Шърли Конран
Дивачки (27)

Двайсет и седма глава

Докато Ани разказваше на Силвана какво бяха видели, подбирайки внимателно думите, Сузи започна да крещи.

— Не мога повече да понасям това проклето ужасно място. Мислиш ли, че някога ще успеем да се измъкнем оттук? Мислиш ли, че някога ще успеем да избягаме?

— Престани, Сузи! — каза Ани. — Сега не е време да губиш разсъдъка си. Не трябва да мислим за нищо друго, освен да завършим сала. Тази вечер ще си починем, но веднага щом се събудим, започваме да работим до откат, докато не го завършим.

— Не може ли да си направим по-малък сал — замрънка Сузи — и да отплаваме утре вечерта?

— Не — остро каза Кеъри. — Какъв е смисълът да преживеем всичко това, а после да излезем в морето с твърде малък сал? Ще паднем през борда при първото вълнение. Ще ни трябват още само два дни, за да го направим както трябва.

— Оцеляхме тук цели четири месеца — кимна Пати. — Ще изкараме още два дни.

— Ще работим, докато вече не можем да стоим — през стиснати зъби каза Ани. — Ще се съсредоточим върху проклетия сал и ще се махнем от този остров! Хайде сега да хапнем нещо и да си лягаме. Силвана, тази вечер ти ще останеш на пост колкото можеш по-дълго. Ние ще поспим.

 

 

Вторник, 12 март 1985 г.

Силвана успя да не заспи до сутринта. Веднага щом просветля и започнаха да се различават очертанията на лагера, тя събуди другите.

Те не разговаряха по време на работа. Над тях тегнеше атмосфера на страх и вълнение; работеха бързо — връзваха чевръсто бамбуковите стебла. Рибарските им ръкавици сега бяха потънали в плесен и разруха. Според Ани ръкавиците не биха могли да изкарат още дълго.

По време на петминутната почивка Сузи се обърна към Пати изненадващо плахо и я запита:

— Би ли си погледнала часовника да видиш коя дата е днес?

— На кой, по дяволите, му пука? — Но все пак си погледна часовника. — Дванайсети март.

Сузи избухна в сълзи.

— Рожден ден ли е? — попита Кеъри.

Сузи кимна, обляна в сълзи.

— На Брет. Утре.

— Престани! — сърдито каза Ани. — Ако искаш да плачеш, иди някъде и се наплачи сама. Знаеш правилата.

Всички знаеха, че депресията бе по-заразителна и от шарка и че ги отслабваше като група.

Пати изведнъж спря да опъва въжетата. Вдигна глава.

— Какъв е този шум?

— Звучи като от двигател — учудено каза Кеъри. — Възможно ли е?

— Продължавайте работата, всички — каза Ани. — Пати, иди да видиш откъде идва шумът.

Пати се върна след няколко минути.

— Малка надуваема лодка току-що влезе в лагуната — докладва тя. — Има трима мъже на борда. Приличат на войници.

Жените скочиха на крака.

— Само трима мъже? — запита Ани. — Сигурна ли си? Ние сме пет и имаме две пушки.

— Само трима мъже — кимна Пати.

Жените изтичаха до върха на скалата и се хвърлиха по очи в грубата висока до колене трева. Пропълзяха до ръба на скалата и бавно вдигнаха глави.

В центъра на лагуната по посока на плажа се движеше малка лодка. Двигателят изведнъж замлъкна и отстрани се пусна котва.

— Не изглеждат в настроение за бой — заговори Сузи.

— И очевидно не търсят нас, слава богу.

Тримата войници в лодката се смееха и шегуваха, докато си събуваха ботушите, навиваха панталоните и скачаха от лодката. Прецапаха до плажа, носейки бутилки и светлооранжеви хавлии.

— Дали имат пушки? — почуди се Ани.

— Би било лудост да се движат наоколо невъоръжени, затова да приемем, че имат — предположи Пати.

На пясъка мъжете се съблякоха. Голи, те вече съвсем не изглеждаха опасни. Плискаха се с вода, викаха и се смееха, удряха се на игра и се боричкаха на пясъка.

— Защо да не им откраднем лодката? — прошепна Ани.

— Не знаем дали салът ще плава добре. А тук има двигател, гориво, перка и котва. Ще тръгнем към Ирайън Джая в лодка, която можем да контролираме.

— Те няма да седят отстрани да ни гледат как им крадем лодката — отбеляза Сузи.

— Няма — съгласи се Ани.

— Не може ли някак да ги отклоним и да откраднем лодката така, че да прилича на нещастен случай — предложи Пати.

— Можеш ли да се сетиш как? — запита Сузи.

— Те, разбира се, са въоръжени. — Кеъри се опитваше да предложи план. — Но ние също сме въоръжени, освен това елементът на изненада е на наша страна. Ние знаем къде са, а те не знаят дори, че съществуваме. Хайде да измислим план, при който навсякъде присъства елементът на изненада.

