Хелън Леър
Непокорната Джилиън (7)

Седма глава

Из дневника на Джилиън:

27 юни 1778 година

Не виждам края на тази война… Оставката на британския главнокомандващ — сър Уилиям Хау — не се отрази ни най-малко: той бе заменен със сър Хенри Клинтън, хитър мошеник, който се опитва да въвлече индианците в помощ на недостойната си кауза.

Този приятен съботен следобед Джилиън и Едуина седяха в гостната на Кармодови. Единайсетмесечната Констанс играеше на одеялото, постлано от Едуина така, че да е изложена на топлите лъчи на слънцето, които струяха през отворения прозорец.

Едуина седеше на стол с подпъхнати под жълто-зелената си раирана пола крака; кестенявата й коса бе грижливо прибрана под бяло боне. Кърпеше една от памучните ризи на Том.

Джилиън я поглеждаше от време на време, изпълнена е възхищение от сръчността й. Не умееше да шие и никога нямаше да се научи. Върху коленете й лежеше бебешко одеялце, върху което работеше от месеци.

— Докато го свърша, Констанс ще стане мома за женене — промърмори тя, когато конецът й отново се скъса.

— Защо дърпаш и натискаш иглата така? — Едуина дори не вдигна очи от работата си: знаеше добре какъв е проблемът на сестра й. Джилиън не проявяваше нужното търпение, когато ставаше въпрос за шиене или бродиране. — Не е необходимо да размахваш иглата по този начин.

Джилиън й отговори с въздишка. Едуина не бе права — конецът бе виновен: много по-слаб бе от този на сестра й.

— Видя ли корабите, които пристигнаха тази сутрин? — запита тя, докато вдяваше скъсания конец.

Едуина кимна.

— Още наемници.

Джилиън отпусна ръце върху ръкоделието си.

— Това е работа на Клинтън.

— Права си. Той не ни симпатизира като генерал Хау — отбеляза Едуина.

Джилиън я погледна стреснато.

— Симпатизира?! — Едва не се задави от възмущение и изненада.

Едуина продължаваше невъзмутимо работата си.

— Защо бе сменен според тебе?

— Беше мързелив и нерешителен — отговори бързо Джилиън.

— Да — съгласи се Едуина. — Но случайно или нарочно?

Джилиън смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш? Сестра й направи възелче, прекъсна със зъби конеца, постави ризата настрана и прибра иглата си в инкрустираната с емайл кутия за шевни принадлежности.

— Спомняш ли си деня, в който британците прогониха американците от Манхатън? — Изчака сестра й да кимне и продължи: — Този ден можехме да бъдем разбити веднъж завинаги. Американците бяха по-малко от пет хиляди души, а генерал Хау имаше на разположение почти двайсет хиляди пехотинци, без да говорим за петдесетте военни кораба. Но той не преследваше американците, когато те започнаха да напускат позициите си.

Джилиън не бе убедена.

— Сигурно е бързал да се прибере в леглото на любовницата си.

Едуина се усмихна.

— Може и да си права. Хау като че ли прекарваше повече време с госпожа Лоринг, отколкото с офицерите си. — Наведе се към сестра си: — Чу ли, че Мелани Картрайт ще се омъжва?

Джилиън вдигна глава от ръкоделието, над което се потеше.

— Не. За кого?

Едуина се засмя.

— Капитан Беникот, представи си.

— Ще се омъжва за червенодрешковец? — Джилиън потръпна от отвращение. Но какво друго можеше да се очаква от Мелани? Баща й, Джеймс Картрайт, бе верноподаник. Отвори уста, за да каже още нещо, когато в стаята внезапно влезе Друсила, черната слугиня на баба й. Сигурно се бе случило нещо — тя рядко идваше тук.

— Баба?… — Гласът й потрепери от тревога и напрежение.

— Не, не, госпожице Джилиън. Баба ви е добре — побърза да я успокои Друсила с усмивка. — Но ще имаме гости за вечеря и ме изпрати да те повикам.

Джилиън въздъхна облекчено.

— Добре. Кажи й, че идвам веднага. Колко ще бъдат гостите?

— Повече от един, но не знам кои и колко.

Джилиън прехапа устни. Надяваше се, че този път поне баба й не е поканила британци: напоследък правеше само това. Но каквито и да са гостите, трябваше да се преоблече. Прибра ръкоделието и погледна сестра си.

