Шърли Конран
Дивачки (23)

Двайсет и трета глава

Докато плуваше скоростно след сала, Кеъри изведнъж осъзна опасността и започна борба, за да се откъсне от течението, отнасящо я към тесния обграден с корали канал, отвъд който се простираше океанът.

Кеъри знаеше, че е излишно да се опитва да плува срещу течението, така че се извърна на юг и се съсредоточи да плува успоредно с плажа, като се опитваше да се измъкне странично от течението, докато успя. После направи завой под прав ъгъл и се насочи към пясъка.

Докато Кеъри се бореше за живота си в осветената от луната вода, Ани се бе изпързаляла надолу по скалите до Силвана — твърде бързо, за да бъде безопасно. Двете заедно издърпаха Джонатан от водата, като през цялото време знаеха, че не е в безсъзнание, а е мъртъв.

В продължение на половин час Пати прави изкуствено дишане на Джонатан, докато Кеъри лежеше изтощена и задъхана на белия пясък, положила глава в скута на Сузи. Луната оцветяваше сцената в черно и сребристо.

Най-накрая Пати седна назад на пети.

— Няма смисъл — каза тя и се разплака.

Без да ги е грижа за безопасността им, жените се свиха около слабото тяло на плажа. Плакаха, държаха все още топлите му ръце и ги целуваха. Галеха косата му, целуваха лицето му и го молеха да не ги напуска. Тъгуваха, докато най-накрая Сузи отметна глава назад и извика към небето, заклевайки се, че повече никога няма да вярва в Бог и че сега вече разбрала, че през цялото време е била права — Той не съществувал, там, горе, нямало нищо.

В такъв случай, помисли си Ани, на кого си мисли Сузи, че крещи?

— Трябва да го махнем от плажа — каза тя, — иначе ще разберат, че мъжът от групата ни е умрял.

— Как можеш да си толкова бърза и практична, по дяволите, когато той току-що умря? — изрева Сузи.

— Защото той не би искал никой друг да умре — отвърна Ани.

Занесоха го в колибата му и го положиха на бамбуковото легло. Сините очи на Джонатан гледаха нагоре, не можеха да накарат клепачите му да стоят затворени.

Веднага щом стана достатъчно светло, те разтовариха провизиите обратно на скалите, после събраха жълти орхидеи и ги подредиха около тялото на Джонатан. Внимателно струпваха цветята по мускулестите кафяви ръце, които сега лежаха скръстени на гърдите му.

Най-после Ани избърса носа си с опакото на ръката и каза:

— Трябва да го погребем бързо. Знаете как мирише месото, ако го оставим дори за един ден. Иначе плъховете ще го нападнат.

— Той би искал да е погребан в морето — каза Сузи.

— Нямаме в какво да го погребем — сети се Ани. — Мисля, че ще трябва да се ушие торба и в нея да се сложи тялото, за да се спусне във водата, иначе ще плава по повърхността. Лагуната е прекалено плитка и ще ни видят. Ще се върнем по-късно и ще го погребем както трябва.

— Викингово погребение — кимна Силвана.

Избраха малка горичка от вечнозелени канагови дървета, защото бе близо до молитвеното място на Ани и защото Джонатан обичаше силната миризма на крехките дълги цветове с дълги листенца, които цъфтяха през по-голямата част от годината.

Ани коленичи до гроба и се прекръсти, като се опитваше да се пребори с тъгата и с горчивината, която отново се надигна в сърцето й, щом си припомни последните дни.

На гроба Ани изпразни джобовете на Джонатан. Подаде ключодържателя с гравирания зъб от акула и малкия компас, който бе носил на конец около врата си на Сузи. Силвана получи рибарския нож на Джонатан. Водоустойчивият му часовник отиде при Кеъри.

— Аз ще взема швейцарския му армейски нож — каза Ани. — Пати може да вземе запалката и пушката му.

После го спуснаха в гроба.

