Хелън Леър
Непокорната Джилиън (22)

Двадесет и втора глава

Джилиън разбра, че утрото е настъпило. Дъските, покриващи прозореца, не прилепваха плътно и през пролуките влизаше малко светлина.

Изглежда, само тя бе будна. Тримата мъже, затворени с нея, лежаха тихо в различни пози. Този, който беше най-близо до нея, се бе свил на една страна. Устата му беше отворена и той леко похъркваше. Беше свалил ризата си и я бе пъхнал под главата си вместо възглавница. Джилиън се почуди колко ли време бе стоял тук. Беше слаб, дори мършав. По тази причина, а и заради посивялата му окапала коса, човек трудно можеше да определи със сигурност възрастта му. Джилиън реши, че бе около петдесетте.

Погледът й, отначало нехаен, се изостри, когато тя забеляза мъжа на отсрещната страна на стаята. Изглеждаше й познат. Не можеше да види лицето му, но…

Джилиън пропълзя напред на ръце и колене, като внимаваше да не закачи другите двама мъже.

Най-накрая спря. Светлината не беше по-добра дори и на такова разстояние. Лицето му бе обърнато към стената. Джилиън внимателно постави ръката си върху рамото на мъжа. Той не реагира, но дори и през окъсаната риза тя усещаше изгарящата го треска.

Джилиън стисна по-силно рамото му и го дръпна към себе си.

Мъжът се търкулна.

— О, Роб! — тихо извика тя.

От пръв поглед личеше, че е смъртно болен. Имаше висока температура.

Другият мъж се бе събудил от вика й и я гледаше с изненада. Според Джилиън той бе на не повече от седемнадесет години.

Тя кимна към Роб.

— От колко време е така?

Младият мъж погледна към Роб, после отново към нея.

— Докараха го миналата седмица. Малко кашляше, но не беше като сега. Преди няколко дни започна да спи по много. Не искаше да се храни.

Джилиън беше ужасена.

— Защо не повикахте лекар?

Той я погледна безизразно.

— Тук няма лекари.

— Биха могли да повикат. — Апатията, изписала се върху лицето му, я подлудяваше. Отново се обърна загрижено към Роб. Фактът, че той вече не кашляше, не я успокои. Дори и нейното неопитно око забеляза, че Роб е в безсъзнание.

В гърлото й се надигна ридание и тя побърза да се изправи. Отиде до вратата и започна да удря по нея е юмруци.

— Имаме нужда от лекар — с всички сили закрещя Джилиън.

Минаха няколко минути. Продължи да блъска по вратата, докато ръцете й не се израниха, но никой не дойде.

Джилиън се задъха и изпоти от усилието. Макар и рано сутринта, вече бе доста топло. Зачуди се какво ли щеше да бъде по обяд.

Най-накрая се дръпна от вратата.

По-възрастният мъж се беше изправил.

— Губите си времето — измънка той, търкайки сънените си очи.

Джилиън се намръщи.

— Къде са пазачите? — попита го тя. — Тук ли са? — Може би, мислеше си Джилиън, те си отиват през нощта и се връщат чак на сутринта.

Мъжът се изсмя сухо.

— Те са тук, разбира се. Просто не обръщат внимание. — После легна отново и затвори очи.

Джилиън се приближи към младия мъж.

— Казваш, че не се храни?

— Не, мадам. През повечето време спи. — Той се окашля, очевидно смутен, и кимна към по-стария мъж. — Двамата със Самуел изяждахме храната му. Иначе я взимат обратно, нали разбирате — бързо добави той.

Джилиън кимна. Беше й ясно.

— Вчера успях да му дам малко вода — продължи младежът, после поклати глава. — Или май беше онзи ден.

Вратата се отвори и двамата млъкнаха. Беше същият сипаничав пазач, който я доведе миналата нощ. Не влезе вътре, а просто остави на пода купичките и канчетата е чай.

Джилиън се приближи със стиснати устни. Пазачът, изглежда, се изненада и се вторачи в нея с купа каша в ръка.

Джилиън не си спомняше да е била по-ядосана през целия си живот. С мъка успя да се овладее. Забеляза, че мъжът бе облечен в памучни панталони и мръсна бяла риза и разбра, че не е войник. Той беше тори, нает да надзирава сънародниците си.

Сложила ръце на хълбоците си, Джилиън сви презрително устни.

