Хелън Леър
Непокорната Джилиън (23)

Двадесет и трета глава

Филип мрачно се взираше през прозореца на каретата си. Валеше слаб дъждец или по-точно казано — ръмеше. От него въздухът бе хладен и свеж.

Филип се облегна назад на меката седалка. Беше се върнал в Ню Йорк само преди няколко часа и бе ужасно уморен.

Умората не му позволяваше да заспи. Макар да бе искал да остане по-дълго, майка му го убеди да не го прави. „В такова време — строго му беше казала тя — мястото ти е другаде, а не в Уилямсбърг.“

По този въпрос Филип не беше толкова сигурен.

Надзирателят, когото остави да се разпорежда, бе добър човек, опитен и заслужаващ доверие и Филип не изпитваше никакви угризения, що се отнася до управлението на плантацията в свое отсъствие. Но майка му беше нещо друго. Изабел Мередит бе патриотка и имаше свои разбирания за дълг. Тя много добре съзнаваше, че мъжете в цялата страна са изоставили домовете си, нивите си и работата си, за да се бият.

Макар тя да бе настояла, Филип имаше угризения, че я оставя сама в този най-труден момент от живота й.

Филип се стресна, когато Матю отвори вратата на каретата и разбра, че са спрели пред сградата, в която се намираше кантората му. Слезе и се обърна към прислужника си:

— По-добре почакай. Ако няма някакви спешни въпроси, ще се върна вкъщи.

Матю тъкмо зае отново мястото си, когато видя Филип да излиза тичешком. Той се качи в каретата, преди кочияшът да успее да скочи и да му отвори вратата.

— Откарай ме в „Синия лебед“! — кратко заповяда Филип. — И го направи възможно най-бързо.

Когато потеглиха, той разтвори бележката, която му бе дал секретарят му. Беше от Едуина Кармоди. В нея се съдържаше малко съществена информация. Само молба да я посети колкото се може по-бързо. Сестра й, беше написала тя, имала нужда от помощ.

Филип пъхна бележката в джоба си е разтреперани ръце. Не можеше да си представи в каква беда би могла да изпадне Джилиън, а и не искаше да прави предположения.

Въпреки решението си, продължи да си представя всякакви неща, и то все неприятни.

Матю караше колкото се може по-бързо по разкаляните от дъжда улици, но на Филип му се струваше недостатъчно бързо и отново го подкани настоятелно.

Филип се облегна назад и покри очите си с ръка. Защо изобщо си бе въобразил, че от тази връзка с Джилиън ще излезе нещо? Още от самото начало тя му бе дала ясно да разбере, че не е желан. Защо бе настоявал? Нещата бяха започнали зле. Беше опитал да ги оправи, но не успя. Сега знаеше това.

Ако Джилиън се бе опитвала да не мисли за Филип, той не по-малко се бе старал да освободи ума си от нея. Но не постигна някакъв успех. Напоследък Филип не можеше да се вгледа в огъня, без да види в него златистия цвят на косата й, не можеше да се загледа в облачното небе, без там да съзре прекрасните й очи, не можеше да се наслаждава на някоя роза, без нейният аромат и листенцата й да му напомнят за невероятната мекота на кожата й, когато я докосваше.

Изстена и се поизправи, забелязвайки, че почти са стигнали.

Филип слезе от каретата, преди тя да спре. Изкачи задните стълби на един дъх и отвори вратата, без да почука.

Едуина се обърна изненадана и от устните й се откъсна вик на облекчение.

— Благодаря на Господа, че дойде — каза тя и махна на Манди. — Върви и доведи Кати колкото се може по-бързо — нареди Едуина.

След като Манди излезе, Едуина отново обърна поглед към Филип.

— Случи се нещо ужасно — започна тя. — Арестуваха Джилиън. Отвели са я някъде и не знаем къде е. Кати е била с нея, но успяла да се измъкне.

— Госпожа Уортън свързала ли се е с някого за това? — Устата на Филип пресъхна от внезапно обзелия го страх.

Едуина поклати глава.

— Тя е все още в Халифакс. Щях да й пиша, но реших, че писмото ще се забави. Всички бяхме сигурни, че ще научим нещо досега.

В този момент влезе Кати, задъхана от тичане.

Филип моментално се обърна към нея. Макар и да не я беше виждал преди, правилно предположи, че кестенявата млада жена е прислужницата на Джилиън.

— О, господине — възкликна тя и се втурна към него, — ще ни помогнете ли да открием мис Джилиън? — Разтревожена, Кати не помисли и сграбчи дрехата му с такава сила, че той замалко не изгуби равновесие. — Нали не мислите, че англичаните са я затворили на някой от техните кораби?