— Ще се опитам да дойда довечера.

— Не се притеснявай. Клодия и двете момичета ще се справят с работата. — В топлите й кафяви очи проблеснаха искри. — Кой знае? Баба може да е поканила някой симпатичен младеж и да прекараш приятно.

Джилиън поклати глава и въздъхна. Ако баба й наистина е поканила някой „симпатичен младеж“, той без съмнение ще е с яркочервена униформа.

* * *

Няколко минути по-късно се прибра вкъщи и веднага погледна в гостната, но Алис не беше там.

— Бабо? — извика тя.

— Баба ви се облича на горния етаж, госпожице Джилиън — осведоми я Уилям, който бършеше прах в коридора.

Преди да се качи в стаята си, Джилиън се отби да огледа приготвената за вечеря маса. Аха, пет комплекта прибори. Тази информация обаче не разкри нищо за очакваните гости.

Вдигна поли и изтича нагоре по стълбите, като викаше същевременно Кати.

— Знаеш ли кои ще идват на вечеря? — запита я тя, веднага щом Кати влезе в стаята. Започна да се съблича, без да чака помощта й.

Кати се засмя.

— Баба ти не разговаря с мен за гостите си. — Посочи легена до тоалетката. — В легена има вода, измий се, ако искаш. — Подаде й кърпа и вдигна порцелановата кана, за да й полее.

Младото момиче се изми, Кати извади рокля от гардероба и я разстла на леглото.

Джилиън още се бършеше енергично, когато чу Кати да си тананика весела мелодия. Тя търсеше на колене пред гардероба обувки, които да подхождат по цвят на роклята.

Погледна я зачудено и хвана усмивчицата, която играеше по устните й.

— Изглеждаш много щастлива днес. — Беше озадачена: никога не бе виждала младата слугиня в такова слънчево настроение, направо пръскаше радостни искри.

Кати се приближи към Джилиън с обувки в ръка.

— Съжалявам. — Но не изглеждаше разкаяна.

Джилиън се засмя.

— Не съжалявай. Радвам се да те видя толкова щастлива. — Смъкна бързо фустите си и отново погледна Кати: смееха се дори кафявите й очи. — Хайде, изплюй камъчето! — заповяда тя. — Виждам, че почти се пръскаш от желание да споделиш нещо.

Кати се изчерви.

— Не знаех, че е толкова очевидно.

— Разбира се, че е. Хайде, започвай.

— Ами… — Кати се изкашля и пръстите й заиграха с ръба на бялата престилка, която носеше върху кафявата си рокля.

— Срещнах един младеж…

— Така си и помислих! — възкликна триумфално Джилиън. Хвана Кати за ръката, поведе я към леглото, седна и я дръпна до себе си. — Кой е той? Къде го срещна? Познавам ли го?

Кати отвърна със смях на залпа от въпроси.

— Казва се Едуард и работи при обущаря на Хановър Скуеър. Преди две седмици Поли ме помоли да взема ботушите на Уилям на връщане от пазар. Едуард ми ги даде. Разбира се — добави тя бързо, — тогава още не знаех името му.

— А как разбра? — запита Джилиън е усмивка.

— Разменихме си имената при втората ни среща.

— При втората среща? — Джилиън повдигна въпросително вежда. — Колко чифта ботуши има Уилям?

Кати притисна ръка към устата си, за да задуши напиращия смях.

— Не знам. През свободния си ден се разходих случайно край магазина…

— И той „случайно“ те забеляза. — Джилиън прегърна импулсивно младото момиче. — Кати, истински се радвам, че вече си имаш някого. Пожелавам ти от сърце всичко да завърши добре.

През отворения прозорец нахлу шум от приближаваща се карета и двете млади момичета бързо скочиха от леглото.

* * *

Малко по-късно Джилиън слезе по стълбите много по-трудно, отколкото ги изкачи. Роклята й от синкаво-бяла тафта се носеше с обръчи от китова кост, които бяха плоски отпред и отзад, но издадени почти с по петнайсетина сантиметра от двете страни на талията й. Избродираното със сребърен конец квадратно деколте бе достатъчно ниско, за да изложи на погледите изкусителна част от извивката на сочните й гърди.

