Шърли Конран
Дивачки (5)

Пета глава

Вторник, 13 ноември 1984 г.

Във вторник след закуска Ед тръгна сам по мръсния път от хотела до пистата за самолети. Не бе казвал на никой, освен на Артър за хромните находища. Ако Артър разбере, че Кеъри знае, това ще бъде сериозен недостатък в съревнованието за президентското място. И така, Ед реши да не казва на Артър, като от сърце се надяваше да не се разчуе от друго място. Прехвърли в ума си всички събития, които ги бяха довели на този остров.

Както обикновено изследователският екип бе разчистил растителността на терена, бе пробил съответните дупки и взел проби от почвата и скалите, а също и от пясъка и чакъла в коритата на потоците. Пробите бяха запечатани в платнени торбички, всяка обозначена с кодирано наименование, и хеликоптерът ги бе отнесъл и разпределил в лабораториите в Питсбърг заедно със снимките на съответния проучван терен. Ед своевременно бе получил отчетите от лабораториите с карта на местоположението и въздушните снимки.

След като прочете лабораторните сведения за изследването в Търтълбекс, Ед го занесе право при Артър. Тогава и двамата отмениха плановете си за уикенда и прекараха двата почивни дни затворени в кабинета на Артър, с изключение на кратките почивки на въздух, при които се разхождаха загърнати в шалове и шлифери по мразовития бряг на река Охайо, граничеща с част от имението на Артър.

Както се очакваше, пробите показаха наличие на мед. Показаха и наличие на уран, но концентрацията му не бе много висока, пък и в онова време, след находките на остров Три Майл, човек трудно можеше да продава уран на изгодни цени. Независимо от това „Нексъс“ неуспешно сондираха северната територия на Австралия, където се съдържат най-големите неразработени залежи на уран в света, така че може би това откритие в Пои щеше да започне да конкурира „Мери Катлийн“, единствената уранова мина в Австралия. Когато стигна до тази част от отчета, Артър кимна със задоволство и промърмори:

— Но ако рудата е само с пет процента концентрация, изобщо няма да си струва.

Артър продължи да чете, после изведнъж вдигна поглед.

— Такава концентрация на кобалт! Има много малко кобалтови залежи с четирийсетпроцентова концентрация.

Ед кимна.

— Продължавай да четеш, Артър. Нататък става още по-хубаво.

Артър продължи да чете. Внезапно се изправи и погледна към Ед.

— Да — кимна Ед, — истинската находка е хромът.

Всичките тройно проверени тестове показваха съдържание на равномерно разпределен висококонцентриран хром в пробите.

Двамата мъже се гледаха напрегнато в слабата ноемврийска светлина. Ако пипаха внимателно, шансът на живота им можеше да лежи под тъмнозеленото джунглено покривало на Търтълбекс.

— Не само, че е хром — с почуда каза Артър, — но и с такава висока концентрация?

— Седемдесет на сто. Изравнява се с най-богатите залежи в Южна Африка.

— Малко късмет за разнообразие ще ни дойде добре — тихо промълви Артър. — Колко души са чели тези отчети?

— Донесох ги направо на теб — успокои го Ед.

— Южна Африка много ще се заинтересува.

Деветдесет процента от хромните залежи се намираха в Южна Африка, така че съответната страна можеше да изнудва с тях останалата част от света. Хромни сплави се използват за приготвянето на неръждаема стомана за автомобилната, въздухоплавателната и космическата индустрии. Ако Южна Африка би решила по политически причини да задържи хрома си, резултатът щеше да бъде моментална световна рецесия.

Артър потупа отчетите.

— Ако тези новини се разчуят, никога няма да получим минните права на Пои, защото Южна Африка ще плати каквото й поискат. Просто ще трябва да плати повече от „Нексъс“, за да си запази позициите.

— Не ще и питане.

— Проучването и без това ни струва много пари. Защо да им сервираме отчетите на тепсия?

Ед кимна. Както и много други висши държавни служители, министърът на природните ресурси бе получил тайно известна сума, след което компанията се бе сдобила с разрешение да сондира цялото северно крайбрежие. Според обичайната уговорка „Нексъс“ се бяха съгласили да предоставят на министъра да прочете отчетите.

След кратка пауза Артър тихо добави:

— Мисля, че ще е най-добре да загубиш някоя и друга страница от тези отчети, Ед.

Ед изглеждаше угрижен, но примирен, защото бе очаквал подобно предложение. То означаваше, че той ще трябва да подпомага и води незаконна операция. Във всеки случай малко минноизследователски компании имаха скрупули на архиепископ, когато ставаше дума за наддаване, регистриране, закупуване или въобще преследване на лични интереси.

— Искаш да кажеш, че в изследователския отчет, който ще представим на президента, ще се споменават само медните и урановите открития, но въпреки това настояваме за договор с права на добив на всички минерали и метали. Това, разбира се, ще предизвика съмнения. Така че ще ги оставим…

— … да разберат за кобалта. Трябва да жертваш коза, щом искаш да хванеш тигър.

— Те, естествено, не очакват да им кажем цялата истина.

— Никога не си струва да си честен с нечестните. Те не могат да го разберат, това ги изумява — обясни Артър.

— Така че им осигуряваме пътища да го разберат и пропускаме да го споменем? — Ед помисли за момент и продължи. — Поне двама души в лабораторията знаят за наличието на хром — химикът, който е изследвал пробите конкретно за хром, и шефът на лабораторията. Но, от друга страна, пробите бяха закодирани както обикновено, така че в крайна сметка само ти и аз знаем откъде са.

Артър махна с ръка към сто и петдесетте страници на дивана, включващи картите и снимките.

— Вземи компютърния файл на отчетите от картотеката. Кажи им да ти дадат всички други копия и им изпрати служебна бележка да ги запишат на твое име. Вземи всички негативи и снимки от фотолабораторията.

За да може, помисли си Ед, аз да съм единственият човек, отговорен за укриването, подправянето и вероятно унищожението на документите.

— Ще го направя — каза гласно той.

— Дръж отчетите заключени в сейфа си вкъщи, Ед, не в службата. Погрижи се да изхвърлят пробите на боклука.

— Разбира се, Артър.

— И естествено, преговорите с Пои вече са на първо място. Кажи на Хари Скот лично да се заеме. Няма да е необичайно да отиде заедно с човека от отдел „Договори“ да преговаря с тях, нали?

— Никак даже няма да е необичайно. Всъщност президентите на страни от Третия свят понякога настояват да говорят за бизнес само с върховните босове на съответната организация, за да не уронват статута си.

