Шърли Конран
Дивачки (26)

Двайсет и шеста глава

Понеделник, 11 март 1985 г.

Колкото по-навътре навлизаше надуваемата лодка, толкова по-тясна ставаше реката. След пет часа пътуване в претъпканата лодка Хари се чувстваше обхванат от клаустрофобия и смачкан от тъмнозеления слизест тунел, който непрекъснато се надвесваше над главата му.

Звукът от движението на лодката бе като жуженето на черните мухи, скупчени около очите на Хари. Влажната утринна горещина го обгръщаше и покриваше като задушаващо одеяло от пот, а облакът от насекоми около главата му го докарваше до тиха лудост. Всяко неудобство, напомни си той, си струваше, стига да води — както изглеждаше поне в този случай — до преследване на безусловна следа за изчезването на групата служители от „Нексъс“. В съзнанието на Хари отново преминаха събитията от изтеклите десет дни.

Както обикновено барът приличаше на сцена след истинска пиянска свада а ла Гаргантюа. Единственият присъстващ там беше Бил, местният заселник, който се чувстваше така, сякаш Робърт Луис Стивънсън му е разбил живота с лъжливи обещания за тропическо щастие.

— Значи се върна — каза той на Хари. — Истина ли е, че отново ще организираш издирване и че ще претърсваш крайбрежната ивица сам?

Хари кимна.

— Трябва да внимаваш — предупреди Бил. — Особено от южната страна на острова. Там живеят кръвожадни копелета с отвратителни обичаи. Милиони долари бяха похарчени за намирането на оня милионерски син, дето изчезна през шейсетте. Изобщо не го намериха и всички знаем защо. Чух, че още първата експедиция по издирването му заварила селяните да носят неговите дрехи. Така че, внимавай да не свършиш като ордьовър, увит в бананови листа.

— Благодаря за предупреждението. Искаш ли една бира?

— Благодаря, приятел. Знам, че не е моя работа, но наистина ли мислиш, че има шанс да ги намериш след цели четири месеца. Защото никой друг не вярва, друже.

— „Нексъс“ не се отказва лесно — отвърна Хари.

— Носи се слух, че ви трябва законно доказателство за смъртта им — каза Бил. — Иначе животозастрахователните компании няма да платят на наследниците преди изтичането на седем години.

Хари кимна.

— Но защо ти се занимаваш с това?

— Това е моят район и аз отговарям за него. Моя работа е — отвърна Хари, като си мислеше за Ани.

На 7 март Хари бе извикан в двореца.

Седнал зад изискано бюро, президентът твърдо отказа да обсъжда подновяването на договора за минните права. С израз на най-дълбока загриженост той каза:

— Мисля, че е по-важно да открием липсващите ви приятели, мистър Скот. Това, естествено, е по-важно от деловата работа, нали? Вашите приятели не са единствените изчезнали хора. Нашите служители непрекъснато контактуват с британското и японското консулства в Порт Морзби, защото се оказа, че четирима други туристи и един член на персонала на хотел „Парадайз Бей“ също липсват. — Той разсеяно подхвърли снимките на изчезналите върху елегантното си бюро в стил Луи XVI.

— Никакви новини ли, сър? — запита Хари.

Раки изтегна напред ръце с дланите нагоре.

— Бих искал да ви помогна, но както знаете, нашите издирвания нищо не постигнаха. Надявах се, че вие може да имате новини за мен, мистър Скот.

Хари поклати глава.

В гласа на президента се прокрадна нотка на раздразнение.

— Тогава животът трябва да продължи, мистър Скот, не мислите ли? Министърът на туризма — спомняте ли си брат ми Енво? — е сериозно загрижен поради вниманието, което чуждестранната преса отделя на вашето издирване.

— Едва ли е изненадващо, сър — каза Хари.

Очите на Раки с почти жълти склери, срещнаха невъзмутимо погледа на Хари.

— За жалост министърът смята, и трябва да призная, че съм съгласен с него, че е редно да се определи някаква крайна дата за прекратяване на издирването ви. В края на краищата тази неприятна история спира туристическата ни индустрия вече четири месеца. Министърът много ще се радва да направите възможно най-щателно издирване, но трябва да се разберем за датата, на която ще го прекратите. Тази дата е определена за първи април, което ви дава достатъчно време да преровите всеки сантиметър на малкия ни остров. — Разумната нотка в гласа на президента Раки изведнъж изчезна. — След това няма да търсите повече! — Черните му очи погледнаха в сивите очи на Хари с дружелюбността на високопланински бик, който се кани да защитава територията си. — След това, мистър Скот, вашето силно желание да намерите приятелите си на всяка цена ще се тълкува като опит за агресия и саботаж спрямо усилията, насочени към привличане на чуждестранни посетители в Пои, независимо дали идват по служба или за удоволствие. — Президентът се изправи и се наведе напред с подпрени на бюрото ръце. — Що се отнася до преговорите ни, те няма да започнат, преди да сте приключили с издирването си. Тъй като трябва да постигна най-добрата възможна цена за страната си, възнамерявам да обсъдя сделката за мините с други заинтересовани страни. Предполагам, познавате мистър Хаим Онгпин, президент на минния конгломерат „Бегет“? Много чаровен човек, умел икономист, учен от университета „Атенео“ в Манила и много интересна личност. Приятна вечер, мистър Скот.

На десети март сутринта осемте чироки, наети за пилоти, си стиснаха ръцете с всички наоколо, изразиха голямо съжаление, че нищо не са открили, какъв позор, и отлетяха за Порт Морзби.

