Шърли Конран
Дивачки (3)

Трета глава

Петък, 9 ноември 1984 г.

— Я виж, не е ли мило от тяхна страна! — Роди огледа букетчето от орхидеи, което бе пристигнало заедно с подноса със закуската му и картичката с най-добри пожелания от хотел „Риджънт“, Сидни. Той взе големия плик. — С това мога да ползвам безплатно козметичния салон на хотела — масажи на лицето, прически, кални бани и цялостен масаж! Специални услуги по случай последния ден на конференцията.

Изабел, седнала в леглото и подпряла гърба си с възглавници, погледна над роговите очила и се засмя.

— Последният път, когато пътувах с „Конкорд“, получих вратовръзка.

Роди бе забелязал, че Изабел се държи настрана от другите жени — все пак тя беше висш служител на „Нексъс“ и не можеше да рискува да я третират като обикновена съпруга. От друга страна носеше прекалено широки сака и големи очила, които всеки момент можеха да се изхлузят от малкото й носле. Това някак караше мъжете да се чувстват длъжни да я защитят. Изабел обичаше да се отнасят с нея и по двата начина. Не би се отказала от луксовете на женствеността. Радваше се на нежните цветя, струпани в огромни количества във всички стаи (дори в банята), на символичните гримове и тоалетни принадлежности, предоставени от хотелската управа, на кошничката с избрани освежители за баня и различните цветове сапуни с форма на мида, на малкото несесерче с игли и конци и на голямата бяла хавлия в банята.

Докато ядеше кроасана си, Изабел преглеждаше бележките за речта, която щеше да държи същата сутрин пред двеста висши управители в компанията. Беше започнала да работи върху нея със самото слизане от самолета. Докато останалите се тътреха едва-едва, отпаднали от дългото пътуване, Изабел, бодра и свежа, бе провела дълга среща с Хари Скот, президента на „Нексъс“ в Австралия. Изабел не пиеше алкохол по време на полет и така успяваше да се запази бодра, защото алкохолът обезводнява тялото дори повече от климатичната инсталация. Щом влезе в пътническия салон, тя веднага свери часовника с местното часово време в Пои. Изяде три кифли с ниско съдържание на протеин (според местното време за хранене), сложи си маска на очите, взе приспивателно в десет часа (по своя часовник) и се събуди свежа и работоспособна, докато другите пътници се чувстваха точно толкова смачкани и уморени, колкото изглеждаха.

Изабел остави бележките си настрана и си наля втора чаша кафе. Взе новия брой на „Дъ Остралиън“ и се облегна пак на възглавниците.

Роди потърка нос в голото й рамо.

— Какво имаш на дневен ред днес?

— Лекция върху разговорите с представители на медиите от главната редакторка на „Сидни Дейли Телеграф“. Тя е страхотна блондинка на име Айта Бътроуз.

— Днес няма ли Брет да говори?

— Да, за „Нексъс“ — компанията, която се грижи за хората. След това Ед ще продължи за изтощаването на невъзстановимите ресурси. Ще се радваш да разбереш, че в света ще има достатъчно от всички основни елементи чак до 2050-а. Но следобедът ще бъде свободен за всички делегати.

Пръстите на Роди се плъзнаха колебливо по ръката й, като танцуваха по начин, който и двамата познаваха — неговия начин за покана.

— Какво ще кажеш да изтощим един невъзстановим съпруг, преди да се качиш на театралната сцена на конференцията? — И я целуна по врата.

— Скъпи, не съм си сложила диафрагмата. А и няма време.

— Добре, добре. Тогава отивам на кални бани.

Роди се измъкна изпод чаршафите гол и се отправи към луксозната баня. Почти веднага се върна в спалнята и отвори вратите на балкона, откъдето се откриваше прекрасна гледка към пристанището на Сидни двайсет етажа по-надолу.

— Изабел, скъпа! — Роди държеше нещо във въздуха.

Тя вдигна поглед.

— Хей, това не ми ли е диафрагмата?

— Беше! — Роди я хвърли надалеч през балкона.

— Как смееш!

— О, лесно беше. Ще родиш дете независимо дали ти харесва или не, Изабел, и още сега започваме да се упражняваме.