В подножието на стълбата Джилиън пооправи за последен път косата си: тя бе опъната назад и подредена в къдрици, които се спускаха от върха на главата й до раменете.

От гостната се чуваха гласове и Джилиън се отправи в тази посока. Влезе и за миг спря на прага. По-голяма част от мебелировката на тази стая бе докарана от Лондон и бе в грациозния стил на кралица Ана с богата тапицерия от коприна и дамаска.

Джилиън пристъпи в стаята и замря при вида на високия, елегантно облечен мъж, изправен до камината.

— Джилиън, скъпа. — Алис я погледна от канапето и се усмихна. — Имам удоволствието да ти представя господин Филип Мередит.

Той пристъпи напред и поклонът му можеше да направи чест на всеки царедворец.

— Удоволствието е мое, госпожице Уинтроп. — В тона му не пролича изненадата, преминала през него с бързината и силата на светкавица. Бе започнал да работи за Алис Уортън преди три седмици; тя наистина бе споменала на няколко пъти за внучката си, но никога по име.

Джилиън вдигна леко ветрилото си и кимна. Ако баба й бе поканила тази вечер генерал Вашингтон, едва ли щеше да я шокира по-силно.

Моментната тишина бе нарушена от чукалото на външната врата и Уилям отиде да отвори.

— Извинете ме, трябва да посрещна другите си гости. — Алис стана и лекото шумолене на черната й копринена пола заглъхна във фоайето.

Джилиън седна грациозно с изправен гръб. Нямаше намерение да зарадва Филип Мередит, като издаде изненадата си. Желаеше да демонстрира само пълна липса на интерес.

— И така, у вас има много повече от това, което окото вижда, госпожице Уинтроп — каза Филип, когато останаха сами.

— Какво искате да кажете, сър? — Размаха ветрилото пред лицето си.

— Тук правите впечатление на сериозна и добре възпитана млада дама… далеко сте от малката флиртаджийка в кръчмата, която върти съблазнително очи пред всеки офицер, изпречил се на пътя й.

Джилиън затвори ветрилото си и отпусна ръце на скута си.

— Как смеете да говорите така!

— Смея, защото не одобрявам поведението ви, както ще постъпи и баба ви, ако знае — отговори той.

— Не ме е грижа дали одобрявате или не моето поведение! — гневно го прекъсна тя.

— А колкото до връзката ви с госпожица Дънхам — продължи той, без да обръща внимание на избухването й, — не намирам думи, с които да я окачествя. Освен ако — той я погледна с ръце на гърба — вие и госпожица Дънхам делите нещо повече от обикновено приятелство. — Той наведе глава и я погледна изпод тъмните си вежди. — Знам много добре как си печели парите въпросната дама.

Джилиън пребледня и погледна нервно към вратата. Ако баба й чуеше тази разговор, щеше да настъпи истинска катастрофа. Алис знаеше само, че Клодия е бедна нещастница, загубила семейството си и прибрана от Том в „Синия лебед“, за да работи и да се издържа. Истината, но не пълната…

Погледна го гневно.

— Вие нищо не знаете!

Филип сви рамене и запази невъзмутимо спокойствие.

— За един мъж обикновено се казва: „Погледни приятелите му, за да разбереш какъв е“ — забеляза той. — Защо същото да не важи и за една жена? Освен това видях многократно със собствените си очи как въртиш хубавите си бедра в кръчмата.

— Можете да бъдете сигурен в едно, господин Мередит — тихо каза тя: трябваше да внимава, гостите и баба й се приближаваха към вратата. — Вие не сте човекът, който може да ме развълнува.

— Странно — проточи иронично глас той. — Бях с точно обратното впечатление.

Преди да му отговори, Алис влезе в стаята с двама британски офицери по петите й.

— Полковник Харингтън и майор Роуин, разрешете ми да ви представя господин Мередит и внучката ми Джилиън.

Филип сърдечно стисна ръце на офицерите.

— С полковник Харингтън вече сме стари приятели — обърна се той към Алис и насочи вниманието си към майора. — Но се радвам да се запозная с вас, сър — добави учтиво.

Джилиън фиксира замръзнала усмивка на лицето си с надеждата, че тя ще остане там през цялата ужасна вечер.

Уилям се появи с бутилка отлежало вино върху сребърен поднос и се зае да сервира на мъжете. Алис поиска чаша порто, а Джилиън отказа предложението за някаква напитка и остана като вцепенена на стола си, като се молеше в себе си всичко да приключи колкото е възможно по-скоро.

