Хелън Леър
Непокорната Джилиън (16)

Шестнадесета глава

Из дневника на Джилиън:

1 март 1779 година

Студеното време, изглежда, е довело войната до застой. По-голямата част от американците зимуват в Елизабеттаун, оттатък реката в Ню Джърси. Англичаните не правят почти нищо друго, освен да се забавляват в Ню Йорк; всяка седмица има празненство.

Утринта беше влажна и мразовита, слънцето се бе скрило зад надвисналите облаци, предвещаващи дъжд. Силният пронизващ вятър, духащ откъм планината, караше Джилиън да се свива под наметалото си. Тя яздеше странично и трудно успяваше да държи краката си изцяло покрити.

До този момент пътуването бе минало без произшествия. За няколко монети Джеб Стрънк бе прекарал нея и коня през реката. Не се съгласи да я чака, но Джилиън не можеше да го обвинява за това. Нямаше представа как щеше да се върне. Все пак предполагаше, че като се добере до лагера, ще се намери някой да й каже.

На този бряг на реката имаше малко или почти никакви английски патрули. Що се отнася до торите, те бяха друго нещо. При определени обстоятелства можеха да се окажат по-опасни и от червенодрешковците.

Късно сутринта Джилиън чу тропот на коне по пътя след себе си. Бързо дръпна коня си встрани, в прикритието на дърветата, като се молеше животното да не вдигне шум.

Само след няколко минути ездачите минаха покрай нея. Нямаше представа дали са свои или чужди, но не смяташе да се излага на опасност, за да разбере.

Когато отминаха, изчака шумът от тропота на копитата да заглъхне съвсем и отново излезе на пътя. Пусна коня да се движи свободно и използва случая да изяде хляба и сиренето, които Ейми й бе дала.

Беше все така студено. От време на време Джилиън вдигаше изпитателен поглед към небето. Ако завалеше, пътят щеше да се разкаля.

Местността започна да става неравна и хълмиста. Джилиън слезе от коня и внимателно се промушваше между дърветата и храстите. Беше сигурна, че ще пристигне в Елизабеттаун късно следобед, но когато най-после се добра дотам, вече се бе стъмнило.

Джилиън виждаше през дърветата лагерните огньове. Продължи да върви пеша към блещукащата светлина.

Нито чу, нито видя двамата часови, докато единият от тях не напъха пушката си под брадичката й. В първия миг Джилиън толкова се изплаши, че дори не можа да извика.

— Не стреляйте — най-после успя да промълви тя. Посегна и свали шапката си, златистата й коса се разпиля около лицето.

Тогава другият часови сграбчи ръката й.

— Господи, това е жена!

Джилиън пусна шапката си и се опита да се измъкне, но мъжът я държеше здраво. Часовият с пушката се приближи.

— Коя си ти? Защо се спотайваш в тъмното?

Джилиън успя да освободи ръката си.

— Името ми нищо няма да ви говори. И не се спотайвам. Искам да видя генерал Вашингтон.

Двамата се засмяха.

— Имаш нож в джоба си, нали? — попита мъжът, който я бе хванал.

— Нямам никакъв нож — възмутено възкликна тя.

— Е, защо просто не проверя!

Преди Джилиън да успее да реагира, ръцете му я опипаха от горе до долу и се спряха върху гърдите й.

Разгневена, Джилиън замахна и го удари по ухото.

— Ти, дяволско изчадие! — Сложи ръце на хълбоците си, докато наблюдаваше мъжа да разтрива ухото си. — Доволен ли си, че не нося оръжие?

Той се ухили глуповато.

— Не можеш ли да бъдеш по-внимателна?

— Ще ме заведете при генерал Вашингтон — каза през зъби Джилиън. — Още сега! — Изгледа свирепо и двамата. — Очаквала съм такова отношение от англичаните, но не и от сънародниците си.

— Какво става тук?

Към тях се приближи мъж в капитанска униформа със сурово изражение.

