Шърли Конран
Дивачки (21)

Двайсет и първа глава

В понеделник, 3 декември Хари се качи на самолета за Хонолулу, а оттам продължи за Сан Франциско. Във вторник сутринта вече седеше в коженото кресло в луксозно обзаведената стая за съвещания на „Нексъс“ и докладваше пред борда.

Когато Хари свърши, Джери Пиърс се наведе напред, тръсна пурата си в пепелника и каза:

— Сега тук работим по две предположения — първото е, че нашите хора ще се появят, и второто, че няма да се появят.

На Джери Пиърс определено му отиваше да бъде Големия шеф. Кафявите му очи не изпускаха нищо, но бяха видимо спокойни зад очилата без рамка.

— Както знаеш, Хари — продължи той, — поддържаме пряка връзка с държавния департамент. Правим всичко каквото можем, а без съмнение и те също, но искаме да се види, че отдаваме приоритет на този проблем и че един от най-високопоставените ни служители се занимава със случая. Веднага щом можеш, Хари, се върни в Пои. Отново ги потърси. Остани и месец, ако трябва.

Хари премигна. Когато беше на Пои, Джери му бе заповядал да го напусне.

— Вече ти обясних, че вие сте хората, които имате власт да започнете истинското издирване. Затова дойдох тук, да го обсъдя с теб и групата във Вашингтон. Това не може да се направлява добре от Пои.

— Глупости! Похарчи колкото е нужно, Хари — твърдо каза Джери. — В границите на разумното, разбира се. Ако не са живи, ще ни трябва доказателство за смъртта им. Тук в Щатите, смъртта не може да бъде приета законно, освен ако не са изтекли седем години от изчезването. Така че застрахователните компании няма да изплатят застраховките още седем години, ако не намерим някаква следа от тях.

Мъжът отляво на Джери каза:

— Цялата сума от застраховките вероятно ще бъде осемцифрено число. Ако те не се върнат, наследниците им веднага ще станат милионери.

— Мисля, че предпочитат да не станат милионери — обади се Хари.

— Ама разбира се — кимна Джери. — Докато си тук, Хари, искаме да посетиш семействата на всички. Личното внимание ще ги накара да повярват, че се прави всичко възможно. Вече е уредено. Шофьорът те чака и в него е разписанието ти. Помни, че за тях ти представляваш надеждата, Хари.

— Дойдох тук, за да провокирам някакво действие, а не да правя светски визити — отвърна Хари.

Появи се мъж от обслужващия персонал с бяло сако и черен панталон; кафето бе сервирано в бели чаши, със златен ръб. Джери Пиърс пусна захарин в своята чаша.

— Разбира се — каза той. — Ще обсъдим това, когато се срещнеш със семействата. А когато се върнеш в Пои, довърши договора с президента Раки колкото е възможно по-бързо.

— Той все още е сърдит.

— Плащанията бяха направени — каза Джери. — Дори платихме грабителската лихва, която поиска.

— Раки е алчен — отвърна Хари. — Чух, че още не е дал заплати на войниците си. Ние го унижихме и той го разбира. Можем да очакваме проблеми.

— Какви проблеми? — запита някой.

— Той ми уговаря срещи, после отказва да ме види. Играе си на котка и мишка с мен. Иска една сума, а после веднага щом се съглася, я увеличава. Подозирам, че иска повече пари, отколкото изобщо можем да си представим.

— Той е в твоя район, Хари — напомни Джери. — Той е и твоя отговорност. Продължавай да се срещаш с него и поддържай приятелски отношения. Непрекъснато му напомняй, че ако сключим сделката, цената, която ние ще платим, ще бъде най-висока. Напомни му колко сме платили досега в „Кредит Суис“. Подобри си отношенията с него и сключи сделката възможно най-бързо.

— Твърде трудна задача.

— Сега, Хари……

— По-добре да ви кажа новата му цена.

— Тази нова цена ще ни осигури ли сделката, която искаме? — запита Джери Пиърс. — Всички минни права на Пои за следващите десет години?

Хари поклати глава.