Главата на Филип се замая. Вероятно, помисли си той, Джилиън е била отвлечена. Не можеха просто да вземат хора от улицата или да ги измъкнат от домовете им, без някой да разбере за това.

— Откъде знаеш, че е арестувана? — попита той.

Очите на Кати се разшириха от учудване.

— Бях там.

— Къде? — Гласът му се изостри от нетърпение.

— На пътя, по който минава пощата.

Филип потърка брадичката си и въздъхна. Нещата само щяха да се забавят, ако попита какво, по дяволите, е правила Джилиън на този път.

— Започни отначало и ми разкажи какво точно се случи.

Кати преглътна.

— Ами мис Джилиън намери онази карта и…

От гърдите на Филип се откъсна дълбока въздишка. Повече подробности не му бяха нужни.

— Кога се случи това? — прекъсна я той.

— Преди повече от две седмици. — Гласът й прозвуча истерично. „Защо стои така? Защо не направи нещо?“

Две седмици, мислеше си Филип, проклинайки се, че не се върна по-рано.

Хвана Кати за раменете и наклони глава, за да я погледне по-отблизо.

— Помисли, Кати. Когато войниците намериха картата, споменаха ли нещо за това къде ще я заведат?

Кати рязко поклати глава.

— Не, казах ви. Не знаем къде са я отвели.

— Моля те, важно е. Искам да помислиш много внимателно. Не бързай.

Тя се вторачи в хубавите копчета на сакото му и се опита да си припомни отново ужасната случка. Още щом видя картата да пада на земята, разбра, че са в беда. Бе толкова заета да търси начин за бягство, че дори не чу разговора. Само когато сержантът… Кати вдигна очи и погледна Филип, който продължаваше да се взира внимателно в нея.

— Да — бавно промълви тя, засрамена, че не се бе сетила за това по-рано. — Той каза, че ще ни заведе и двете при военачалника.

Филип отпусна ръце и се опита да задуши отчаяния стон, надигнал се в гърлото му. Джилиън вероятно бе хваната от хората на Кънингам. Ако беше някой от редовните патрули, сигурно щяха да я отведат при старшия офицер. Сега разбра защо никой не знаеше къде е. Кънингам обичаше да пази действията си в тайна — и с право.

Филип съзря обезумялото лице на Едуина и леко я потупа по рамото.

— Ще я намеря — тихо обеща той. — Опитай се да не се безпокоиш.

Тя тъжно поклати глава.

— Страхувам се, че няма да мога, мистър Мередит.

Филип кимна със съжаление.

— Ще те уведомя веднага щом открия нещо.

Той се запъти намръщен обратно към каретата си. Познаваше Уилям Кънингам само от едно кратко представяне на някакво тържество. Въпреки това знаеше всичко за него. Щеше да е безполезно, дори безсмислено да отиде при Кънингам. Военачалникът нямаше да освободи затворник без заповед от главнокомандващия на английската армия. Този човек бе генерал Хенри Клинтън.

Десет минути по-късно каретата на Филип спря пред жилището на генерал Клинтън. Отвън то беше също толкова великолепно, колкото и къщата на кралския губернатор; отвътре я превъзхождаше.

За нещастие генерала го нямаше. Казаха му да дойде пак на другата сутрин.

Останалата част от деня Филип прекара в терзания. Опита се като Клодия да открие къде е Джилиън, но не успя. Започнаха да го измъчват отново кошмарни видения. „Ами ако е ранена? Или наистина се намира на борда на един от тези кораби? Не!“ Тази мисъл беше изобщо неприемлива и той я отхвърли.

На следващия ден отиде пак до дома на Клинтън, готов да счупи вратата, ако още веднъж откажеха да го пуснат.

Този път обаче черен слуга, облечен в блестяща ливрея в сиво и тъмночервено, го покани да влезе. Носеше на главата си бяла напудрена перука, а обувките му бяха окичени със сребърни катарами.

Филип съобщи името си и чака повече от час, преди да го приемат.

Стаята, която главнокомандващият използваше за кабинет, изглежда, бе същевременно и библиотека. Беше широка и правоъгълна с високи тесни прозорци в двата края. По средата имаше овална маса с блестяща повърхност, върху която нямаше нищо, макар Филип да смяташе, че именно на нея Клинтън се съвещава със съветниците си и обмисля стратегията си. Видя също и бюро, отрупано с безброй документи.

Самият Клинтън седеше на един от двата меки стола, поставени до прозореца. Пред него на ниска масичка бяха поставени кана с чай и чиния с нарязан кекс.

— Сър Хенри — кимна Филип, когато влезе, — благодаря ви, че отделихте време да ме приемете.