Вечерта Силвана заспа, обгърнала Ани с ръце. Те се притискаха една в друга от самота.

Ани бръкна в джоба си и напипа ножа на Джонатан. Почувства силата му, когато се докосна до неговото притежание, и то я успокои.

— Моля те, помогни ни, Джонатан — прошепна тя. — Моля те, кажи ни какво да правим.

Стори й се, че чува глас зад главата си:

— Не притежавате моите познания, но вече очаквам от вас да мислите сами. Вие знаете какво искам да направите. Направете друг сал, и то бързо!

Големите зелени и зачервени от плач очи на Сузи погледнаха към Ани.

— Чувствам се толкова уплашена. Много повече от преди.

— Всички се чувстваме така. Не се изненадвай. Но нищо не се е променило в джунглата. Само така го усещаш. — Ани потупа Сузи по рамото. — Огледай се. Всичко е същото. Страхът ти е въображаем, той е само в главата ти, Сузи. Не го оставяй да расте.

 

 

Силвана вече бе напълнила торбата си за риба, когато приливът започна да се отдръпва. Тя се изправи, протегна се и реши да спре.

После забеляза огромна мида под повърхността на водата, беше почти скрита от черни водорасли. Никога не бе виждала толкова голяма — само тя стигаше за цяло ядене, помисли си Силвана, когато коленичи и промуши върха на ножа си в нея. Също така не беше срещала и толкова упорита мида, реши тя след няколко минути.

Внезапно мидата поддаде. С лявата ръка Силвана сграбчи горната черупка, за да извади мидата от скалата. С учудваща бързина мидата се затвори и захапа показалеца й.

Силвана подскочи и изпусна ножа на Джонатан — той полетя и направи дъга, преди да плесне във водата. Тя се наведе и се опита да достигне ножа, но той беше на около десетина-петнайсет сантиметра извън обсега й.

Мидата причиняваше болка в пръста на Силвана. Santa Madonna! Силвана започна да вика.

Дълго време нямаше отговор и тя осъзна, че е твърде далече от лагера, иначе щяха да са я чули и да са дошли. Водата вече достигаше ключицата й и нежно се плискаше в гърлото. Беше изненадана от неуморната упоритост на мидата, която стискаше пръста й вече почти два часа.

Тя викаше през определени интервали, за да си пести гласа. Прегракнало извика още веднъж. Помаха с дясната си ръка, без да храни голяма надежда.

— Силвана? — извика Пати озадачена. Не можеше да чуе виковете на Силвана, но от върха на скалата видя махащата й ръка.

Внезапно осъзнала, че Силвана е хваната в капан, Пати се хвърли надолу по пътеката. „О, боже — помисли си, — само да не е октопод!“

Когато Пати стигна до нея, водата вече стигаше до брадичката на Силвана.

— Изпуснах си ножа — задъхано проговори Силвана. — Не мога да си извадя пръста… За бога, не чакай!

Пати надникна във водата.

— Ще донеса чук.

— Няма време. Ножът ми е ей там вдясно. Вземи го!

Пати загреба дотам и взе ножа.

— Не съм много добра в това, но нека да се опитам поне веднъж да отворя мида.

Опита се да пререже мускула, който държеше мидата затворена. Силвана изкрещя от болка, отчаяние и ужас. Пати отново атакува мидата. Един хубав нож като този би трябвало да я отвори, нали? Но не успя.

Изведнъж Силвана каза със спокоен глас:

— Отрежи ми пръста, бързо!

На Пати й прилоша.

— Не мога.

— Вече измислих как — продължи Силвана. — Ако не искаш да го направиш, дай ми ножа и аз ще го свърша. Иначе ще се удавя.

— Не мога — виновно каза Пати.

— С години си си играла на медицинска сестра в Питсбърг, Пати! — замоли Силвана. — Сега е наистина! Не можеш да си позволиш да се страхуваш сега, иначе ще умра. Отрежи го, Пати!