И двамата знаеха, че след няколко последователни срещи с президента, министъра на финансите и министъра на природните ресурси „Нексъс“ ще получат договор за всички минни права, който ще включва и процент от печалбата за правителството на Пои (което вече притежаваше двайсет процента от „Пои — Нексъс Майнинг Лимитед“). Освен това, разбира се, щяха да внесат отделни суми в „Кредит Суис“ в Цюрих по сметките на президента и двамата споменати министри, които в родните си села може и боси да ходят, но стават много големи познавачи, щом се отвори дума за швейцарски банки.

Специалните плащания нямаше да се споменат нито по време на срещите, нито в договора. Само веднъж ще бъдат загатнати на някоя неотговорна среща на кафе в частния дом на някой от споменатите министри. Най-накрая след съответните разговори на кафе примерното споразумение щеше да бъде подписано от всички заинтересовани, след което работата по съставянето на договор, изгоден за всяка от страните, щеше да премине в ръцете на адвокатите.

Артър потупа отчетите в сумрака.

— Жалко, че си смениха правителството.

За нещастие през ноември 1983-та Раки бе свален от власт за няколко месеца и преговорите с новото правителство не донесоха никакъв резултат.

Сега, почти година по-късно, президентът на Пои най-после се съгласи да преговаря с президента на „Нексъс“ и поради тази причина всички отговорни служители на компанията се намираха на острова, облечени с тропически дрехи и разкопчани ризи, и се разхождаха из временното летище на Парадайз Бей в надежда да направят най-голямата крачка, която „Нексъс“ някога е правила…

Когато Ед зави по пътя към летището, чу, че някой тича зад него.

Клекнал на земята, Брет дишаше тежко. Беше почти стигнал до летището, когато се сети, че отново е забравил спрея си против астма.

— Скъсах си връзката на обувката — обясни Брет.

 

 

Яркочервени пълзящи растения обрамчваха вратата на скромната къща, построена на територията на хотела, пред която скипърът на „Луиз“, облечен в сини джинси и бяла риза, целуваше жена си. Беше се запознал с нея, отивайки при баща й да купува провизии за лодката си, и малко след това се бяха оженили. Луиз бе дребна, слаба, тъмнокоса, с кафяви, изпъстрени с жълти точици очи, чиито краища бяха повдигнати нагоре като на котка. Хората смятаха, че е южноамериканка или гъркиня, а тя всъщност беше англо-индийка и в гласа й се долавяше мелодичност, наследена от майка й.

— Довечера къри ли ще има, Луиз? — Той дръпна надолу тюркоазения саронг^[1] и я целуна по гърдите.

— Боже господи! Тази вечер няма да се храним вкъщи. — Тя отстъпи назад и се загърна със саронга си, както изискваше приличието. — Вторник вечер правим барбекю на плажа, а днес е последното за сезона и след това ще има танци на племената. Така че гледай да доведеш навреме тези туристи. Запалваме огъня точно в седем часа. И никакво флиртуване днес!

Това беше семейна шега. Гостенките на хотела често се предлагаха на мускулестия загорял скипър, но той гледаше на туристите само като на средство за издържане на лодката си. Не ги мразеше, те вероятно заслужаваха почивката си. Винаги беше любезен, но спазваше дистанция и никога не се сближаваше с тях, никога не приемаше вечерни покани.

— Ти също, Луиз!

Официалната длъжност на Луиз бе „менажер на развлеченията“, което означаваше да седи на бюро до рецепцията на хотел „Парадайз бей“ и да организира всички излети, екскурзии, тенис и голф резервации. Мъжете гости на хотела бяха също такава заплаха за Луиз, както и жените за съпруга й.

Вместо да седя и да се правя на дружелюбен с един куп непознати довечера, предпочитам да се свия в койката си, помисли си скипърът, докато се отправяше към вълнолома по осеяната с млечки пътека, но нямаше смисъл да спори с Лу. Външно тя създаваше впечатление, че му се подчинява, но иначе имаше упорит характер и винаги като че ли правеше каквото си искаше, дори ако трябваше да се държи дружелюбно с шумни непознати, вместо тихо да си вечерят вкъщи. В къщата им нямаше почти никакви мебели, защото Лу обичаше да ходи боса из къщи и да седи по турски върху красивите рогозки, подарени от дядо й за сватбата. Единствената западна мебел, която притежаваха, бе легло с месингова рамка, което скипърът бе купил евтино от някакъв мисионер в Куинстаун, на когото му бе писнало от Пои.

На завоя на пътеката скипърът се обърна отново да й помаха за довиждане. Засмя се. Тази дяволска коза пак й гризеше саронга.

Луиз се наведе, разедини малките розови челюсти и нежно издърпа тюркоазения памучен плат от тях.

— Били не си е изял закуската — извика тя. — Довиждане, скъпи.

— Довиждане, Лу.

Той продължи надолу по пътеката към плажа. Не можеше да знае, че й го казва за последен път.

 

 

Жените се качиха на борда на лодката със сковани движения от страх да не загубят равновесие. Докато помагаше на Кеъри да се качи, скипърът забеляза, че тя си бе сложила ръкавици, и запита:

— Болят ли? Е, поне уловът си заслужаваше. Рибарските принадлежности са долу, в случай че решиш да си опиташ и днес късмета.

Той бързо подаде покафенялата си ръка, за да подхване Сузи. Тя тъкмо скачаше от вълнолома и се олюля. Носеше розова блуза по врата, опънати розови къси панталони, скиорски слънчеви очила с бели рамки и бели сандали с висок ток.

— В кабината има цяла кутия с маратонки, мадам. Тези токчета ще ми надупчат палубата — каза скипърът.

— А мога ли да ходя боса? — запита Сузи.

Скипърът кимна и помогна на Силвана да се качи.

Тя се препъна и залитна към него, тромаво се качи на палубата и подръпна надолу черния си памучен спортен костюм от „Валентино“, деликатно изрязан на гърба.

Лодката бавно се отдалечи от кея. Роди, облечен с жълти бански гащета, им помаха за довиждане. Той твърдо възнамеряваше да остане до басейна цял ден. Жените му помахаха в отговор. Сузи прибра дългата си руса коса под розов шал, седна и внимателно намаза всеки видим сантиметър от тялото си с плажно масло.

Пати слезе да провери подводната екипировка.

— Има и пистолети. Страхотно.

Скипърът погледна към морскосинята й риза с къси ръкави и белите къси панталонки.