Майор Роуин — нисък закръглен мъж около четирийсетте — седна срещу нея и нахално се вторачи в гърдите й.

Разгневена от похотливия му поглед, Джилиън пак размаха равномерно ветрилото пред себе си.

Вдигна очи и забеляза, че и Филип я наблюдава. Все още стоеше до камината и я гледаше право в очите със странно смущаващ поглед. „За какъв дявол всъщност е тук? — Втренчи се предизвикателно в него. — Ако смята, че ще ме сплаши, трябва да си помисли отново!“

Младото момиче въздъхна с облекчение, когато баба й най-сетне стана и ги поведе към масата за вечеря.

Филип галантно предложи ръка на Алис, а Джилиън побърза да тръгне към масата, преди някой от офицерите да успее да се приближи до нея.

По време на първото ястие — вкусен бульон от миди — младото момиче слушаше с половин ухо разговора на масата, но неприятният дрезгав смях на майор Роуин привлече вниманието й.

— Естествено кралят има желание за отстъпки — говореше той. — Ако бунтовниците най-сетне заявят ясно какво точно искат, сигурен съм, че ще се стигне до някакво споразумение.

— Мисля, че те бяха достатъчно ясни в Бостън — обади се студено Джилиън.

— А… — Той размаха шеговито лъжицата си към нея. — Да изхвърлят толкова чай в пристанището… Опърничави деца, които дават израз на яда си по такъв странен начин. — Поклати осъдително глава. — Каква загуба само…

— Разбрах, че французите смятат да изпратят войски в помощ на бунтовниците — обади се Филип, преди Джилиън да успее отново да се включи в разговора.

Полковникът се изсмя.

— Така е. Смятам, че крал Луи е подведен от съветниците си. Във всички случаи ще разори страната си и ще си докара революция на главата. Няма да се изненадам ни най-малко, ако французите решат да предоставят на американците собствената си флота.

— Те имат голяма нужда от кораби — забеляза майор Роуин. — Флотата им намалява с всеки изминат ден.

Джилиън се опита да не го гледа. Майорът се държеше на масата като прасе. Ядеше дори когато говореше, като пръскаше слюнки наоколо.

Прислугата отнесе празните супени паници и предложи апетитно приготвени омари и патица, последвани от чудесния пудинг на Поли.

— Тази сутрин говорих с генерал Клинтън — започна полковник Харингтън. — Каза ми, че американците са много зле. По наши сведения имат повече от три хиляди дезертьори. Един от полковете им — Пенсилвания, мисля — останал само с двама офицера!

Мередит се изсмя и Джилиън изскърца нечуто със зъби.

— След последната зима съм изненадан, че около Вашингтон има все още достатъчно хора за охрана на щабовете му. — Повдигна салфетка, докосна леко устни с нея и я остави до чинията си. — Но, господа, нека бъдем великодушни. В края на краищата бунтовниците не са редовна армия.

— Разбира се, те не получават заплати. — Майор Роуин се разсмя гръмогласно и продължи да смучи шумно една от щипките на омара.

— Правилно! — съгласи се Филип с приятна усмивка. — Те са просто сбирщина дрипави фермери, които с по-голяма лекота държат мотика, отколкото пушка. Идват в армията само за година, след което се прибират вкъщи.

— Иска ми се всички да се приберат по домовете си — въздъхна Харингтън с копнеж и апетитът му като че ли понамаля.

Филип се засмя.

— Новините от фронта показват, че вашето желание вероятно скоро ще се изпълни, полковник. Американската армия губи повече хора, отколкото вербува. — Изглеждаше много развеселен от собствените си изводи.

Джилиън вдигна глава със стиснати устни. Повече не желаеше да мълчи.

— Вие, изглежда, забравяте, господин Мередит — каза тя студено, — че американците винаги ще се събират с оръжие в ръка, когато бъдат призовани. — Огледа мъжете около масата с измамно сладка усмивка. — Те никога няма да изоставят каузата си. Ще воюват докрай.

— Джилиън! — извика рязко баба й. — Достатъчно беше!

Майорът престана да мляска и се вторачи изненадано в Джилиън.

