Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Savages, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любка Михайлова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Шърли Конран. Дивачки
Американска. Първо издание
ИК „Зебра“, София, 2001
Редактор: София Бранц
Коректор: Елисавета Ванкова
История
- — Добавяне
Осма глава
Пати стоеше долу на плажа с фенера близо до купчината с багаж, а останалите жени се бяха покатерили по стръмния склон и се криеха във вторичната джунгла на върха. Дебелата зелена растителна стена, която ги заобикаляше, бе толкова плътна, че с големи трудности я бяха преодолели — можеше да се намират само на метър разстояние от терористите, но нито те, нито жените биха могли да разберат. Вече не издържаха да седят на земята заради мравките и паяците, затова клечаха и трепереха, въпреки че нощта бе топла. Кеъри вдишваше непогрешимата влажно-кисела миризма на гниеща растителност и си спомняше за Ед, който й бе казал, че не може да се премахва. Никога не можеше да отмирише дрехите си, когато се връщаше от пътуване из тропиците.
— Как ми се ще само да запаля една цигара — промълви Кеъри.
— Не може, защото някой може да усети дима — заяви Сузи. — Ето, опитай с това — и й подаде бутилката водка, която бе взела със себе си от лодката.
Долу на тъмния плаж Пати също трепереше. На тях им бе лесно, те бяха заедно горе, а тя — сама, и бе сигурна, че преди двайсет минути бе чула изстрел.
Без никакво предупреждение небето отдясно на Пати освети за миг целия полуостров и веднага последва звук от експлозия.
Успяха!
Браво на скипъра! Сега всички те официално бяха мъртви. Пати си представи как цветните бикини на Кеъри се носят по черната водна повърхност, после започна да изчислява за колко време скипърът ще успее да се върне на брега в спасителната лодка. Пати не искаше да изтощава батерията на фенера, нито пък да рискува да я видят. Ще брои докато минат двайсет минути и отново ще включи фенера. Произнасянето на думата „хипопотам“ отнема една секунда. Хипопотам едно, хипопотам две, хипопотам три…
Доспа й се. Броенето на хипопотами очевидно имаше същия ефект като броенето на овце. Може би ще е добре да поседне. Дори да свети от по-ниско, няма кой знае какво значение. Чувстваше се изтощена…
С усилие на волята скипърът престана да мисли за акулите. Един Бог знае какво щеше да стане с клетите глупачки, ако той не успее да стигне до брега.
Водата започна да навлиза през кърмата. Вече бе прерязал въжетата, свързващи веслата. Сега се движеше възможно най-бързо напред. Седеше провесил крака от двете страни на кила и потапяше веслото отвесно надолу във водата ту от едната, ту от другата страна, сякаш управляваше кану. Опитваше се да не мисли за факта, че заливът не бе обезопасен с мрежа против акули.
Нищо не помагаше. Водата проникваше в лодката — не че тя още можеше така да се нарича — беше като изпуснат детски пояс. Просто не вървеше напред.
Нямаше никаква полза да остави проклетата играчка да потъне под него. Просто щеше да се наложи да доплува до брега, като бута едното весло пред себе си. Копнееше за една трета ръка, която да го предпазва отдолу.
Като се опитваше да не плиска, доколкото бе възможно, той се плъзна в черната вода. Надяваше се, че плува в правилна посока.
Когато най-после се измъкна от водата, все още с весло в ръка, защото то можеше да ги издаде, ако го остави, нямаше и следа от никаква светлина. Дали бе същият плаж? Може пък да се е отнесъл твърде далече по крайбрежието. Не, не бе възможно. Може обаче на тези видиотени жени да им е хрумнала някаква гениална идея. Или пък терористите вече са ги хванали… Сигурно са терористи. Почтени войници нямаше да се държат така.
Запълзя предпазливо по плажа, но се спъна в някакъв крайник. Отначало си помисли, че е животно, но то го наруга.
— Защо, по дяволите, не светеше с фенера?
— Извинявай — оправда се Пати, — заспала съм.
— Говори тихо! Къде са останалите?