— Същата сделка както преди, само че ще ви струва по-скъпо.

— Трябва да настояваме за сделка с всички права.

Значи Джери също знаеше за хромните залежи.

— Има и други непредвидени неща в Пои — подметна Хари и разказа на Джери за смъртта на Брет и за собствените си съмнения относно случайното избухване на лодката. Бръкна в джоба си и извади часовника на Артър. Джери го разпозна моментално.

— Съобщил ли си във Вашингтон? — запита той.

— Ако кажем на Вашингтон, може повече никакво доказателство да не види бял свят. На Раки му харесва идеята за една удобна експлозия на яхтата — чиста работа. Той вече си е решил, че „Луиз“ е била неизправна, и не обича някой да се съмнява в разкритията му. Ще забрани всякакво по-нататъшно издирване.

— Какво се надяваш да намериш?

— Не знам. Нещо. Може би още някоя лична вещ, за която няма да има обяснение.

Джери кимна.

— Дай ми часовника. Ще установя дали е престоявал в морска вода. Макар да няма такъв вид.

— Предпочитам да го задържа — отвърна Хари и прибра часовника отново в джоба си.

— Аз пък предпочитам да ми го дадеш на мен — сряза го Джери. — При мен ще е на сигурно място.

— За момента смятам да го задържа, Джери.

— Хари, дай ми този часовник!

— Искам да го покажа на майката на Артър — заекна Хари изненадан. Недоумяваше защо Джери държи толкова много да вземе часовника.

— Добре, явно така трябва да направиш… Обаче след това ще го занесеш в служебния сейф. Това е единственото ни доказателство.

 

 

На сутринта в сряда, 5 декември, Джери Пиърс излезе през входната си врата под ранното утринно слънце, свирукайки. Униформеният му шофьор го поздрави и се обърна да отвори вратата на чакащия черен „Линкълн“.

Джери кимна, качи се и взе оставения вътре вестник.

По никакъв начин нямаше да се откаже от всичко това, помисли си.

Имаше причини да вярва, че всеки от временните вицепрезиденти на борда се чувстваше по същия начин за своя нов пост. Беше говорил с всеки от тях по отделно. Естествено, нищо не бе казано по въпроса. Тестът бе проведен в деня преди съвета на управителния борд и Джери бе почувствал, че всеки от присъстващите солидно го подкрепя. За целите им най-добре би послужило подробно и цялостно издирване, но Джери усещаше, че всички те искаха и му се доверяваха, да направи всичко възможно то да не успее.

Какво пък, по дяволите, помисли си. При всички случаи бе 99,9 на 100 сигурно, че вече са мъртви, независимо от наличието на часовника…

 

 

— Бъди разумен, Хари — повтори Джери Пиърс, като барабанеше с пръсти по масата. Двамата бяха сами в заседателната зала; персоналът отдавна си бе отишъл.

— Бих могъл да ти кажа същото — отвърна Хари.

Джери Пиърс вдигна рамене.

— Направихме каквото можахме, а сега трябва да съсредоточим вниманието си върху управлението на компанията. Много хора, на които даваме работа, зависят от нас. Акционерите няма просто да седят и да чакат и да ни стискат ръцете вечно. Тъжно е, трудно е, но се случи. Трябва да го приемеш, Хари.

— Ти не искаш да накараш Вашингтон да действа, нали? — бавно каза Хари. — Държа ме зает с посещенията при скърбящите семейства, за да ме държиш далеч от службата и да ми губиш времето. Бордът ме използва, за да накарам всички да повярват, че се прави щателно издирване. Онова, което ти е нужно, Джери, е продължително некомпетентно издирване, по време на което да демонстрираш способността си да управляваш компанията. Колкото по-дълго останеш като изпълняваш длъжността, толкова по-голям е шансът ти да покажеш, че можеш да вършиш работата на президента и трябва да останеш на този пост, ако тези хора повече не бъдат намерени. А от страна на борда няма да има критики по отношение на това как е проведено издирването, защото не е в техен интерес да се намерят хората. Всички временни вицепрезиденти искат да бъдат постоянни вицепрезиденти, нали?