— В крайния шкаф има няколко памучни ризи с дълги ръкави, а също памучни и сламени шапки в онзи ъгъл. Лошо ще изгорите, ако стоите по къси ръкави цял ден на слънцето. Моля ви, кажете и на другите дами.

С изключение на Кеъри те всички бяха еднакви, помисли си той, идват без шапки, по къси ръкави, по къси панталони, които едва покриват задниците им и оставят голи целите им крака, и очакват модерните им слънчеви очила и плажният спрей да ги предпазят от тропическото слънце. Ако не се грижи за тях, всички лошо ще изгорят.

Кеъри подаде глава от кабината и извика:

— Не мога да намеря кутията с риболовни принадлежности, тук има толкова много джунджурии.

Слабият тъмнокос помощник на скипъра скочи от палубата, приземи се като котка и отиде в кабината при нея.

— Защо не е прибрано всичко това? — Кеъри посочи към купчината с принадлежности в дъното на кабината.

— Гостите на хотела искат толкова много неща, а в шкафчетата няма място за всичко.

Той посочи към шкафовете под пейките, разположени от двете страни. Кеъри се опита да отвори един от тях, но той беше заключен.

— В този има пушки — обясни момчето.

— Пушки?

Скипърът подаде глава в кабината.

— Имам една пушка, в случай че някой се опита да открадне лодката или ми се наложи да пусна котва в непозната територия. Уинстън държи там едно мачете^[2] по същите причини. Заключваме ги, понеже не искам някой от пътниците случайно да си отсече ръцете или да простреля нечия глава. — Той се обърна към момчето. — Поеми руля, Уинстън, и дръж курс в открито море, докато не се изравним с носа. После ме извикай.

— Никой от тези шкафове не се отваря — добави Кеъри.

— Не — потвърди скипърът. Поне една е облечена както трябва, помисли си. Кеъри носеше свободна синя памучна риза с дълги ръкави и подходящ панталон. — Шкафчетата са, за да се заключват, за да не може хората да знаят какво има вътре. Тук имаме аварийни сигнални ракети, а в първото шкафче и мини сигнални ракети. В последния шкаф има боя за пребоядисване на лодката.

Кеъри погледна към купчината в задната част на кабината и запита:

— За какво е нужна пък мрежата за комари и фенер, когато ходите на риболов?

— Това е подводен фенер и не е за риболов. Понякога се налага да се спуснеш под лодката, за да видиш дали няма нещо по кила. А ако ти се наложи да преспиш на борда наблизо по тези места, ще разбереш защо държа мрежата за комари под ръка. — Той порови под мрежата. — Ето я кутията с рибарските принадлежности. Нека да видим сега каква стръв може да използваш днес. — Той клекна и започна да подбира измежду ярко боядисаните изкуствени червеи.

На кърмата Ани прибра светлозелената блуза без ръкави в тъмнозеления си панталон и се обърна към Кеъри.

— Не е ли прекрасно времето? Обожавам тези служебни пътувания. — Тя се опитваше твърдо да изхвърли мисълта за Хари от главата си, но нощем тялото й я предаваше.

— Ти си създадена, за да ги обичаш — разсеяно отвърна Кеъри, вперила поглед в килватера. — Тези пътувания са измислени, за да ни държат на линия. Веднъж годишно всички съпруги на висши служители биват изстрелвани на някое екзотично място, където им сервират коктейли и им предлагат орхидеи, а от тях се очаква да забравят преживения през изтеклата година кошмар благодарение на компанията.

— Не говориш сериозно, Кеъри. — Ани се огледа неспокойно, за да се увери, че Силвана не ги чува.

— Най-сериозно мога да заявя, че първото правило в сериозния бизнес е жените и децата да останат на последно място — твърдо каза Кеъри. — Ако Ед е изморен от поредното си пътуване, служебен обяд или че се е наложило да забавлява някакви араби в клуба на „Плейбой“, от мен се очаква да му съчувствам, а не да се оплаквам.

— Говори по-тихо, Кеъри — настоя Ани.

Кеъри не й обърна внимание.

— Аз не трябва да имам нищо против, ако плановете ни трябва да се променят в последната минута или пък ако ми се налага да виждам Ед само на отвратителни служебни банкети и да залепвам изкуствена усмивка на лицето си.

— Това е част от задълженията на лоялната съпруга на служител в компанията — опита се да я успокои Ани, — а и компанията се грижи за задълженията на мъжете към семейството.

— Компанията прави всичко възможно да изглежда, че се грижи, защото това е предпоставка за добър бизнес.

— Недей да бъдеш цинична, Кеъри — настоя Ани. — Помисли си за личните коледни подаръци на всичките ни деца.

— За нула време се изписват на компютъра — възрази Кеъри. — Но по този начин и децата ни пускат корен в компанията. Ще ни промият мозъците на всички, Ани. — Кеъри рязко вдигна глава, кордата се бе опънала. Но нищо не се бе хванало. — На последния пикник, организиран от „Нексъс“, се запознах с една нещастна душа, чийто съпруг работи в отдела за презокеанско развитие. Трябвало е да се местят шестнайсет пъти в продължение на осемнайсет години.

— Тя очевидно е лоялна съпруга.

Кеъри изсумтя.

— Знаеш ли какво точно означава да бъдеш вярна съпруга на служител от компанията? Това е да си глупава жена. А пък Ед се чуди защо продължавам да ходя на работа.

На борда се възцари мълчание, заобикаляха южния нос на острова. Кеъри ловеше риба, Сузи се печеше на слънце, а другите три жени наблюдаваха като хипнотизирани осветената зелена ивица земя, която бавно се отдалечаваше.

Не говореха много. Макар да се държаха дружелюбно помежду си, тези жени нямаха почти нищо общо. Лустро на приятелство и учтивост прикриваше плахостта на Ани, безпокойството на Пати, цинизма на Кеъри, отбранителната враждебност на Сузи и безразличието на Силвана. Понеже Силвана беше съпруга на Артър, останалите жени се чувстваха донякъде неловко.

— Всички ще имате нужда от нещо такова — решително заяви скипърът и им раздаде ризите с дълги ръкави.

 

 

На вратите от двете страни на малкия жълт микробус пишеше НЕКСЪС с черни букви. Той се движеше бавно по претъпканата главна улица към президентския дворец в другата част на града.

Големците на „Нексъс“ бяха пристигнали на две части в града, защото мината разполагаше само с един хеликоптер с четири пътнически места. Обикновено мините не разполагат и с толкова, защото хеликоптерите се използват само за откриване на местности за сондиране и пренасяне на строителни материали, когато започне операцията. Но хеликоптерът бе единственото практически удобно средство за пътуване из трудния терен на Пои. Малкият хеликоптер „Бел“ на „Нексъс“ се използваше и за превозване на служители от летище „Куинстаун“ до пистата в Маунт Айда и обратно, а също и вместо бърза помощ за възможно най-спешно превозване на ранени хора от мината до болницата.