— Крият се горе на върха на скалата — прошепна тя. — Ще започваме ли да товарим спасителната лодка? Къде е Уинстън?
— Уинстън няма да се върне. Лодката потъна.
— Но как ще избягаме без нея? Как ще превозим екипировката? Как ще… Какво искаш да кажеш с това „Уинстън няма да се върне“?
— Говори тихо! Защо ти не сетиш за нещо сега — за разнообразие. Аз се скапах.
Той се отпусна на пясъка и веднага усети атаките на пясъчните мухи. Тази жена сигурно има кожа като на носорог щом е успяла да заспи на тоя плаж. Или пък е смъртно уморена.
— Какво се е случило с Уинстън? — настоя Пати.
— Отнесе го една акула, горкия малчуган.
Пати заплака.
— И аз се чувствам по същия начин — каза скипърът.
И двамата млъкнаха, после скипърът уморено поде:
— Сега ще се скрием и ще решим какво ще правим на сутринта. Ще открадна лодка от някое местно селище или нещо такова.
— Къде ще се скрием?
— Откъде, по дяволите, да знам. Ако тия войници не са филипински наемници, значи са от Пои, местни момчета. Ще ни издирят за пет минути, ако открият и следа от нас утре сутринта.
Пати колебливо поде:
— Какво ще кажеш да се скрием в онази пещера? Пещерата дето Уинстън е открил под водопада? В Австралия видяхме подобни пещери, където избягали каторжници са се крили с месеци.
Скипърът обмисли предложението й.
— Водопадът Бей е на около петнайсет мили. Току-що мина полунощ. Ще трябва да ходим по крайбрежната пътека с две мили в час или няма да стигнем преди зазоряване. Не е възможно. — Всъщност ако вървиш по междуселски път, можеш да изминеш три мили за един час и нищо, дори смъртен страх, не може да те накара да вървиш по-бързо. — Защо пък не? — додаде той.
— Не може ли да оставим екипировката тук?
— Не. Ако терористите не я намерят, местните ще я открият. Ако не си вземем екипировката, никога повече няма да я видим. — Той уморено се изправи. — Колкото по-бързо отидем, толкова по-добре, затова давай да намерим останалите.
Скипърът подуши неодобрително.
— Да не би вие, дами, да сте пили?
— Сузи донесе малко водка от лодката — отвърна Кеъри. — Искаш ли малко?
— Дай я тук. Последното, което ми трябва, е банда подпийнали жени, а последното нещо, което на вас ви трябва, за да оцелеете в джунглата, е алкохол.
— Върви на майната си — каза Сузи.
— Честна дума, алкохолът не е добра идея. Дори на арктически експедиции не взимат алкохол. Забравете историите за санбернар, дето водел кучета, натоварени от двете страни на гърба с по един варел бренди. Алкохолът ви дава фалшиво чувство за топлина и сигурност и притъпява сетивата ви. Ако ще ви измъквам оттук, искам да сте напълно работоспособни и да се подчинявате на инструкциите ми. Ясно ли е? Тази бутилка се изхвърля веднага или аз си тръгвам.
Сузи с неохота му подаде бутилката. Скипърът я отпуши и я изля на тревата.
— Да не губим повече време — каза. — Хайде да слезем на плажа и ще ви кажа какво ще направим.
Луната бе изгряла, а това улесняваше събирането на багажа. Скипърът направи три торби от мрежите за комари, като ги превърза с лико и ги стегна. Натовариха каквото можаха в мрежестите торби и всичко останало в кошниците за пикник и пластмасовото кошче за отпадъци и внимателно привързаха всичко за носилката.
— Да тръгваме — каза той. — Всеки, който не може да върви в крак с първите ще трябва да бъде оставен. Разбрахте ли? Нямате друг избор.
Скипърът ги поведе напред. Жените се сменяха за носилката. Първата част от пътуването им бе да минат по пътеката, която водеше на юг от хотела. Като вървяха по нея, щяха да избегнат евентуално заобикаляне на някой друг полуостров. Скипърът не искаше да рискува да ги видят на плажа близо до Парадайз Бей.