 

 

Брет лежеше в леглото и гледаше Сузи, облечена в червен дантелен сутиен и икономични бикини, да танцува на музиката от радиото. Той отново усети желание. Дори да я гледа как си мие зъбите, пак се вълнуваше. Не даваше пет пари дали приятелите или семейството му приемаха Сузи, интересуваше го само дали някой друг мъж не проявява към нея подчертан интерес. Беше я наблюдавал в присъствието на други мъже: независимо дали десетгодишни хлапета или осемдесетгодишни дядовци — Сузи едва ли се държеше по по-различен начин, отколкото когато бяха насаме. Бе стигнал до заключението, че тя не съзнава какво електричество произвежда около себе си; сигурно е несъзнателно, защото никога не изглеждаше да се интересува от друг мъж, освен него. Беше напълно запленен от Сузи още от първия миг, в който я видя, и се ужасяваше от мисълта, че някой ден тя може да се отегчи и просто да си отиде. Брет знаеше, че преди да я извървяла десет крачки, до нея щеше да има друг мъж. Не можеше да заключи жена си, за да не я вижда никой, но точно това би искал да направи.

Колкото и да е странно, на него самия му харесваше да вижда как другите й се възхищават и обичаше да я гледа как се забавлява, както се забавляваше по време на това пътуване. Тя много обичаше да пътува, особено със самолет, и й харесваше да свеждат глава пред нея, вместо тя да го прави.

Сега в бледосивата тишина на хотелския апартамент, вдигнала единия си крак назад и разперила ръце като кънкьорка, Сузи весело запита:

— Хей, Брет, мислиш ли си, че се чукам с Артър?

За Брет нейната сурова прямост и непредвидимост беше неустоима.

— Трябва да призная, че ми е минавало през главата.

Всъщност не можеше да си обясни иначе защо сравнително нисш служител като него е включен в пътуването до Пои.

— Е, не го правя.

Брет стана от леглото и докато идваше към нея, Сузи си помисли: „Още не.“ Нямаше намерение да спи с мъж, за когото не е омъжена. Изкушението беше да притежава най-доброто и да го върти на малкия си пръст. Беше хванала Брет със старомодното си оръжие, но следващият й брак щеше да бъде ако не за Артър, то за някой с неговите пари и власт — за шеф.

 

 

Макар да бе свикнала с лукса, Силвана се наслаждаваше на тишината и спокойствието на кралския апартамент в един от най-хубавите хотели в света. Цветовата гама отпускаше, осветлението бе дискретно, имаха и собствен прислужник — всичко допринасяше за пълното спокойствие и отдалеченост от света.

— Днес ще остана тук и просто ще си чета — промънка тя.

— Твърде много четеш — отвърна Артър. — Не е здравословно да се уединяваш през цялото време с книга в ръка. Надявам се, че се чувстваш добре. Имаш ли нужда от нещо?

Ако Силвана бе казала „Не, не съм добре, емоционално съм самотница от години и имам нужда от приятел“, Артър щеше просто да я зяпне учуден и да й каже да се прегледа при лекар, когато се върнат в Питсбърг.

Но в това обкръжение Силвана бе решила просто да си лежи и да се наслаждава на обслужването и на лукса, без да е отговорна за поддържането на хубавата обстановка.

 

 

Ед репетираше речта си пред огледалото. Кеъри, облечена в оранжева пижама, седеше по турски на леглото и внимателно го слушаше.

— … за да може светът да продължи да снабдява човечеството с всички необходими за индустрията ресурси, ако приемем, че има разумни и стабилни политически условия, достатъчно капитал и удобно разположение на нови суровинни източници.

Кеъри си помисли, че твърде много неща трябва да се приемат за дадени, но не го каза.

Ед продължи:

— … и ако приемем, че не се сформират други картели — като тези, които предизвикаха петролната криза, и няма да карат света да плаща висок откуп за суровини идващи предимно от една държава.

Кеъри заръкопляска окуражително, а Ед поде отново:

— Имам предвид ресурсите като платина, злато и хром, които идват от Южна Африка, кобалт — от Заир и Замбия. Всички знаем, че след превземането на Заир от въстаниците през 1978 година цените на кобалта скочиха от единайсет долара до над сто и двайсет за килограм, макар че до голяма степен това се дължеше на паническо изкупуване. Ако Южна Африка някога реши да не продава от хрома си на останалия свят…

Кеъри се изправи.

— Ед, не могат ли учените да измислят заместители на тези полезни изкопаеми?

— Защо не почакаш докато свърша? Загубвам си мисълта като ме прекъсваш. Не, не можем да произвеждаме заместители в нужното количество. Затова и страните, които са единствени собственици на такива залежи, могат да изнудват целия свят някой ден. Сега, за бога, остави ме да довърша. Трябва да кажа тази реч пред двеста души, и то след един час.

Десет минути по-късно Ед погледна настойчиво в огледалото и обобщи:

— Основната тема на речта ми днес беше какво ще стане със световните природни залежи, кои от тях може да се изчерпат и каква стратегия трябва да предприемем, като имаме предвид очакваните промени в търсенето, развитието и увеличаването на добивите посредством осъвременени технологии и съответно проучване.