Пилотът, един необщителен новозеландец, беше и инженер — с други думи, хеликоптерът нямаше нужда от механик. В него винаги имаше най-необходимите резервни части. Други се извозваха веднъж седмично с полета на „Еър Нюджини“.

Обикновеният микробус, снабден с климатична инсталация, бе истинско облекчение след горещата аерогара. Докато се движеха в града, Артър надничаше през прозореца. Наоколо бе дяволски тъпкано с полиция. Полицаите носеха черни ботуши и зеленикави униформи, а през гърдите си имаха бели ленти, върху които с химикалка бе надраскано ПОЛИЦИЯ.

— Наоколо винаги има много полиция, сър — обади се минният управител.

Веднага след изтеглянето на австралийците през 1975-а колониалната жандармерия бе трансформирана във военна полиция и след още няколко месеца същата тази полиция се преобрази в Отбранителни сили на Пои (ОСП).

— Като че ли целият град е излязъл на пътя днес — пошегува се Артър. Всички в микробуса се засмяха с него.

— Това е центърът на града, бедняшките квартали — обясняваше минният управител, докато микробусът си проправяше път през тук-там разположените разпилени сергии, дневни барове и клубове, тресящи се от местна музика и пълни с лукави на вид мелези. Никъде не се виждаха бели хора.

Красиво боядисаният микробус се друсаше бавно по ръждясалите железни подпори на моста с еднопосочно движение „Сейнт Мери бридж“, а пътниците гледаха надолу към разкаляните мътни води на река „Сейнт Мери“. Безопасно преминал от другата страна, бусът рязко зави, за да избегне един велосипедист, и почти се удари в барака с олющена тюркоазена боя. Върху разядения ламаринен покрив имаше надпис ГОЛЯМ УНИВЕРСАЛЕН СУПЕРМАРКЕТ. На стената бе закачен знак, на който пишеше „Пази се. Много зло куче“.

Микробусът продължи да пълзи бавно напред. Минният управител извинително каза:

— Това е единственият път до двореца. Боя се, че този проблем не може да бъде премахнат.

Артър погледна към набитото загоряло тяло на управителя, чиито уши стърчаха от необикновено кръглото му лице като залепени кифли.

— Постройте друг път — отвърна Артър.

— Разбира се. Още днес следобед ще се погрижа.

Пътят се бе разширил и вече имаше по-малко хора, бараките и магазините бяха останали назад. Микробусът минаваше покрай двуетажни къщи с дървени веранди или проядени ламаринени навеси, после тези къщи отстъпиха ред на по-големи, в колониален стил, с някога боядисвани в бяло балкони.

Постепенно и къщите изчезнаха от погледите и от двете страни на пътя, който можеше да бъде описан като дупки, съединени помежду си със сгур и катран, и беше като последица от земетресение, се разпростря тъмнозелена джунгла. Брет се държеше за седалката пред себе си. От време на време микробусът аха да излезе от пътя, но като по чудо се връщаше на маршрута си.

При следващия завой шофьорът рязко натисна спирачките.

На пътя пред тях група голи чернокожи се биеха с копия, а от двете страни стояха други чернокожи с насочени лъкове.

— Всички да наведат глави — остро извика управителят на мината.

Шофьорът се наведе над клаксона си, вяло помаха на аборигените да разчистят пътя и бавно потегли напред.

За всеобща изненада тълпата от воюващи мъже се раздели и оттегли от двете страни на пътя, с изключение на един, който лежеше неподвижно. Шофьорът ядосано натисна клаксона. Двама от местните, въоръжени с копия, пристъпиха напред. Единият хвана ръката, а другият крака на лежащия и го извлякоха встрани от пътя на микробуса.

Щом микробусът отмина, голите воини отново започнаха да се бият.

— Най-обикновена племенна война — обясни управителят.

— Добре че ни каза да се наведем — каза Чарли.

— Онзи на пътя ми се стори мъртъв — додаде Брет.

— Най-вероятно — съгласи се управителят. — Всички те са кръвожадни племена. Имат странни традиции по тези места.

— Какви например? — запита Брет. Беше все още потресен от гледката с неподвижното тяло на пътя, но се надяваше, че никой няма да го забележи, ако продължава да говори.

— Повечето посетители смятат Карго-култа за доста странен — каза управителят. — Островитяните вярват, че всички западни стоки са изпратени от Бога и трябва да се разделят по равно. Вместо това, белите задържат по-голямата част. Има една малка групировка, наречена партия Карго — техните политици прокламират смърт за белите, след което щяло да последва спасение на душите и духовно възнаграждение.

— Някой обръща ли им внимание? — нервно запита Брет.

— По време на избори определено се чувства възбуда заради необикновените им обещания, но Карго-политиците са много неорганизирани. Никой от тях не е онова, което бихме нарекли роден водач. Нито един от тяхната партия няма вроден чар.

— Ами ако се появи енергичен водач? — попита Брет.

Минният управител се разсмя.

— Чарът му не би бил достатъчен. Освен него ще му е нужно богатство, добра организация, строга дисциплина и добре екипирани бойци. Но ако все пак се появи такъв човек, вероятно ще трогне сърцата и ще се докосне до въжделенията на всички селяни, в резултат на което ние може да си имаме неприятности. Във всеки случай в Пои няма такъв. — Той посочи напред. — Вижте, това е дворецът.

Там, на две мили южно от Куинстаун, се издигаше занемареният президентски дворец. Бе построен през 1975 година, веднага след обявяването на независимостта, но парите на предприемачите бяха раздадени за подкупи и сградата, построена на две на три, бе потънала в разруха.

Жълтият микробус пое към висока стена, в средата на която личаха останките на някога внушителна бетонна арка; зад нея пътниците видяха няколко двуетажни сгради, боядисани в бледо мораво. На всички прозорци имаше тежки решетки.

Бусът спря пред арката. Управителят на мината слезе, за да покаже пропуска си на въоръжената охрана, и задържа вратата отворена за Артър.

 

 

— Това е най-хубавият плаж, който съм виждала! — възкликна Ани.

Скипърът кимна.

— Често водя туристите тук. Това е най-хубавата крайбрежна ивица от тази страна на острова, но местните никога не идват насам.

