Джилиън видя Филип. Тя си пое дълбоко дъх, не искаше да покаже облекчението, което изпита. Независимо че се бяха отчуждили, Джилиън инстинктивно разбра, че той е тук, за да й помогне.

Филип беше седнал на един стол. Когато тя влезе, той стана.

Очите му я обходиха от горе до долу и Джилиън с мъка успя да задържи главата си изправена.

Брадичката му се изопна и Филип бе овладян от гняв, който се смени с гордост. Направи опит да се успокои, тъй като знаеше, че е по-добре да не показва чувствата си в присъствието на генерал Клинтън. Въпреки намерението си, Филип съзнаваше, че ако Кънингам беше в стаята, той щеше да го удуши, независимо от последствията.

Филип се овладя и посочи стола, току-що освободен от него. Джилиън поклати леко глава в знак на отказ. Лицето й беше бледо и изпито, а отслабналото й тяло й придаваше крехък вид, от който сърцето на Филип се късаше. Тя приличаше на изгубено бездомно дете. Филип изпита желание да я прегърне и да й каже колко е красива.

И може би щеше да го направи, ако Клинтън не се беше окашлял в този момент. Генералът седеше на стола до прозореца, същият, на който бе седял, когато Филип дойде при него предишния ден. Сега той беше облечен в пълна военна униформа.

Клинтън махна с ръка на Джилиън.

— Приближете се, мис Уинтроп. Не искам да крещя, за да ме чувате. — Почака малко, докато Джилиън направи няколко крачки напред и застана зад стола срещу него. Генералът не я покани да седне. — Създадохте на всички ни много главоболия с вашето непокорно държане.

Той не пропусна да забележи предизвикателния блясък в сивите й очи. Клинтън се зачуди какво щеше да направи тя, ако поискаше сега от нея да положи клетвата за вярност, но той много добре знаеше, че тази възможност се предлагаше на всички пленници, преди да бъдат затворени. Ако беше сторила това, сега нямаше да е тук и да прекъсва работата му с нежеланото си присъствие.

— Мистър Мередит ме уведоми, че двамата скоро ще се ожените.

Очите на Джилиън се разшириха, но не отговори нищо, съобразявайки бързо, че Филип може би бе използвал този довод, за да я освободи. Генералът, изглежда, не очакваше да получи отговор, защото почти веднага продължи.

Не изговаряйки докрай думите, той започна да й разяснява цената на нейната свобода.

— Ето защо изпратих за свещеника — каза в заключение генералът. — Веднага след церемонията ще сте свободна да си отидете под попечителството на съпруга ви.

— Не!

Понечи да си тръгне, но Филип стисна здраво ръката й. За разлика от натиска, който той упражняваше върху нея, гласът му бе тих, почти незаинтересован.

— Скъпа Джилиън, вече обясних на сър Хенри, че сигурно ще предпочетеш да изчакаш баба ти да се върне от Халифакс. Но според него забавянето ще създаде проблеми.

— Какви проблеми? — Джилиън успя да се освободи от ръцете на Филип.

Генералът й отговори с привидно мек глас:

— Проблемът е какво ще правим тогава с теб, скъпа. Арестували са те за сериозно провинение, за което един мъж би бил обесен. Все пак съгласен съм да взема предвид възрастта ти и факта, че баба ти е верен поданик на Негово величество. Но за мен е очевидно, че трябва да бъдеш поставена под опеката на някой, който ще е отговорен за действията ти. Какъв по-подходящ човек за това от съпруга?

Джилиън наведе очи.

— А ако откажа?

Генералът се облегна назад на стола си и въздъхна дълбоко.

— Тогава няма да имам друг избор, освен да те изпратя на някой от нашите затворнически кораби, но не мисля, че ще ти хареса. Условията там не са за дами. Страхувам се, че ще се чувстваш доста неудобно.

Джилиън неволно потрепери и погледна към Филип, надявайки се той да отрече казаното. Сигурно нямаше да постъпят така с една жена.

За момент очите им се срещнаха. По-лесно щеше да бъде да разчете изражението на сфинкс, мрачно си помисли тя.

— Това е глупаво, Джилиън — каза Филип, отделяйки очи от прекрасното й лице. — Ще се оженим днес и край на тази история. — Генералът го погледна одобрително.

Тя внимателно се вгледа във Филип, чудейки се дали наистина иска да се ожени за нея, или се опитва да я спаси от затвора.

Филип се обърна към генерала.

— Ще ни позволите ли да поговорим малко насаме? — попита любезно той.

— Не виждам нужда от това — кратко отвърна сър Хенри. — Е, мис Уинтроп? — В гласа му се четеше нетърпение. Пръстите му забарабаниха по облегалката на стола.

Джилиън обърна глава и дълго се взира в генерал Клинтън, преди да проговори:

— Има нещо, което бих искала да се направи и тогава може да продължим нататък.

Каза това с такава тежест, че изненадата, изписала се по лицето на генерала, се смени с уважение. Той не я попита какво е желанието й; знаеше много добре, че Джилиън ще му го каже.

— Един мъж умря в стаята, в която бях затворена. Бих искала тялото му да бъде погребано прилично и родителите му да бъдат уведомени.

Филип издаде звук, който би могъл да се възприеме като знак на нетърпение или предупреждение. Това не я интересуваше и Джилиън не го удостои с вниманието си.

Клинтън вдигна ръка и разтърка челото си, като че ли искаше да предотврати започващо главоболие.

— Затворници умират всеки ден… — започна той.