— Ед, наистина смятам, че последното изречение е твърде голям залък.

— МЛЪКНИ!

— Извинявай.

 

 

В ранното слънчево утро Артър се усамоти на един от фотьойлите на хотелската тераса отстрани на плувния басейн. Той погрешно вярваше, че човек е напълно сигурен и в безопасност до басейна. Докато в ресторанта не знаеш кой може да те чуе. Той говореше с Питсбърг по две линии. Часовата разлика беше петнайсет часа — много удобно, в Сидни е петък, осем часът сутринта, а в Питсбърг — четвъртък, пет часът следобед, точно преди края на работния ден. На масата до него чакаше закуска от хемендегс, портокалов сок и кафе. Кафявото му куфарче марка „Картие льо Мюст“ лежеше на съседната маса.

Артър пъхна ръка под тюркоазените си плувки и се почеса.

— Добре, Джо, ще взема две хиляди акции по двайсет и три и десет. Дочуване… Дилия, там ли си още?… Добре, свържи ме.

Всички телефонни разговори на Артър минаваха през доверената му секретарка Дилия, през телефонната централа в офиса му в Питсбърг. На Артър му харесваше да лежи до басейна и да се чеше по корема на слънце, докато другите се скъсваха от работа в офисите си и Дилия записваше всички разговори.

Докато посръбваше от портокаловия сок, уговори закупуването на земя и разрешително за строеж на „Чери стрийт“, после се скара на застрахователния си агент.

— Не ми казвай „но“, Сид, искам изчисленията до понеделник. — Артър тресна слушалката, избърса потта от слънчевите си очила и кимна на хотелския прислужник, който му донесе резюме от новините в осем часа върху сребърна табла.

Докато довършваше яйцата си, звънна набързо в Ню Йорк, за да уведоми „Мюнисипал алайд“ за готовността си да продължи както са се разбрали, ако те са готови да приемат посочения от него човек в управителния борд.

Погледна си часовника. Другите щяха да дойдат след две минути, имаше време за още един разговор.

 

 

Хари Скот излезе от асансьора и застана под слабото утринно слънце. В далечината видя Артър, излегнат до басейна. Шефът можеше да почака, докато Хари се наслади на прекрасната гледка, която толкова обичаше. Хари вдигна слънчевите очила на тъмната си къдрава глава и присви очи. Като момче му се подиграваха за извитите черни мигли, но спряха веднага щом Хари порасна по-висок и силен от другите момчета в класа. Беше си счупил носа с бейзболна бухалка и това, заедно с високите скули и хлътналите бузи го направи да изглежда по-груб и агресивен, отколкото беше.

Семейство Скот не беше от онези австралийски фамилии, които бяха измъкнали сума пари от земята. Някак богатството им се бе изплъзвало, но те бяха живели вълнуващо от самото създаване на минната индустрия и рядко други теми (освен крикет) се обсъждаха на масата за закуска в Кронула, приятното предградие на Сидни, където бе израснал Хари.

За гордост на родителите си Хари сега отговаряше за всички дейности на „Нексъс“ в Австралия, а те бяха значителни. „Нексъс“ добиваше никел, желязна руда и боксит в западната част на Австралия, боксит и мед в Куинсланд, въглища и мед в Уудонголската мина в Ню Саут Уейлс и манганова руда в Северната територия.

Хари заобиколи бавно безлюдния хотелски басейн. Ед и Чарли, неофициално облечени, но с дипломатически куфарчета, слязоха от асансьора и се присъединиха към шефа си. Хари се почуди на кой ли от тия двама борсуци ще докладва в бъдеще — и двамата бяха ценни служители по свой начин. Нищо никога не се объркваше, ако известният адвокат Чарли се занимава със случая, но Ед като геолог беше също толкова ценен, освен това имаше рядкото качество да заинтригува хората — всички, които работеха по проекти на Ед, им се обричаха изцяло… и на Ед. Артър сложи на главата си една хавайска риза и поздрави стройния загорял новодошъл.

— Всичко наред ли е, Хари?

— Точно както очаквахме. В събота сутринта всички отлитаме от Сидни за Пои с „Лиъра“^[1]. Разстоянието е две хиляди мили и около три часа̀ ще пристигнем в хотела с хеликоптер. В неделя сутринта всички отиваме да плуваме — сякаш сме в началото на безобидна мързелива ваканция. В неделя следобед отиваме да разглеждаме забележителностите на острова, пак с хеликоптер. Ти ще седиш до пилота, Артър. Ед ще седне до теб и ще ти посочва красивите забележителности. Когато стигнем до местата, които ни интересуват, той ще си потърка носа — веднъж за кобалт и два пъти за уран.