„Луиз“ се насочваше към малка лагуна, около миля широка и почти заобиколена от голям коралов обръч, с изключение на малка пролука. Зад плажната ивица имаше високи черни зъбери, от лявата страна разделени от водопад, който искреше на слънцето. Наклонът не беше стръмен — скалите се спускаха постепенно до широк басейн, врязан в тях на около два метра над нивото на брега, след което продължаваха до пясъка. На върха на скалите гъста зеленина се издигаше от двете страни на водопада.

— Дръжте се здраво — извика скипърът, застанал на брезентовия мост. — Ще я преведа през рифа.

„Луиз“ се приближи до линията от бяла пяна, очертаваща рифа, и пътничките можеха да видят как вълните се разбиват в него — звукът от сблъсъка между вълната и невидимия корал точно под повърхността наподобяваше далечна гръмотевица. Нито една от пътничките на борда не си даваше сметка за необходимите моряшки качества за прекарването на лодката през тесния коридор на кораловия риф, докато „Луиз“ се насочваше към него. В продължение на милиони години скелетите на дребни морски животни се бяха натрупвали от дъното на океана, за да оформят скалисто образната варовикова планина, от която постепенно се е образувал рифът. Коралите бяха остри като бръсначи и ако морето изхвърлеше някой плувец, човекът моментално щеше да бъде разрязан на парчета, главата му щеше да бъде напълно смазана, а тялото превърнато в кървава безформена маса още преди акулите да стигнат до него.

— Безопасно ли е да се плува тук? — попита Пати, загледана в спокойните светлосини води на залива.

Скипърът кимна.

— Големите хищни риби не идват до рифа, той служи като подводна ограда.

— Защо? — полюбопитства Пати.

— Не знам. Може би на акулите им прилича на капан. Но е по-добре да останете в южния край на лагуната, защото в северната част има подводно течение, точно където водопадът се влива в морето, а зад него има плаващи пясъци, там, дето манговите дървета стигат до водата. Така че не трябва да минавате зад водопада.

Скипърът изчака по-голяма вълна, за да навлезе в лагуната. „Луиз“ се понесе върху вълната, която осигури възможно най-дълбока вода за навлизането на лодката в плиткия вход на лагуната.

Жените колебливо и със залитане се прекачиха в малката гумена помощна лодка. Уинстън ги закара до брега на два курса. После отнесе провизиите под сянката на палмите от горния край на плажа. Земята там бе осеяна с папрат, изпопадали кокосови орехи и начупени, мъртви листа.

На брега бе изтощително горещо и жените решиха да се разходят до водопада и да се изкъпят в него, преди да обядват. Те се преоблякоха в бански костюми и тръгнаха в колона след скипъра, подмамени от нежните милувки на морето, прошумоляването на палмите на лекия вятър и плясъка на водопада, който се усилваше с приближаването им, докато най-после се превърна в постоянен оглушителен рев.

— Вижте — посочи Пати. — Покрай водопада има пътека.

Тясна обрасла пътека вървеше зигзагообразно нагоре между тъмните скали чак до върха на канарата.

— Не се качвайте по канарата и не ходете до джунглата — предупреди скипърът. — В джунглата никога не се ходи без компас, защото навсякъде изглежда еднаква. Само за пет минути ще загубите ориентация и никога няма да може да излезете.

— Имате ли компас в себе си?

— Разбира се. — Той извади изпод ризата си ръчен компас, привързан с кожена връв на врата.

— Значи вие можете да ни заведете в джунглата — каза Пати. — Само за малко. Само колкото да можем да разказваме, че сме били в джунглата.

— Може би следобед. Хайде да поплуваме сега.

— Защо „може би“? — настоя Пати.

— Местните не одобряват никой да се качва там. Мястото е табу. По целия остров има местности, които са табу, поради което и аз никога не се движа наоколо без местен придружител.

— Защо е табу?

— Предполагам, че там някъде е имало изоставено селище. Когато почвата се изтощи на дадено място, жителите се преместват и си построяват селище другаде, но костите на предшествениците им остават заровени около изоставеното място. Местните не вярват, че мъртвите си отиват безвъзвратно. Смятат, че те просто са напуснали телата си, но са все още наоколо. Невидимите мъртви според тях продължават да живеят там, където са живели, докато са били в телата си.

— Оу! Колко зловещо! — потрепери Сузи.

— Вероятно горе на около два метра височина има естествен басейн в скалите — каза Пати. — Не може ли поне до там да се качим?

— Разбира се — съгласи се скипърът. — Басейнът е много красив. Винаги водя туристите там.

Изкачиха се по пътеката до естествения басейн. Четири от жените със смях и закачки застанаха отстрани до водопада да се понамокрят. Внимаваха да не застанат точно под него, защото тежестта на водата можеше да ги нарани.

Облечена в розовия си бански костюм, Сузи седна на скалата, като риташе с крака във водата. Скипърът я погледна изненадан и тя поклати глава в отговор:

— Не мога да плувам.

Скипърът клекна до нея.

— В такъв случай можете да наблюдавате от ложата си номера на Уинстън. Предисторията е такава: преди около месец му подарих нож за рязане на хартия и той го изпусна в този басейн. Момчетата на този остров биха направили всичко за един нож за рязане на хартия, той е истинско съкровище, така че Уинстън не можеше така лесно да се прости с него. Той е много добър гмурец, би намерил и контактна леща на дъното на езеро, така че докато се гмуркаше за ножа си, откри една пещера под повърхността на басейна. Входът й е прикрит от скалист панел.

Сузи бе очарована.

— Вие слизали ли сте вътре? Колко е голяма? Може ли да се диша в нея?

— Не, никога не съм слизал в нея, моряците не обичат да си мокрят краката. Уинстън казва, че има подводен тунел, и в края му има пещера с нормален въздух. Сигурно е така, защото иначе не би могъл да прави номера си.

— Удивително — възкликна Сузи.

— Не чак толкова. Подземните варовикови пещери не са нещо необикновено за тази част на света. Макар че в Пои няма толкова голяма пещера, колкото онази в Ийст Ню Бритън, която е петстотин метра дълга, около двайсет метра висока в централната си част и има подземна река, минаваща точно през нея. Местните си мълчат за тези пещери, не искат белите да знаят за тях.

Под тях, в басейна, Уинстън опули очи, извика и изчезна под повърхността на водата. Реакцията на всички, които можеха да плуват бе по-силна, отколкото се бе надявал.

— Помощ!

— Може да му се е схванал кракът!

— Да не би някакво животно да го е дръпнало надолу?

— Да се гмурнем ли да го спасим?