— Защо просто не ги застреляме от скалата? — предложи Сузи.

— Защото може да не ги улучим, глупачко! — отвърна Пати. — А тогава резултатът ще бъде или те да открият огън срещу нас, или с пълна скорост да отплават с лодката си.

— Проблемът е, че всъщност никога не сме застрелвали някого — каза Ани.

— Добре, какво предлагаш? — озъби се Сузи.

— Джонатан винаги казваше, че преди да атакуваш, трябва да се поставиш на мястото на врага — бавно отвърна Ани. — Да наблюдаваш навиците му. Да базираш плана си на наблюдения.

— И така, ние видяхме, че те са там, долу, с навици за пиене на коктейли преди обед — обобщи Сузи. — Просто са излезли да си прекарат добре. С какво ни помага това?

— Да си прекарат добре — повтори Пати думите на Сузи замислено. — Ние всъщност искаме те да се махнат, за да им вземем пушките, а после да им откраднем лодката. Предполагам, че начинът е като им предложим да си прекарат добре.

— Какво имаш пред вид? — попита Ани.

— Сузи — отвърна Пати.

 

 

Въпреки горещината единият от мъжете все още не бе заспал.

Като се полюляваше предизвикателно, Сузи бавно се насочи към него. Мъжът премигна, ухили се, наведе се напред и разтърси другия до себе си за рамото. Онзи отвори очи, прозина се и бавно обърна глава; после седна изправен.

Единият извика някакъв поздрав. Сузи подскочи сякаш наистина я бяха изненадали. Обърна се с лице към мъжете. Сложи ръка на устата си и тихо се изсмя.

Единият стана и тръгна към нея. Сузи отново се засмя и срамежливо отстъпи назад.

Вторият също скочи на крака и извика нещо, което прозвуча топло, окуражително и ласкателно. Сузи закри гърди с ръце; изглеждаше несигурна. Третият мъж също се надигна.

Когато и той стана, Сузи започна да тича, но бавно, сякаш коленете й бяха привързани с еластично въже. Невнимателни и шумни като ученици на пикник, тримата прецапаха дълбоката до колене вада, която се вливаше от водопада в лагуната. Сузи увеличи скоростта си и вече тичаше бързо, по-бързо, отколкото възнамеряваше. Водеше ги към плаващите пясъци.

Първият мъж вървеше по-напред и когато усети, че затъва, извика предупредително към втория и той едва се спря на самия ръб на плаващите пясъци. Краката на първия започнаха да затъват и той се хвърли назад с разперени ръце.

Кеъри се прицели внимателно от върха на скалата. Първият куршум не улучи. Отново се прицели внимателно и леко дръпна спусъка. Нищо не се случи. Тя дръпна спусъка по-силно. И още по-силно. Нищо.

Някъде по прекрасно изработения си дизайн М-16 се бе запушила, с което доказа единствено, че трябва да бъде почиствана редовно, ако човек иска да стреля с нея.

Иззад дърветата долу излязоха две сериозни раздърпани същества. Ани вдигна пушката си и стреля, но не улучи. Пати се втурна към лодката, като пътьом си взе пушка от оранжевите хавлии. Третият мъж рязко промени посоката си, но се натъкна на Силвана. Когато се обърна, за да хукне към лодката, видя, че там има още една жена с пушка. Беше в капан.

— Без пленници този път! — извика Ани. — Стреляй!

Трите пушки изтрещяха едновременно без колебание.

— Къде е другият? — извика Пати.

Веднага щом първият бе попаднал в плаващите пясъци, Сузи се бе хвърлила в морето и сега плуваше уверено към лодката.

Когато вторият мъж наближи мангровите дървета, Пати се подпря на едно коляно, вдигна пушката и го зачака да започне да тича по-бавно. Единствената му възможност да премине бе да се катери по дебелите вплетени корени, промивани от морската вода. Пати внимателно се прицели и стреля. Не улучи.

— Да се надяваме, че някой крокодил ще го докопа — задъхано каза Кеъри.

— Не можем да разчитаме на това — прехапа устни Ани.

Мъжът подскочи от първия корен на дървото и изчезна от погледите им.

Жените се срещнаха при лодката. Сузи и Кеъри вече чакаха там сред униформите от каки.

— Не е много голяма — замислено каза Ани, като разгледа лодката.

— Достатъчно голяма е — твърдо възрази Сузи. — Ако е била достатъчна за тях тримата, значи ще стигне и за нас петте. Хайде сега да се махаме оттук. Имаме пушки за всяка и достатъчно дрехи и обувки. Давайте да донесем водата, сушената риба, картите и компаса и да се махаме! Няма значение дали ще ни видят хората от Катанга, защото с двигателя на тая лодка винаги ще избягаме от канутата им. Освен това имаме и пушки.