А като си сваля очилата, помисли Ед, ще означава хром.

— Наистина ли е необходима цялата тази потайност?

— Пилотите са невероятни клюкари — каза Хари — и ще се изненадаш, ако разбереш какви неща знаят.

А после си помисли: „Предварителната цена и без това е висока, но ако някой знаеше какво точно има там, цената ще им приседне и ще им трябват години, за да сключат договора.“ Любимият спорт в Пои бе пазарлъкът.

— Хайде разкажи накратко — подкани Артър.

Такова резюме всъщност не беше необходимо — писменият доклад от деветдесет и две страници стоеше заключен в куфара му и в него се цитираха всички цени и плащания, които досега бяха тайно уговорени, но тази среща бе предвидена за случай, че възникнат промени в последния момент.

— В понеделник отиваме на дълбоководен риболов, продължаваме почивката — започна Хари. — Във вторник хеликоптерът ни откарва в Куинстаун. Видимо ще правим оглед на мината. Една кола ще ни чака на летището, но преди да отидем в мината, ще направим, разбира се, посещение на учтивост в президентския дворец, който е по на юг от Куинстаун. Когато пристигнем, само Артър ще слезе от колата. Ще го накарат да чака — не знам колко дълго, десет минути ще са достатъчни да се уважи държавническата заетост, но ако го оставят да чака повече от тридесет минути, Артър става и си тръгва. Това обаче няма да се случи. Президентът ще му предложи кафе и Артър трябва да приеме. Няма да обсъждат делови въпроси. Артър ще си тръгне, когато президентът се изправи.

— Колко трябва да продължи срещата? — попита Чарли.

— Около двайсет минути. Когато Артър се върне, делегацията на „Нексъс“ отива на оглед в мината, която е на около сто километра северно от Куинстаун.

— А след това? — запита Чарли.

— В сряда сутринта президентът ще изпрати личния си хеликоптер за Артър. Аз ще отида с него. Ще се срещнем с президента и министъра на финансите. Артър ще направи първото си предложение, те ще откажат, след което Артър и аз се връщаме в хотела и отиваме за риба. В четвъртък Артър и аз отново ще посетим двореца и отново ще ни накарат да чакаме, преди да се срещнем с президента. Този път ще разговаряме с него насаме и той ще бъде подготвен да отстъпи всички права за добив на „Нексъс“, но ще поиска по-висока цена от първата ни оферта. Тогава Артър предлага втората ни оферта, която отново ще бъде отказана. Артър и аз си тръгваме и отиваме на обяд в хотела в Куинстаун. След обяда пратеник на министъра на финансите ще дойде, за да ни покани в канцеларията му. Министърът ще се съгласи на цена малко по-висока от втората ни оферта и ще подпишем основното споразумение. Ще трябва да изплатим сумите по техните лични възнаграждения в Швейцария преди подписването на окончателния договор, но това е по специалността на Чарли.

— Ама какъв маскарад си намислил — изкоментира Чарли.

— Пак леко се отърваваме — каза Ед. — Ако преговаряш с някои племена в Папуа, Нова Гвинея, трябва да близнеш вожда под мишницата като знак за добри намерения. — Той вдигна рамене. — Нещата щяха да бъдат съвсем други, ако не бяха изритали националистите точно преди подписването на договора. С Раки въпросът щеше да бъде само колко, къде и кога. Но тези демократи са крайно леви идеалисти. Изживяват се като няколко Кенеди в Пои.

— Какво ще стане, ако не се съгласят на второто ни предложение? — отново запита Чарли.

— Тогава Артър си заминава, като си придава безгрижен вид, и отива за риба. Може да изчакат до последния момент — всъщност очаквам да стане така. В този случай ще се наложи да преговаряме на летището точно преди излитане. Но Артър не трябва да се отклонява от програмата си, иначе „Нексъс“ ще загуби позиции.

— Сигурен ли си, че президентът не знае онова, което ние знаем? — подметна Чарли.

— Никога не можем да сме сигурни, Чарли. Но никой в „Нексъс“ не знае, освен нас четиримата — каза Хари. — А ако отнякъде изтече, тогава Брет застава на мушката — ще му обясним всичко и той ще отрече, че са правени всякакви подобни сондажи и ще се оправи с пресата.

Чарли не можеше да се спре.

— Имало ли е проблеми с генерал Раки?