Двамата войници от масачузетската армия погледнаха началника си с нескрита неприязън. Капитанът беше от Кънектикът. Може би бе разумно американската армия да бъде обединена под ръководството на един главнокомандващ, но за нещастие хората вътре в нея бяха разделени и се доверяваха само на земляците си от съответния щат.

— Трябва да видя генерал Вашингтон — бързо каза Джилиън, преди стражите да успеят да отговорят.

Мрачното му изражение не се промени.

— И защо ви е генералът?

— Аз… нося съобщение. Моля ви, важно е!

Капитанът се поколеба за момент, като че ли я преценяваше, после кимна.

— Елате с мен.

Джилиън вдигна шапката си и хвана юздите на коня.

Докато вървеше след капитана, тя се оглеждаше с изумление и любопитство, изненадана и ужасена от явната беднотия, която виждаше. Забеляза, че войниците носеха най-различни дрехи, които бяха взели със себе си и повечето от които се бяха превърнали вече в дрипи. Някои дори нямаха обувки. Краката им бяха увити в зебло от чували. Джилиън погледна към капитана, който вървеше редом с нея. Беше облечен в униформа в синьо и бежово и носеше здрави на външен вид ботуши до коленете.

— Защо хората не са с униформи? — най-накрая попита тя.

Припреният му смях бе пълен с язвителна веселост.

— Какви униформи? Няма такива.

Джилиън се намръщи.

— Но аз ясно си спомням, четох, че Конгресът е одобрил установена униформа за армията.

— Така е. Но за нещастие няма пари за хубави дрехи. — Той я погледна. — Хората не получават и заплата.

— Но вие… — Тя посочи облеклото му.

— Сам платих за нея, както правят всички офицери, които могат да си го позволят. — Той спря и махна към двуетажната къща, която генералът бе определил за щабквартира. — Пристигнахме. — Изчака малко, докато Джилиън завърже коня си.

Влязоха в голямо фоайе.

Капитанът спря пред една затворена врата и почука, като търпеливо изчака разрешение да влезе. Когато го получи, направи знак на Джилиън да остане, където е.

Джилиън се огледа и потърси място да седне, но такова нямаше. Единствената мебел бе закачалка за дрехи. На нея висеше куртка в синьо и бежово, вероятно тази на генерала.

Сви устни, за да овладее внезапно обзелата я нервност. Ами ако генералът не повярва на думите й? Нямаше доказателство. Джилиън си спомни действията на стражите, макар да не одобряваше ненужните волности, които си бяха позволили, и увереността й се възвърна. Наистина можеше да е скрила у себе си оръжие. Англичаните бяха използвали мъж готвач, за да осъществят пъкления си план, но също толкова лесно биха могли да решат да използват и жена, която уж трябва да предаде важно съобщение.

Вратата се отвори и Джилиън бързо се обърна към капитана, който й направи знак да влезе. Тя прекрачи прага, а той затвори вратата, като остана в антрето.

Джилиън пристъпи напред, стискайки шапката си. Беше запалена само една лампа на бюрото. Никога нямаше да може да си спомни как изглеждаше стаята. Вниманието й бе насочено изцяло към мъжа, който седеше на отрупаното бюро. Когато влезе, той се изправи. Беше висок и изглеждаше доста добре, въпреки че по лицето му бе изписана умора.

— Добър вечер, млада госпожице — поздрави генерал Джордж Вашингтон и се усмихна окуражително. — Разбрах, че сте искали да ме видите.

Джилиън кимна. Генералът седна отново, като я наблюдаваше очакващо.

Тя облиза устните си и се приближи. Разказа му възможно най-бързо какво бе дочула в къщата на Броуд Уей.

Генералът се отпусна назад в стола си и бавно поклати натъжен глава.

— Какво щастие е, че има патриоти като вас — тихо каза той.

— Ще вземете ли предпазни мерки? — нетърпеливо попита Джилиън.

На лицето му отново се появи същата усмивка.