Кеъри помаха разтревожено на скипъра и извика:

— Какво толкова се смеете вие, двамата? На Уинстън му се е случило нещо. Вече две минути, откакто не се е показвал.

— Отивам да го търся — изпелтечи Пати.

Тъкмо щеше да се гмурне, когато скипърът извика.

— Уинстън е добре. Това му е коронният номер. Обикновено се обзалага колко време може да остане под водата. Поне пет минути няма да се покаже. Няма за какво да се тревожите. — И той им обясни за пещерата.

Както им бе обещал, Уинстън изплува на повърхността пет минути по-късно, ухилен и доволен, че е център на внимание.

Жените се засмяха и му се скараха, задето ги е уплашил така. Скипърът разроши черната му ситно къдрава коса и каза:

— Ти си малък див хлапак.

Това внимание веднага се отрази на Уинстън. Той подскочи на широките си равни ходила и разпери палците на краката си.

— Уинстън не вярва в духове на водопади. Уинстън не проклет дивак. — Той размаха слабите си ръце. — Уинстън добър християнин. Исус е силната магия. Няма друг Бог, освен него.

Скипърът го потупа приятелски.

— Веднага се разбира, че е учил в мисионерското училище в Куинстаун.

Уинстън ги поведе обратно до мястото за пикник с разкрачената стабилна походка и леко присвити колене на истински обитател на джунглата. Докато той постилаше памучните покривки и разопаковаше храната, жените отидоха да поплуват в топлата спокойна вода на лагуната.

Силвана се потопи, но държеше главата си високо, за да не си намокри косата. Постоя само около две минути, после смени черния си бански колкото можа по-бързо с черния спортен костюм, който скриваше пълнотата й.

Цялата мокра, със стичаща се отвсякъде вода върху светлосиния бански костюм, Ани изтича до вече приготвената трапеза и се скри на сянка.

— Боже, колко съм жадна. О, нищо ли друго няма за пиене, освен бира? Поне перие няма ли?

Нямаше, затова Уинстън отиде да донесе кофа вода от водопада.

Кеъри тичаше нагоре по плажа към лагуната. Амазонската й фигура изглеждаше прекрасно в банския на цветя, светлокестенявата коса падаше на вълни отзад на гърба й. Пати още не се бе върнала и скипърът се видя принуден да отиде до брега на водата и да я извика, преди да е получила слънчев удар. Навела глава, Пати гребеше в състезателен кроул и по всичко изглеждаше, че не го чува.

— Излез от водата или ще дойда да те измъкна — прогърмя скипърът.

Пати с неудоволствие се насочи към брега. Хвърли се под сянката и си взе сандвич.

— Как ли пък не можаха да ни приготвят нещо по-добро от пилешки сандвичи — оплака се Сузи.

Кеъри се засмя.

— Главният готвач ни е приготвил „рибарски“ пикник.

Рибарските пикници обикновено се състоят от много кутии бира и няколко дебели сандвича, които лесно можеш да задържиш с уста или да захвърлиш временно на палубата, в случай че рибата клъвне, докато си похапваш.

— И без това е прекалено горещо да се яде — каза Пати, като пляскаше пясъчните мухи, които нападаха краката й. Беше прекалено горещо да се ходи бос по плажа, току-що си бе изгорила петите и чувстваше, че започва да я боли глава, макар че нямаше да си го признае, защото командирът скипър я беше предупредил, че може да получи слънчев удар, ако плува прекалено дълго. Какво прекрасно място! Много е горещо да се стои на плажа, но влезеш ли във водата, получаваш слънчев удар. Плесна се по краката отново, за да прогони мушичките, и загледа Сузи как си слага червило.

— Предполагам, че Уинстън е научил английски в мисионерското училище — каза Пати. — Него го разбирам прекрасно, но не разбирам и дума от това, което ми говорят другите местни, макар че те явно очакват всичко да ми е ясно.

— Трудно им се разбира, защото местните не могат да произнасят „ф“ или „в“ — например „факлата“ е „пакла“, а „всеки“ е „бсеки“. Освен това казват „с“ вместо „ч“, така че „черквата“ става „серква“. „Бсяка Мери ходи серква“ означава „всяка жена ходи на черква“.

Вятърът утихна и следобедът стана още по-горещ.

Под сянката на палмите беше влажно и лепкаво. Силвана — единствената, която си бе донесла книга — се бе излегнала и четеше.

— Като стане по-хладно, може ли да покараме водни ски? — обърна се Пати към скипъра.

— Всъщност имам проблеми с извънбордния двигател, така че предпочитам да не използваме малката лодка. — Не му се искаше всички да се разпалят по водните ски и да си играе с разопаковане и опаковане на резервния двигател.

Пати изруга под носа си. Искаше й се да има някакво развлечение, защото вече определено чувстваше главоболието; тилът й пулсираше непоносимо.

Слънцето ги изтощи.

Никой не проговори, докато най-после Сузи, която не можеше да понася мълчание и смяташе, че пикникът е весел като погребение, погледна през рамото на Силвана и каза:

— Коя е тази книга?

— „Джейн Еър“.

— Като филма ли? Гледах го по телевизията един следобед. От добрите стари филми, с Джоан Фонтейн, за едно момиче сираче, което се жени за шефа си. Доста сантиментален.

— Не бих казала — отвърна Силвана. — По-скоро като историята на Пепеляшка, но по-раздвижена. Джейн започва като бедна гувернантка, която се влюбва в богатия си работодател, но в края на книгата той ослепява и става изцяло зависим от нея. Нито една друга жена не може да го съблазни, защото той не вижда, така че Джейн напълно контролира положението. — Власт без отговорности, помисли си тя. — Според Артър това е мечтата на всяка жена.

Сузи реши да иде да събира миди. Разходи се по плажа, представяйки си Артър как се движи опипом като мечка със завързани очи, но беше малко вероятно Артър да ослепее, веднага ще му присадят други роговици или Бог знае какво. Трагедията на Артър би била да се влюби в някое младо момиче. Той беше точно във възрастта на оглупяването, а Сузи бе виждала такива неща и преди. Значи след като се разведе със Силвана, Артър се жени за младото момиче, но на него не му се стои вкъщи, иска му се да се забавлява. И така след като е работил цял ден в офиса, старецът е подложен на неимоверни вълнения, вечер и е принуден да се развява по заведения почти цяла нощ, докато един ден получава сърдечен удар в някой нощен клуб в три часа през нощта, а младата му съпруга се изтупва прекрасно на погребението му в черна рокля с кремави тонове на яката като Елизабет Тейлър на сцената с мемориалната служба на Ричард Бъртън. Младото момиче наследява парите на стареца и заживява щастлив живот. Ето такива са съвременните приказки за Пепеляшка…

Сузи се опита да издърпа левия си крак, но маратонката й затъна още по-дълбоко в острия пясък. Дясната й маратонка също започна да потъва, а левият й крак изчезна напълно под повърхността. Тук е блатисто, помисли си тя, не е пясък като останалата част от брега. Земята бе като киша, покрита с туфи груба трева.