— Разбира се — кимна Хари. — Той си живее като крал в Порт Морзби на „Хънтър стрийт“ и прави всичко възможно да ме убеди, че все още е влиятелна фигура в Пои, и непрекъснато се оплаква, че сме му спрели плащанията. Всички националистки министри бяха или избити, или са в затвора, или са изхвърлени от Пои преди осемнайсет месеца, когато демократите дойдоха на власт.

— Значи „Нексъс“ не отговаря на обажданията на Раки?

Хари кимна.

— И не е получавал никакви специални плащания, откакто неговата партия слезе от власт.

 

 

Същия следобед Ани, Дюк, Ед и Кеъри отплаваха от пристанището на Сидни с единайсетметровата състезателна яхта на Хари. След седмицата, прекарана в залата за конференции в хотела, мъжете се радваха на пролетното ноемврийско слънце и вятъра, който духаше в лицата им. Двамата американци бяха облечени в ежедневни дрехи, купени от съпругите им за пътуването, но Хари беше по дънки и синьо плътно ветронепроницаемо яке.

— Сниши се, когато се изравним — предупреди Хари Кеъри, която никога до този момент не бе плавала с яхта, — иначе ще паднеш. Готови?… Оппаа!

„Сий уоч“ се наклони на една страна, подмина форт Денисън, където преди бяха заточвали затворници, и се отправи към изхода на пристанището.

— Иска ли ти се да поуправляваш? — предложи Хари. Знаеше, че Дюк би искал да поеме руля, и предпочиташе да му даде да управлява „Сий уоч“ още докато бяха в пристанищни води — там не можеше да направи много бели. — Трябва само да внимаваш за „Свинята с прасенцата“ — онзи риф в средата — предупреди Хари, когато Дюк се качи при него. „Свинята с прасенцата“ беше ясно отбелязан на картите, но хората винаги забравяха за него. — И внимавай за скалата от югоизточната страна на рифа.

Освен рифа и скалата нямаше други препятствия в тази част на пристанището. Когато стигнат изхода, Хари отново щеше да поеме управлението.

Ани знаеше защо Хари толкова щедро предлага руля на любимата си яхта на Дюк.

Хари се придвижи към мястото на Дюк до Ани.

— Напоследък ме избягваш — прошепна той.

Ани поклати глава и сякаш червени искрици се отразиха от слънцето в косата й. Не знам какво е направила със себе си, помисли си Хари, но изглежда точно както някога.

Разбира се, че те избягвах, помисли си Ани. Хари никога не спираше да я притеснява, когато се срещнеха. Слава богу, че Дюк нямаше и представа за това. Беше толкова нечестно от страна на Хари. В края на краищата само я бе целунал веднъж, и то преди години. Повечето мъже биха забравили.

Беше се случило, когато Хари работеше в Питсбърг и бе дошъл да прекара коледните празници със семейството на Ани в малката им дървена вила в Алегените.

Двамата с Ани бяха отишли на ски сами един ден. На последното спускане заваля сняг. Ани падна и чу скърцането на снега под ските на Хари, който застана до нея. Подаде й едната си щека и я измъкна от снега. После се наведе напред и целуна една снежинка на носа й. Те се погледнаха, без да проговорят, и Хари я прегърна. Ани стискаше щеките и анорака му. Коленете й се подкосиха, загуби равновесие и двамата паднаха прегърнати в снега.

Ани и досега не можеше да разбере как е могла да изпита толкова силна страст при положение, че бе облечена с три ката дрехи под ски костюма, вълнена шапка и шал, който й покриваше носа. Спомни си как отчаяно се надяваше тогава ските да не й се изхлузят, защото без тях нямаше как да слезе от планината. А после престана да й пука дали ще успеят да стигнат долу или не.

Вечерта не можа да заспи. Посред нощ сестра й сърдито се бе оплакала:

— Ани, престани да се щураш насам-натам и се качи обратно в леглото си. Честна дума, все едно, че съм в стая с мечка.

На следващата сутрин Ани имаше трийсет и осем градуса температура и прекара остатъка от празниците на легло, болна от грип, и трескаво се чудеше дали може да е влюбена в двама мъже едновременно. Майка й бе останала с нея във вилата, докато Ани се възстанови. А когато се върнаха в Питсбърг, цикълът й се бе забавил вече с два месеца (бе се надявала на ските всичко да се оправи) и нямаше избор по това кой мъж обича. Първият й син бе на път.

