Хелън Леър
Непокорната Джилиън (17)

Седемнадесета глава

Из дневника на Джилиън:

27 март 1779 година

Джордж Роджърс Кларк, млад подполковник от армията във Вирджиния, накарал своите войници да вървят 180 мили през местност, покрита с вода и почти непроходима и само със 170 храбри мъже завзел отново форт Винсенс.

За да защити хората в селото, заобикалящо форта, подполковник Кларк изпратил съобщение за своите намерения, преди да продължи напред, като им дал възможност да останат в къщите си, ако са патриоти, или да се присъединят към англичаните във форта, ако са тори. Повечето останали по домовете си. Англичаните били накарани да мислят, че полковник Кларк води със себе си 1000 войника и бързо се предали, когато започнало да се стреля сериозно.

Франц пристегна куртката си, вървейки бавно надолу по улицата. Времето беше студено и влажно. Мъглата бе толкова гъста, че не се виждаше нищо на повече от пет стъпки разстояние.

Той отвори вратата на кръчмата и въздъхна с облекчение, почувствал топлия въздух, който го обгърна като приятелска ръка. Остана известно време прав, докато не забеляза Клодия. После, вместо да отиде на обичайната си маса, се запъти към нея.

Погледите им се срещнаха и той се усмихна. Беше облечена в зелена рокля, която отиваше на очите й. Черната й коса леко се подаваше от шапката, но не толкова, колкото Франц би искал да види. Беше много красива, истински абанос, без примеси на червено в нея. Франц си я представяше мека като коприна и жадуваше да я докосне.

— Не беше много лесно — каза й той, — но утре сутринта ще се кача на борда на „Джърси“ да предам пратка с барут. Сигурен съм, че ще мога да видя мистър Кармоди, докато съм там. Както обещах, ще взема храна със себе си. Искаш ли да му кажа нещо?

Клодия поклати глава.

— Не. Но знам, че жена му би искала да му изпрати съобщение. Ела с мен.

Едуина беше в кухнята и разбъркваше тенджерата със задушеното говеждо. На мивката Манди внимателно скубеше перушината на едно пиле, предвидено за супа.

Когато Клодия влезе с Франц, Едуина ги погледна изненадано. Не можеше да си представи защо Клодия води този хесенски наемник в кухнята й. Изтри ръцете си в престилката, която носеше върху синята рокля от рипсена коприна, и се усмихна колебливо.

Клодия го представи набързо и обясни на Едуина за какво става въпрос. Лицето й светна.

— Можете ли да му занесете храна? Други дрехи?

Франц едва успя да кимне утвърдително и Едуина изхвърча от стаята. В кухнята беше топло. Франц свали куртката си и я закачи на един стол.

Клодия направи знак на Франц да седне на масата.

— Най-малкото, което мога да ти предложа, е безплатна храна — каза тя, като се суетеше около тенджерите на печката.

— Не е необходимо — запротестира Франц, но въпреки това седна.

Тя сложи пред него препълнена чиния с говеждо месо и картофи.

— Много мило е от твоя страна това, което правиш — каза след малко Клодия, наблюдавайки го как се храни.

— Ни най-малко — измърмори той.

Клодия грациозно седна срещу него.

— Защо го правиш?

Той вдигна очи.

— Не знаеш ли?

Клодия навлажни устните си и се обърна. Изпита облекчение, като видя Едуина.

Тя се приближи и постави един пакет върху излъсканата маса.

— Дрехи — каза Едуина е блеснали от сълзи очи. — Ще донеса храна. — Влезе в килера, извади варена шунка и започна да я реже.

След като омете чинията си, Франц се изправи. Погледна Клодия, но тя бе извърнала лицето си. Започваше да свиква с държането й. В момента, в който той проявеше лично отношение, тя се отдръпваше. Чудеше се дали се страхува от него или от себе си.

Едуина сложи храната в чиста кърпа и я завърза добре.

— Мислите ли, че е достатъчна? — попита загрижено, като я постави до дрехите.

Франц се усмихна на дребничката жена. Само един поглед му бе необходим, за да установи, че тя е в напреднала бременност.

— Сигурен съм, че е напълно достатъчна.

— Те хранят добре затворниците, нали? — попита Едуина с глас, който изведнъж бе станал безжизнен.

Франц погледна Клодия. Този път тя го наблюдаваше тъжно.