Но Пати не можеше.

— Проклета порцеланова кукла! — изкрещя Силвана. — Дай ми тоя нож!

Пати й го подаде и избяга.

Силвана забиваше ножа в пръста си, докато плътта се разрани и започна да кърви, но понеже позицията й бе неудобна, не можеше да се съсредоточи изцяло върху ампутирането. Червени парцали от нейната кръв плаваха по водата; тя хлипаше от болка.

Чу викове и погледна нагоре. Нямаше да умре сама. Ани и Пати тичаха по пясъка към нея.

Силвана се подхлъзна и лицето й за миг изчезна под водата. Когато си върна равновесието, Ани извади своя нож и надникна под водата, опитвайки се да си спомни какво трябваше да направи. Трябваше да стане с един рязък разрез — така артерията щеше да зарасне. Щеше да изтече много кръв и Силвана щеше да усети силна болка, но Ани знаеше, че трябва да се концентрира и да удари бързо и рязко точно над първото кокалче. Ножът не беше стерилизиран, така че по-късно трябваше да обгори раната. Надяваше се Силвана да припадне.

Без да бърза, съсредоточено, вперила поглед в мястото, където възнамеряваше да отреже, Ани вдигна ножа и замахна с всичка сила.

 

 

Същата вечер те изнесоха бамбуковото легло на Силвана от колибата и го сложиха до огъня. Лицето на Силвана бе бледо и лепкаво и тя дишаше тежко. Ампутираният й пръст бе превързан с ивици от парцали, стерилизирани в кипяща морска вода. Непоносимата агония бе отминала, оставяйки я слаба и изтощена, но болката не я оставяше и не й даваше да заспи.

Ани повдигна краката на Силвана върху куп дърва по-високо от главата й. Даде й да пийне гореща вода и нежно я успокояваше.

Два часа по-късно те продължаваха да спорят какво да правят по-нататък. Сузи се боеше да навлезе в морето без Джонатан. Смяташе, че рискът да изпратят някоя от тях да подкупи вожда на Катанга да им помогне, си заслужаваше.

Но коя? Да теглят чоп.

— Дори да изтегля най-късата трева, пак няма да отида — заяви Пати. — Лудост е да се мисли, че можеш спокойно да влезеш в канибалско село, след като си се подвизавал в свещената им земя, и да ги попиташ дали ще ти дадат назаем две канута в замяна на нож за рязане на хартия.

— Но те искат ние да си тръгнем! — настоя Сузи.

— Тогава ти иди ги помоли за помощ — отвърна Пати.

Със слаб глас Силвана напомни, че вече добре се ориентират в джунглата. Само ако бяха нехайни, се озоваваха в непосредствена опасност. Разбира се, че бяха имали някои проблеми, но нека само помислят за проблемите, които не бяха имали.

— Джонатан ни научи как да оцелеем — кимна Пати.

— Не мисля, че трябва да чакаме някой принц да мине с кораба си оттук — каза Ани. — Искам да построим нов сал. Правили сме го и преди, значи можем пак да го направим.

— Разбира се — подигра се Сузи. — По този начин можем да станем експерти. Накрая ще почнем да печелим награди по бързо правене на салове с тази скорост.

— Съгласна съм с Ани — каза Кеъри. — Трябва да направим друг сал колкото можем по-бързо. Силвана ще стои през цялото време на пост на дървото, понеже не бива да прави нищо друго. — Тя се опита да не показва раздразнението си. Всички бяха много ядосани на Силвана, задето само от невнимание се бе осакатила.

Клекнали около огъня, те вече не приличаха на жени, а на мършави бостански плашила. Неподдържаните им коси ограждаха като в рамка загорелите лица, очите гледаха сякаш иззад хлътнали торбички; никоя нямаше и грам излишна сланина по тялото си. Само Силвана и Сузи все още имаха големи гърди, кожата на всички бе отпусната. Изглеждаха напрегнати, но около тях витаеше спокойствие.