— Колко ти плащат англичаните да вършиш това? — попита унищожително тя. — Тридесет сребърника?

Лицето му почервеня и белезите по кожата му се задълбочиха.

— Не е нужно да ми плащат, за да пазя бунтовници.

Джилиън не му повярва, но да спори е него щеше да бъде само загуба на време. Посочи Роб.

— Този мъж има нужда от лекар. — В отговор пазачът се разсмя. Джилиън си пое дълбоко дъх. — Тогава донеси ми малко вода.

— Получавате вода през нощта — кратко я осведоми той. Изведнъж се усети, че все още държи купата е кашата и грубо й я подаде.

Джилиън изгуби контрол и я блъсна от ръката му.

— Той има нужда от хубава супа — изкрещя тя. Не можеше да повярва, че този мъж стои там и изобщо не го е грижа. — Заведи ме в кухнята — помоли Джилиън, — сама ще я направя.

Пазачът посегна мързеливо и я удари през лицето.

Джилиън беше толкова изумена, че в първия миг не можа да каже нищо. През целия й живот не й се бе случвало подобно нещо.

— Прасе такова! — изкрещя тя, възвърнала гласа си в прилив на ярост. Нахвърли се срещу него и започна да го налага с юмруци и да го рита безразборно.

Изведнъж почувства, че я дърпат. Известно време продължи да се съпротивлява отчаяно, докато не забеляза с изненада, че я бе хванал младежът от килията.

Пазачът отново беше вдигнал ръка, но този път — свита в юмрук. Джилиън знаеше, че ако я удари, вероятно щеше да й счупи врата.

— Остави я — започна да го придумва мъжът, — тя е само едно момиче.

— Тя е една проклетница — извика пазачът. Присви очи и навря лицето си толкова близко, че Джилиън усети лошия му дъх. — Повече не искам да си имам неприятности е теб и да слушам виковете ти по цял ден. Или ще млъкнеш и ще се държиш както трябва, или ще пратя и двама ви е твоя приятел на „Джърси“.

Джилиън пребледня, чудейки се дали говори сериозно. Като видя намръщеното му лице, реши, че той наистина го мисли. Въпреки това би могла да продължи да протестира, но бе видяла на какво приличаше Том след престоя си на този кораб. Не можеше да поеме отговорността да изложи Роб на това.

Пазачът започна да я проклина, после каза:

— Може би най-доброто разрешение ще бъде да те сложа сама в килия.

Тази идея беше още по-непоносима за Джилиън. Нямаше да има кой да се грижи за Роб, ако тя не е тук. Не посмя да мисли за това, че ако е сама, ще бъде прицел за всички пазачи в сградата.

— Повече няма да ви безпокоя — каза Джилиън възможно най-смирено. — Имате думата ми.

Той грубо се изсмя.

— Думата на една бунтовничка не означава много тук. — Пазачът я погледна още по-строго, чудейки се коя е тя. Военачалникът рядко им изпращаше затворници. Истински сериозните престъпления, с които се занимаваше Кънингам, обикновено завършваха със смъртна присъда. Когато това не станеше, смяташе се, че затворникът е важен. Очевидно тази жена не беше пленена по време на бой. Следователно сигурно бе шпионка. — Предполагам, че по-добре ще е да те държа в единична килия, докато те обесят. — Той посочи разлятото съдържание на купата, която държеше. — Можеш да изядеш това от пода, ако имаш ум. Повече няма да има до вечеря.

После си тръгна и заключи вратата след себе си.

— Извинявай — каза младежът и я пусна. — Надявам се да не съм те наранил.

— Не си — побърза да го увери Джилиън. Сега раменете я боляха също толкова, колкото й ръцете, но не ги разтри. Знаеше, че мъжът го бе направил за нейно добро. — Как се казваш?

— Лукас Браунли. — Той се върна на мястото, което си беше избрал, и се отпусна на земята, като че ли направеното от него усилие му беше отнело всичката сила.

Слънцето вече бе изгряло. Ярки тесни снопове светлина проникваха през дъските на прозореца и пресичаха стаята, разкривайки безброй малки прашинки, които се носеха бавно из топлия въздух.

Загубила самоувереността си, Джилиън се върна при Роб.

Лукас Браунли я гледаше със съчувствие. Тя се опита да се усмихне.

— Идва ли друг пазач тук? — Сигурно, мислеше си Джилиън, не всички са толкова коравосърдечни. Надеждите й скоро бяха разбити.