— Разбира се — спокойно отговори Франц. — Естествено храната е проста и съм сигурен, че това, което му изпращате, ще бъде истинско угощение. — Той бе възнаграден повторно с тиха въздишка на облекчение. — А ако искате да му кажете нещо, с радост ще предам съобщението.

Едуина сключи ръце. Имаше толкова много неща, но не желаеше да става нахална.

— Кажете му, че съм добре — най-сетне рече тя. — Първо това ще иска да узнае.

Франц кимна и търпеливо изчака, тъй като знаеше, че има още.

— И му кажете, че не трябва да губи надежда. Правим всичко, което е по силите ни. Кажете му… — Тя прехапа устни, за да спре сълзите си. — Че ми липсва много. Не! — Едуина тръсна глава. — Не, не му казвайте това. Ще се разстрои. — Погледна към Клодия, като че ли тя можеше да й помогне.

— Сигурна съм, че Том знае всичко, което би искала да му кажеш — нежно я увери Клодия. Зелените й очи потърсиха Франц. — Благодаря, лейтенанте.

— Да, да — бързо заговори Едуина. — Благодаря ви от цялото си сърце. Ще дойдете ли пак да ми кажете как е той?

— Ще дойда отново утре вечер — обеща Франц. Взе пакетите и кимна на двете жени.

Когато той излезе, Едуина каза:

— Не прилича на другите, нали? — Отиде до печката, където сега Манди разбъркваше задушеното с дървена лъжица. Едуина опита яденето и отпрати момичето. — Добре е. Обели картофите. — Обърна се и погледна отново Клодия, като осъзна, че не е получила отговор на забележката си.

Клодия сви рамене.

— Времето ще покаже — уклончиво измърмори тя. Не можеше да се застави да признае дори пред себе си истината, която Едуина бе установила. Изглежда, доверието, заедно със семейството и вещите й, също бе изпепелено от огъня.

* * *

През безкрайните нерадостни дни в затвора Том се бореше да запази равновесие, вкопчил се в надеждата, че ще стане чудо, войната ще свърши и той ще бъде освободен от този земен ад. Раната на ръката му беше забрала и заздравяла, единствената последица от която бе лека треска, продължила по-малко от четиридесет и осем часа.

Храната му се състоеше от овес, грах и бисквити и това започна да му се отразява. Отслабваше с тревожна бързина. На третата седмица се разболя от дизентерия, която така изсмука силите му, че трябваше Сайлъс да го подкрепя, за да стигне до галерата, тъй като не беше разрешено на затворниците да носят храна на други затворници.

През всичкото време образът на Едуина непрекъснато го съпътстваше — лъч светлина, с който бяха свързани всичките му надежди.

Студените влажни дни в началото на март бяха станали причина за появата на редица болести, които покосиха значителна част от обезверените затворници на борда на „Джърси“. Сега умираха по шест, по седем души на ден.

Том и Сайлъс бяха успели да си осигурят място близо до отдушниците по това време. Въздухът бе значително по-чист, но беше и по-студено.

Късно сутринта през последната седмица на март, дванайсетата от затварянето му, Том се събуди от неспокойната си дрямка и видя хесенския наемник пред себе си.

— Господин Кармоди?

Мъжът приклекна, така че застана почти на равнището на очите на Том, който се бе повдигнал на лакът, и тихо зашепна.

— Нося новини от жена ви. Поръча да ви предам да не губите надежда. — Франц се стараеше лицето му да изглежда студено, тъй като промяната у Том бе голяма. Косата му беше сплъстена и несресана и бе започнала да побелява съвсем по слепоочията. Обикновено гладко избръснатото му лице беше брадясало. Бузите му бяха хлътнали и очите му изглеждаха прекалено големи за лицето. Франц му подаде един от двата пакета, които носеше. — Това са дрехи.

Том най-накрая успя да продума.

— Как е жена ми?

— Добре е. Изпраща ви също и това. — Франц му даде другия вързоп. — Препоръчвам ви първо да изядете месото, преди да се е развалило.

Устата на Том се напълни със слюнка, когато отвори пакета с треперещи ръце и видя храната. Изкушаваше се да натъпче в устата си всичко наведнъж. Преглътна, откъсна погледа си от този неочакван дар и отново впери очи в хесенския наемник.

— Като видиш жена ми пак, предай й… предай й, че аз също съм добре. — Том стисна ръката му. — Моля те, не й казвай, че си ме видял така.