Докато се влачеха по тясната покрита с листа пътека, скипърът мислено оценяваше силите и слабостите на жените, които водеше. Съвсем ясно бе, че всички бяха изнежени, глезени и свикнали да се грижат за тях като деца. Скипърът счете, че Кеъри би могла най-много да му бъде от полза — тя бе едро и силно момиче, часове се беше борила спокойно и храбро с акулата. Очевидно притежаваше много енергия и решителност — качества, които можеха да им помогнат да се измъкнат от тая бъркотия.
Пати също, изглежда, имаше добра самодисциплина и физическа сила, освен това бе първокласен плувец. Но у Пати имаше нещо — някаква нервна напрегнатост, невротична превъзбуденост, — което караше скипъра да се чувства неловко. Беше от онзи тип хора, които изглеждаха надеждни, но можеха да поддадат в моменти, когато най-малко очакваш и най-малко можеш да си позволиш.
Това обаче не можеше да се каже за малката Сузи. Тя бе лекомислена, дръпната, лесно избухваше, обичаше да се суети и определено бе агресивна. Но несъмнено имаше и жилка на смелост — много жени биха създали далеч по-голям проблем от нея след инцидента с подвижните пясъци, но Сузи просто го бе погледнала в очите и каза:
— Ти и Уинстън ми спасихте живота. Благодаря.
Е, не беше много, но откровеният начин, по който го бе казала, го правеше достатъчно. Той имаше усещането, че Сузи е много по-твърда, отколкото изглежда, и е от хората, които знаят как да оцелеят.
Имаше същото чувство и по отношение на онази тихата, Ани. Беше скромна, съгласяваше се с всичко и говореше малко, но именно тя бе скочила веднага и се бе заела със Сузи след инцидента. Скипърът усещаше, че бе практична и на нея може да се разчита при непредвидени ситуации.
Не беше толкова сигурен за пълничката жена в спортен костюм — Силвана. Тя определено се движеше най-бавно от всички в групата, изглеждаше отпусната и мързелива целия ден, дори когато вдигаше поглед от книгата си. Струваше му се, че Силвана щеше да бъде повече пречка, отколкото помощ.
Когато навлезе в джунглата, малката група вече не можеше да разчита на слабата светлина на звездите и луната за осветяване на пътя. Трудно беше да се съсредоточават и следят върху какво стъпват. Докато пъхтяха по тясната пътека, Сузи уморено запита:
— Не може ли да махнем част от товара на тази носилка?
— Разбира се — отвърна скипърът. — Какво искаш да махнем? Помисли внимателно, защото животът ти може да зависи от избора ти.
— Брезентовото платно е най-тежко — каза Сузи.
— Ако не можем да намерим лодка, ще трябва да си направим сал. Брезентът ще ни трябва, за да го опънем от долната страна — така хем ще го скрепи за по-сигурно. Нали не искаш да пътуваш в открито море върху сал, който може всеки момент да се разпадне под теб.
Сузи вървеше бавно напред, осветявайки пътеката с фенера. Движеше се внимателно, защото знаеше, че ако направи грешка, ще й вземат фенера и ще трябва да иде отзад да носи проклетата носилка.
Внезапно Сузи извика. Слабият лъч светлина пред нея бе изчезнал. Останалите от групата се спряха изведнъж.
Никой не помръдна. Опитваха се да не дишат. Чуха вече познатото хленчене на Сузи.
— Какво стана? — прошепна скипърът.
— Има нещо голямо на пътя — проплака Сузи отпред. — Бутнах се в него и паднах. Изпуснах фенера.
Скипърът остави носилката и вдигна пушката си. Придвижи се отпред на колоната, като опипваше земята пред себе си с пръстите на краката, преди да пристъпи. Кракът му докосна мекото тяло на Сузи.
— Стани, момиче — изсумтя той и потърси фенера.
Премести пушката в другата ръка, клекна и заопипва с пръсти по високата трева надясно с надеждата, че нищо няма да го ухапе.
Видя блед проблясък. Фенерът не бе угаснал — беше се претърколил под огромно дърво, повалено напреко на пътеката като бариера пред тях. Взе го и освети огромния ствол, висок около метър и половина и много дебел.