Сузи отново се опита да измъкне левия си крак. От обувката се чу писклив звук като при всмукване, но тя не успя да си вдигне крака.

Ама че нелепост! Вече ядосана, тя сви колене, опитвайки се да си извади краката, после сърдито се наведе да развърже връзките на маратонките.

Зад нея някой викаше. Сузи обърна глава. Следван от Уинстън, скипърът тичаше по брега.

— Попаднала си на плаващи пясъци, лейди. Не мърдай.

Сузи не се и сети да се уплаши. Стъпила е, значи, на плаващи пясъци. Значи идват да я извадят. Беше забравила, това е. Вярно, че бе прегазила онази малка рекичка между водопада и морето, макар да я бяха предупредили. Голяма работа. Не е направила престъпление. На тях им влиза в работата да се грижат за нея, нали? Защо не й бяха извикали по-рано?

Скипърът спря задъхан до ръба на грубата трева. Беше на около два метра от Сузи и продължи да се движи настрани, защото тинята полепваше по подметките на маратонките му. Уинстън изтича до другата страна на плажа и довлече откъснати клони, изпопадали под дърветата. Домъкна клоните до скипъра, който бе съблякъл ризата си и я бе разкъсал на ивици, които завърза заедно и съедини два клона, за да направи един по-дълъг. Тъй като бе далеч по-лек от скипъра, Уинстън легна на ръба на плаващите пясъци и започна да избутва удължения клон към Сузи, чиито глезени бяха вече потънали.

Едва сега Сузи осъзна, че е в опасност. Цялото й тяло бе напрегнато и трепереше.

Клонът не стигаше до нея с около метър и половина.

Пред очите на Сузи всичко изглеждаше много ясно, но нереално, като в сюрреалистична картина. Изглеждаше точно така, както и преди обед — малките вълни продължаваха да заливат плажа с приятелско шумолене, слънцето продължаваше да грее на лазурното небе. Но чувствайки как затъва в нестабилната земя, тя се уплаши. Скоро всичко ще продължава да изглежда същото, само че Сузи нямаше да я има.

— Клекни, Сузи — извика скипърът. — Сега много бавно се опитай да пропълзиш на ръце към мене. Не се опитвай да си мърдаш краката, само ще потънеш по-дълбоко. Хвърли се напред с разперени ръце. Трябва да си в хоризонтално положение.

С побеляло лице Сузи направи каквото й казаха, но не успя да стигне клона. Покрита с кал и с уста пълна с пясък, тя лежеше с протегнати ръце, но все още не достигаше клона с около половин метър.

Скипърът побутна назад с глезените си разперилия се Уинстън — не беше честно да кара момчето да се изтегли по-напред — после като изруга тихо, разпери крака и ръце. Помагаше си с бедра, за да пропълзи към Сузи, бутайки клона пред себе си.

Сузи лежеше в калта, трепереше и протягаше пръсти, опитвайки се да достигне клона, който той й подаваше. Най-после го докосна с върха на пръстите си, но можеше да хване едва тънките краища на палмовите листа.

Скипърът не смееше да отиде по-напред, но протегна свързаните клони колкото можеше по-далеч; самият той не можеше да го стигне вече. Сега Сузи успя да се хване здраво за клона, но скипърът не го достигаше.

— Дръж се, Сузи. — Щом той можа да стигне толкова навътре, значи и Уинстън можеше да се подаде още малко по-напред. Той пропълзя назад като змия, докато стъпи на твърда земя. Каза на Уинстън да пропълзи по пясъците и да се хване здраво за клона. Уинстън съзнаваше опасността, но без да каже дума, легна и навлезе в нестабилната почва на около половин метър в плаващите пясъци. Скипърът пълзеше след него. — Добре, Уинстън, когато кажа едно, две, три, дърпай, ти и Сузи се дръжте здраво за клона, а аз ще ви издърпам. Престани да подсмърчаш, момиче, а се съсредоточи!

— Едно, две… три!

Нищо не стана. Уинстън се почувства така, сякаш го разкъсват на две.

— Пак! — каза скипърът. — Едно, две, три… дърпай!

Извивайки се заднишком, за да се измъкне от пясъците, той издърпа Уинстън към себе си. Уинстън здраво държеше клона.

— Ръцете ми! О, ръцете ми! — едва извика Сузи с пълна с пясък уста. — Не мога да се държа повече.

— Сузи, движиш се! Излизаш! Дръж се, момиче!

Сухожилията на ръцете на скипъра трепереха от усилието, но той вече бе излязъл от податливите пясъци, а голите крака на Сузи бяха освободени. Маратонките изобщо не се виждаха.

Сантиметър по сантиметър той издърпа Уинстън на твърда земя заедно с клона.

Най-накрая и Сузи бе изтеглена от пропадащия пясък.

— Можеш да станеш права, Сузи, вече си на твърда почва.

Но Сузи не можеше. Тя цяла трепереше от страх и скипърът трябваше да й помогне да се изправи. Вече не беше възможно да се познае, че е била облечена с розова блуза и панталонки. С изключение на русото й теме, всяка част от нея бе покрита с червеникавокафява кал.

 

 

Чарли винаги бе мразил този прекалено бърз асансьор, който за четирийсет секунди смъкваше четирийсет души в широката шахта с разтърсващ удар при приземяването. Повечето медни мини бяха открити и на Чарли изведнъж му се дощя Маунт Айда да не беше построена под земята.

Дъното на мината бе добре осветено, като в метро, и допълнително вкараният въздух образуваше постоянно течение. Камионетките и другите извозващи средства бяха струпани в средата на мината, всичко, което се виждаше, бе изчистено и лъснато, мръсните машини бяха махнати от пътя заради важното посещение. Малката група, облечена в блестящи бели дрехи, се бе качила на електроджипа, за да пропътува разстоянието от една миля през широкия шест метра тунел до началото на мината.