— Блейк е единственият. Има и други, но работят в останалата част на сградата.

— Блейк?

Той кимна.

— Това е фамилията му. Не успях да науча първото му име.

— Но този Блейк сигурно има почивен ден — настоя тя.

— Не и откакто съм тук. Не съм сигурен, но мисля, че пазачите не стоят тук цял ден. И струва ми се, че се редуват през нощта.

— Откога си тук?

Той сви слабите си рамене.

— Не знам. Отдавна — неопределено отвърна младежът.

Джилиън прехапа устни, чудейки се как да зададе следващия си въпрос.

— Кога е разрешено да се ходи до тоалетна?

Дори и на слабата светлина тя забеляза, че той се изчерви.

— Не е разрешено. — Младежът посочи тъмния ъгъл. — Кофата… — Ръката му се отпусна и гласът му се загуби.

Джилиън въздъхна и стана, благодарна, че той се обърна към стената. Другият мъж беше толкова зает с кашата си, че не вдигаше очи от купата.

Няколко минути по-късно тя се върна при Роб. Свали тънкия си ленен шал, седна на пода и започна внимателно да го къса на ленти.

Като свърши, Джилиън вдигна глава и видя Лукас да й подава купата си.

— Запазих малко. Изяж го.

Очите й се напълниха.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Взе купата, хапна от кашата и запази останалото за Роб. После вдигна канчето с чай. Той вече бе изстинал. Отпи две глътки да накваси пресъхналото си гърло и си спомни за тенекиената кутия с вода. Видя, че е наполовина пълна и въздъхна с облекчение. Навлажни една от лентите плат и я постави върху устните на Роб.

Отначало той не реагира. Но след няколко минути облиза устните си и преглътна. Джилиън намокри друга лента и започна да изтрива трескавото му лице.

Стори й се, че измина доста време, преди Роб да раздвижи главата си и да издаде стон. Най-сетне той отвори очи и я погледна. Джилиън погали челото му. То беше все още горещо и ръката й му се стори хладна. Без да сваля очи от нея, Роб измърмори нещо неразбираемо.

— Роб… това съм аз, Джилиън.

На лицето му се появи усмивката, която тя толкова добре познаваше.

— Имаш най-хубавите очи, които съм виждал.

Джилиън прехапа устните си, но даде очаквания отговор:

— Винаги го казваш.

Той започна да кашля, разтърсван от болезнени, мъчителни спазми, които караха сърцето й да се къса от мъка.

Най-после Роб утихна. Тя му даде още вода и успя да го придума да хапне още една лъжица от кашата, но той беше твърде слаб, за да яде повече.

Беше започнало отново да се мръква, когато Роб се опомни и събра сили да попита:

— Какво правиш тук?

Джилиън му разказа с колкото можа по-малко думи.

— Господи — промълви той, — те нямат право да затварят тук жена.

Тя се усмихна печално. Очевидно Роб не разбираше, че другата възможност бе да я екзекутират. Джилиън не се самозаблуждаваше да мисли, че не е извършила предателство, що се отнася до англичаните. Много добре знаеше, че военнопленниците ги затваряха, а шпионите ги бесеха.

Роб се опита да се поизправи.

— Трябва да те измъкнем оттук.

Джилиън сложи ръце на раменете му и внимателно го накара да легне отново. Топлината на тялото му беше изгаряща.

— Не сега — тихо каза тя. — Ще говорим за това по-късно. Тук съм в безопасност, докато си с мен.

Това, изглежда, го успокои. Обърна глава и погледна към Лукас Браунли. Младежът бе подпрял гърба си на стената, обхванал коленете си с ръце, и очевидно спеше.

— Лукас — дрезгаво извика Роб. Джилиън се опита да го спре да не се движи, но той се възпротиви. — Знам, че не мога да остана дълго време буден — успя да каже той, щом привлече вниманието на младежа. — Заклевам те да я пазиш, когато не съм в състояние да го правя.

Лукас Браунли кимна сериозно.

— Добре — просто отвърна той.

Можеше ли да избяга? — чудеше се Джилиън, вперила замислено поглед във вратата. Единствената възможност беше, когато пазачът отвори вратата. Ако можеха да го повалят… Мислено поклати глава. Не. Нямаше как да стане. Дори и Роб да беше достатъчно силен, за да й помогне, и двамата щяха да ги застрелят, преди да са излезли навън.