— Не и мои приятели — студено отвърна Джилиън. — Ако беше дошъл лекар, може би щеше да го спаси, но когато помолих за такъв, тази отрепка — пазачът, когото сте сметнали за подходящ да назначите, просто ме удари през лицето. — Главнокомандващият вдигна към нея присвитите си очи, но тя устоя на погледа му. — Нямаше прилична храна, която да му се даде — продължи Джилиън със същия леден тон, ясно показващ презрението й. — Нито пък достатъчно вода, за да облекчим жаждата му. Кажете, генерале — попита тя, — опитвали ли сте се някога да намокрите нечие изгарящо от треска чело с полагащия ви се чай?

В стаята се възцари оглушителна тишина.

Филип се помъчи да запази спокойствие, но умът му трескаво работеше. Той погледна незабелязано към вратата. Часовият беше на поста си. Дори и пушката му да не бе заредена, щикът беше на мястото си. Филип се обърна. „Прозорецът?“ Това бе някаква възможност.

Преди да успее да обмисли напълно този план за бягство, в случай че се наложеше, генералът заговори.

— Мис Уинтроп — най-после бавно каза той, като подбираше думите си, — ние не сме чудовища, за каквито искате да ни представите. Затворници умират. Това се случва. Нито една армия не може да храни и да се грижи за пленниците си, както би искала. Просто няма достатъчно провизии. Трябва да се направи избор между войниците, участващи в битката, и пленените на бойното поле.

Изтъкнатите от него факти не бяха оценени и той го забеляза.

— Името му е Робърт Клейтън — продължи Джилиън, като че ли генералът не бе казал нито дума. — Семейството му живее на три мили извън града на пътя, по който минава пощата.

Филип вече сериозно гледаше към прозореца. За щастие той беше отворен.

Клинтън въздъхна. Също като Хау преди него, той е неохота се възхищаваше на патриотите, които се бореха срещу едно толкова непреодолимо неравенство, но все пак успяваха да се издигнат над ужаса, обхванал страната им през последните години. Клинтън можеше да е предпазлив, но не бе глупав. Не се съмняваше, че тази жена е патриотка по душа. Оставаше му само да се надява, че пристрастията й щяха да бъдат обуздани, щом се омъжеше за човек като Филип Мередит. Ами ако това не станеше? Генералът потърка брадичката си, после погледна Джилиън. „През последните две седмици не й е било леко. Може би е научила урока си.“

Наблюдавайки Джилиън, Филип започваше да разбира по-добре. Този непобедим дух не беше пречупен, още по-малко сломен. Въпреки че бе несъмнено отпаднала и вероятно премаляла от глад, тя стоеше с гордо изправени рамене, а сивите й очи бяха непоколебими и смели.

— Много добре — каза най-накрая Клинтън. — Тялото на мъжа ще бъде върнато на семейството му. Могат да го погребат както намерят за добре.

Джилиън бавно кимна.

Клинтън се обърна към сержанта, стоящ до вратата.

— Погрижи се да бъде изпълнено — кратко нареди той. После отново погледна към Джилиън. — Това ли е всичко, мис Уинтроп? — попита генералът е изкривено от раздразнение лице.

Джилиън прехапа устни.

— Всъщност не.

Филип бавно отиде до прозореца. Скръстил ръце зад гърба си, той си даваше вид, че разглежда потъналите в зеленина градини. Мислеше си, че е достатъчно близко, за да грабне ръката на Джилиън и да я измъкне през прозореца, ако се наложеше. Часовият вероятно ще чака заповед. Като се има предвид предпазливият характер на Клинтън, той навярно щеше да помисли малко, преди да издаде някаква заповед. „Ще има достатъчно време“ — мислено заключи той. Мускулите му се свиха от силното желание да грабне Джилиън на ръце и да я понесе вън оттук.

— В килията имаше един младеж, който бе любезен да раздели яденето си е мен — каза тя, — макар да бе недостатъчно и за него. Бих искала да мога да му пращам храна и да съм сигурна, че ще я получава, докато е там.

— Мис Уинтроп, свободна сте да изпратите храна на всеки затворник от Манхатън, ако пожелаете. А сега може ли да продължим?

Тя въздъхна, усетила пронизващия поглед на генерала. Той бе станал студен и неотстъпчив.

Въпреки това, Джилиън се колебаеше — не защото не искаше да се омъжи за Филип и не защото не го обичаше. Тя го желаеше и вече бе разбрала това. Безкрайните дни и нощи, прекарани в затвора, ако не друго, поне й бяха осигурили достатъчно дълго време да мисли, достатъчно дълго време да прецени кое бе важно в живота й и кое не. Идеята за свободата все още гореше у нея със същата сила; нищо не бе в състояние да я промени.

Джилиън трябваше да приеме и да признае дълбоката си и неизменна любов към Филип Мередит. Тя винаги ли щеше да остане така? Щеше ли да го обича все още, ако той наистина беше тори, за какъвто някога го мислеше?

Предполагаше, че да, но в най-добрия случай отговорът подлежеше на съмнение. Истинският въпрос беше дали Филип действително искаше да се ожени за нея. Това тя не знаеше.

Непоколебимият поглед на Клинтън я накара ненадейно да почувства хлад въпреки топлия и влажен въздух, който се носеше на талази през отворения прозорец. Мъжът със сигурност се готвеше да я затвори, ако не се съгласеше. Сбърченото й чело се изглади и проясни. В края на краищата Филип бе адвокат, и то добър, по негова собствена преценка. Беше трудно да се получи развод, но не и невъзможно.

Джилиън бавно кимна в знак на съгласие.