— Може да бъдете сигурна, че вече са взети мерки.

Джилиън изглеждаше объркана, но преди да успее да каже нещо, вниманието й беше привлечено от някакво движение в далечния ъгъл на стаята. От сянката бавно излезе мъж. Светлината от единствената лампа го освети от гърдите надолу и Джилиън премигна. Мъжът не носеше униформа; беше облечен в кожени дрехи.

Той направи още една крачка напред, тя с мъка си пое дъх и сложи ръка на гърдите си. Сърцето й тежко заби от обзелата я уплаха.

— Фактът, че новината вече ни е била съобщена, по никакъв начин не омаловажава стойността й — каза генералът и се изправи отново.

— Джилиън… — Думата беше произнесена тихо и гневно.

Генерал Вашингтон погледна мъжа в кожените дрехи с нескрита изненада.

— Познавате ли тази дама, лейтенанте?

— Срещали сме се.

Джилиън се опита да каже нещо, но не можа. Думите заседнаха в гърлото й. Какво, по дяволите, правеше Филип тук?

— Е, това ще улесни нещата — продължи генералът. — Тя е проявила голяма смелост, като е дошла сама, но ще съм по-спокоен, ако знам, че повече няма да бъде изложена на опасност. Ето защо ви възлагам да я придружите на връщане.

— С удоволствие ще изпратя дамата до дома й.

Филип излезе от стаята, без да погледне Джилиън.

Вашингтон се приближи и взе ръцете й в своите. Забеляза, че трепереха, но не каза нищо.

— Скъпа моя, не мисли, че усилията ти са били напразни. Този път двама души са чули за опита за покушение над мен. Следващия път… — Той се усмихна тъжно. — Ще бъда ли винаги такъв късметлия?

— О, господи, надявам се, че няма да има следващ път — пламенно каза Джилиън, потрепервайки при тази мисъл. — Без вас нашата кауза е загубена.

— Винаги ще се намери някой, който да застане начело. Един човек не може да се справи с всичко. — Той се засмя и поведе Джилиън към вратата. — Ако загина, друг ще заеме моето място. Така трябва да бъде.

— Не може да има друг — запротестира Джилиън.

Генералът се усмихна развеселен и малко натъжен от тази наивност.

— Винаги ще има мъже, които вярват в свободата. Остава само да се надяваме, че ще дойдат тогава, когато родината има нужда от тях.

— А вие? — попита Джилиън, като се спря на прага. — Вие вярвате ли?

— Да — беше отговорът. — Не можем да загубим. — Сложи голямата си ръка върху слабото й рамо. — А как иначе, щом имаме такива патриоти като вас?

Филип я чакаше отвън на верандата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Грубо сграбчи ръката й над лакътя и я повлече надолу по стълбите.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Нямаш право да ме разпитваш — възмутено заяви Джилиън.

— … пак твоите игрички.

— Игрички! Според теб да предупредиш генерала, че има заговор да бъде убит, е игра?

Филип поклати глава.

— Хайде. Най-добре е да се връщаме. — Той посочи животното, завързано за предната веранда. — Това твоят кон ли е?

— Разбира се. Не мислиш, че съм вървяла пеша дотук, нали?

— Започвам да вярвам, че си способна на всичко — измърмори той, без да я погледне. Развърза поводите и й ги хвърли. После бързо се отдалечи.

Джилиън трябваше да ускори крачка, докато най-накрая започна дори да подтичва, за да върви редом с него.

— Къде отиваме?

— Връщаме се в Манхатън.

— През целия път ли ще бягаме? — невинно попита тя, като продължаваше да подтичва до него.

Той спря внезапно и се взря в нея. Бедрата й изпълваха бричовете и караха дъха му да спира.

— Откъде, по дяволите, си взела тези дрехи? — изръмжа Филип.

Тя не му отговори.

— Защо генералът те нарече лейтенант? Какъв, по дяволите, си всъщност? Наистина ли си адвокат?