Джери погледна Хари, който стоеше пред големите прозорци без завеси с ръце в джобовете на фона на звездното зимно небе.

— Всички бяхме впечатлени от усилията ти, Хари, но усещаме, че нищо повече не може да бъде направено. Забрави тия скаутски глупости и се върни на работа. Престани да гониш дивото и се съсредоточи върху подписването на договора с Раки, колкото може по-бързо. Ние всички знаем, че той е копеле, но такива са и много други хора, а ти знаеш как да се справиш с него.

Добре че не дадох на Джери часовника на Артър, помисли си Хари. Щеше да се окаже, че не е на Артър, а после щеше някак да бъде заменен или откраднат, просто загубен завинаги.

Джери погледна ядосаното лице на Хари и каза:

— Това е може би малко предварително, но всеобщо е силното усещане, че ти трябва да имаш място в борда. Помисли си какво идва заедно с това, Хари. Стоковите опции, престижът, парите. Сега му е времето да се съсредоточиш върху кариерата си. Това може да е твоят голям шанс.

На Хари му се прииска да смачка очилата на Джери заедно с черепа му. За глупак ли го мислеше, та искаше да го купи? В този момент Хари осъзна, че най-важното нещо в живота му бе да намери Ани. И ако Ани е все още жива, никога повече няма да я остави да си отиде. Какво пък, по дяволите, винаги щеше да си намери друга работа.

— Разбира се, че ще се върна в Пои веднага щом мога, но ще продължа да ги търся. И ти не можеш да ме спреш, Джери, защото часовникът е у мен! А той е доказателството, че има какво да търся!

Когато излезе, тресна вратата след себе си. Почувства се страхотно.

 

 

На 6 декември Хари отпътува за Сидни. Следващите две седмици почти не излезе от офиса си. Дъждовният период възпрепятстваше търсенията му. Междувременно до него достигна новината, че дъщерята на Артър е родила момче. На 12 декември, два месеца преди термина.

В събота, 22 декември отново потегли за Питсбърг. Беше се уговорил с момчетата на Ани да прекарат заедно Коледа.

Хари ги заведе в едно селце в Алегеанските планини, където бе ходил на ски с майка им. Уисп, разбира се, се бе променил много за двайсет и пет години, макар да нямаше плюшени удобства и ресторанти четири звезди. Хората идваха да карат ски.

Хари бе резервирал апартамент за шест души в хотела. Момчетата на Ани връхлетяха в него с тежките ски обувки и хвърлиха принадлежностите си върху леглата.

— Преди да започнем, искам да предложа до завръщането ни в града никой да не говори за нищо друго, освен ски.

— Амнезия от прекалено вглъбяване — изсумтя Фред.

Хари кимна.

— Ски спускането изисква пълна концентрация. Затова дойдохме тук.

Хари отново се обърна назад, където пистата криволичеше от боровете надолу. Все още никакъв знак от Роб. Когато се върнеха, на Хари щеше да му се наложи да говори с момчетата, за да ги накара да го изчакват. Щеше да си поговори и с лудата глава Дейв. Точно след обяда Хари го бе видял да скача от четири и половина метра височина на равна площадка. Хари му бе извикал да спре. Дейв бунтовно бе изревал в отговор, без да му обърне внимание. Беше скочил, почти свободно падане, и се бе приземил толкова силно, че ските му потънаха двайсет сантиметра, а щеките му почти изчезнаха в снега. Дейв с мъка се бе измъкнал от снега, озъби се на Хари и на братята си, после продължи да се спуска — твърде бързо и съвсем неконтролирано.

— Всички имаме различен начин да изявяваме тъгата си — намръщен бе казал Хари на останалите. — Но да се пребиеш докато си на ски, ми се струва много безсмислено. Майка ви не би го харесала.

Вече бе следобед; Хари погледна към небето. Слънцето бе изчезнало зад бели облаци. Отново извърна поглед назад.