— А, господин Мередит! Заповядайте. Моля, седнете да ми направите компания.

Докато Филип се настаняваше, един прислужник наля чая. Тези малки светски любезности му лазеха по нервите, но той се застави да се включи в играта. Англичаните държаха на протокола.

Когато прислужникът свърши, Клинтън му махна да си върви.

Денят беше горещ и генералът бе свалил алената си куртка. Филип знаеше, че той е професионален войник, служил в армията през по-голямата част от съзнателния си живот и минал през всички чинове. Независимо от ранга си, Хенри Клинтън беше в известна степен непривлекателен човек. Бе нисък на ръст и имаше корем, който скриваше талията му и обтягаше копчетата на панталоните му. Беше човек, рядко взимащ бързи решения. Обичаше да обмисля нещата. За него войната приличаше на игра на шах. Всички ходове трябваше да бъдат обмислени, преди сър Хенри да предприеме някакво действие.

Все пак Филип далеч по̀ предпочиташе да си има работа с него, отколкото с Кънингам, който беше упорит и притежаваше инстинкта на фанатик.

Прекараха няколко минути, обсъждайки времето, докато Филип се мъчеше да потисне нарастващото си безпокойство.

Най-накрая Клинтън остави чашата си и попита:

— Е, мистър Мередит, какво мога да направя за вас?

Филип спокойно му разказа за арестуването на Джилиън.

— Разбира се, това нямаше да се случи, ако бях тук — заключи той. — През последните две седмици ме нямаше в града.

Веждите на Клинтън се повдигнаха.

— Наистина ли? Къде бяхте?

— Ходих до Уилямсбърг — спокойно отвърна Филип. Какво значение имаше, по дяволите, къде е бил? — Семейството ми притежава там тютюнева плантация.

Клинтън се усмихна.

— Винаги съм смятал, че Вирджиния е най-прекрасната колония. — Той си наля още една чаша чай и отпи, преди да проговори отново. — Уведомиха ме за арестуването на госпожица Уинтроп. Имало е причина. — Клинтън спокойно се вгледа във Филип. — Носела, е със себе си карта на складовете, на която ясно е било отбелязано количеството на оръжието ни. Сигурен съм, че си давате сметка какви последствия може да има това, ако информацията попадне в чужди ръце.

Филип отхвърли предположението.

— Прислужницата й ми разказа за случилото се. Госпожица Уинтроп е намерила картата. Нямала е представа какво е това. Сигурен съм, знаете, че тя е внучка на Алис Уортън. Мисис Уортън, също като мен, е предана лоялистка. Както и внучката й — бързо добави той, наблягайки на думите.

— Познавам дамата — уклончиво измърмори Клинтън.

— Тогава сигурно знаете, че госпожица Уинтроп ми е годеница.

В очите на генерала проблесна изненада, Филип забеляза това и настоятелно продължи:

— Мога да ви уверя, че след като тя стане моя съпруга, повече няма да има такива глупави инциденти.

Клинтън остави чашата си.

— Може да са глупави, но все пак е чудно къде госпожица Уинтроп е носела картата.

Преди да отговори, Филип си наля сметана в чая.

— Честно казано, сър, не мисля, че я е носела някъде. Спрели са я на пътя, по който минава пощата. Доколкото знам, наоколо няма американски войници на мили разстояние. Но затова пък има много английски патрули. Ако е изпълнявала някаква тайна мисия, защо, за бога, ще язди спокойно по толкова оживен път посред бял ден?

Клинтън въздъхна.

— Сигурен съм, че не мога да ви отговоря, мистър Мередит.

Филип отпи от чая си и постави чашата обратно на чинийката.

— Очевидно в това няма смисъл — изтъкна той, като махна небрежно с ръка. Филип се удиви на безгрижния си тон и спокойното си поведение, докато стомахът му се свиваше от безпокойство. Ако Клинтън откажеше да освободи Джилиън, какво щеше да прави? Все още не знаеше къде е тя. — Не — рязко поклати глава той. — Това е едно нелепо недоразумение. Познавам Джилиън много добре. Все пак ние ще се женим — напомни Филип.

Клинтън изтръска някаква въображаема троха от корема си. Според неговите сведения жената се кълняла, че никога не е виждала картата и че сержантът, който я е спрял, я е намерил на земята. А сега Мередит твърдеше, че именно тя я е намерила. Той не лъжеше. Клинтън беше сигурен в това. Следователно бяха го информирали погрешно.

— Госпожица Уинтроп е отказала да положи клетвата — тихо каза той, без да погледне Филип.

Филип се засмя.