 

 

Водата нежно шумолеше около корпуса на „Сий уотч“. Косата на Ани се развяваше от бриза, а тя крадешком хвърляше погледи към Хари. Не бе човек, който би се откроил в тълпата, не беше видимо привлекателен. Под топчестия счупен нос имаше широка уста, леко повдигната от единия край, високите му скули и хлътнали бузи караха майката на Ани непрекъснато да го тъпче с храна. Хари не беше смел или вълнуващ, не беше в състояние да прави романтични жестове, но мислеше за всичко и беше мил и грижовен, истински добър мъж. Ако не беше толкова упорит в абсурдното си увлечение, Ани отдавна щеше да го е забравила или поне така си мислеше. Искаше да забрави как се чувстваше преди години, когато на един Великден Дюк неочаквано бе довел Хари у дома и сърцето й спря. Цялото й тяло се разтрепери както тогава, в снежната планина. Ани бе ужасена от това физическо предателство. Нищо не трябва да разстройва брака й, казваше си тя. Заведе Хари в края на градината уж да му покаже новите, наскоро засадени цветя, но всъщност искаше да го помоли да престане с тази глупост. Хари е голям бизнесмен с международни контакти и трябва да забрави детските щуротии.

Хари кимна.

— Права си, Ани — каза. — Години наред си казвам точно това, което току-що ми напомни. Повярвай ми, опитах каквото мога, но то просто не си отива. Чувството ми към теб е прекалено силно. Сякаш е част от мен независимо дали те виждам или не.

— Но това е абсурдно!

— На мен ли го казваш?

— Губиш си времето, Хари. Нищо няма да стане, никога.

Хари я погледна странно и отговори:

— Повтарях си го в продължение на години. И никога не съм ти казвал нищо лошо за Дюк. Но аз ще продължавам да те обичам, Ани. Нищо, че момчетата ти са вече големи.

Хари пристъпи към нея, а тя избяга в къщата.

Вълните се блъскаха в корпуса на „Сий уотч“. Отляво на Ани се издигаха небостъргачите на Сидни като театрален фон за яхтите, плаващи по синевата на вълните. Пристанището бе толкова голямо, че не му се виждаха нито краят, нито очертанията. Хари седеше толкова близо, че Ани усещаше рамото, ръката и бедрото му до себе си. Отдръпна се леко, но той отново се приближи. Ани бързо извърна поглед към кърмата. Никой не ги гледаше — Кеъри и Чарли наблюдаваха вълнистите подножия на хълмовете и тесните заливи в северната част на Сидни.

— Напоследък ме избягваш — тихо повтори Хари.

— Ако не престанеш — сърдито прошепна Ани, — ще кажа на Дюк.

— Няма нищо за казване — прошепна в отговор Хари.

— Точно затова се оплаквам.

„Сий уоч“ се отправи към изхода на пристанището.

— Мислиш ли, че би искала да живееш тук, Ани? — запита Хари.

Ани подскочи при уж невинния въпрос, мислейки си: „Моля те, Хари, не започвай отново.“ Чувствата й не се бяха променили, откакто той поде за първи път този разговор преди години. Ани бе щастливо омъжена жена, много обичаше семейството си и нямаше никаква вина, че се е оказала единственото момиче, в което Хари Скот истински се е влюбвал. Отказваше да бъде отговорна за смущаващата преданост на Хари. Разбира се, че го харесваше — той бе част от моминството й, — но не искаше да му позволи да я разстройва или, още по-лошо, да разстрои Дюк. Дюк винаги имаше много работа при тези конференции и след това се нуждаеше от няколко дни почивка, преди да се върне към изтощителната си работа и питсбъргската зима.

— Не мога ли да те видя насаме, Ани?

— Не. Винаги ти казвам „не“ и винаги ще ти го казвам! Сега, ако не престанеш с тези глупости, ще отида да седна при Кеъри и Чарли. Разваляш ми хубавата седмица.

— Кое й беше толкова хубаво на седмицата?

Той си свали якето. Отдолу беше без риза и тя не можеше да не забележи, че е все още стегнат, какъвто винаги е бил.

— Не очаквах, че Австралия е толкова прекрасна — отвърна Ани. — Като Калифорния, само че по-раздвижена и по-приятелски настроена. Хората, с които се срещнахме тук, имат жив интерес към живота.

— Къде бяхте? — Коляното му се докосваше до нейното и тя отново леко се отдръпна.

— В понеделник сутринта бяхме на плаж в северната част на Сидни, където ходят сърфистите. — Ани си спомни как големите вълни на Тихия океан се разбиваха в скалите. — После отидохме на река Хоксбъри. — Сети се за красивите и спокойни протоци сред ниската опърпана растителност — навсякъде бе тихо, чуваше се само песента на птичките. — Посетихме стария град, който е запазен както е бил преди сто години. Може веднага да се разбере какъв е бил и как се е променял животът по реката с развитието на новата държава. — Усещаше голата ръка на Хари до своята и отново се отмести; с тази скорост скоро щеше да падне през борда.