— Мили боже! Нима сме в компанията на бунтовничка? — Но развеселеният му и изпълнен с възхищение поглед говореше ясно, че не го е грижа дали наистина е така или не.

— Съвсем не — намеси се бързо Алис, като изгледа ядосано внучката си. — Джилиън е прекалено млада и все още хвърчи из облаците. Няма ясна представа за реалния свят.

Джилиън наведе глава с пламнали бузи. Вътрешно кипеше от чувство на безсилие и гняв. Повече от излишно беше да се опитва да разговаря с тези хора. Реши твърдо да не отваря уста до края на вечерята.

Трудно й беше да търпи тъпотиите на офицерите, но нелепото дърдорене на този тори, седнал срещу нея, бе наистина непоносимо. Джилиън разбираше британците, разбираше и наемниците: те се интересуваха само от пари.

Но торите! Те предаваха страната си! Младото момиче изключваше баба си: Алис бе твърде възрастна, за да очаква от нея гъвкавост и промяна на възгледите.

Вечерята приключи и всички отново се пренесоха в гостната, където на мъжете бе поднесено бренди.

Джилиън вече се питаше кога най-сетне ще свърши тази вечер, когато офицерите станаха и си тръгнаха след порой от похвали за чудесната вечеря, интересно прекараното време и още куп празни приказки, които ощастливиха възрастната дама.

Младото момиче се втренчи във Филип Мередит, като че ли можеше да го изтласка от къщата на баба си със силата на собствената си воля.

А той прие поканата на Алис за още едно бренди и пак се разположи в гостната!

На Джилиън и се стори, че се задушава. Излезе на предната веранда за глътка свеж въздух, нощта я обгърна с приятно хладното си наметало и тя се поотпусна.

През отворения прозорец долитаха оживените гласове на баба й и Филип Мередит: Алис изброяваше възторжено ослепителните достойнства на Короната и Майка Англия, а той още по-възторжено ги аплодираше.

Мили боже, двамата бяха от един дол дренки!

Вбесена отново, Джилиън сърдито дръпна листо от увитата по парапета глициния и го накъса на парченца.

Нямаше да се върне в гостната — не я беше грижа кой какво ще си помисли за възпитанието й! Тази вечер Филип Мередит й бе дошъл до гуша! Ще чака тук, докато този отвратителен тори най-сетне реши да си тръгне. Скоро баба й ще заклюма и той ще се сети да си отиде.

Джилиън вдигна глава и се взря в небето, опитвайки се да успокои опънатите си нерви. Луната бе съвършено кълбо от слонова кост сред свита от примигващи звезди.

Младото момиче вдъхна дълбоко благоуханния нощен въздух. В клоните на дърветата шепнеше и въздишаше лек ветрец. Около нея цвърчаха цикади и прибавяха музикалния си акомпанимент към наситения аромат на рози и глициния.

— Прекарах много приятна вечер.

Джилиън се обърна рязко. Не бе го чула да излиза на верандата, нито бе усетила настъпилата тишина в гостната: замрелият разговор можеше да я предупреди, че той си тръгва!

— Радвам се, че е била приятна за някого — измърмори тя раздразнено: внезапната му поява я бе стреснала и нарушила обаянието на лятната нощ.

Той усети раздразнението й, въпреки опита да го скрие.

— Не исках да те стресна.

— Мислех, че все още говориш с баба.

— Тя е забележителна жена.

— Вие двамата, изглежда, имате много общи интереси — подхвърли тя саркастично.

Мередит се усмихна. Не можеше да откъсне очи от златистите й къдрици, сега посребрени от лунната светлина. Кожата й напомняше излъчваща топлина слонова кост.

— Несъмнено — отговори той най-сетне и кимна.

Джилиън го изгледа ядосано. Тази вечер бе без перука, тъмната му коса бе опъната назад и вързана на тила. Луната обливаше лицето му с меката си светлина и младото момиче трябваше да си признае, че е дяволски привлекателен.

Той пристъпи към нея.

— Защо работиш в „Синия лебед“?

В сивите й очи проблесна изненада.

— А защо не?

Той сви рамене.

— Знам, че не ти се налага. Не мисля, че е подходящо за млада дама като теб да работи в кръчма.

Тя пое дълбоко дъх.