Метаморфозата от онези жени, облечени в цветни плажни дрехи, които се бяха качили на изрядно чистата палуба на „Луиз“, бе не само физическа. Почти четири месеца живот, прекаран само в задоволяване на основни нужди, бе променил светогледа им и никоя повече нямаше да бъде същата.

Преди четири месеца скромната и ненатрапваща се Ани не би могла да изкаже и да поддържа мнение, с което повечето от останалите не са съгласни, също както и пасивната и постоянно депресирана Силвана. Сега Пати трябваше да застане лице в лице с факта, че стигне ли се до критична ситуация, тя бе страхливата и това за малко щеше да струва живота на Силвана. Едра и спокойна, Кеъри сега диво защитаваше Сузи и даваше да се разбере, че би се разправила и физически с Пати, ако продължава да създава проблеми.

Всички бяха разбрали, че набиващият се в очи егоизъм на Сузи бе всъщност нейният начин да се защитава. Ани погледна мръсното лице и опърпаното облекло на Сузи и си помисли, че тя едва ли щеше да отделя толкова внимание на външния си вид, както преди.

За разлика от повърхностното приятелство в Питсбърг, чувствата им сега бяха дълбоки и страстни. Силвана, Кеъри и Сузи не искаха да имат нищо общо с Пати. Пати се преструваше, че не й пука, и се опитваше да бъде мила с Ани — помагаше й с дребни неща, предлагаше да стои на пост вместо нея. Ани уморено отказваше предложенията й. Не искаше да позволи чувствата на жените да ги разделят, точно когато бяха най-уязвими. Между тях вече нямаше мъж, на когото да се облягат, на когото да стоварват вината и който да им помага.

— От сега нататък — каза Ани, навеждайки се — не можем да си позволим да се караме. Трябва да работим заедно като един отбор и да правим каквото трябва.

— Добре, какво трябва да направим? — запита Кеъри.

— Каквото и да решим да правим, трябва да се придържаме към него, а не да спорим непрекъснато, както тази вечер — отвърна Ани.

— Може би ни трябва водач — предложи Кеъри.

Останалите моментално изразиха несъгласие.

— Никоя от нас не е водач, ние не сме като Изабел — каза Сузи, нарушавайки табуто да не споменават мъртвите си близки.

— Нямам предвид президент или главатар на банда гангстери — поясни Кеъри, — нямам предвид някой, който да ни дава заповеди. Просто някой, който да пояснява целите ни, да разпределя работата, да съчетава мненията, нещо като негласуващ председател на събрание.

— Предполагам, че ти искаш да си водачът — заядливо процеди Пати.

— Не, по дяволите. Не искам да обвинявате мен, ако нещо не потръгне както трябва. Не искам аз да съм отговорна за провалите. Може би трябва да се редуваме?

— За колко време? — запита Силвана. — Не ви ли се струва малко безсмислено да се редуваме при положение, че сме толкова малка група? Когато животът ни виси на косъм, със сигурност трябва да можем да разчитаме на най-подходящия човек като наш постоянен водач.

— Кой е подходящ? — попита Пати. — Кой има магнетизма да налага волята си, хладната смелост и всички останали качества, за да стане нашата Жана д’Арк?

— Имаме нужда от човек, който да може да изслушва идеите на всички, да обобщава ситуацията и после да решава какво ще правим — каза Кеъри.

Ани кимна.

— Някой, който да може тактично да преценява силите и слабостите ни.

— И никога да не настоява да вършим повече отколкото можем — предложи Сузи.

— Който да ни окуражава — добави Силвана. — Някой, на когото всички имаме доверие.

И те гласуваха.

Оказа се, че никой не смята Ани за заплаха за себе си. Тя беше внимателна, действаше успокояващо, беше свикнала да се справя с организирането на всичко покрай четиримата си големи сина и взискателния си съпруг. За своя най-голяма изненада, Ани бе избрана за водач.