— При дадените обстоятелства, струва ми се, че госпожица Уинтроп е била прекалено изплашена, за да разбере какво се иска от нея. Малко е да се очаква от една жена да реагира по същия начин, по който би реагирал един мъж в тази обстановка. — Филип си помисли, че попадението му бе добро; освен че обичаха да спазват протокола, англичаните имаха и много силно развито чувство за това кое е честно и кое не.

Клинтън му отвърна само с дълбока въздишка.

„Проклет да си! — разярено си помисли Филип, като в същото време му се усмихна. — Къде си отвел жената, която обичам? Единствената жена, която някога ще обичам!“

— Къде е сега госпожица Уинтроп? — попита той с възможно най-небрежен тон.

— На сигурно място — отвърна Клинтън, без да го погледне.

„Сигурно за кого?“ — мрачно се почуди Филип. Наведе се напред, като с мъка се сдържаше да не извие врата на Клинтън.

— Хайде сега, сър Хенри. Познавате ме добре. Не мога да си представя, че бихте повярвали, че ще взема за съпруга бунтовничка. — Филип изсумтя, показвайки раздразнение. — Ако желаете, ще положа клетвата още сега. — И щеше да го направи. Беше готов да продаде душата си на дявола, за да помогне на Джилиън.

— Не е необходимо. Не се съмнявам във вашата преданост. Що се отнася до това дали бихте взели за съпруга бунтовничка — той се подсмихна при тази мисъл, — готов съм да се обзаложа, че когато става въпрос за красива жена, един мъж изобщо няма да се интересува от нейните политически убеждения.

— Мен това със сигурност ще ме интересува — заяви Филип в знак на протест и в този случай говореше истината.

Генералът се изправи с въздишка и отиде до един шкаф. Взе оттам бутилка с коняк и мълчаливо я предложи на Филип. Той кимна и Клинтън наля в две чаши от кехлибарената течност. Прекоси стаята и му подаде едната.

— Кънингам настоява жената да бъде екзекутирана — тихо измърмори той.

Като възпламенила се ракета гневът избухна у Филип и забули очите му в червена мъгла. Той скочи на крака.

— Ще го убия с голи ръце, ако това се случи.

Клинтън седна отново и махна с ръка.

— Успокойте се, мистър Мередит. Мога да ви уверя, че дотам няма да се стигне. Господ е свидетел, че вече се проля достатъчно кръв в цялата тази жалка бъркотия. — Отпи от коняка и разсеяно завъртя чашата в ръцете си. — Половината от времето имам чувството, че воювам със собствения си народ. Никой не искаше тази война, най-малко Негово величество. Все пак тя е реалност и ние трябва да се съобразяваме с нея.

Филип вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

Генералът замълча и го погледна изпитателно.

— Сигурен ли сте, че ще можете да гарантирате за поведението на госпожица Уинтроп, след като се ожените за нея?

— Напълно — отвърна Филип, все още разгневен.

Генералът се отпусна назад в стола си и замислено се загледа в пространството. Кънингам действително настояваше да обесят жената и по всичко личеше, че има право. Но Клинтън знаеше, че не трябва да пропуска факта, че хората от колониите бяха като деца; това важеше със сигурност за жените. Подражаваха на мъжете си, претендирайки за общество, което не съществуваше в границите на цивилизацията. Свободата представляваше анархия. Рано или късно щяха да го разберат.

Тъй като беше цивилизован човек, Клинтън не можеше да се примири с това да се избиват хора, които все още не са осъзнали истината.

— Честно да си призная, не ми харесва да се държи жена в плен — най-накрая каза генералът. — Но не мога да я освободя въз основа на даваните от нея гаранции. — Той стана и започна да се разхожда със скръстени отзад ръце.

„И какво, по дяволите, означава това?“ — зачуди се Филип.

Най-сетне генералът спря да обикаля безцелно и погледна посетителя си.

— Ето защо виждам само едно решение. Сватбата ви трябва да се състои колкото се може по-скоро. След като това стане, вие ще носите отговорност за жената, мистър Мередит. И вие ще бъдете държан отговорен за действията й. — Замълча при вида на разтревоженото му изражение. — Нали казахте, че сте сгоден за госпожица Уинтроп?

— Да. — Какво щеше да прави, ако Джилиън откажеше? Филип се окашля. — Но сватбата е определена за ноември.

Генералът сви рамене.

— Това е само след няколко месеца.

— Да. Но разбирате ли, сър Хенри, бабата на госпожица Уинтроп в момента е в Халифакс. Може би Джилиън ще иска да изчака тя да се върне.

Лицето на генерала придоби сурово изражение.

— Ако е така, мога да ви уверя, че ще остане да чака затворена.