— Да, такъв съм. И надявам се, добър. Също така съм и лейтенант от американската армия. В Ню Йорк бях по заповед на главнокомандващия.

— Ти ме измами — извика тя. — Никога няма да ти простя. Мразя те.

Той отново сграбчи грубо ръката й, очевидно разгневен.

— Мислиш ли, че съм го искал?

— Можеше да ми кажеш истината.

— И какво щеше да стане тогава? — Той я пусна толкова рязко, че тя едва успя да запази равновесие. — Една дума… и хората щяха да бъдат погубени.

— Никога нямаше да те предам. — Досега не беше забелязала колко е красив. Меката кожа очертаваше широките му рамене и падаше свободно около тънката му стегната талия, което не можеше да постигне никоя куртка от брокат.

— Баба ти също може би. Но сестра ти?

Джилиън изглеждаше объркана.

— Едуина никога нямаше да каже — отвърна тя, без да разбира доводите му.

— Не разбираш ли какво говориш? — попита той. — Щом една тайна се знае от двама души, тя скоро става достояние на трима, петима, десет. В резултат на това загиват хора. Трябва да ти кажа — тъжно продължи Филип, — че зет ти крие истинските си чувства също толкова умело, колкото и аз.

— Не знаеше ли за Томас? — Беше му благодарна, че смени темата.

— Не, не знаех. И ти си участвала в това, нали? — Тя кимна и той въздъхна. — Е, изглежда, и двамата сме имали тайни.

Стигнаха мястото, където бяха затворени конете, и Филип изведе кобилата си. Възседна я и изчака Джилиън да стори същото. Не направи никакъв опит да й помогне.

Внезапно изтрещя гръмотевица и Джилиън вдигна главата си. Небето беше почерняло. Нито звезди, нито луна не проблясваха в безкрайното абаносово пространство, което се сливаше с хоризонта.

Още преди да излязат от лагера, заваля леденостуден дъжд. Вятърът толкова се усили, че младите дръвчета се огъваха под напора му, а храстите се извиваха в лудешки танц.

Най-накрая Филип дръпна поводите и Джилиън спря коня си до неговия.

— Няма да можем да пресечем реката в това време — извика той.

— Какво ще правим? — Джилиън трепереше.

— На около една миля западно оттук има странноприемница. Ще трябва да се подслоним там, докато бурята отмине.

Филип се наведе напред, хвана здраво поводите и застави коня си да върви бавно нататък.

Не след дълго стигнаха странноприемницата. Двуетажната дървена постройка не привличаше погледа с някаква особена архитектура. На стърчащата над входната врата желязна пръчка липсваше обичайната табела с името на странноприемницата.

Филип слезе от коня и вдигна очи към Джилиън. Изпод шапката й се подаваха кичурчета коса, които вятърът бе извадил. Той остро й заповяда да ги прибере.

Без да дочака да види дали тя ще се подчини, Филип бързо влезе вътре. Минута по-късно се появи с младо черно момче. Даде му инструкции да прибере и нахрани конете и махна на Джилиън.

— Дръж главата си наведена — рязко каза той.

Филип тръгна напред, отвори вратата, но не й позволи да мине пред него.

Когато влязоха, шумът заглуши ушите й. Всички маси бяха пълни с мъже, които пееха, смееха се, спореха или просто се надвикваха в усилието си да бъдат чути.

„Изглеждат груби“ — помисли си тя с безпокойство, разбирайки сега защо Филип я бе накарал да скрие женските си атрибути. Приближи се по-близо до Филип, който разговаряше със съдържателя.

— Имам само една стая — каза мъжът. — Времето… — Той направи неопределен знак.

Филип се усмихна любезно.

— Със сигурност нощта не е подходяща да се спи под открито небе. Ще я взема.

Филип бръкна в джоба си и съдържателят се намръщи.

— Не приемам американски пари.

Филип хвърли на бара няколко монети.

Мъжът се ухили.

— Бихте ли ни изпратили горе малко храна?