 

 

Понеделник, 4 март 1985 г.

Късно следобед Кеъри и Сузи тръгнаха да проверят трите капана за животни, поставени от Джонатан на изток от лагера.

Двата от тях бяха празни. По пътя към третия те проследиха едри животински следи, които заобикаляха малко тресавище, покрито със светлозелена трева. Неочаквано затънаха до колене в кал, тук-там от нея се подаваха отровни храсти и изгнили парчета дърво, а снопове лиани брулеха лицата им.

Сузи се препъна и за малко да падне.

Кеъри вървеше пред нея, обърна се и каза:

— Какво ти става?

Сузи избухна в сълзи и скри лице в калните си ръце.

— Бременна съм — каза със сподавен глас.

Кеъри я изгледа със злоба.

— Не, не е от Джонатан — оправда се Сузи. — Опитах се с него, но той не поиска. За четвърти път не ми дойде. Бебето е на Брет! Господи, колко ме е страх!

Само това ни липсваше, помисли си Кеъри.

— Не се тревожи — каза, — всички знаем какво да правим, ако си бременна.

— Не ме е страх, че ще имам бебе. Страх ме е, че ще трябва да се грижа за него и да поема отговорността за него на това ужасно място. Само мисълта за това ме хвърля в паника.

Кеъри прегърна Сузи.

— Няма да мислиш така, когато го родиш. Във всеки случай вероятно няма да го бъде тук, Сузи. Имаме пет месеца на разположение да те заведем при лекар. — Поколеба се и добави: — А по всяка вероятност изобщо не си бременна. На всички не ни идва. Мислех, че си го разбрала. От месеци насам Ани не ни е раздавала тампони от трева. Не се тревожи повече. Ела да видим последния капан.

Кеъри се обърна и заджапа напред, излезе от блатото и стъпи на малката тревиста пътека.

Сузи извика зад нея и Кеъри отново се обърна.

Сузи подскачаше нагоре-надолу.

— Божичко! Ръцете ме сърбят страхотно. И лицето ми! Сигурно съм се пипнала по лицето, след като съм докоснала някое парещо растение. — Тя размахваше ръце в безсилен гняв.

— Не си пипай очите — предупреди Кеъри. — Видях някъде алое назад по онази пътека. Ще отида да набера, а ти чакай тук.

Кеъри изчезна по пътеката. Ясно си спомняше, че по-рано е видяла острите листа. Не ги срещаха често и когато видеха някъде, Ани винаги искаше да знае къде са. Тези редки листа действаха като магическо успокоително средство за всякакъв вид ожарвания, ужилвания и опарвания. Усещането бе като от хладни резенчета краставица и сърбенето се изсмукваше почти веднага от кожата.

Кеъри намери храста алое, хвана една стиска от дългите остри листа и тръгна обратно към Сузи. Чуваше тихите й викове. Сигурно много я боли, помисли си Кеъри, макар че това не бе извинение да вдига такъв шум. Понякога Сузи се държеше като дете.

Кеъри се спря. Имаше нещо странно във виковете й.

Кеъри тръгна бързо, но внимателно, успоредно на пътеката. Преминаваше ловко от едно дърво зад друго и се криеше зад стволовете, докато почти стигна до мястото, където бе оставила Сузи.

Пред себе си Кеъри видя как Сузи лежи на пътеката и се бори с двама почти голи и потни черни мъже; и двамата бяха коленичили. Единият, с гръб към Кеъри, дърпаше Сузи надолу за раменете, а другият, обърнат с лице към Кеъри, бе сложил ръка върху устата й. Кеъри го видя как подскочи и отметна глава назад, когато Сузи го ухапа. В този миг Кеъри видя черно запотено лице, ярко оранжева коса, жълт кръст, отпечатан на челото, и зелено перо, забодено хоризонтално през хрущяла между ноздрите.