Вечерта Хари се прибра потиснат и по-късно от обичайното в хотела на мисис Чанг. Веднага щом влезе във фоайето, Фреди подскочи и развълнувано закрещя:

— Мастър! Мастър! Мисис Чанг иска говори с теб бързо! — и хвръкна по стълбите нагоре.

Хари зачака, като се чудеше защо ли ще иска мисис Чанг да говори с него.

Тя се появи с усмивка на победител, стиснала перилото на стълбището. Движеше се като закачливо дете — слизаше по стъпалата едно по едно с левия крак напред. Без да продума, мисис Чанг прекоси фоайето, застана пред Хари, бръкна в десния си джоб и разтвори ръка под носа му.

На потната й малка длан лежеше очукан стоманен часовник.

Хари разказа на Джери как мисис Чанг е открила още един часовник — стар „Ролекс Ойстър“ от неръждаема стомана, водоустойчив, автоматичен и с вечен календар. Часовникът не пасваше на никое от описанията на седемте застраховани часовника, които Хари бе донесъл от Питсбърг. Ясно бе, че не е бил достатъчно ценен, за да го застраховат, но сега струваше милиони, защото от обратната страна на циферблата бяха гравирани думите: „Родерик Дъглас, 7 декември 1965 г.“.

— Явно Роди го е получил за осемнайсетия си рожден ден — докладваше Хари. — Вижда се, че е почистван, но по верижката се забелязват остатъци от кръв… Не, не зная кръвната група на Роди, но лекарят му би трябвало да има данни… Разбира се, че застрахователните експерти няма да приемат това като доказателство за смъртта му, но поне сега знаем едно: че Артър и Роди не носят часовниците си, и то не заради случайна кражба.

— По-добре ми ги изпрати и двата — каза Джери.

— Не бих рискувал да ги пратя по куриер. Те не са благонадеждни като Джеймс Бонд. Сядат в самолета, и нещата кой знае как се загубват… Не, Джери. По дяволите тези общоприети процедури и исканията на Вашингтон; Вашингтон го бива само да не си върши работата. Очаквах да получа купища телекси какво е направено досега.

В Питсбърг Джери трепна и посегна към корема си. Проклетата язва се обаждаше.

— Проследи ли пътя на часовника? — попита той.

— Не съвсем. Разбрах само, че е бил намерен в някакъв убит войник близо до река Малонг. Утре заминавам за там.

Лодката зави надясно, следвайки реката, и Хари видя някакво село. Дим от огньове се къдреше нагоре; за колибите на подпори бяха завързани канута; прасета, кучета и деца играеха под сянката на колибите. Имаше група от спорещи за нещо мъже, които се опитваха да скрият някакъв предмет. По-късно се оказа транзистор, взет от филипински войник.

Хари веднага раздаде цигари на мъжете, а придружаващият го преводач се опита да настрои транзистора на вълните на „Радио Пои“.

Главатарят на племето се изправи и повика с ръка двамата посетители. Те го последваха в колибата му и седнаха по турски на дървения под. Зад тях се скупчиха други мъже от племето. Главатарят заговори, а миризмата на неизмити тела ги блъсна в ноздрите.

Преводачът нервно погледна към Хари.

— Този казва ти да остане при тях, за да може да вземе лодката.

Хари бе леко изненадан, че вещите му се бяха задържали при него толкова дълго време.

— Кажи му, че ако ни дадат всичко, което е принадлежало на филипинския войник, ще им дадем още две лодки.

Когато преводачът се обърна, изглеждаше уплашен.

— Мастър, той казва тебе, мене остане тук, докато не донесе две други лодки.

Значи оставаха пленници, които трябваше да бъдат разменени за две лодки. Още преди Хари да успее да посегне към пистолета си на колана, двамата с преводача му бяха сграбчени изотзад.

Откакто бе започнал издирването, знаеше, че рискува да бъде хванат или убит, но също така знаеше, че няма да намери нищо, ако не търси. Беше дал подаръци на това племе, а то го бе нахранило — всичко това бе сигурен знак за приятелство. Нямаше причина Хари да държи пистолет в ръка; всъщност това определено би се изтълкувало като враждебност.

Двамата пленници бяха съблечени напълно, включително часовниците им и револверът на Хари бяха иззети, след което ръцете и краката им бяха стегнати с въжета от лико. После вратовете им бяха завързани за мертеци от покрива така, че да не могат да се стигат един друг. Без да погледнат повече към пленниците си, селяните си отидоха.

Въжето около врата на Хари бе неприятно стегнато и той целият бе потънал в пот. Помисли си, че ако се опита да мръдне и загуби равновесие или припадне, може да се обеси.

Все пак си каза, че мъртъв не би бил необходим на тези хора и те го знаят. Това отношение идваше да покаже само, че държаха на деловите отношения.

— Това често ли се случва? — запита Хари.

— Иска откуп — тъжно отвърна преводачът.

— Мислиш ли, че откупът е единствената причина?

— Да, мастър. Ако този човек иска убие тебе, мене, той просто убие бързо.

— Но ако ни убият, няма да могат да включат двигателя на лодката.

Преводачът кимна.

— Той също знае — и се разхълца.

— „Нексъс“ скоро ще ни потърсят — каза Хари. — Сигурно вече ни търсят, защото не съм изстрелял ракетата в три часа. Знаят къде сме. Казах на пилота, че ще ходим в селото Малонг.

— Не, мастър. — Преводачът се разхлипа още по-силно. — Това село не се казва така. — „Малонг“, обясни той, било дума за онзи вид земя, където има много-много селища в малонг, което означава „блато“. — Ние сме загубени, мастър.