— Ще трябва да го прескочим — каза скипърът. — Аз ще мина пръв. Кеъри, нека Сузи стъпи на крака ти, за да се прехвърли, и после всички ни последвайте. Преди да започнете да се катерите, разтоварете носилката и прехвърлете нещата отгоре, Сузи ще ги поеме. Свалете си спасителните жилетки и прехвърлете първо тях — ще ви бъде по-лесно да се покатерите върху дървото.
— Не може ли да го заобиколим? — запита Сузи.
— Не. И представа си нямаме колко е дълго, а не е възможно да се отдалечим на повече от метър встрани от пътеката.
Кеъри държеше фенера, докато той се покатери по поваленото дърво — кората се олющи под краката му и той падна на земята.
— Застани на колене, Кеъри — каза скипърът. — Ще трябва да стъпя на гърба ти.
Кеъри предпазливо се свлече на колене в загниващата растителност по пътеката; по глезените и ръцете и веднага полазиха мравки. Почувства силен удар, когато скипърът стъпи на гърба й като на трамплин, но той бързо се качи на дървото и седна разкрачен отгоре му. Кеъри трескаво започна да почиства насекомите от ръцете си.
След тежестта на мъжа Сузи й се стори съвсем поносима; скипърът я издърпа горе на дървото и й помогна да се спусне от другата страна.
Ани не беше много по-тежка, но когато Силвана се качи на гърба й, Кеъри задъхано извика:
— Не мога повече. — Лактите й се огънаха и двете жени паднаха на пътеката. — Не е нужно да стоиш върху мен! — изсъска Кеъри. — Трябва само да си сложиш единия крак, за да си помогнеш да се качиш на дървото. — Докато говореше, Кеъри не можеше да повярва, че държи такъв тон на съпругата на шефа на Ед.
— Млъкни! — скара се скипъра и подаде ръка да хване Силвана.
Бяха необходими няколко опита, но Силвана най-сетне легна по корем отгоре на дървото, размахвайки крака от едната му страна и провесила ръце от другата. Скипърът й помогна да седне.
— Сега скачай, Силвана — подкани я той.
— Не мога! Не мога!
Той я бутна долу и се обърна пак към Кеъри.
— По-добре сега да подадеш екипировката и да се качиш. Последната ще ти се стори най-лека.
Пати коленичи в мръсотията. Едва стъпвайки върху нея, Кеъри подскочи и се качи на дървото. Яхна го с лице към скипъра и после двамата се наведоха надолу и издърпаха Пати горе на дървото като чувал с картофи.
Половин час по-късно Сузи, която все още бе начело, прошепна:
— Стойте! Пътеката изчезна — обърна се тя към скипъра, — чувам шум от вода.
Той взе фенера от ръката й и предпазливо тръгна напред.
— Това е само поточе, а и има камъни, по които да стъпваме. Има някакво течение, затова ще мина пръв, за да проверя. Ще осветявам с фенера зад себе си, за да може Пати да вижда къде ходи. — Беше забелязал, че единствено Пати не влачи крака в пълно изтощение.
Камъните бяха хлъзгави, а някои бяха на няколко сантиметра под водата, но Пати успя да премине от другата страна.
— Ще се върна да доведа другите — каза скипърът. — Ти дръж фенера. После двамата ще се върнем за екипировката.
— Не мога да плувам — обезпокоена извика Сузи.
— И няма нужда — успокои я той. — Помни, че носиш спасителна жилетка.
Когато и другите жени преминаха, Кеъри помогна на скипъра да пренесат товара. Ръцете й, изранени от борбата с акулата, сега кървяха. Пренесоха цялата екипировка и уморено се надигнаха да продължат по пътеката.
Сузи отново се спря.
— Чуйте! Морето!
Заслушаха се в далечния рев на прибоя. Уморената малка група се оживи, жените изправиха измъчените си гърбове, забравиха за изранените си ръце. Скоро щяха да излязат от този отвратителен черен воднист кошмар и да се върнат към лунната светлина. Ускориха крачка, вдигаха по-високо изранените си крака, мокрите им маратонки жвакаха, но те вървяха напред към мамещия звук. Вече виждаха и звездите над главите си въпреки черното покривало на гората.