Кеъри с ужас видя как Сузи, чиито ръце единият държеше отзад, ритна мъжа пред себе си. Когато кракът й се вряза в стомаха му, той изсумтя и удари Сузи в корема, с което рязко прекъсна виковете й.

Никой от мъжете не издаде звук. Онзи, с гръб към Кеъри, сложи колене на раменете на Сузи и вдигна ръцете й нагоре и назад. Тилът на Сузи бе срещу Кеъри. Мъжът продължаваше да пази тишина, но намеренията на онзи със зеленото перо бяха очевидни.

Кеъри забеляза два лъка със стрели, оставени на тревата, отстрани на пътеката. Има само една причина, помисли си тя, поради която биха могли да си оставят оръжията. Не може да изнасилиш някого с лък в ръка.

Кеъри знаеше, че трябва да изчака най-удобния момент. Тя пусна торбата за дивеча и се придвижи напред, все още скрита зад дърветата. С дясната ръка извади ножа си. „Изберете момента и дръжте под око мястото, където смятате да ударите“, спомни си.

В съзнанието си Кеъри чуваше ясно инструкциите на Джонатан. Хвърли се върху мъжа, коленичил с гръб към нея. Първо действие: скачай напред, запуши устата му с лявата ръка и дръпни главата му назад; едновременно с това изведи дясната ръка, в която държиш ножа, пред него и докрай наляво, покрай врата му. Второ действие: дръпни ножа назад и надясно в едно движение с всичка сила и прережи гърлото му.

Когато Кеъри атакува, мъжът със зеленото перо погледна нагоре изненадан. Изведнъж усетила ръцете си свободни, Сузи го блъсна силно. Успя да го извади от равновесие и да изнесе дясното си коляно пред стомаха му, после го удари рязко и бързо със стъпалото в чатала. Отново го ритна, внимателно и премерено, не като полудяла жена, с дясната пета. Мъжът се преви.

Мъжът, атакуван от Кеъри, издаде сподавен вик и падна напред. Кеъри се строполи върху него. Дясната й ръка бе свободна и трепереща от ярост, тя стоварваше удар след удар във врата му, докато не почувства как виковете му отслабнаха под нея.

Започна да се изправя и тогава видя, че мъжът със зеленото перо стоеше превит, а ситно къдравата му глава бе точно пред нея. Знаеше, че не трябва да го атакува отпред, защото му даваше възможност да използва двете си ръце и двата крака срещу нея. От друга страна, бе изложил гърба си незащитен. Не можеше да си спомни какво трябва да направи, никога не бяха имали такава ситуация при тренировките.

Стисна окървавения си нож в свит юмрук, вдигна го и се нахвърли към главата му, падайки върху втория мъж. Не трябваше да забива ножа право в гърба му, защото ребрата предпазваха вътрешностите и ножът можеше да удари на кокал и да се отплесне. Вместо това тя го заби ниско под ребрата и издърпа ножа към себе си под ребрата му. Ножът засегна бъбреците му. Усети конвулсивно движение и чу вой под себе си.

Кеъри измъкна ножа си, падна превита върху сплетените тела и заби окървавения нож с всичка сила в дясната страна на врата на туземеца с надежда да разреже големите артерии и нерви от общата страна с удар, който Джонатан бе нарекъл „касапски“.

Тъмна артериална кръв бликна и опръска лицето, ръцете и гърдите на Кеъри. Воят прерасна в рев, после отслабна в гърлен звук.

Кеъри яростно отблъсна и отритна телата — и двете все още се мятаха конвулсивно — от Сузи, която бе изцяло зашеметена, извита и покрита със съсирена кръв. Кеъри я издърпа и изправи на крака.

Сковани от ужас, двете жени впериха поглед в двата кървави трупа, после Сузи сграбчи ръката на Кери и двете хукнаха по пътеката към лагера.