— Останали са ми само картофи — уведоми го съдържателят без ни най-малка нотка на извинение и прибра монетите.

— Чудесно — каза Филип и се отправи към стълбите.

— Стаята е последната вляво — извика мъжът.

Джилиън потрепери, когато влязоха вътре. Господи, помисли си тя, „Синия лебед“ приличаше на замък в сравнение с това. На единия прозорец нямаше перде и стъклото беше счупено. Липсваше лампа. Единствената светлина идваше от слабия огън в малкото огнище. На леглото имаше само някакъв окаян сламен дюшек, а в долния край беше сгънат тежък юрган. Джилиън дори не искаше и да помисли кога за последен път бяха сменяли чаршафите. Спартанската обстановка се допълваше от стол с облегалка и изподраскан скрин.

Тя се приближи до огъня, обърна се и погледна Филип. Той окачваше мокрото си наметало на стола. На вратата се почука и Филип вдигна очи към Джилиън.

— Обърни се. — Когато тя го стори, той отвори вратата.

В стаята влезе младо момиче, носещо две чинии с димящи варени картофи, които остави на скрина.

То се усмихна подкупващо на Филип.

— Ужасна нощ, нали?

Той кимна сдържано.

— Една от най-лошите.

— И студена — каза момичето и пристъпи по-близо.

— Огънят е достатъчен да ме стопли — твърдо рече Филип. Хвана я за ръката и я изпрати до вратата. Когато тя си тръгна, той я заключи. После се обърна към Джилиън, която бе застанала с гръб към него.

— Съблечи тези мокри дрехи и яж.

Джилиън сви устни. Диктаторският му маниер започваше да я дразни. „Направи това! Направи онова!“

Докато тя сваляше наметалото си, Филип я наблюдаваше с присвити очи.

— Как разбра за заговора срещу генерала?

Джилиън преглътна и се отдалечи.

— Отговори ми!

Тя не го стори.

— Къде е тоалетната?

Той изсумтя ядосано.

— Навън в задния двор, както обичайно.

Джилиън грабна наметалото си и побърза да излезе от стаята, преди Филип да продължи да настоява.

Когато се върна малко по-късно, той седеше на ръба на леглото и ядеше картофи. Посочи й с глава скрина, върху който стоеше другата чиния.

— По-добре ги изяж, докато не са изстинали — каза Филип, след като тя затвори и заключи вратата.

— Кога да направя това — преди или след като махна тези мокри дрехи? — вежливо попита Джилиън, без да прикрива сарказма си.

Той продължи да яде. Беше му ясно, че тя няма да отговори на въпроса му, затова реши да не настоява. Несъмнено бе научила за заговора по същия начин, по който и той, размишляваше Филип, без да съзнава колко близо до истината е предположението му.

Джилиън свали прогизналата си връхна дреха, положи я на стола до неговата и го премести по-близо до огъня, за да изсъхнат по-бързо. Взе чинията с картофите и изяде половината, после я остави обратно на скрина.

Отиде от другата страна на леглото, на което вече се бе настанил Филип, седна и свали ботушите си. Като стори това, тя хвърли поглед през рамо.

— И двамата ли ще спим тук? — попита Джилиън.

— Не ме интересува къде ще спиш, нито дори дали ще спиш — отвърна той. Изправи се и започна да се съблича.

Тя извърна очи и се учуди защо го направи. Но тогава, онзи следобед в къщата му, беше различно, каза си Джилиън. Тогава бяха сгодени. Руменина заля бузите й. И все пак — проклета да е, ако спи на пода. Изправи се и започна да се съблича. Погледна няколко пъти към него, но той не я гледаше.

Филип се пъхна в леглото. Въздъхна и дръпна юргана до брадичката си.

— Не си казал на англичаните за Том, нали? — тихо попита тя.

— Не. Единствената надежда за Том е да го разменят.

— Дали това ще стане? — Джилиън се пъхна под завивките, като се опита да се намести по-далеч, на другия край на леглото. Не можа да устои на топлината, излъчваща се от тялото му, и се примъкна към него. Филип сякаш не я забелязваше.