Скипърът обяви десет минути почивка. Разтовариха носилката и разчистиха малък участък земя от листата. Опънаха брезента и го постлаха на земята да ги предпазва от буболечките. Жените се отпуснаха върху него, благодарни, че не бяха го захвърлили.
Минута по-късно Кеъри извика и скочи на крака.
— Ааа! По крака ми има някакви гадни слузести неща.
Тя нави нагоре белите си панталони и извика отново. Скипърът насочи фенера към краката й. По кожата й висяха петнайсетина няколкосантиметрови слузести неща.
— Пиявици — установи той. — Трябва да са ни се лепнали, когато минавахме потока.
Кеъри се паникьоса. Не можеше да избяга от собствените си крака, а не можеше и да докосне тези гнусни същества. Само подскачаше и пищеше.
— Не ги пипай — предупреди скипърът. — Не се опитвай да ги махнеш с ръка, защото зъбите им ще останат в кожата ти и ще я инфектират.
Другите жени също се бяха огледали вече — по краката на всяка висяха пиявици. Веднага скочиха от брезента като от нещо нажежено.
— Прекратете този шум — изръмжа скипърът. — Не боли. Току-що сте ги видели. Някой да има цигара?
Треперейки от погнуса, Кеъри започна да рови в чантата си за цигари. Не можа да запали, защото ръцете й трепереха прекалено много, така че скипърът взе пакета. Запали една цигара и коленичи пред нея. Като държеше фенера в едната ръка, а цигарата в другата, той започна леко да докосва всяко лъскаво черно червейче със запалената цигара, след което то падаше.
След като и последната пиявица падна от крака на Сузи, жените започнаха да се успокояват.
Той погледна мръсните им уморени лица.
— Досега се справихте чудесно. Починете още пет минути, после трябва отново да тръгваме. Току-що мина два часът, а имаме да минем още десет мили преди зазоряване в шест. Ако тръгнат да ни търсят, ще бъде тогава.
Около четири часа сутринта те прекосиха някаква плажна ивица и се озоваха на стръмна скала, която падаше отвесно направо в морето. Скипърът я огледа и реши, че ще трябва или да се върнат обратно по същия път или да плуват покрай нея. Когато обаче влезе в морето, оказа се, че водата му стига до кръста, обаче камънаците отдолу бяха доста хлъзгави.
Когато небето просветля, Ани запита разтревожена:
— Близо ли сме вече?
— Разбира се — успокои ги скипърът. Продължиха да се влачат напред; в действителност той нямаше и най-малка представа къде се намираха. Не би могъл да се ориентира, докато не стане достатъчно светло, за да се вижда. Нямаше смисъл обаче да ги обезсърчава, само щеше да ги забави.
Небето изсветля в светлосива ивица, насложена върху тъмносивото. Съвсем внезапно спряха звуците на джунглата — чуваше се само тихото шумолене от леко раздвижваните от морския бриз палмови върхове.
— Добре. Пет минути почивка. Това ни е последната почивка — обяви скипърът. — Проснете брезента или плажните мухи ще ви изпохапят.
— Толкова съм жадна — измрънка Сузи.
— Не си единствената. Но скоро ще стигнем на водопада, а там ще пиете колкото ви душа иска. — Може би бе сбъркал за Сузи. Може би тя е мрънкало и вечно се оплаква. Нито една от другите жени не създаваха главоболия, но, от друга страна, горките, може би бяха твърде изморени и нямаха сили. Всички те се държаха разумно, пестяха силите си.
Скипърът остави жените свити на платнището и отиде до ръба на водата, обърна се и огледа плажа с гръб към морето, опитвайки се да си го представи така, както го бе виждал преди от борда на лодката.
Върна се при жените.
— Остава само още мъничко. Трябва да вървим колкото можем по-бързо, защото след изгрев-слънце ще ни се наложи да ходим между дърветата, за да не ни видят, ако евентуално мине лодка. А това означава, че ще ходим по мекия пясък, така че използвайте да вървите по-бързо по твърдата земя, докато можете. Помнете, че почти стигнахме. Скоро всички ще можете да се изкъпете под водопада, да похапнете и да се наспите.