Ани видя как Дюк щастливо й се усмихва от кърмата. Беше толкова нечестно да се чувства виновна, след като нищо не е направила.

— Престани да ме докосваш, Хари, и се дръж прилично — прошепна тя. Не можеше ли да разбере, че вече я е вбесил и че за нищо на света не искаше той да й причинява неприятности? — Ако не ме оставиш на мира, Хари ще скоча през борда и после ти ще трябва да обясняваш на Дюк — прошепна тя почти недоловимо, но решително.

Хари се ухили.

— В пристанището има акули.

Той не можеше да разбере защо толкова се забавлява от тази малка игра — да наблюдава реакциите на Ани при най-малките му движения. Само за да я провери, той протегна силната си загоряла ръка зад гърба й.

Ани подскочи, а Хари се усмихна.

— Какво си шушукате вие двамата? — извика Дюк и им се ухили като пълновластен капитан, като човек, който държи всичко под контрол.

— Ани ми разказва как е прекарала седмицата — извика Хари в отговор.

Хари бе толкова близо, че тя усещаше мириса на тялото му.

Ани го погледна смаяна. Нещо се случи с нея, някаква мисъл мина през съзнанието й. Яхтата, пристанището, небето — всичко стана част от новата разрушителна действителност. Разрушителна, защото Ани не я искаше и не можеше да я контролира. Това ново усещане бе глупаво, невъзможно, но беше истинско и разтърси сетивата й. В тялото й нещо невидимо експлодира, след това последва физическото му проявление — стана й горещо и се разтрепери. Изненадана и шокирана, Ани разбра, че надигащата се в нея топлина е всъщност страст. Повече от всичко на света искаше да докосне фините златисти косми на загорялата му ръка.

Но това беше ужасно! Съзнанието й трескаво търсеше изход от новата ситуация.

— Хари, трябва да престанеш — прошепна тя.

Кеъри случайно обърна глава назад към Ани.

— На теб харесаха ли ти Сините планини, Ани? За мен това бе най-приятният излет през седмицата.

Хари отново се приближи до нея. Този път тя не помръдна, когато усети твърдото му и топло бедро. Копнееше да се свие в прегръдката му. Изпита топло странно усещане, каквото не бе изпитвала от години. Беше като да си спомниш нещо прекрасно, случило се отдавна, или като да вдъхнеш отдавна забравен парфюм.

За свой ужас тя изведнъж започна да си представя какво ли би било да е с Хари в леглото. С уплаха обърна глава към Дюк, после се извърна, сякаш той можеше да прочете мислите й. Слава богу, че в мислите си човек е насаме, каза си тя.

С радост, удивление и ужас Ани осъзна, че е влюбена в Хари.

Не! Това не е любов, а похот. Не бива да изкарва това усещане по-хубаво, отколкото е. Беше срамно — това внезапно обладало я желание, чувството, че излизаш от контрол, без да обръщаш внимание на логиката и сигурността.

За секунди си представи как Хари я е прелъстил, тя си признава на Дюк, като по този начин унищожава мъжката му гордост и доверието в нея. Нещата повече не може да са същите между тях. Тя е разрушила щастието на семейството и брака си и е на прага на друг смъртен грях — самоубийството.

Искаш ли нещо за пиене? — попита Хари.

— Не!

Хари се изненада от яростта й.

Тя не можеше да рискува да бъде с него още цяла седмица. Дюк щеше да забележи. Не можеше да разбере защо винаги след подобни случаи се чувстваше така, сякаш е подвеждала Хари, за да се наслади на властта си над него.

Ани се обърна и погледна Хари в очите. На него му беше забавно.

— Хари, ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се. Всичко. Какво?

— Трябва ли да идваш в Пои?

— Разбира се.

През последните шест месеца едва бе дочакал възможността да прекара с Ани цели шест дни.

— Пътуването до Пои е моя отговорност, на моя територия. Моля те, не искай от мен да не идвам.

— Хари, ако наистина чувстваш… това, което каза, че чувстваш към мен… моля те, не идвай! Сигурно ще можеш да измислиш някакво извинение. Моля те!

Понеже пазарлъкът му бе в кръвта, Хари бързо изчисли колко часове общо може да види Ани през следващата седмица. Припомни си колко трудно и рядко можеше да остане с нея насаме, освен ако не я принуди като днес.

— Ако не тръгна за Пои — най-после каза той, — ти ще дойдеш ли с мен на ски — сама — за цял ден, следващия път, когато дойда в Питсбърг.