Искаше да го попита за още неща, за още толкова много неща, но идеята да обсъжда бременността на жена си с един напълно непознат не му харесваше. Лицето на мъжа, разбира се, му беше познато. Вечери наред той го бе забелязвал на една маса в ъгъла на кръчмата. Никога обаче не бе разговарял с този човек и присъствието му тук, сега, много го изненада. Кой беше този облечен в синя униформа наемен войник, който му донесе храна и вести от Едуина, който му донесе надежда?

Том беше объркан, не можеше да приеме факта, че един враг бе изменил на принципите си и бе проявил добрина към него.

Хесенският наемник кимна.

— Ще се постарая да не я разстройвам. — Той се изправи. — Ще се опитам да ти донеса още храна. За съжаление не мога да се кача на кораба, ако нямам уважителна причина.

Хесенският наемник си отиде също така бързо, както и дойде. Само вързопът, който стискаше много здраво в ръката си, бе доказателство за Том, че не е сънувал. Той се примъкна до Сайлъс, като дръпна вързопа между двамата. От гърдите им се изтръгна въздишка, когато видяха скъпоценното му съдържание. Том раздели месото и даде половината на Сайлъс.

Изядоха го бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Благоразумно оставиха малко и за по-късно. Вътре имаше също хляб и сирене и най-прекрасното от всичко — три ябълки. Том не можа да устои и изяде една, после легна по гръб и доволно въздъхна, чувствайки се сит за пръв път, откакто бе влязъл в тази дяволска дупка.

* * *

Същата нощ Клодия и Едуина очакваха завръщането на Франц. Веднага щом той влезе в „Синия лебед“, те го въведоха в кухнята.

Научила новината от сестра си, Джилиън остави клиента, когото обслужваше, точно по средата, докато той поръчваше, и бързо ги последва.

Обсипаха го с въпроси от всички страни и Франц вдигна ръце, опитвайки се да успокои трите жени. Той им се усмихна и се обърна към Едуина. През последния час се бе чудил какво да й каже. Най-хубаво би било да не скрива истината и щеше да го направи, ако не беше състоянието й.

— Господин Кармоди е добре — започна Франц, изпитвайки неудобство от начина, по който те приемаха думите му. — Изпита огромно облекчение, като разбра, че вие сте добре. Що се отнася до храната… — Той махна с ръка и се усмихна. — Зарадва се ужасно много. Мисля, че реши да я раздели с другарите си.

Франц замълча. Те искаха да чуят още и той го знаеше.

— Как изглежда? — проплака Едуина и сграбчи ръката му. — Добре ли е?

— Не е болен — внимателно отвърна Франц. — Брадясал е. Сигурен съм, разбирате, че не може да се къпе и бръсне толкова често, колкото би желал. Малко е отслабнал.

Едуина сложи ръка на устните си.

— Отслабнал? — повтори тя с немощен глас. — Не се ли храни?

— Трябва да разберете, госпожо Кармоди, разнообразието от храна не е голямо. Варено говеждо…

Едуина потрепери.

— Томас не обича варено говеждо.

— Е, това е причината. Вероятно не се храни достатъчно.

Най-сетне разпитът свърши и Франц с удоволствие се върна в общото помещение. Едуина бе настояла той да се храни безплатно в „Синия лебед“. Но тази вечер Франц нямаше апетит.

Клодия сложи пред него чаша бира.

— Истината ли й каза? — попита тихо тя.

Той вдигна поглед към нея. Клодия беше най-красивата жена, която някога бе виждал. Просто спираше дъха му. Нейната студенина не го възпираше; дори будеше любопитството му. А ръцете й! Как се бе случило това? Нито веднъж не бе направила опит да скрие белезите по дланите си; всъщност, изглежда, никога не мислеше за тях.

— Отговори — настоя Клодия, изваждайки го от унеса му.

Франц погледна бирата си.

— Не. Той ме помоли да не го правя. — Франц потърси отново очите й и си помисли колко са прекрасни. — Той е като всички други — слаб и недохранен. Крепи ги само надеждата. Ако тя не се осъществи навреме, умират.

Клодия почувства слабост.

— Той ще умре ли?

Франц сви рамене.

— Какво очакваш да ти отговоря? Виждал съм хора да оцеляват и при изключителни обстоятелства. Виждал съм ги да умират и от най-обикновена рана.

Франц видя, че един английски офицер се запъти към тях, препъвайки се, и млъкна. В гърдите му забушува гняв и ушите му забучаха, когато мъжът съвсем интимно обви ръка около Клодия. Тя не го отблъсна и Франц почувства в сърцето си пареща болка.