Роб отново погледна Джилиън. Вдигна ръка и докосна бузата й.

— Не знам защо не те помолих да се омъжиш за мен. — Той дълго се взира в нея, като че ли се опитваше да я види по-добре. — Ако го бях направил, какъв щеше да бъде отговорът ти?

Джилиън примигна, за да пропъди сълзите си. Наистина не знаеше, затова му отвърна компромисно.

— Мисля, че знаеш какъв щеше да бъде отговорът ми.

Това, изглежда, го задоволи и той затвори очи.

Дълбокото му и накъсано дишане подсказа на Джилиън, че Роб отново бе изпаднал в безсъзнание.

* * *

Стаята на Клодия бе потънала в мрак. Единственият звук, който се чуваше, беше скърцането на люлеещия се стол, в който бе седнала.

Струваше й се, че ще полудее. Измъчвана от угризения за вината си и припомняйки си, че Джилиън й се бе притекла на помощ в съдбовен за нея момент, Клодия жадуваше да помогне на приятелката си. Всичките й усилия през последната седмица се бяха оказали напразни. Без чувство на срам, тя бе опитала да осигури помощта на всички английски войници, които идваха в кръчмата, като стигна дотам да ги търси по улиците.

Изглежда, никой не знаеше нищо. Всички мъже бяха ужасени, че една жена може да бъде държана в някой от техните отвратителни затвори.

Плюеше на отказите им.

Столът бавно се люлееше напред-назад, като че ли движен от тревожните й мисли.

Клодия чу шума, но не разбра какво е. Спря да се люлее. Той се повтори отново. Приличаше на градушка, сипеща се върху стъклата на прозорците.

Стана, отиде до отворения прозорец и погледна навън. Посрещна я тиха и ясна лятна вечер.

Няколко камъчета се удариха в ръката й. Клодия погледна надолу и видя един мъж да стои в сенките на градината.

Дори и на такова разстояние тя позна кой е — беше Франц.

— Ще се кача горе — извика й той със сдържан глас.

Клодия изтича до вратата и зачака появяването му. Когато Франц влезе, тя се хвърли на врата му. Няма значение, че беше дошъл по-късно, отколкото бе желала; сега той беше тук. Тя го държеше здраво в прегръдките си.

— О, любов моя. — Франц погали косата й, изпитвайки удоволствие от допира на стройното й тяло до своето.

Макар да я желаеше страстно, той си наложи да се отдръпне. Беше се върнал от Добс Фери същия ден следобед. Носеха се слухове, че генерал Клинтън се готви да премести по-голямата част от силите си на юг до края на годината. Франц искаше да изчезне много преди това да се случи.

Готвеше се да го каже на Клодия, но тя го изпревари и започна бързо да говори, като обясняваше какво се бе случило с Джилиън.

— О, Франц — проплака Клодия, — можеш ли да направиш нещо? С какво мога да помогна? — Тя се вкопчи в него. — С радост бих заела нейното място. Арестуваха я по моя вина.

Франц замръзна, когато смисълът на думите й достигна до съзнанието му.

— По твоя вина? — повтори той.

— Да, да. Аз й дадох картата.

— А откъде я взе? — Защо я пита, след като знае отговора? Защо бе решил, че тя ще промени начина си на живот само защото бяха прекарали един прекрасен следобед?

— Аз… — Клодия сложи ръка на устните си.

Франц стоеше, стиснал ръцете си в юмруци. Не беше сигурен дали иска да я удари, или да я притисне страстно в обятията си.

Не направи нито едното, нито другото.

Клодия го гледаше с ужасени очи. Не можеше да си представи защо й бе задал въпрос, чийто отговор бе толкова очевиден.

Разбра, че и у двамата нещо се бе променило, след като бяха заедно. Никога преди не се беше чувствала виновна за постъпките си. Според нея целта оправдаваше средствата.

Но сега вината я притискаше с такава сила, че й се струваше, че ще рухне под тежестта й.

— Ти си спала с него — заключи той без сянка от някакво чувство.

— Не в този смисъл — тихо отвърна Клодия. — Той не… Той никога… Той не може…

— Позволила си му да те докосне.

Очите й се напълниха със сълзи, които покапаха по бузите й. Не можеше да го отрече и затова не отговори.

Франц най-после се раздвижи. Сграбчи я за раменете и я разтърси толкова силно, че бялото й боне падна на земята.