— За ваше сведение, господин Мередит, започнах да работя в „Синия лебед“, за да помогна на сестра си и зет си. Продължих да работя там, защото така запълвам деня си с нещо полезно, не само с бродерия. Освен това, ако ми разрешите да добавя, работя там със съгласието на баба си. — Тя изправи рамене. — И накрая: не е ваша работа какво върша аз.

— Сега може би не — отвърна той тихо. — Но един ден ще стане моя работа.

Тя се изсмя.

— Уверявам ви, сър, че този ден никога няма да настъпи.

Филип не отговори, стоеше, наблюдавайки я с неразбираемо за нея изражение.

Изминаха няколко минути, но Мередит не направи опит да наруши тишината и Джилиън пристъпи с чувство на неудобство от крак на крак. „Докога ще стои така вторачен в мен?“

— Време е да се прибирам — промърмори тя накрая.

„Как се озовах в ръцете му?“ — зачуди се Джилиън в следващия миг, внезапно потопена в огъня на устните му.

Отново я обхвана онова вече познато чувство на лекота: струваше й се, че се носи над облаците… Умът й заповядваше да се издърпа от него, а тялото й се притискаше така жадно към неговото, че тя почувства ясно възбудата му…

Най-сетне Филип се отдръпна. Този път и той изглеждаше разтърсен от преживяното като нея. Заговори с продрезгавял глас:

— Нарушаваш спокойния ми сън, госпожице Уинтроп, проникваш в сънищата ми. Нито една жена не ми е правила това досега.

Тя се дръпна настрана.

— Имаш нужда от чаша топло мляко преди лягане — подхвърли тя язвително.

— Веднага се сещам за още няколко начина, които могат да свършат по-добра работа.

— Предпочитам да не се впускаш в подробности — побърза да го прекъсне тя.

Той се засмя, доволен, че бе успял да я предизвика. Протегна ръка и докосна копринена къдрица.

— Обичам те, Джилиън Уинтроп — прошепна той. — Почтеността изисква да ти кажа, че възнамерявам да те направя моя.

Стресната, Джилиън го изгледа напрегнато, неспособна да повярва на чутото току-що. Независимо от дръзката му усмивка, беше ясно, че говори сериозно.

„Ще сложа край на тази глупост още сега!“

— Почтеността изисква да заявя, че напразно си губиш времето.

— Преследването на достойна цел никога не е загуба на време — забеляза той.

— Ти си тори — обвини го тя. — Ще отречеш ли?

Той стисна устни и като че ли се замисли върху обвинението й.

— Не. Но почти всеки в Ню Йорк е верноподаник.

— Аз не съм — каза рязко тя.

— На твое място бих се въздържал от подобни изявления.

Джилиън повдигна вежди.

— Ще нарисуваш буквата „R“ на входната врата ли? — предизвика го тя.

— Това би било непочтено спрямо баба ти.

— Хайде да оставим баба ми настрана.

Той я хвана и силните му пръсти се впиха болезнено в ръцете й, но кой знае защо, тя не се дръпна настрана.

— Не се опитвай да воюваш с мен, ще сбъркаш — прошепна той.

Филип я обви с ръце и я притисна така силно към себе си, че само тънки ивици плат разделяха телата им. Джилиън бе зашеметена от силата му: ръцете му бяха като от стомана, той можеше лесно да я стрие на прах — ако пожелаеше…

Устните му обхванаха нейните в свирепа целувка и Джилиън не остана пасивна, колкото и да се бореше със странното чувство на отмала, което завладя тялото й. Стисна юмруци с намерение да забарабани с тях по гръдния му кош, но за нейна голяма изненада, ръцете й пропълзяха нагоре и се сключиха зад врата му…

След дълъг сладък миг, който се проточи като вечност, Джилиън намери сили да се отдръпне от него.

— Никога няма да бъда твоя — заяви тя гневно.

— Ще бъдеш — възрази той, вгледан в очите й.

Дързостта му не беше за вярване.

— Кажете ми, господин Мередит ще измените ли на клетвата си за вярност, ако аз съм цената? — предизвика го тя.

Той отпусна ръце и отговори без усмивка:

— Не. Няма да изменя на клетвата си заради когото и да било.

Джилиън вирна брадичка.

— В такъв случай ще повторя вече казаното от мен: не желая и никога няма да имам нищо общо с такива като вас.

Обърна се на пети и се втурна в къщата, като затръшна шумно вратата зад себе си.