— Увериха ме, че ще стане — отвърна й той. — Знаят колко много е помогнал Том. — Замълча, после попита: — Знаеше ли, че зет ти им е изпращал също и пари?

— Да — отговори тя. — Клодия също го е правила.

— А госпожица Дънхам? — попита тогава той. — И тя ли има тайни?

Джилиън се отдръпна.

— Клодия съвсем не е такава, за каквато я мислиш.

Филип дрезгаво се разсмя.

— Да не би да искаш да кажеш, че не е обикновена проститутка, за каквато всички я смятат?

Джилиън се обърна ядосано към него.

— Нямаш причина да го кажеш. Не знаеш нищо за нея.

Той сложи ръцете си под главата.

— Е, защо не ми разкажеш?

Тя го направи.

Когато свърши, Филип остана неподвижен, докато преосмисляше чутото. Чувстваше тежест в стомаха си, все едно че бе ял развалено месо. Срамуваше се от прибързаните си заключения. Наистина нямаше какво да каже и не го направи.

Филип усети, че Джилиън го наблюдава внимателно, обърна се и я изгледа продължително и спокойно, от което дъхът й секна. Тя несъзнателно се наклони към него.

Той ли направи първата стъпка или тя?

Джилиън така и не разбра, защото когато устните им се срещнаха, целият й здрав разум я напусна. Ръката му се плъзна под завивката и погали голия й гръб. Джилиън тихо изстена. Ръцете й обгърнаха широките му топли рамене и тя се предаде на сладкото блаженство, което я обзе.

Навън проблесна светкавица и ярко озари стаята. Джилиън почувства, че нещо избухна в нея със същата сила.

Когато тя отвори очи няколко часа по-късно, все още беше тъмно. Вдигна глава и погледна през прозореца — небето беше осеяно със звезди, Филип се обличаше и това я беше събудило. Седна и все още сънена, се загърна с юргана.

— Бурята е преминала — каза й той. — Трябва да тръгнем, преди да съмне.

Въпреки че предпочиташе да остане сгушена в топлото легло, Джилиън стана и се пресегна за дрехите си.

Филип стоеше с гръб към нея и закопчаваше бричовете си. Все още не беше облякъл ризата си. Топлите отблясъци на гаснещия огън играеха по коравите мускули на широките му рамене.

Джилиън го погледна и сладостно потръпна. След като се оженят, мислеше си тя, ще прекарва всяка нощ в прегръдките на тези силни ръце. Защо постъпи толкова глупаво, като настоя да изчакат една година? Сега й се струваше цяла вечност.

Джилиън прехапа устни. Разбира се, в известен смисъл Филип бе развалил годежа, но това беше само заради глупавия им спор. Ако просто й бе казал истината, нищо такова нямаше да се случи.

И защо мълчи сега? Очевидно очаква тя да заговори.

— Знаеш ли — рече Джилиън, като се окашля, — всъщност мисля, че не е необходимо да чакаме до ноември, за да се оженим. Мисля…

Той пристегна колана си и косо я погледна.

— За какво говориш?

Очите на Джилиън се разшириха.

— Нали ще се женим?

Филип седна и надяна ботушите си, преди да отговори.

— Какво те кара да смяташ така?

— Ами помислих си, че след снощи…

Той се изсмя.

— Струва ми се, че вече се разбрахме по този въпрос.

— Но… — Джилиън изглеждаше объркана.

Филип видимо се забавляваше.

— Скъпа Джилиън — каза той с преувеличена твърдост, — аз не съм от камък. Когато една красива жена легне до мен и притисне топлото си и примамливо тяло до моето, правя всичко, което е по силите ми, за да се чувства добре.

Мина известно време, докато думите му достигнаха до съзнанието й. Когато това стана, бузите й почервеняха от гняв и обида.

— Ти… — задавено произнесе Джилиън.