Ако тя се съгласи, това щеше да бъде най-добрият му шанс да я убеди. Дебелото прасе, за което бе омъжена, не караше ски.

Ани се поколеба, после каза:

— Добре, съгласна.

Каквото иска.

Кеъри се обърна отново към тях.

— Много е горещо. Имаш ли нещо за пиене, Хари?

— Сокове или кола?

Всеки каза предпочитанията си и Хари слезе да донесе безалкохолните от хладилния шкаф.

Все още в настроението на герой на Хемингуей Дюк водеше към Саут Хед, но междувременно видя известния нудистки плаж „Лейди Джейн“. И така великият моряк Дюк промени курса напряко, за да могат да разгледат по-добре момичетата. Няколко лъскави голи жени играеха волейбол и приличаха на оживяла снимка от „Плейбой“.

Изведнъж се чу звук като от разкъсване и стържене, сякаш дъното на яхтата се бе откъснало, и всички залитнаха към другата страна на палубата.

Хари заряза питиетата и се покатери навън.

— Дюк — извика той, — остави платното! Всички останали да се преместят тук, отсам, за да използваме тежестта си и да я измъкнем.

Общото тегло на групата наклони лодката под още по-голям ъгъл, килът се вдигна и се отлепи от рифа.

Лодката потрепери.

Бавно, много бавно течението ги отдалечи от рифа.

— Може би е по-добре аз да продължа — каза Хари.

 

 

Хавлията на Артър бе все още влажна от сауната. Той завъртя ключа на вратата на апартамента си. Беше успешна седмица и с нетърпение очакваше… Внезапно спря.

Някакъв мъж — дребен, тъмен и много слаб — се бе изтегнал удобно в едно от бежовите кожени канапета, а кръстосаните му крака спокойно си почиваха върху мраморната маса в средата на стаята. Обувките му бяха от светла щраусова кожа с връзки от златен конец, през инч пристегнат с двукаратов бял диамант.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева Артър. — Кой те пусна? — Той грабна телефона, за да се обади на охраната, но мъжът на дивана не изглеждаше разтревожен. Само се изправи и протегна черната си слаба ръка.

— Долетях от Порт Морзби само за да се видя с вас, мистър Греъм — каза непознатият. — Генерал Раки от националната армия на Пои. — Говореше с американски напевен акцент, характерен за филипинците, а не гърлено, както повечето хора от Пои.

— А! — Артър пренебрегна ръката му, но остави слушалката. — Добър ден, генерале. Може би ще имате добрината да телефонирате в офиса на „Нексъс“ в понеделник сутринта. Предполагам, че с вас работи Хари Скот.

— Точно това искам да обсъдя с вас, мистър Греъм. — Бялото на очите му изглеждаше леко жълто. — Искам да говоря с вас насаме, лично, защото не съм получавал никакви плащания чрез мистър Скот от юли миналата година. Това противоречи на нашето споразумение.

— „Нексъс“ преговаря само с официалното правителство, генерал Раки.

— Това не бе упоменато в споразумението ни, мистър Греъм. Според уговорката ни с „Нексъс“ трябва да ми плащате редовно, стига да не спира добивът от мината.

— Съжалявам, генерале, не мога да обсъждам тези въпроси. — Производството беше спряно, но ако Артър го споменеше, щеше да се започне нов спор. — Ще ви покажа накъде е асансьорът, генерале.

— Значи сте наясно, че парите не са стигнали до мен.

Копелето се опитваше да подметне, че Хари може да е задържал парите на Раки за себе си. Артър сърдито отвори вратата към коридора.

— Очаквах по-приятелско посрещане, мистър Греъм.

— Не мога да си обясня как сте влезли тук.

— Би трябвало да знаете, мистър Греъм, че парите отключват всички врати. Дойдох, за да разбера дали вие лично знаете, че плащанията ми са спрени.

Артър кратко кимна. Искаше генералът да напусне апартамента му колкото е възможно по-скоро. Не би желал тази среща да бъде докладвана като тайна някъде и да застраши сделката на „Нексъс“ с новото правителство на Пои.

Генералът се изправи и огъна пръстите на ръцете си.

— В такъв случай нямам новини за вас. Чух, че другата седмица ще започнете преговори с президента на Пои. Сигурен съм, че ще ви приеме много добре. Без съмнение няма да има никакви пречки за вас. Ще се стигне до фойерверки и така нататък.

Очите му — студени и жестоки — противоречаха на приятелските му думи. Той се поклони учтиво. Когато тръгна по коридора, тялото му изглеждаше така, сякаш в него нямаше костна система. Артър тресна вратата.