— Нямаме нищо за ядене — сети се Кеъри.
— Имам малко скрит деликатес. Сега всички на крак. Почти пет часът е.
Малко по-късно Пати вдигна глава и каза:
— Слушайте!
Въпреки шума от реката под тях доловиха познат шум в далечината.
— Водопадът! — извика Пати.
Този звук даде допълнителни сили на жадните и уморени жени и те завървяха по-бързо. Звукът непрекъснато се усилваше. Пътеката ги бе отвела до дефилето и сега се намираха на около три метра над реката. Оживлението нарасна.
Кеъри изви врат.
— Виждам морето! През дърветата отпред!
След няколко минути всички видяха черните очертания на скалата и блестящото светлосиньо море зад нея. Под тях се простираше пясъчният бряг; отляво се извиваше падащият искрящ поток на водопада.
— Не се радвайте прекалено… и не ставайте непредпазливи! Не излизайте от прикритието на дърветата. Не знаем дали там горе не ни чака някой. Всички да останат тук, докато аз отида напред и поогледам. Ще бъде глупаво да ни хванат след цялото това ходене.
Предупредителните му думи оказаха своето въздействие и възбудата поохладня. Жените отново разопаковаха омразния товар и седнаха на брезента. Скипърът пропълзя напред да разузнае.
Появи се отново след няколко минути.
— Изглежда чисто. Сега ме чуйте. Ще се гмурна да потърся онази пещера, но аз съвсем не съм добър плувец като Уинстън, така че ако с мен се случи нещо, Кеъри остава начело. Няма специална причина, но просто трябва да има водач. Междувременно останете тук, защото може да ви видят, ако сте на открито. — Той погледна към Пати. — Вземи фенера от кошницата за пикник и ела двамата с теб да поплуваме.
Двайсет минути по-късно скипърът се показа за седми път над водата. Плюеше вода и кашляше и бе прекалено изморен, за да може дори да излезе от басейна. Хвана се за една скала и се отпусна.
— Не мога да я намеря — едва си пое въздух той. — Не мога да остана достатъчно дълго под водата.
— Аз играя йога — каза Пати. — Може би ще мога да задържа въздуха си по-дълго от теб. Нека да опитам.
Тя се изправи, съблече се по бельо и изрита омразните маратонки от краката си.
Водата успокои напрегнатите й мускули и отми лепкавостта по кожата й; тя поплува няколко минути, за да свали напрежението от тялото си. После изпусна въздуха си в продължение на петнайсет секунди, като стегна слънчевия сплит, докато изкара всичкия въздух от дробовете. В продължение на двайсет и пет секунди си поемаше дъх като изпълваше бавно стомаха си с въздух и го задържаше. Вдигна колене до гърдите, разпери ръце и се гмурна под повърхността.
Спусна се надолу, надолу, докато достигна дъното на басейна — пълно с мръсотия, натрупана тиня и отпадъци. Не бе трудно да види лицевата част на скалата, макар че беше малко мрачно.
Пати бавно се издигна на повърхността. Под водата имаше също толкова много скали, колкото и над водата. Не беше видяла дупка в тях, нито цепнатина, нито пролука. Щеше да се наложи да претърси систематично басейна отдясно наляво.
При четиринайсетото гмуркане имаше чувството, че дробовете й ще се пръснат; плувайки нагоре, избърза да вдъхне и глътна вода. Закашля се и започна да плюе също като скипъра. Не искаше, не можеше да се спусне отново.
Но знаеше, че пещерата е някъде там, долу. Вчера бе видяла със собствените си очи как Уинстън изчезва за много по-дълго, отколкото може да издържи едно човешко същество без въздух. Пати беше бясна от разочарование. Знаеше, че проклетата пещера е някъде долу! Дори си носеше фенер, за да вижда по-добре. Горкият Уинстън не бе имал фенер.
Ядосана и изтощена тя поднови търсенето си, този път отляво надясно.