Дълбоко в себе си Филип се проклинаше за непреодолимото желание да я нарани, както тя го бе наранила, но не можеше да победи чувството. Това беше неподвластна на него сила. Джилиън не го беше приела, както биха направили повечето жени, защото й бе харесал външно. Изглежда, основна роля бяха изиграли политическите му възгледи. Мисълта беше непоносима за него. Няма значение, че бе изложил на риск живота си за кауза, вярата му, в която засенчваше всичко друго. Няма значение, че и тя бе сторила същото. Разбираше значимостта на решението, което я бе накарало да пътува сама до лагера на американците. Това обаче не трябваше да има нищо общо с чувствата й към него.

— Със сигурност — безмилостно добави той — за теб няма значение дали е тори или патриот, стига да служи на целите ти.

Джилиън задиша тежко. Имаше чувството, че бяха забили нож в сърцето й. Знаеше, че трябва да опровергае думите му, но бе обезумяла от гняв. Нахвърли се срещу него със сподавен вик. Той хвана китките й и ги изви зад гърба й. Стисна я още по-силно и я придърпа толкова близо, че тя усети твърдото му тяло и топлия му дъх върху лицето си. Тъмните му очи я държаха в плен, докато й говореше.

— И ако някога отново ти се прииска да легнеш с мен, просто ми кажи. — Той се разкая почти веднага, но студенината в гласа й, когато заговори, го възпря да й се извини.

— Непоносим звяр такъв — отмерено процеди през зъби тя. Думите жегнаха сърцето му. — Няма да се омъжа за теб, дори да… дори да ме молиш на колене.

Той я пусна, като се усмихна язвително.

— Бъдете спокойна, мис Уинтроп. Няма да ви поставя в неловкото положение да ме отблъснете втори път. Приключвай с обличането. Чака ни дълъг път.

* * *

В действителност пътуването се оказа безкрайно, Филип намери някакъв човек да ги прекара обратно през реката до Ню Йорк. Въпреки че бурята бе преминала, водата беше буйна и пресичането бе трудно.

Джилиън и Филип мълчаха, но в обгърналата ги тишина витаеха безброй ненаказани неща. Отстрани погледнато всеки от тях бе забравил за другия, като си говореха, когато се налагаше, с кратки, накъсани изречения.

На зазоряване пристигнаха в къщата на Уортън. Филип придружи Джилиън до конюшнята, макар тя да не желаеше. Когато стигнаха там, Джилиън бързо скочи на земята. След като конят си починеше, щеше да накара Уилям да го върне във фермата на Клейтън.

С ръка на лъка на седлото, Филип я проследи с поглед отвисоко, докато тя отваряше вратата на конюшнята.

— Искрено се надявам, че повече няма да се втурваш нощно време сама да предаваш съобщения. Спасяването ти може да се окаже отегчително начинание.

— Не знаех, че ме спасяваш — рязко отвърна тя. — Стигнах там, закъдето бях тръгнала, невредима и можех да се върна вкъщи и без твоята помощ.

Филип я погледна по начин, който накара сърцето й да се свие. Не съм влюбена в този мъж, мислеше си Джилиън. Не можеше да бъде — не сега, когато беше прекалено късно.

— Тогава ще се погрижа в бъдеще пътищата ни да не се пресичат. — Филип се изправи и пришпори коня си оставяйки я да стои там, докато небето изсветляваше все повече и повече.

Тя пристъпи напред и понечи да му извика, но скритият в нея гняв се пробуди с нова сила, обърна се и поведе коня си към конюшнята.

Гневът не напусна Джилиън и през следващите няколко дни. Скоро обаче той започна да се разсейва и на негово място се появи дълбока болка, която я потопи в бездънен океан от мъка. Плака, докато сълзите й пресъхнаха, но болката не изчезна. Каза си, че не я интересува, че е по-добре в живота й да не влиза такъв мошеник като Филип Мередит. После отново се разплака, съзнавайки, че само се залъгва.