— Никога вече не го прави — каза през зъби той. — Разбираш ли ме? — Престана да я разтърсва и се взря в дълбините на пълните й със сълзи очи.

Клодия с мъка си пое дъх и свали ръцете му от раменете си. Настръхна от внезапно обзелия я гняв. Мъжът беше спал с нея веднъж и сега си мислеше, че я притежава и може да й заповядва.

— Кой си ти, че да ми казваш какво да правя и какво не? — запита Клодия. Скръсти ръце на гърдите си и го изгледа свирепо.

В сините му очи се появи сянка на объркване.

— Аз съм мъжът, който те обича — спокойно отвърна той.

Когато Клодия чу това, сърцето й подскочи, но тя не беше готова да отстъпи.

— Защо не си ми го казвал преди? Защо ме накара да мисля?

Объркването му нарасна и бръчките на челото му се задълбочиха.

— Кога да ти го кажа? — На устните му се появи лека усмивка. — Можех да ти призная какво чувствам още първия път, когато говорих с теб, но мисля, че нямаше да го посрещнеш добре.

Клодия прехапа долната си устна.

— Онзи ден… до реката…

Той протегна ръце и я притегли към себе си, като положи главата й върху гърдите си.

— О, сърце мое! — прошепна Франц, чудейки се как да й обясни. Не съществуваха думи, които можеха да опишат какво изпитваше към тази жена. — Понякога чувствата на един мъж са твърде силни, за да се поберат в такава малка дума като думата любов. — Хвана брадичката й и я повдигна. — Тази вечер дойдох тук, за да те помоля да станеш моя жена.

Очите на Клодия се разшириха и тя отстъпи назад. Бе искала, бе имала нужда от признание в любов. Но предложението му за женитба я свари неподготвена. Мислено прехвърли през ума си всички пречки. Никога нямаше да застане на страната на англичаните, дори и като съпруга на хесенски офицер; със сигурност не можеше да си представи да живее в Хановър.

— Франц — започна Клодия, — помисли реално. Когато тази война свърши, ти ще се върнеш вкъщи.

— Аз мисля реално — отвърна той с усмивка.

— Какво говориш? — извика тя. — Не мога да се омъжа за теб. Ти дори не си…

— … американец? — допълни Франц. — О, надявам се, че ще стана. Няма да съм първият хесенски наемник, който е решил да дезертира, нито първият английски войник, решил да стори същото.

Клодия имаше чувството, че въздухът й е свършил.

— Ти ще дезертираш?

— Ах, каква дума за човек, който е открил нов живот и нова надежда. — Той се усмихна. — В тази нова нация не са ли дезертьори всички? А ти не си ли? Когато войната започна, онези от вас, които бяха предани на Англия, не направиха ли същото? Къде са те сега?

— Аз… — Франц беше прав, разбира се. Просто не бе мислила за това по този начин. Наистина тя бе родена в Ливърпул и доведена тук на петгодишна възраст. До онази съдбовна нощ на пожара Клодия винаги бе смятала колониите за част от Великобритания.

— Клодия — прошепна той, — обичаш ли ме толкова, колкото аз теб? — Докато й говореше, Франц галеше главата й. Представи си цвета на зимното нощно небе и усети уханието му. Дори и коприната не беше толкова мека. Тя бе направо груба в сравнение с това, което докосваха пръстите му.

Клодия почувства през тялото й да преминават леки тръпки. Страхуваше се и го знаеше. Някога един друг мъж й бе говорил така. Не със същите думи, но в този смисъл. Тогава нищо не се получи. Какво щеше да стане сега?

Франц забеляза нерешителността в зелените й очи и разбра причината за нея.

— Не се страхувай от любовта, сърце мое — тихо каза той и я прегърна. Неговата изящна уста се сля с меките й устни в страстна и дълга целувка.

Клодия беше благодарна за сигурността, която й даваха силните му ръце, тъй като краката й се разтрепериха под влияние на нежната атака. Притисната здраво в прегръдката на мускулестото му тяло, тя почувства, че страховете й започнаха да се разсейват като утринна мъгла под лъчите на изгряващото слънце.

Най-сетне той се отдръпна и внимателно се вгледа в красивото й лице, докато чакаше отговора й.

— Обичам те повече, отколкото съм си представяла, че е възможно да се обича някой — каза накрая Клодия и се отпусна в прегръдката му.