Малката фигура на четиринайсетгодишния Роб се появи измежду боровете, без да отлепва ските от земята, с напрегнати движения. Докато стигна до него, Хари разбра, че момчето е ужасено.

— Какво се е случило, Роб?

— Загубих те от поглед точно преди пистата да навлезе между дърветата. — Зъбите на Роб тракаха. — Паднах на снега, над пукнатината в ледника. Знаех, че пукнатината е там, защото я видях при последното спускане.

Хари кимна. От цепнатината право надолу на около четирийсет метра разстояние имаше само скали.

— Сигурно си се отклонил много наляво.

Роб потрепери.

— Започнах да се пързалям. Снегът беше замръзнал и не можех да спра, не можех да контролирам ските. Само се пързалях надолу и надолу към цепнатината. Мислех, че ще падна в нея.

— Но не падна.

— Ударих се в една снежна буца и тя ме спря. Може ли да си починем тук още малко?

Хари поклати глава.

— Най-добре да слезем до долу. Става късно, а и погледни небето какво е. Ще вървим бавно.

По бледото луничаво лице премина паника.

— Не мисля, че ще успея, Хари.

— Дай да те разтрия да се сгрееш.

Хари свали шапката си и я сложи върху огнените къдрици на момчето. Започна да разтрива ръцете на Роб по посока на сърцето, за да подобри кръвообращението му.

Роб се свлече върху ските си.

— Не мога да направя и крачка по-нататък.

— Престани с това! — каза Хари. — Няма как да те нося, Роб, а пък не е честно да викаме носилка горе в планината при положение, че не се нуждаеш от нея. Просто стани и тръгни.

Треперейки, Роб поклати глава. Хари му подаде щеката си.

— Дръж. — Момчето неохотно се хвана и бе изправено на крака, а Хари го отупа от снега. — Сега ще се спуснем бавно. Стой зад мен. Опитай се да виждаш всичко около себе си, не само главата ми отпред. Разшири фокуса, отпусни се и се остави на ските да те смъкнат до долу.

Те бавно се спуснаха от планината.

— Сега горещ душ и горещо питие — каза Хари на Роб, когато се прибраха и той свали обувките на изтощеното момче.

Докато се приближаваха към апартамента, чуха шум още от коридора. Една врата се отвори и някаква жена с ролки на главата извика:

— Ако продължите да вдигате шум, ще повикам управителя!

Щом Хари отвори вратата, една възглавница го удари по лицето. Бе я хвърлил Фред, най-големият, към двамата борещи се братя. Телата им се удариха първо в леглата, после в кушетката. Чу се звук от чупене на дърво, когато се стовариха върху един от столовете.

Хари пусна обувките. Скочи напред и се опита да откъсне двамата дангалаци един от друг. Тримата паднаха на пода — бяха като купчина от размахващи се ръце и крака.

Роб тресна вратата и застана с гръб към нея.

— Фред, копеле такова, ти пак си пиян — извика той.

— Направо ми писна на оная работа да служа за пример — изкрещя Фред. — Писна ми на оная работа от шибаната Коледа. Какво имаме ние да празнуваме? — Фред изглеждаше точно като Дюк на снимките от младостта си — огромен и с остри черти на лицето.

— Стой настрана от мен! — извика му Роб.

Всъщност не му бе ядосан, просто се бе изненадал. Горкият Фред го бе приел най-тежко от братята си. Като най-голям трябваше да се оправя с адвокатите и всички останали лайна, а оценката му по математика изобщо не му помогна да се справи с финансите на семейството. По неясни причини на Фред не му разрешаваха да тегли от банковата сметка на родителите си, но как по друг начин можеше да плати на прислужниците и градинаря?

Бил и Дейв се дразнеха от внезапната прекалена грижа и безпокойство на Фред. На Роб му се щеше Фред да спре да пие.

Фред хвърли друга възглавница към боричкащата се група на пода. Възглавницата се скъса и пухът се разпиля като снежна буря в стъклено украшение.

Роб почувства, че ще се разплаче. Изтича в банята, тресна вратата и се заключи. Някой бе повърнал върху зеления теракотен под.