— Няма да успеем да минем седемдесетте мили до Ирайън Джая преди настъпването на нощта. Ако този войник успее да се върне в лагера си, ще докара хеликоптер преди стъмване.

— Джонатан винаги планираше да избягаме, след като се стъмни — напомни Кеъри.

Ани колебливо каза:

— Може би трябва да изчакаме още няколко нощи, преди да тръгнем?

Последва моментална хорова реакция на несъгласие.

— Отне ни месеци, за да стигнем дотук — продължи Ани. — Все още сме във възможно най-изгодна позиция. Нека да не я проваляме. Ако той не успее да стигне до базата си, няма да ни навреди да изчакаме няколко дни, нали?

Всички неохотно кимнаха.

— Можем веднага да натоварим провизиите на лодката — каза Пати, — после да я изтеглим от южната страна и да я скрием.

Ани кимна.

— Можем да скрием лодката, после да се върнем и да се скрием в пещерата. Там никой няма да ни намери, а и си имаме достатъчно вода. Малко е неприятна на вкус, но е прясна и незаразена. Сушената риба ще ни стигне поне за осем дни.

— Осем дни в тъмното? — извика Сузи. — Не мога да се сетя за нищо по-неприятно от това да пиеш гадна вода от кокосова черупка и да дъвчеш сушена риба цяла седмица на тъмно, а войници със заредени байонети да се разхождат над главата ти.

— Джонатан винаги казваше, че най-добрият шанс да избягаме, е когато никой не ни търси — напомни Кеъри. — Нали затова взривихме „Луиз“? Така че аз съм „за“ да останем, докато не сме сигурни, че няма да дойдат да ни търсят или докато не престанат да ни търсят и си заминат.

— Значи решено — заключи Ани. — Ще се разделим на две групи. Пати и Кеъри ще откарат лодката веднага щом я натоварим. Кеъри дай ми часовника на Джонатан — групата, която остава в лагера, също трябва да има часовник. Вземи компаса на Сузи, за да можеш да се върнеш. — После Ани се обърна към Сузи: — Ти слез в пещерата. Силвана и аз ще се върнем в лагера и ще спуснем екипировката през шахтата.

— Не сте ме убедили, но по-добре да приключваме с това — въздъхна Сузи.

До единайсет часа бяха обсъдили и съгласували плана си. Пати и Кеъри смятаха, че този час и половина си заслужаваше, понеже снабдиха лодката с пълно оборудване. Така жените щяха да разполагат със скрита екипировка на две места — в лодката и в пещерата. Не знаеха какви неприятности можеха да ги сполетят, когато заобикалят острова, така че Пати настоя да вземат дрехи, пушки, храна и вода, в случай че се наложи да се крият по-продължително.

Докато слушаше оживеното и внимателно обсъждане, Силвана внезапно осъзна колко много се бяха променили всички, колко различни бяха от уплашените до смърт жени, попаднали за първи път в джунглата. Макар да нямаха много общо помежду си, в този момент петте жени бяха бойни другари. Бяха споделяли опасностите и знаеха, че могат да разчитат една на друга.

— Сега е единайсет и двайсет — каза Ани. — Ще пренесем на три пъти товара до лодката, а Силвана ще остане да наглежда лагера. Ще ни трябват около трийсет минути за всяко пренасяне и товарене. В дванайсет без десет лодката ще отплава. С малко късмет, Кеъри, трябва да сте заобиколили острова някъде след един часа. Няма нужда да ви казвам, че трябва да внимавате да не ви видят жителите на Катанга. Като стигнете, ще ви е нужен примерно около час да намерите скривалище за лодката и да я маскирате.

— Това значи, да речем, два и петнайсет следобед — кимна Кеъри. — Ако видим местни жители, Пати ще остане на борда с пушка. Ако не, и двете ще се опитаме да се върнем по суша до пещерата. Надявам се да успеем до четири.

— Обаче ако мястото се окаже покрито с вторична джунгла, по никакъв начин не можем да го прекосим — добави Пати. — Ще останем в лодката.

— Как изобщо можете да прецените колко време ще ви отнеме този преход, след като никога не сте го правили? — колебливо запита Силвана.

— Ще тръгнем по сушата и ако стане ясно, че няма да успеем до четири часа, ще се върнем на лодката дори ако сме много близо до пещерата — каза Кеъри. — Защото ако ни открият в близост до нея, ще изложим на опасност и тези, които остават вътре.

Силвана кимна.

— Значи ще разполагаме с малко повече от три часа да свалим в пещерата колкото можем повече от лагерната екипировка.

— В четири всички влизат в пещерата и остават долу — съгласи се Ани. — Силвана ще маскира отвора на шахтата и ще преплува до пещерата.

— Ами ако онзи войник е добър бегач и успее да се върне в лагера си за рекордно кратко време? — запита Сузи.

— Без ботуши? И без дрехи? — възкликна Ани. — Спомняш ли си какво представляваше пътеката?

Сузи потръпна.