Чарли се чувстваше така, както винаги се бе чувствал, когато слизаше в мина — уплашен. Когато си в мина, през цялото време си даваш сметка за огромната маса земя, струпана над главата ти, и непрекъснато се чудиш какво я спира да не се свлече върху теб. Чарли обръщаше глава настрани винаги когато джипът подминаваше стари участъци от мината, където пръстта се бе оронвала, натрупвайки се на пода.

В края на тунела екипът за осъществяване на демонстрацията чакаше, за да покаже примерно взривяване в един начален участък от мината.

С напрегнати лица гостите от Питсбърг внимателно наблюдаваха демонстрацията. Понеже гледаше подобни операции за енти път, Артър насочи вниманието си назад към тазсутрешния разговор с президента на Пои. Всичко бе протекло малко или много според инструкциите на Ед, освен че при предаването на отчетите (след редакцията на Ед в тях бе включен уран, без да се споменава нищо за кобалт или хром), президентът го бе погледнал право в очите и бе запитал:

— Очаквате ли да намерите кобалт?

Толкова за тайните. Да се надяваме, че ще се хванат на тази въдица, помисли си Артър, когато с побеляло лице отговори:

— Не, сър. — А после добави: — Президентът, разбира се, е наясно, че дори да открием кобалт, неговата цена внезапно падна през 1980-а поради световно пренасищане. Сега обаче търсенето се възобновява и се очаква цените да стигнат до двайсет долара на килограм до 1985-а, но в момента нямаме основания да се надяваме на кобалт, господин президент.

— Но кой ли от нас би могъл да знае бъдещето, сър? — бе се изсмял президентът.

— Каквото и да намерим, господин президент, Пои ще получи значителна част от него.

Спомените на Артър се прекъснаха от внезапна промяна в звука на свределите. Облечената в бяло група в началото на мината внезапно изчезна зад облак гъст прах. Чу се свистене от излизането на въздух под налягане. Едно от горните скрепителни оранжеви въжета просвистя заплашително над главите на посетителите, движейки се толкова бързо, че им заприлича на оранжево ветрило като на кинолента.

Артър веднага осъзна, че въженият куплунг се е разпаднал. Никой нямаше време да мръдне. Дебело колкото китката на мъж, въжето се огъна и удари тавана на шахтата, разбивайки електрическата лампа над главите им. Изпаднаха в тягостна тъмнина. В тази секунда всеки от присъстващите мъже не само чуваше свистящото въже, но и усещаше натиска на хилядите тонове черна земя над тях.

Чарли чу как някой вика близо до него. Бе застанал до аварийния телефон, който висеше от стената и бе свързан директно със спасителния отряд. Чарли кашляше и се задушаваше, опипвайки стената за телефона, без да може да го намери.

Фенерите на белите им каски отслабнаха и светлинните лъчове се разсеяха сред праха. Високопоставените гости отваряха уста за въздух, но вдишваха прах. Прахът се наслояваше в ноздрите и пълнеше очите им. Задушаваха се и с нищо не можеха да си помогнат.

По-навътре в тунела се виждаше бледа светлина във формата на кръг. Хората от малката група осъзнаха, че ако следват неповредената редица лампи над главите си, ще стигнат до асансьора и после на повърхността, където щяха да са в безопасност.

Запрепъваха се към едва видимия ореол от светлина, далеч от праха, тъмнината и ужаса от всичко, което би могло да се случи.

Един от мъжете не се затича.

— Тук има ранен — извика Ед. — Обадете се на спасителния отряд да дойдат с носилка! — Но никой не го чу и той си запроправя път през тъмнината по посока на стоновете.

Задушаващият прах беше по-гъст от мъглата в Нюфаундленд, но когато се уталожи, Ед можа да види с помощта на светлината от каската си как блед мъж с брада, един от хората, които работеха със свределите, се гърчи на земята и крещи. Каската и очилата му бяха изчезнали, десният му крак силно кървеше. Откъсналият се куплунг бе смазал колянната му става.

Фаровете на лекарския джип осветиха тълпата мръсни, дишащи на пресекулки и задушаващи се мъже, застанали под първата лампа, до която бяха стигнали, опитвайки се да дойдат на себе си. Зад тях някой стенеше, а друг викаше за помощ.

Ръководителят на лекарския екип скочи от седалката си и се промуши през групата. Насочи се навътре в тунела към мястото, където каската на Ед хвърляше слаба светлина върху ранения миньор — той продължаваше да пъшка с гърлен, тих стон.

Лекарят коленичи и освети с фенера си смазания крак.

— Трябва да му се направи ампутация, бедният човек — прошепна той и извика другите от екипа.

Те се затичаха към него. Единият сложи кислородна маска на лицето на ранения, а другият му би инжекция с морфин в ръката, след което го сложиха на носилката и бързо го пренесоха в лекарския джип.

С изключение на Ед, сега лекарите бяха сами. Гостите ревизори бяха отведени до асансьора от надзирателя на смяна.

Докато лекарите се грижеха за ранения, Ед скочи в джипа и насочи фаровете към мястото на прашното произшествие, за да се увери, че няма други ранени.

Бледите лъчи осветиха свита, облечена в бяло фигура, легнала в сянката на големия екскаватор.

— Има нужда от носилка ей там отляво — извика Ед.

Той слезе от джипа, изтича до полуоблегнатото на стената тяло и го обърна по гръб.

— О, боже мили! Това е Брет! — прошепна Ед.

Докато всички са се препъвали в тъмното, Брет вероятно се е натъкнал на тежкия екскаватор или някой случайно го е блъснал в него.

— Носилка! — изкрещя Ед. — Кислород! Бързо!

Двама от лекарите се затичаха към него. Първият коленичи, вкара една тръбичка в трахеята на Брет и я свърза с кислородната бутилка. Но нямаше реакция. Много е трудно да вкараш кислород в задръстени бронхиални пътища.

Когато вторият повдигна китката на Брет, за да напипа пулса му, синият аерозолов спрей изпадна от неподвижните му пръсти. Лекарят вдигна спрея и го разклати.

— Та това е празно!

В мрачната светлина на шахтата той постави на Брет интравенозна инжекция. Пациентът не реагира.

Двамата лекари се погледнаха в изкуствения полумрак. Единият вдигна рамене. И двамата знаеха, че човекът е мъртъв.

— Клетият — каза първият лекар. Това бе техният начин да изразяват всякакви съболезнования.

Никой от тях не можеше да знае, че ако хотелската прислужница не бе вдигнала празния спрей от пода на банята, за да го постави внимателно отново на рафта до пълния, Брет нямаше да го вземе по погрешка и може би щеше да успее да си спаси живота, вместо отчаяно и напразно да натиска бутона, докато се задуши до смърт…