Роб се облегна на вратата и си каза, че само децата плачат. Той бе единственият от четиримата братя, който отказваше да повярва, че родителите им са мъртви. Бе твърде ужасяващо да мисли, че са мъртви, че са му отнети. Толкова бе уплашен, че не издържаше повече. Чувстваше се както когато бе малък и мама вървеше напред и говореше с някой от другите, а той извикваше: „Чакайте ме!“ Спомни си болката да си малко дете, оставено от възрастния човек, който означаваше сигурност. Но тя все се обръщаше, усмихваше се и го изчакваше.

Не и този път. Този път го бе изоставила.

— Страх ме е — проплака тихо Роб. Примитивният ужас, който бе усетил следобед на склона, го обзе отново. Свлече се на пода и заплака.

Хари най-сетне успя да отдели Бил от Дейв. Дейв лежеше без сили в един фотьойл, а Хари държеше зъбещия се Бил.

Бил се чувстваше като ластик, бавно обтяган до точката на скъсване. Не беше се сковал от неверие като Фред. Просто беше бесен. Бе ядосан на родителите си, че са умрели. Бе ядосан и на „Нексъс“, че не са платили заплатите на персонала им, задето изпратиха баща му на това опасно място — а също и майка му, без да има нужда. Ядосваше се на всеки, който състрадателно питаше „Някакви новини?“ или казваше „За бога, Бил, толкова съжалих, когато чух…“ Можеха да си запазят шибаното състрадание за себе си.

Дейв се наведе напред, постави лакти на колене и зарови глава в ръцете си. Помисли си, че не е трябвало изобщо да казва на Бил как се чувства.

Когато Бил му се сопна и озъби, Дейв се почувства като притиснат до стената. Искаше да обвини някого за смъртта на родителите си; искаше да атакува, да удари, да унищожи някого. Защо не себе си? Дори не бе попитал дали пътуването до Пои ще бъде опасно. Не бе направил нищо. Разяждаше се от омраза към самия себе си.

Хари най-после освободи Бил и каза:

— Дай ми една бира, Фред. Не, не ми я хвърляй, друже. — Протегна ръка и хвана яростно захвърлената кутия.

— Не ме наричай друже. — Фред знаеше, че и другите му братя се чувстват така, всички презираха този почти непознат, който даваше вид, че споделя мъката им.

— Там, откъдето идвам — тихо каза Хари, — така наричаме добрите приятели.

— А от къде на къде ти ще си ни такъв добър приятел? Ние едва те познаваме.

— Аз съм приятел на майка ви — каза Хари, като отвори кутията бира и се приближи до вратата на банята. — Излез, Роб, хайде, мойто момче. Искам да си взема горещ душ. Не може да стоиш там цяла нощ.

Чувствата на Хари бяха напрегнати и объркани. Ако Ани бе жива и ако те се съберяха, тогава неговата любов към нея трябваше да включва поне приятелско чувство и загриженост към тези четирима хулигани. Не, не беше честно. Роб беше смело и добро момче. Но да се живее с другите щеше да бъде около милион процента по-трудно.

Роб отключи вратата на банята и застана на прага блед, без да се усмихва.

— Те не са винаги така — тъжно каза той на Хари, като погледна зад него към разхвърляния апартамент. — Не бяха така преди. Страхотни момчета са, наистина. — И тихо добави: — Като теб.

Хари кимна. Не каза нищо, но всеки от тях знаеше, че и той тъгува. И той като тях бе възпитаван със здрава ръка да не показва чувствата си и да не говори за тях.

Виждаше, че четиримата братя просто не могат да избягат от скръбта си. Тъгата сякаш ги изпълваше, тежеше им и ги парализираше.

Хари се обърна към тях.

— Всичко, което ще кажа, е, че майка ви не би харесала това. Майка ви ви обичаше, отдаде живота си на вас и не би искала да се предадете така лесно. — Той направи пауза. — Има и още нещо, което искам да ви кажа. Независимо от това какво вие, идиоти такива, правите, аз ще съм на ваша страна.

Всички вече знаеха защо.